Решение № 398 от 28.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 1688/2026 г.

Производството е по реда на чл. 44 от Закона за екстрадицията и европейската заповед за арест. Образувано е по искане на прокурор от Софийска градска прокуратура, за предаване на лице, български гражданин Г. А. В., роден на •••• г., в гр. Хасково. ЕГН •••••••••• на компетентните власти на Република Германия на основание Европейска заповед за арест. В искането е посочено, че Европейската заповед за арест, издадена от съдия към Районсн съд-Фраикфурт па Майн.ФРГ по дело № 931 Js 6360Js209040/25 /7 Js 8/25/ е издадена на 26.06.2025 г.. В производството пред съда, в открито съдебно заседание на българският гражданин не даде съгласие за незабавно предаване на съдебните власти на Република Германия. Заявява, че не се отказва от принципа на особеността. Представителят на Софийска градска прокуратура поддържа искането, като счита, че са изпълнени законовите условия за допускане на поисканото от компетентните власти на Р.Германия предаване на българския гражданин. Лицето, поискано за предаване и неговият защитник взеха становище да не бъде уважавано искането за предаване, съответно да не бъде изпълнявана европейската заповед за арест. Съставът на Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и прецени събраните в производството по чл. 44 ЗЕЕЗА писмени доказателства, за да се произнесе, взе предвид следното: В днешното съдебно заседание бе прието заключението на съдебнопсихиатрична експертиза, според което Г. А. В. страда от психично заболяване „Шизофрения – параноидна форма“, представляващо „продължително разстройство на съзнанието“, при което тя не може да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. По отношение на екстрадицията в ЗЕЕЗА има изрична разпоредба, забраняваща предаването на наказателно-неотговорни лица – чл.6,ал.4. Такава изрична разпоредба за Европейската заповед за арест липсва, но основанието за отказ поради невменяемост се извежда от общите правила на Наказателното законодателство, което съобразно разпоредбата на чл.66 НПК се прилага субсидиарно. Основните свои аргументи за отказ за предаване по Европейската заповед за арест съдът обаче черпи от повелителните разпоредби на Рамково решение на Съвета на ЕС от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите-членки (2002/584/ПВР) и ЗЕЕЗА, определящи приложното поле на Закона и допустимостта за предаване на български гражданин въз основа на издадена от друг съдебен или несъдебен орган Европейска заповед за арест. Съобразно разпоредбата на чл. 36, ал.1 от ЗЕЕЗА, Европейска заповед за арест се издава за лица, извършили деяния, които се наказват съгласно правото на издаващата държава с лишаване от свобода. От това следва извода, че ЕЗА се издава и подлежи на изпълнение единствено за дяния, които са престъпления, съобразно правото на издаващата държава. Разпоредбата на чл. 36,ал.2 от ЗЕЕЗА уточнява, че съдът може да откаже да допусне предаването на лицето, ако деянието, за което е издадена Европейска заповед за арест, не е включено в списъка по ал. 3 и не съставлява престъпление по законодателството на Република България. Фактическите основания за издаване па заповедта за арест са за това. че в периода от 27.05.2020 година до 21.01.2021 година, във Франкфурт па Майи и на други места, поисканото за предаване лице, в съучастие с други заподозрени лица е извършила престъпление организиран график и търговия с наркотични вещества в несъществени количества. В принципен план, за престъплението, за което се иска предаването на В. действително не се изисква двойна наказуемост, тъй като попада в разпоредбата на чл. 36. ал.3, т.5 от ЗЕЕЗА. Ключовият термин в цитирания текст е „престъпление“. Съобразно разпоредбата на чл.9,ал.1 от НК „престъпление“ е това обществено-опасно деяние, което е извършено „виновно“ и е обявено от Закона за наказуемо. „Вината“ предполага годен субект на наказателна отговорност, т.е. физическо лице, което е дееспособно и което може да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Съобразно разпоредбата на чл.33,ал.1 от НК не е наказателно отговорно лице, което е действало в състояние на недееспособност. Както по-горе съдът посочи, от приетата днес съдебно-психиатрична експертиза се установи, че В. страда от психично заболяване „Шизофрения – параноидна форма“, представляващо „продължително разстройство на съзнанието“. Според заключението тя не може да разбира свойството и значението на ставащото и да ръководи постъпките си. Вещото лице е заключило, че тя не притежава психична годност да участва пълноценно в наказателното производство и в производство по ЗЕЕЗА. Констатираното заболяване, което експертът е установил, че е с неколкогодишна давност изключва вменяемостта на българската гражданска Г. В.. Деянието, извършено от недееспособен не е престъпление според българското законодателство, от което следва извода, че В. не може и не е могла да осъществи престъпно деяние. Липсата на осъществено от нея престъпление, т.е. обществено-опасно деяние, което е извършено „виновно“ и е обявено от Закона за наказуемо изключва възможността по отношение на нея да бъдат предприемани действия по предаване въз основа на ЕЗА за участие в наказателно производство. В своята практика Европейският съд по правата на човека изисква държавите да освобождават невменяемите лица от наказателна отговорност, тъй като те не разбират свойството и значението на деянието. В много свои решения Съдът на ЕС приема, че изпълняващият съд трябва да отказва предаване при реален риск от нарушаване на основни права, включително и при тежко заболяване. В този смисъл е Решението по Дело C-699/21 (E.D.L. срещу Италия), в което СЕС постановява, че изпълняващият съдебен орган (в случая българският съд) трябва да откаже предаването, ако съществува реален риск екстрадицията да застраши живота или сериозно да влоши психичното здраве на лицето. В подобна насока е и Решението по Дело Савран срещу Дания (Savran v. Denmark). В допълнение, установената активна фаза на параноидна шизофрения препятства възможността на В. да упражнява правото си на защита в пълнота, независимо дали на нея биха били осигурени професионална правна защита в издаващата държава, тъй като тя разполага със самостоятелното и неотменимо право на лична защита в наказателния процес. Налице е процесуална непреодолима пречка, която е основание за отказ. Съобразно разпоредбата на чл.3,т.3 от Рамково решение на Съвета на ЕС от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите-членки (2002/584/ПВР), съдът не допуска изпълнение на ЕЗА, когато лицето, обект на европейска заповед за арест, предвид възрастта си, не е наказателно отговорно за деянията, за които е издадена заповедта за арест съгласно законодателството на изпълняващата държава. В тази разпоредба, както и в цялото Рамково решение липсва изричен текст, който да определя невменяемостта като основание за отказ, но след като „възрастта“ е поставена като критерии за наказателна неотговорност, тогава по аналогия е допустимо да бъдат приравнени и всички други основания, изключващи наказателната отговорност, сред които е и невменяемостта. Съдът споделя и доводите на страните, че заболяването на българската гражданка за нея дори и представлява пречка да участва пълноценно в производство по ЕЗА, доколкото тя не може да изразява валидно воля за някои от специалните и имащи съществено значение за нейната съдба институти на екстрадиционното произвоство – незабавно предаване, отказ от принципа на особеността, разбиране на дадените й гаранции. Също, не може да не бъде забелязан и фактът, че и до този момент, въпреки опитите на българския съд, издаващата държава не уточни в какво процесуално качество се намира по висящото наказателно производство В., за да може въобще да се установи допустимо ли е направеното по отношение искане, /ако разбира се не съществуваше основната пречка за участие в такова – нейното психично заболяване/. Обобщавайки: Независимо, че деянието, за което се иска предаване на В. е включено в списъка на чл. 36. ал.3 от ЗЕЕЗА, под точка 5, то не съставлява престъпление и то не само по българското законодателство. Липсата на престъпление е основание за отказ, съобразно разпоредбата на чл.33,ал.2 ЗЕЕЗА, в който смисъл е и решението на този състав на съда. Воден от горното, съдът