Решение № 642 от 26.9.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5903/2024 г.

Производството е по реда на глава XXI от НПК. С присъда № 147 от 19.03.2024 г. по НОХД № 13318/ 2022 г. СРС, НО, 13-ти състав е признал подсъдимият А. И. А., с ЕГН: ••••••••••, роден в гр.София, българин, български гражданин, постоянен адрес в гр. София, ж.к. ••••••••, живущ във Франция за виновен в това, на 27.06.2018 год., в град София, в превозно средство – автобус, обслужващ линия № 79, намиращ се на спирка в близост до Софийска математическа гимназия «Паисий Хилендарски», като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, отнел чужди движими вещи – мобилен телефон марка «Samsung», модел «SM-G360T1» с IMEI № 35433507604230 на стойност 96, 00 лева с поставен защитен калъф на стойност 5, 00 лева и сумата от 100 (сто) лева, съхранявана в защитния калъф на телефона, (или всички вещи на обща стойност 201, 00 лева) от владението на Л. П. Х., с намерение противозаконно да ги присвои, като за това е употребена сила – нанесъл удари с ръце по ребрата и ръката на Л. П. Х. и взел вещите от джоба на якето на Х. – престъпление по чл. 198, ал.1, предл. 1-во вр. чл. 63, ал.1, т.3 НК, поради което и на основание чл. 198, ал.1, предл. 1-во вр. чл. 63, ал.1, т.3 НК, вр. чл.54 от НК му е наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от три месеца, чието изпълнение на основание чл. 69, ал.1, вр. чл. 66, ал. 1 НК е отложил за срок от две години. Съдът на основание чл. 25, ал.1, вр. чл. 23, ал. 1 от НК е определил едно общо най-тежко наказание измежду наложените по настоящото дело и по НОХД № 553/2021 г. по описа на СГС, а именно – "лишаване от свобода" за срок от една година и шест месеца, като е отложил на основание чл. 66, ал. 1, вр. чл. 25, ал.4 от НК изпълнението на така наложеното наказание "лишаване от свобода" за срок от три години, като при евентуално изтърпяване на наказанието на основание чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от НК e посочил, че следва да се приспадне времето, през което подсъдимият е бил задържан по някое от делата, включени в съвкупността. Подсъдимият е бил и осъден да заплати на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в полза на държавата по сметка на СДВР сумата от 339, 16 лева - разноски в досъдебното производство, както и в полза и по сметка на СРС сумата от 50 лв. – разноски в съдебното производство. Възиивната проверка е инициирана чрез депозирана жалба от упълномощения защитник на подсъдимия адв.С. Г.. В нея се сочи, че присъдата е неправилна, незаконосъобразна и евентуално несправедлива и се прави искане за постановяване на нова присъда, с която подзащитният му да бъде признат за невинен. В допълнение към въззивната жалба адв.Г. посочва, че показанията на пострадалия са лишени от конкретика. Мястото на извършването на деянието не е доказано, тъй като пострадалия сочи веднъж автобус, впоследствие тролей, а според показанията на братовчед му е трамвай. Неконкретизацията в темпорално отношение на обвинението прави същото негодно за ангажиране на наказателната отговорност на подс.А.. Очевидци на деянието няма, включително и измежду шофьорите на автобуси. Показанията на св.З. представляват преразказ на думи на друго лице, което не е било разпитано по делото. Извършеното разпознаване по делото е компроментирано, тъй като подс.А. А. и пострадалия вече са се познавали. Възразява се на решението на първата инстанция да не кредитира показанията на свидетелките Н. и А.а, които установяват вражда между подсъдимия и пострадалия и предполагат мотив за подаване на жалба с неверни твърдения. Действията по заличаване на част от свидетелите от първоинстанционния състав включително и на св.Ж. И. представляват процесуално нарушение. Твърди, че е депозирал жалба на 29.05.23 г. срещу мярката за неотклонение „гаранция в пари“ на подсъдимото лице, като същата не се намира в кориците на делото. Преди даване ход на съдебните прения съдът е отказал да администрира въпросната жалба към СГС като сочи, че това е съществено нарушение на процесуалните правила, което по своето съдържание опорочавало постановената впоследствие осъдителна присъда. Отправят се доказателствени искания пред въззивния състав за допускане и разпит на свидетелите К. К. С., Д. К. В., М.И.Н., С.В.Б., Б.В.З., М.Г.Г. и И.Д.А.. В заседание по реда на чл. 327 от НПК въззивният съдебен състав е преценил, че за правилното решаване на делото следва да бъде допуснат разпит на свидетелите К. К. С. и Д. К. В.. В съдебно заседание от 18.11.24 г. съдът е допуснал разпит на св.Ж. С. И.. В хода на проведеното въззивно съдебно следствие на 22.02.25г. въззивния състав е разпитал св.Д. В. и е допуснал повторен разпит на св.Л. П. Х.. В съдебно заседание от 30.06.25г. съдът е разпитал св. Ж. И. и е преразпитал св.Л. Х.. В същото съдебно заседание е отменил определението си за допускане до разпит на св.К. К. С. и е оставил без уважение искането на защитата за допускане и разпит от втората инстанция на свидетелите М.И.Н., С.В.Б., Б.В.З., М.Г.Г. и И.Д.А.. Ход на делото е бил даден пред въззивната инстанция в отсъствие на подсъдимото лице по реда на чл.269, ал.3, т.4, б.в от НПК доколкото е констатирано, че подсъдимия се намира извън пределите на страната, редовно е бил призован чрез защитника му и не е посочил уважителна причина за неявяването му, като съдът е преценил че въпреки отсъствието му при така повдигнатото му обвинение за тежко умишлено престъпление разглеждането на делото без неговото присъствие няма да попречи за разкриване на обективната истина по делото. Съдът се е възползвал от предоставената възможност на &1, ал.5 от ДР на НПК и за съдебните заседания на 07.05.25г. и 30.06.25г. подс.А. А. е бил включван за участие в делото чрез видеоконферентна връзка чрез техническо средство предаващо образ и звук със съдебната зала на СГС чрез посочен от защитника му в нарочна молба по делото мобилен номер на телефон. В становището си по съществото на делото държавния обвинител е посочил, че намира присъдата за правилна и законосъобразна, като моли тя да бъде потвърдена. Адв.Г. е потвърдил становището си, че липсват доказателства за извършване на грабеж на процесната дата и място. На същата дата подзащитният му се е намирал на 6 км. от местоизвършването на деянието и това е видно от писмо в ДП от Началник сектор „Пробация“ при ОС“ИН“. Поради тази причина обвинението страда от непреодолим недостатък, доколкото подсъдимия има алиби. Преповторени са от адв. Г. изложените от него съображения за липсата на очевидци на деянието, както и за наличието на процесуални нарушения в хода на първоинстанционното производство. Защитникът е акцентирал и върху факта, че пострадалия не желае за подс.А. да има последствия от случая. Подс.А. А. в правото на лична защита поддържа казаното от процесуалния си представител като в предоставеното му право на последна дума е заявил, че няма такава. Софийски градски съд съобрази изложените от страните доводи и сам извърши предписаното в чл.314 от НПК и в този смисъл провери изцяло правилността на присъдата. Въззивният съд при извършване на задължителната самостоятелна проверка на доказателствата по делото счита, че могат да бъдат направени следните фактически изводи съгласно чл.316 от НПК: Подс.А. И. А., ЕГН: ••••••••••, е роден в гр. София, с постоянен адрес гр. София, ж.к. „••••••••, живущ във Франция, български гражданин, осъждан. Сестрата на подсъдимия – св.К.а А.а и св.Л. Х. имали кратка връзка през 2014г.-2015г., която родителите на подсъдимия и подс.А. А. не одобрявали. Подсъдимият развил неприязън към св. Л. Х. и търсел начини да влезе в конфликт с него. За учебната 2017г./ 2018г. св.Л. Х. учел в ПГМЕ „Н.Й.Вапцаров“ в гр.София. За учебната година 2017г./2018г. подс.А. А. бил записан като ученик в 47 СУ „Христо Г. Данов“ в гр.София. На 06.12.2017г. подс.А. А. влязъл заедно с М.М. в сградата на училището на ПГМЕ „Н.Й.Вапцаров“ в гр.София с метална палка, като крещял „Къде, къде е Любо“, удрял с палката по стените на коридорите на първия етаж в сградата, по металните решетки на класните стаи и изритал входната врата на училището, всявайки страх в учениците като за тези деяния бил обвинен в престъпление по чл. 325, ал.2, вр. ал.1 вр. чл.20, ал.2, вр. ал.1 вр. чл.63, ал.1, т.4 от НК, за което се признал за виновен по влязло в сила на 10.05.2018 г. споразумение по НОХД №7449/2018 г. на СРС като бил осъден на наказание „пробация“ включваща пробационни мерки по чл.42 а, ал.2, т.1 и т.2 вр. ал.3, т.1 от НК за срок от седем месеца. На датата 27.06.2018г. подс. А. А. не отишъл на училище в 47 СУ „Христо Г. Данов“ в гр.София, където бил ученик като в 09.30 ч. се подписал на отчетния картон “Задължителна регистрация по настоящ адрес„ в офис на пробационната служба находящ се в гр.София, бул.“•••••••• пред инспектор В.Р.. На 27.06.2018 г. около 10.00ч св.Л. Х. отивал на училище, когато срещнал подсъдимия и група неустановени лица от мъжки пол на ъгъла на Софийска математическа гимназия «Паисий Хилендарски». При срещата им подс А. А. казал на св. Л. Х. „Пак се срещаме, какво ще правим сега“. Едно от придружаващите лица А. и самият А. се опитали да го ударят, но свидетеля се предпазил и те не успели. Веднага след това св.Л. Х. побягнал в посока спирка на градския транспорт, намираща се в близост до Софийска математическа гимназия «Паисий Хилендарски». На спирката бил спрял автобус, обслужващ линия № 79 и св.Л. Х. се качил в него. В автобуса седяла и св.Ж. И., която била чистачка в ПГМЕ „Н.Й.Вапцаров“ и познавала св.Л. Х. по име, като ученик от училището. Подсъдимият и лицата, които го следвали също успели да се качат в автобуса, като двама от тях се качили от предната врата, а един от тях се качил от задната като гонел св. Л. Х., който в това време бил стигнал почти до шофьора. Цялата група от момчета се скупчила около св.Л. Х. като викала и свидетелката Ж. И. видяла, че св.Л. Х. е удрян и ритан, но тъй като седяла назад в автобуса не видяла кой точно го удря или рита. Св. Л. Х. усетил удари по ръката и в ребрата. В следващият момент чистачката започнала да вика да се извика полиция, при което подс.А. А. преди да слезе от автобуса бръкнал в джоба на якето на св.Л. Х. и взел намиращите се там мобилен телефон “Samsung“ модел «SM-G360T1» с IMEI № 35433507604230 на стойност 96 лева, с поставен защитен калъф на стойност 5 лева и сумата от 100 лева в защитния калъф на телефона(всичко вещи на обща стойност от 201 лева). Телефона бил с поставена СИМ карта ползвана от св.Л. Х. с №0893 748 471. Св.Л. Х. видял мобилния си апарат в ръката на подсъдимия. Заедно с подсъдимия от автобуса слезли и придружаващите го две лица, след което автобусът тръгнал като св.Л. Х. и св.Ж. И. останали в него до следващата спирка на Сточна гара, като св.И. попитала Х. защо са го били, а той отговорил “Те сега ще видят“ като споделил с нея и че са му взели мобилния телефон. Св. Л. Х. се прибрал в дома си. Св. П. Х. /братовчед на св.Л. Х./ същият ден при отиване в училището, в което и той учел-ПГМЕ „Н.Й.Вапцаров“ се обадил на св.Л. Х. от собствения си мобилен номер ••••••••, като от другата страна му отговорило непознато за него лице, чийто глас му заприличал на гласа на подс.А. А., което лице св.П. Х. също познавал. Лицето, с което св.П. Х. разговаряло употребило нецензурни изрази и заплахи. Св.П. Х. затворил телефона и докато пред училището говорел със св.М.Д. се обърнал и видял по улицата пет човека, единият от които разпознал като подс.А. А., които се приближили към него и св.Д., при което започнали да ги заплашват и го ударили. Св.П. Х. и св.М.Д. избягали, като св.П. Х. избягал в училището, след което се обадил на майка си, на която разказал че е бил ударен, както и за обаждането си на мобилния телефон на св.Л. Х.. Семействата на свидетелите Л. Х. и П. Х. живеели съвместно на ул.•••••••• а, при което бащата на св.П. Х. дошъл в училището заедно със св.Л. Х.. Св. Л. Х. и бащата на св.П. Х. отишли при директора св.З.. Св. Л. Х. обяснил, че са му „свили“ джи ес ема в рейса, както и че същите момчета са били и братовчед му св.П. Х.. Били прегледани камерите около училището, но единствено се виждало от записа, че две момчета преминават по улицата. Същият ден св.З. провел разговор със св.Ж. И., която му споделила, че е станала свидетел на инцидент в автобус, при който е бил ударен шамар на Л. Х. от непознати момчета, както и че същите са му взели джи ес ема, а впоследствие са скочили от автобуса. От св.Л. Х. била подадена жалба в 05 РУ-СДВР на 27.06.2018г. В последствие било установено, че мобилния апарат “Samsung“ модел «SM- G360T1» с IMEI № 35433507604230 бил активиран със сим карта с №359895172840 на името на Р. Д.а В.а леля на св.Д. К. В. като бил закупен от него от лице с име Б.З.. Към датата 27.06.2018г. подсъдимият е бил непълнолетен, като е могъл да разбира свойството и значението на деянията си и да ръководи постъпките си. В хода на производството са събрани и преценени следните доказателствени източници: гласни доказателствени средства: показанията на св. М. З. дадени пред първоинстанционния състав и прочетени по реда на чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК показания от ДП от 30.11.2018г., показанията на св.Л. П. Х. дадени пред първоинстанционния състав и дадени пред въззивния съдебен състав, както и прочетените по реда на чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК показания от ДП от 24.10.2018г. и от 15.12.20г., показанията на св.П. Л.ов Х. дадени пред първоинстанционния състав, както и прочетените по реда на чл.281, ал.4 вр. ал.1, т.2 от НПК показания от ДП от 24.10.2018г., показанията на св. Б.Г. Н. дадени пред първоинстанционния състав, показанията на св.М.Б. Д. дадени пред първоинстанционния състав и прочетени по реда на чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК показания от ДП от 18.05.2020г., показанията на св.К.а И.а А.а пред първоинстанционния състав, показания на св. Д. К. В. дадени пред въззивния съдебен състав, показанията на св.Ж. С. И. дадени пред въззивния съдебен състав и прочетени по реда на чл. 281, ал.4, вр. ал.1, т.2 от НПК показания от ДП от 06.12.2018 г. писмени доказателства и доказателствени средства: справка от „Столичен автотранспорт„ ЕАД от 28.06.2018г. /л.71/, справка от БТК ЕАД /л.93/, справка от Теленор България ЕАД/л.94/, справка от А1 България ЕАД /л.95/, справка от Регионално управление на образованието–София-град/л.98/, справка от ПГМЕ“Н.Й.Вапцаров“ за охранителни камери /л.100/, справка от „Столичен автотранспорт“ ЕАД от 19.10.2018г. /л.103/, справка от 47 СУ “ Христо Г.Данов“ /л.105/, свидетелство за съдимост /л.107-л.110/, справка от МП ГДИН ОС“ИН“ София, сектор „Пробация София-град“ /л.113/, протокол за разпознаване от св.Л. Х. на А. А. от 15.12.2020г. с фотоалбум /л.215-л.217/, протокол за разпознаване от св.Л. Х. на Б.З. от 15.12.2020г. с фотоалбум /л.219-л.221/, протокол за разпознаване от св.Д. В. на Б.З. от 20.01.2021г. с фотоалбум /л.223-л.224/, протокол за разпознаване от св.Д. В. на А. А. от 20.01.2021г. с фотоалбум /л.227-л.228/, спецификация на мобилен телефон от Самсунг на тел. с IMEI № 35433507604230 /л.244/и характеристика на подсъдимото лице. способи на доказване: заключение на вещото лице Д.К.-Н. по съдебно-оценителна експертиза и заключение на вещите лица Л. А. и Н. И. по съдебно-психологичната и психиатрична експертиза. Настоящата инстанция ще пристъпи към доказателствения анализ като ще се отграничи от направените изводи от първата инстанция за наличие на употреба на сила при отнемането на инкриминираните вещи от владението на св.Л. Х. от страна на подсъдимото лице. Инкриминирани от прокурора, съгласно обвинителния титул са действия по нанасяне на удари с ръце по ребрата и ръката от страна на подс.А. А. към св.Л. Х. изпълващи елемента сила на състава по чл.198, ал.1, пр.1 от НК. Съображенията на съда са мотивирани от внимателния анализ на четирите разпита на свидетеля Л. Х. в хода на процеса. Същият е разпитван двукратно в досъдебната фаза, както и веднъж пред първата инстанция и преразпитан от втората. В първият разпит проведен на 24.10.2018г. свидетелят е посочил, че момчетата от групата са го обградили като са започнали да му посягат като са го удряли по ръката и по ребрата. В целият разпит няма посочване, че конкретно подс.А. А. е осъществявал подобни действия нито има отграничаване всеки от групата какви точно действия е предприел. Във вторият проведен разпит на св.Л. Х. в ДП от 15.12.2020г. същият въобще не е разпитван в тази връзка, доколкото само е изяснил, че е видял телефона си в ръката на подсъдимия и е направил описание на подсъдимия. В последвалото разпознаване свидетелят е конкретизирал, че това е А., който му е взел телефона без да сочи, че е удрян или бит от последния. В разпита на свидетеля пред първата инстанция е инкорпорирано, че подсъдимият е взел негови вещи, както и че не помни колко удара му е нанесъл подсъдимия. В разпита е налична и фразата „Имаше и сбиване между мен и А., имаше хора“, но от съдържанието на разпита е видно, че свидетеля говори за инцидента осъществил се на 06.12.2017г. вътре в училището, а касателно процесния инцидент изявлението му е „След като се сбихме, той не беше сам, имаше още някой.“ При прочитане на разпита му от 24.10.2018г. свидетелят Л. Х. единствено го е потвърдил и никъде не е обективирал волеизявление за удари в областта на ребрата и ръката от подсъдимото лице. Пред въззивната инстанция свидетеля е споделил: “След което А. ме нападна с юмруци и дърпане на чанта“. След прочитане на дадените от същия показания пред първоинстанционния съдебен състав и дадените от него такива в ДП е заявил “А. беше човекът, който главно ме удряше. Удряше ме по тялото.“, както и е потвърдил прочетените му протоколи. Съдът при преценка на въпросното хронологично изложение на споделените обстоятелства прецени, че е житейски нелогично едва на седмата година от воденето на наказателното производство и при четвъртия проведен разпит на свидетеля същия да посочи, че именно подс.А. А. го е удрял, при условие че в три от проведените му разпита в хода на производството от предходни моменти значително приближени към датата на деянието такива факти не се обективират. В първоначалния му разпит се обективират факти, че е удрян от всички, като конкретизация липсва. От съпоставката на неговия разказ с показанията на св.Ж. И. /единствен очевидец на инцидента/ разпитана пред настоящия съдебен състав подобен извод не може да бъде сторен. Свидетелката е потвърдила изложеното от нея в ДП след прочитането на въпросния и протокол, а в него се сочи че местоположението на свидетелката е било твърде отдалечено и същата не може да конкретизира кой какви удари е нанасял от скупчените момчета около пострадалия. Разказа на свидетелката от ДП се кредитира изцяло от настоящата инстанция, а в него е закрепена информацията, че Л. Х. е удрян и ритан, без конкретизация кой и какво е осъществил, тъй като свидетелката не е видяла въобще, кой какви удари нанася. Свидетелката е с логичен и последователен разказ в ДП потвърден впоследствие след прочитане и в съдебна фаза и съдът няма основание да не и се довери. Всичко гореизложено дотук навежда на основателното съждение на въззивния състав, че в събраната доказателствена съвкупност липсват категорични доказателства именно подс.А. да е нанасял удари с ръце по ребрата и ръката на пострадалия поради съображението, че дори св.Л. Х. да е усетил подобни удари не може да се заключи с нужната степен на категоричност, че същите са били осъществени именно от подсъдимото лице доколкото в скупчването около пострадалия и действията засягащи телесния му интегритет са участвали три лица, две от които са неустановени като действията им не могат да бъдат диференцирани. Проверяваната инстанция касателно разказа на св.Л. Х. е посочила, че от показанията му се установява както генезисът на конфликта с подсъдимия, така и, че на инкриминираната дата и място подсъдимият му е нанесъл удари и му е отнел телефон, заедно със защитен калъф и съдържащата се в него сума от 100 лева като съдът е кредитирал показанията му в цялост. Относно генезиса на конфликта и факта на отнемането на инкриминираните вещи първоинстанционния съд е прав като, както бе посочено по-горе настоящата инстанция се дистанцира от становището на ревизираната, че за извършването на отнемането е била употребена сила изразяваща се в удари с ръце по ребрата и ръката на пострадалия. Касателно генезиса на конфликта са налице корелиращи доказателства каквито са изводими от показанията на св.П. Х., както и от свидетелството за съдимост на самия подсъдим и същевременно показанията на св.М.Д.. Отнемането на инкриминираните вещи е било осъществено именно на посочените в обвинителния акт дата и място на отнемане, като подсъдимият е бръкнал в джоба на якето на св.Х. и ги е отнел. Тук е мястото съдът да отговори на част възраженията на адв.Г.. В обвинителният акт в диспозитива на обвинението действително не се сочи час на осъществяване на инкриминираното деяние, но такъв се сочи в обстоятелствената част където е отбелязано, че събитията са се развили около 10.00 ч. сутринта на 27.06.2018г. Съпоставката на показанията на пострадалия, касателно въпросните факти с показанията на св.Ж. И., св.З. и св.П. Х. установява, че събитието се е случило сутринта около 10.00ч. на 27.06.2018г. доколкото според първоначалния разказ пресъздаден на 24.10.2018г. свидетелят Л. Х. е посочил, че събитията са се осъществили именно около този час. Съдът кредитира показанията на свидетеля от ДП в тази връзка. Те са прочетени и потвърдени от него в съдебната фаза. Адв.Г. изтъква, че подсъдимия на същата дата е бил на 6 км. от мястото на събитието, тъй като в 09.30 ч. се е подписал пред пробационния служител. Това е и установимо от приложената справка в тази връзка от пробационната служба в ДП. Настоящата инстанция ще констатира, че действително отстоянието от пробационната служба до местопрестъплението е повече от 5 км. но соченото разстояние е преодолимо и с градски транспорт и пешком за не повече от 30 минути. Така повдигнатото обвинение е достатъчно конкретизирано в темпорално отношение като дата, месец и година в диспозитива съгласно ТР№2/2002г. на ОСНК и фактически обосновано в обстоятелствената част на обвинителния акт като съдът преценява, че е била налице обективната възможност подсъдимият да присъства на местоизвършването във времевия период на извършване на престъплението възприет от състава на съда. Според защитника местоизвършването на престъплението е останало неизяснено в хода на процеса, тъй като пострадалият веднъж говори за автобус, втори път за тролей, а св. П. Х. говори за трамвай. Не отговаря на истината соченото твърдение според състава, че местоизвършването на престъплението е недоказано. То е превозно средство – автобус, обслужващ линия № 79, намиращ се на спирка в близост до Софийска математическа гимназия «Паисий Хилендарски» и това е изводимо от съпоставката на разказа на свидетелите Л. Х. и Ж. И.. Пострадалият в разпита на ДП категорично твърди, че се е качил в автобус обслужващ линията 79, което се подкрепя от разказа на св.Ж. И.. Пред св.З. е било изяснено от пострадалия, а и от св.И., че случката е била в автобус. Св.П. Х. в разказа си пред органа на ДП не сочи в какво превозно средство му е споделил св.Л. Х., че му е бил отнет мобилния телефон. Факт е, че пред първоинстанционния състав е заявил, че от Л. Х. знае, че в трамвая са му взели телефона и сума пари. След такъв значителен период от време вероятността свидетелят да пресъздаде в конкретика и нужната коректност и детайлност проведения от него разговор със св.Х. касаещ вида на превозното средство, в което на пострадалия е бил отнет мобилен телефон е твърде малка по мнение на състава. Това е и съображението съдът да не се доверява на така направеното изявление в тази връзка пред първоинстанционния състав от страна на св.П. Х.. Процесуалният представител изтъква, че свидетели очевидци липсват на отнемането. Факт по делото е, че в ДП са разпитани като свидетели М.Г. и И.А. шофьори на градския транспорт. Същевременно въпреки направеното искане въззивният съдебен състав отказа да ги разпита като причината е проста и се заключава с факта, че видно от справка на „Столичен автотранспорт „ ЕАД /л.71/ същите на въпросната дата са били шофьори на автобуси по линията 78, а не 79 на градския транспорт. Единственият очевидец, който съдът допусна и разпита е свидетелката Ж. И.. Първоинстанционният съдебен състав е посочил, че изложеното от пострадалия се подкрепя косвено от показанията на свидетелите М. З. и П. Х., които не са очевидци на деянието и не са възприели непосредствено поведението на подсъдимия, но са имали възможност да възприемат резултатите от него. С този доказателствен извод настоящата инстанция се съгласява. Именно съпоставката на разпитите на посочените двама свидетели доведе до допълване на фактологичната рамка възприета от първоинстанционния състав касателно събитията след отнемането на инкриминираната вещ, като в тази връзка бяха преценени и показанията на св.Ж. И. дадени пред въззивния състав и прочетени изявленията и пред орган на ДП. Съдът цени показанията на сочените свидетели дадени в ДП и ги кредитира доколкото същите са съпоставими помежду си, като аргументът на защитника, че свидетелката Ж. И. не е разпитана в процеса не следва да се обсъжда доколкото същата вече е дала своите показания пред въззивния състав. В показанията на св.З. се съдържа преразказ на споделеното му от св. Л. Х. и св.Ж. И., но преценката им при корелативната им съпоставка би могла да ги определи като събитийно, хронологично и фактологично верни и съпоставими помежду им. Същевременно настоящата инстанция извърши щателна проверка на доказателствената обезпеченост на твърдението на св. Л. Х., че инкриминираните вещи мобилен телефон марка «Samsung», модел «SM- G360T1» с IMEI № 35433507604230 с поставен защитен калъф и сумата от 100 (сто) лева в него са били отнети именно от подсъдимото лице. В първоначалния си разказ в досъдебното производство св. Л. Х. е бил категоричен, че „Преди да слезе А. с дясната си ръка ми бръкна в левия страничен джоб на якето и ми взе телефона“. В същият този разпит свидетелят е конкретизирал и защитния калъф и стойността на отнетата му парична сума. В последващият разпит на 15.12.20 г. свидетелят е посочил, че е видял телефона в ръката на А., като е описал подсъдимото лице. Незабавно след това се е осъществило и въпросното разпознаване, за което е съставен протокол, оспорвано от адв.Г.. Процесуалният представител заявява, че лицата вече са се познавали, което го прави процесуално неиздържано. Никъде в закона не е посочено подобно основание за невъзможност от извършване на посоченото следствено действие. Разпознаване се извършва с цел да се потвърди идентичността на определено лице съгласно чл.169, ал.1 от НПК. В разпита на свидетеля от 2018г. няма категорична изложена фактология установяваща по несъмнен начин самоличността на подсъдимия. В депозираните жалби до РПУ също, като няма такава фактология и в разпита от 15.12.20г., още повече, че разпознаването е осъществено повече от две години след осъществяване на престъплението. Разпознаването като следствено действие се извършва, за да се потвърди идентичност на субекта, за когото свидетеля излага факти за осъществяване на определена деятелност и това в принципен план не изключва предходно познанство дори и в по-близък порядък. Разпознаването е било извършено по фотоснимки като в сочения протокол свидетелят е посочил, че е разпознал А. А. като лицето взело му телефона. Съдът не намира процесуално основание да елиминира от доказателствената съвкупност соченото следствено действие и го цени като годно и отговарящо на чл.170 и чл.171 от НПК и извършено с целта по чл.169, ал.1 от НПК. Същото се отнася и за приложеният следващ протокол за разпознаване от същата дата, при който пострадалият не е успял да разпознае Б.З. като лице съпричастно към събитията от 27.06.2018г. Пред първата инстанция св.Л. Х. е категоричен, че А. е взел неговия телефон и пари в гръбчето на телефона. Пред настоящата инстанция този свидетел отново е посочил, че телефона му е бил в джоба и е имал пари в задния му калъф, като е посочил сумата 50-60 макс.100 лева. Вярно е и обстоятелството, че свидетеля заяви “Не съм видял някой да го взема“. След прочитането на показанията от ДП и тези дадени пред първоинстанционният състав св.Л. Х. е посочил, че потвърждава предходно дадените от него показания и макар към настоящия момент да не помни, да е видял телефона си в ръката на подсъдимото лице, към момента на разпита му си е спомнял въпросните обстоятелства. Съдът намира изявленията му за последователни. Дори обстоятелството, че пред втората инстанция изначално пострадалият да не можа да формира спомен относно горното обстоятелство, че е видял телефона си в ръката на подсъдимото лице заяви словом, че е представял такива показания в предходните етапи на процеса, които потвърждава. Съдът съпостави тези му твърдения с показанията на св.З., в които се съдържа изявление че св.Л. Х. е казал пред него, че са му „свили“ джи ес ема. В показанията на същия свидетел е инкорпориран разказа и на св.Ж. И., а именно че е станала свидетел на инцидент, при който на Л. е бил взет джи ес ема. В показанията на св.П. Х. пред съдебния състав на първата инстанция също се съдържа информация, за това че му е станало известно, че на Л. Х. при въпросния инцидент са взети телефон и сума пари. В този смисъл съдът намери, че са налице достатъчно и то годни доказателства подкрепящи версията на пострадалия, че именно подсъдимия е бръкнал в джоба на якето му и съответно е отнел мобилен телефон марка «Samsung», модел «SM-G360T1» с IMEI № 35433507604230 с поставен защитен калъф и сумата от 100 (сто) лева. Проверяваната инстанция е изтъкнала, че св.П. Х. е получил обаждане от подсъдимия от телефона на своя братовчед – Л. Х., което потвърждава преминаването на вещта във владение на подсъдимия, като впоследствие свидетелят е разбрал и как точно е станало това от разказ на Л. Х.. В действителност св. П. Х. /видно от показанията му от ДП/ се е обадил на телефона на св.Л. Х., но това не променя заключението на първата инстанция. Като косвено доказателство в подкрепа на обвинението следва да бъдат преценени и показанията на св.Д. В. дадени пред въззивния състав установяващи в корелация с приложените справки от мобилни оператори, че твърдението на св.Л. Х. за прекъсване на фактическата му власт върху вещите мобилен телефон марка «Samsung», модел «SM- G360T1» с IMEI № 35433507604230 с поставен защитен калъф и сумата от 100 (сто) лева е основателно доколкото мобилния телефон е бил закупен от св. В. и включван в мрежата със СИМ карта на лелята на свидетеля след датата 27.06.2018г. Съдът кредитира показанията на св.Д. В. дадени пред въззивния състав доколкото са съпоставими с приложената справка от Теленор България ЕАД установяваща номера на мобилния телефон на неговата леля и включването на въпросната СИМ карта в телефона с IMEI № 35433507604230 в мрежата. Съдът не се доверява единствено на твърдението на свидетеля, че не е участвал в разпознаване. Видно от материалите по ДП свидетелят е участвал в две такива следствени действия, за които са съставени съответни протоколи. С протокол за разпознаване от св.Д. В. от 20.01.2021г. Б.З. е разпознат като лицето, от което свидетеля е закупил мобилния телефон, а с последващ протокол за разпознаване от св.Д. В. от 20.01.2021г. подс.А. А. не е бил разпознат от свидетеля. Съдът намира провеждането на сочените следствени действия за процесуално издържано, а протоколите отговарящи на изискванията на закона, при което ги цени като годни писмени доказателствени средства съгласно чл.131 от НПК. Оттук насетне настоящият състав намира за установен фактът на авторство за подс.А. А. по отнемането на мобилен телефон марка «Samsung», модел «SM-G360T1» с IMEI № 35433507604230 на стойност 96, 00 лева с поставен защитен калъф на стойност 5, 00 лева и сумата от 100 (сто) лева. Законосъобразен е изводът на доказателствената оценка на първата инстанция касателно показанията на свидетеля М.Д. и тя се споделя от въззивната. Първата инстанция е отказала да кредитира показанията на майката на подсъдимото лице св.Б. Н. и сестрата на същия св.К.а А.а. Срещу това е възроптал процесуалният представител на подсъдимия посочвайки, че показанията им инкорпорират разказ за съществуваща вражда между подсъдимия и пострадалия и това формира мотив за подаване на жалба срещу него съдържаща неверни твърдения. Аргументите на първата инстанция са, че свидетелите нямат качеството очевидци на деянието, а показанията им са насочени към разкриване на характеристични данни за техния син и брат и излагане на тяхната версия за хронологията на конфликта между подсъдимия и пострадалия, насочена към дискредитиране на св.Л. Х.. Съдът е преценил, че тези показания по никакъв начин не биха могли да потвърдят или опровергаят обвинителната теза, тъй като касаят събития, които нямат съществена връзка с фактическата рамка на обвинението като свидетелите демонстрират предубеденост и заинтересованост от изхода на делото, логична последица от роднинската им връзка с подсъдимия. В съдебно заседание те сочат, че поддържат близки отношения с него, като той е нямал други проблеми със закона, твърдение, противоречащо на свидетелството му за съдимост, включващо осъждане за деяния, както предхождащи, така и следващи това, предмет на настоящото дело. В показанията им се съдържат и данни за предубеденост, основана на етнически произход – св. А.а споделя, че родителите и не са искали тя да има отношения със св. Л.Х., тъй като е бил „от малцинствата-циганин“. Тези изводи на проверяваната инстанция се споделят от въззивния състав защото, ако в разпита на св.А.а се правят описание на събития то те със сигурност касаят събития в хронологичен порядък в значителен период преди датата на инкриминираното деяние и най-вече за събитието разиграло се на 06.12.2017г., за което подсъдимия вече е бил осъден след като се е признал за виновен. В показанията на св.Н. е намерило единствено отражение посоченото съдържание от първата инстанция. Твърденията на двете свидетелки, че към 2018 г. св.А.а е била обект на интерес, а подсъдимият е бил обект на обиди и закани от страна на пострадалия са голословни и неподкрепени с каквито и да било други доказателства по делото според проверяващата инстанция. Поради горното съдът се солидализира със становището на първата инстанция и не възприема възражението на защитата в тази връзка. Същевременно въззивния състав се дистанцира от направените заключения от страна на първоинстанционния съдебен състав, че снимка на подсъдимия от АИС-БДС констатира, че върху лицето му има татуировки с нацистка символика. Подобни изводи не биха могли да бъдат сторени от изображението на приложената снимка. Съдът в настоящият му състав не разполага с достатъчно специални знания по въпроса, за да охарактеризира изображенията като такива, а от друга страна намира сочените заключения за не свързани с предмета на конкретното дело. Солидарна е настоящата инстанция със заключението на първостепенния съд, че следва да бъдат кредитирани с доверие заключенията по съдебно оценителната експертиза и съдебно психологичната и психиатрична експертизи. За първата следва да се посочи, че е корелираща на приложената по делото спецификация на мобилен телефон от Самсунг на тел. с IMEI № 35433507604230 и показанията на пострадалия като е и адекватно защитена, а втората е в основата на извода дали подсъдимият е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Вещите лица по СППЕ са заключили в експертното си мнение, че не може да са стори извод, че поведението на подсъдимия е било мотивирано от увлечение и лекомислие. Въпреки непълнолетната си възраст подсъдимият към момента на деянието е бил с базисни психични годности за оценка на социалния резонанс на поведението си в неговия етичен и наказуем аспект, както и е имал изградена представа за противоправния характер на поведението си като е запознат добре с основните правно-етични норми и ценности и разбира наказуемостта на подобен вид деяние. Експертите са обследвали клинично, макар и по вайбър съответното лице и същият е бил наблюдаван и интервюиран като са посочили и че са се запознали с материалите по делото. Експертизата им е била и надлежно защитена в съдебно заседание, като и втората инстанция намира, че следва да бъде кредитирана като изводи. Касателно писмените доказателства първата инстанция е обсъдила единствено свидетелството за съдимост, от което е извела данните за съдебното минало на подсъдимото лице. Следва да се акцентира, че по делото са приложени и писмени доказателства, а именно справка от БТК ЕАД, справка от Теленор България ЕАД, справка от А1 България ЕАД, изискани и приложени по делото след законосъобразно поискано и дадено разрешение от съда по реда на чл.159 а от НПК. Същите установяват включването на мобилния телефонен апарат с чужда сим карта и оттам прекъсване на фактическото владение върху него от страна на св.Л. Х.. Приложените от органите на ДП справка от „Столичен автотранспорт„ ЕАД от 28.06.2018г., справка от Регионално управление на образованието–София-град, справка от ПГМЕ“Н.Й.Вапцаров“ за охранителни камери, справка от „Столичен автотранспорт“ ЕАД от 19.10.2018г., справка от 47 СУ “ Христо Г.Данов“, справка от МП ГДИН ОС“ИН“ София, сектор „Пробация София-град са били събрани като писмени доказателства целящи установяването на местонахождението на подсъдимото лице на инкриминираната дата и установяването на очевидци и видеозаписи в столичния градски транспорт и пред съответното училище. Съдът ги намира за годно събрани и се ползва от тях. Съдът не би могъл да остави без отговор възражението на адв.Г. за наличие на съществени процесуални нарушения в хода на първоинстанционното производство. Соченото производство е протекло изцяло без участие на подсъдимото лице, като решението за даване ход на делото в негово отсъствие при условията на чл.269, ал.3, т.4, б.в от НПК е било взето, след надлежно изпращане на препис от обвинителния акт и разпореждането на съдия-докладчик за насрочване за разпоредително заседание на подсъдимото лице, което живее и работи във Франция. По делото е налице негово изявление, че не желае да участва в съдебните заседания пред първия съд и не възразява делото да бъде разгледано в негово отсъствие, като ще бъде представляван от адв.Г. /молба на л.28 от НОХД/, като е налице и имейл, че е получил въпросните процесуални документи /л.54 от НОХД/. Същият е бил редовно призоваван за съдебните заседания чрез защитника си адв.Г.. Същевременно адв.Г. е възроптал пред настоящата инстанция, че след проведено на 23.05.2023г. разпоредителното заседание, в което съставът на съда е потвърдил мярката за неотклонение „Гаранция в пари“ на неговия подзащитен, е депозирал частна жалба срещу въпросното определение. Същата не била администрирана към СГС. Следвало въпросната жалба да бъде администрирана към СГС за произнасяне като с цел да се приключи производството в кратки срокове съдът не го сторил, отказал да установи местонахождението на жалбата и дал ход по същество. Защитникът изтъква, че липсата на администриране на депозираната частна жалба води до съществено нарушение на процесуалните правила, което е опорочило и постановената впоследствие осъдителна присъда. Проверката на твърденията на защитника установяват следната фактология: В съдебно заседание от 19.03.2024г. адв. Г. е заявил, че на 29.05.2023г. е депозирал частна жалба срещу определението на СРС от 23.05.23г. и е поискал жалбата да бъде администрирана към СГС преди даване на ход по делото по същество, като е представил копие на жалбата с вх.№148870 с твърдение, че оригинала не го е установил в делото. Съдът е посочил, че такава жалба не е налична в делото, както и че въпросът за мярката за неотклонение може да бъде поставен във всеки един момент и тъй като липсва информация дали жалбата е своевременна се е занимал с мярката за неотклонение на подсъдимия и я отменил. Настоящата инстанция също не установи в кориците на делото оригинала на въпросната частна жалба. Повече от видно е, че жалбата в принципен план е била в срок, доколкото актът на съда по реда на чл.248, ал.1, т.6 от НПК е обжалваем в седем дневен срок по реда на глава 22 от НПК съгласно чл.249 ал.3 от НПК. В случая е съществено доколко са били нарушени правата на подсъдимото лице с произнасянето на съда по реда на чл.270 от НПК в конкретното съдебно заседание и даването на ход по същество без да се произнесе по искането на защитника за администриране на жалбата до СГС. По какви причини съответната частна жалба на защитника не е била администрирана своевременно е въпрос, с който настоящата инстанция не вижда основание да се занимава доколкото същата жалба в оригинал не се намира в делото и е обективно възможно да не е била докладвана на съдията-докладчик, за което следва да се потърси отговорност на деловодителя на състава. В случая съответната мярка за неотклонение „Гаранция в пари“ в размер на 650 лева е била взета по отношение на А. А. с постановление за привличане в качеството на обвиняем от 09.12.2019г. и е била внесена от обвиняемото лице още в хода на ДП. В разпоредителното заседание от 23.05.2023г. тази мярка за неотклонение е била потвърдена. В нито едно от следващите съдебни заседания въпросът за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимото лице не е бил поставян. С произнасянето си на 19.03.24г. в производство по чл.270 от НПК първоинстанционния съд е отменил съответната мярка за неотклонение т.е. де факто е уважил изцяло така направеното искане от защитника в конкретната частна жалба. В случая не се е стигнало до влошаване на процесуалното положение на подсъдимото лице, а напротив сторено е нещо в негов интерес. Причината за неизпращането на частната жалба към СГС се корени във факта, че тя не се намира в кориците на делото доколкото добросъвестността се предполага до установяване на противното. Макар съдът да е допуснал укоримо опущение, като не е разпоредил установяване на молбата в оригинал в конкретното съдебно заседание, при узнаването за съответния процесуален проблем го е разрешил. Ако в конкретната ситуация съдът бе придвижил съответната молба към горната инстанция подсъдимото лице би получило още по-голямо забавяне на произнасянето по така направеното от него искане за изменение на мярката му за неотклонение. Въззивната инстанция в ситуацията следва да прецени дали пристъпването на разглеждането на делото по същество без администрирането на молбата е довело до съществено нарушение на процесуалните правила. В случая не се касае за искане за събиране на доказателства относими към предмета на обвинението съгласно чл.286 от НПК, за да може да се обсъжда нарушение по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 от НПК, не се касае и за нарушено право на защита на подсъдимото лице. В този смисъл настоящият съд заключава, че не администрирането своевременно на въпросната молба от състава, произнасянето му по реда на чл.270 от НПК по мярката за неотклонение на подсъдимото лице и пристъпването към даване на ход на съдебните прения не води до извод за допуснати нарушения на процесуалните правила, а още по-малко може да се стори извод за постановяване на първоинстанционния съдебен акт като постановен при извършени съществени процесуални нарушения. В подкрепа на горния извод е и обстоятелството, че видно от протокола адв.Г. преди даване ход на делото по същество е представял единствено разписки за получени от него суми от подзащитния му като други искания не е отправил към съда. Процесуалният представител е посочил, че първоинстанционния съдебен състав е заличил част от свидетелите посочени към списъка към обвинителния акт, а той както и прокурора и подзащитният му са държали на разпита на посочените свидетели. Вярно е, че от посочените свидетели в обвинителния акт проверявания съд не е разпитал като такива К. К. С., Д. К. В., М.И.Н., С.В.Б., Б.В.З., М.Г.Г. и И.Д.А., както и свидетелката Ж. И.. При разглеждане на първоинстанционното производство е призовавана единствено свидетелката Ж. И., но не е разпитана. Нито един от изброените по-горе свидетели не е бил заличен в хода на процеса, като обаче и показанията на нито един от тях не са залегнали в съдържанието на така постановения съдебен акт. Втората инстанция разпита свидетелите Ж. И. и Д. В. като в съдебно заседание изясни подробно причините за недопускането на разпит на свидетелите М.И.Н., С.В.Б., Б.В.З., М.Г.Г. и И.Д.А. и заличи допуснатия с определението по чл.327, ал.1 от НПК К. С.. С оглед горното мнението на ревизиращата инстанция е, че процесуално нарушение не е било допуснато в тази връзка от първостепенния съд. Такова би било допуснато, ако съдът бе поставил в основата на взетото от него решение доказателства, които не е събрал в процеса. Отговорното отношение към доказателствената съвкупност изисква съдът да се произнесе по основателността на искането на прокурора дефинирано в обвинителния титул посочващ кои свидетели доказват така повдигнатото от него обвинение пред съда, каквото в случая той не е сторил, но и обективно нито една от страните не е изразила недоволство по така взетото решение за приключване на съдебното следствие без изслушване на горните гласни доказателствени средства. Налице е процесуален пропуск, които не се е отразил в анализната деятелност на съда и направените от него фактически и правни изводи, доколкото съдът е стъпил само на събрани от него доказателства, на които е сторил аргументирана доказателствена оценка. Въз основа на направения доказателствен анализ и установената въз основа на него фактическа обстановка настоящата инстанция достигна до следните правни изводи: При така установените по делото факти, съдът прие, че подсъдимият А. И. А. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 194, ал. 1, вр. чл. 63, ал.1, т. 3 от НК. От обективна страна на 27.06.2018 г. в гр.София в превозно средство – автобус, обслужващ линия № 79, намиращ се на спирка в близост до Софийска математическа гимназия «Паисий Хилендарски», като непълнолетен, но можещ да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, отнел чужди движими вещи – мобилен телефон “Samsung“ модел «SM-G360T1» с IMEI № 35433507604230 на стойност 96 лева, с поставен защитен калъф на стойност 5 лева и сумата от 100 лева съхранявана в защитния калъф на телефона (всичко вещи на обща стойност от 201 лева) от владението на Л. П. Х., без негово съгласие с намерение противозаконно да ги присвои - престъпление по чл. 194, ал. 1 вр. чл. 63, ал.1, т. 3 от НК като намира, че на основание чл.304 от НПК следва да бъде оправдан за това да го е извършил като употребил за това сила – нанесъл удари с ръце по ребрата и ръката на Х., както и за цифровата квалификация на обвинението по чл.198, ал.1, пр.1 от НК. Безспорно е права първата инстанция, че престъплението грабеж е типично съставно престъпление, чието изпълнително деяние включва в себе си два функционално обвързани акта, които поотделно са също престъпни. Втората инстанция намира, че улесняващият акт, съставляващ принуда, в случая– чрез употреба на сила, осъществена чрез нанасяне на удари с ръце от подсъдимия към пострадалия не се е осъществил. Съображението в тази връзка бе изведено от преценката на показанията на пострадалото лице в хронологичното им представяне в хода на процеса и съпоставката им с останалия доказателствен материал. В случая с обвинителният акт няма повдигнато обвинение за съучастие на подсъдимия в престъплението с неустановени по делото лица, за да може съдът да формира евентуално общност на умисъла му, доколкото в хода на процеса се установи, че е имало скупчване около св.Л. Х. и нанасяне на удари, но не може да бъде конкретизирано от кои лица и какви удари са били нанесени, като общата формулировка не води до извод, че именно подсъдимият е нанасял удари с ръце в областта на ръката и ребрата на пострадалото лице. Безспорно е било осъществено прекратяване на фактическа власт върху имуществения предмет на престъплението, а именно мобилен телефон марка «Samsung», модел «SM-G360T1» с IMEI № 35433507604230 на стойност 96, 00 лева с поставен защитен калъф на стойност 5, 00 лева и сумата от 100 (сто) лева, съхранявана в защитния калъф на телефона, (или всички вещи на обща стойност 201, 00 лева) и установяване на собствена фактическа власт върху него от страна на подсъдимият и това е станало без съгласието на пострадалото лице. Сочените вещи са движими такива и са остойностени. От субективна страна подсъдимият е действал при форма на вина пряк умисъл. Към момента на деянието той е разбирал свойството и значението на постъпките си и е могъл да ги ръководи, т.е. бил е вменяем като не е бил воден от увлечение и лекомислие. Подсъдимият А. е имал съзнание, че гореописаните вещи са чужди - собственост на Х., че се намират в неговата фактическата власт/ намиращи се в джоба на якето му/ и че той не желае да му ги предаде, както и че ще установи своя фактическа власт върху тях с намерение противозаконно да ги присвои доколкото това е било неговото намерение обективирано в последващото му поведение на извършител. За наказанието по чл.194, ал.1 от НК е предвидено наказание „лишаване от свобода“ за срок да осем години. При извършеното заменяне съгласно чл.63, ал.1 т.3 от НК соченото наказание се намалява на „лишаване от свобода“ до три години. Като смекчаващи вината обстоятелства съдът определи ниската стойност на предметите на посегателство и значителния период на провеждане на наказателното производство. Същевременно не следва да се игнорира и обстоятелството, че наказателното производство е претърпяло забавяне и с оглед охрана на правото на защита на подсъдимото лице в опитите на решаващите органи да осигурят присъствието му и връчването на процесуални документи. Тук е мястото да се посочи, че соченото престъпление не би могло да се определи като маловажен случай съгласно чл.93, т.9 от НК с оглед на цялостната конкретика на събитието от една страна и невъзможността да се стори извод, че обществената опасност на деянието е занижена, а и с оглед факта, че самият подсъдим също не се явява лице с ниска степен на обществена опасност. Съдът преценява като отегчаващи вината обстоятелства два факта. Първият е, че подсъдимият се явява лице с обременено съдебно минало към датата на деянието. Факт по делото е и, че шест дни след започване на изпълнение на наказанието му по предходната присъда А. е осъществил въпросното престъпление, което също се преценява от настоящата инстанция като отегчаващо вината обстоятелство. Първоинстанционният съд е сторил извод, че като отегчаващо вината обстоятелство следва да се отчетат данните за расистки мотиви в поведението на подсъдимото лице. Този извод според въззива е безпочвен, доколкото в конкретиката на самото престъпление подобни факти не могат да бъдат изведени, а направените внушения от страна на свидетелките майка и сестра не се кредитират. От друга страна данните за последващи действия от страна на подсъдимия към св.П. Х. също не навеждат на такива категорични съждения. Въззивната инстанция счита, че при съвкупната преценка на горните смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства съпоставени с обществената опасност на деянието и дееца следва да му бъде наложено наказание от три месеца „лишаване от свобода“ при условията на чл.54 от НК. Именно така оразмерено наложеното наказание “лишаване от свобода.“ ще е обективно възможно да постигне целите на наказанието, посочени в разпоредбата на чл.36, ал.1 от НК по отношение на подсъдимия. Проверяваната инстанция е посочила, че престъплението предмет на настоящото дело и престъплението, за което е осъден подсъдимият по НОХД№553/2021 г. на СГС се намират в отношение на реална съвкупност, като по отношение на тях са налице предпоставките на чл. 25, ал.1, вр. чл. 23, ал.1 от НК за налагане на подсъдимия на едно общо най-тежко наказание. Престъплението, за което е осъден подсъдимия по посоченото дело е осъществено в периода 22-31.10.2019г., като съдебният акт е влязъл в сила на 01.03.21г. Доколкото престъплението, за което настоящата инстанция намира, че са налице доказателства подсъдимият да го е извършил, а именно такова по чл.194, ал.1 вр. чл.63, ал.1 т.3 от НК да е с различна правна квалификация от това, за което първоинстанционният състав е признал за виновен подсъдимият, а именно по чл.198, ал.1 пр.1 вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК този извод е правилен и законосъобразен, тъй като се касае за деяние осъществено на 27.06.2018г. С въпросната присъда на СГС освен наказание „Лишаване от свобода“ е било наложено и наказание „Обществено порицание“, което да се изпълни чрез поставяне на обявление на таблото за съобщения като в тази връзка липсва произнасяне от първоинстанционния състав. Настоящата инстанция не би могла да коригира въпросния пропуск, поради липса на протест в тази връзка от прокурора и невъзможността да се утежни положението на подсъдимото лице, включително и при отмяна в посочената част и връщане за ново произнасяне от СРС. Поради горните съображения така определеното общо най-тежко наказание измежду определеното по настоящето дело, /включително и при преквалификацията на деянието от престъпление по чл.198, ал.1 пр.1 вр. чл.63, ал.1, т.3 от НК в престъпление по чл.194, ал.1 вр. чл.63, ал.1 т.3 от НК/ и наказанието по НОХД№553/2021 г. на СГС е именно наложеното наказание „Лишаване от свобода“ по последното дело в размер на една година и шест месеца. Въпроса за необходимостта от ефективното изтърпяване на наказанията при наличие на законовите предпоставки по чл.25, ал.1 вр. чл.23, ал.1 от НК се решава именно след определяне на общо най-тежко наказание измежду тях съгласно чл.25, ал.4 от НК. Касателно така определеното общо най-тежко наказание, следва да намери приложение разпоредбата на чл. 69, ал.1 от НК вр. чл.66, ал.1 от НК и изпълнението му да бъде отложено за срок от две години и шест месеца. Налице са законовите предпоставки. Подсъдимият не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер. Наложеното наказание „Лишаване от свобода“ е до три години. Не е необходимо според въззивната инстанция подсъдимият да бъде изолиран в затворническо заведение за изтърпяване на така наложеното наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца. Соченото решение на въззивната инстанция е инспирирано от поредица от факти основният от които е, че от извършването на престъплението е изминал продължителен период от време. Подсъдимият е вече пълнолетен, трудово ангажиран във Франция и полагащ усилия да съобрази поведението си със закона и да постигне обществено приемлив резултат в личностното си развитие, поради което не е налице необходимост от изолацията му в пенитенциарно заведение поради причина, че за постигане на целите на наказанието и за поправянето на осъдения това не е нужно. В тази връзка бе преценена и характеристиката на подсъдимото лице представена в хода на НОХД. Изпитателният срок от две години и шест месеца, с оглед факта че подсъдимият е бил непълнолетен към датата 27.06.2018г. за въззивната инстанция е достатъчен за реализиране на целите по чл.36, ал.1 от НК. Ревизирайки първоинстанционният съдебен акт съдът констатира, че първата инстанция е осъдила подсъдимото лице да заплати на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в полза на държавата по сметка на СДВР сумата от 339, 16 лева - разноски в досъдебното производство, както и в полза и по сметка на СРС сумата от 50 лв. – разноски в първоинстанционното производство. Съставът на СРС е пропуснал да се произнесе по направени разноски в съдебно заседание от 12.12.23г. представляващи изплатени суми за явяване и защита на СППЕ на вещите лица Л. А. и Н. Й. с два броя РКО всеки от по четиридесет лева. Настоящата инстанция обаче не би могла да поправи въпросния пропуск от страна на първоинстанционния съд, а в случая същият би следвало да се произнесе в производство по реда на чл.306, ал.3 вр.ал.1, т.4 от НПК. Предвид изложеното и след извършената цялостна служебна проверка на правилността на атакувания съдебен акт, въззивната инстанция счита, че същия следва да бъде изменен в посочения по-горе смисъл, като в останалата част присъдата следва да бъде потвърдена. Поради гореизложеното и на основание чл. 334, т.3 и т.6 и чл.337, ал.1, т.2 от НПК Софийски градски съд, 17, въззивен състав