Решение № 7414 от 5.12.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 3841/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258- чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на Р. Б. К., ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител адв. Д. М., срещу Решение №2927/21.02.2025 г., постановено по гр. д. №63323/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 120 с-в. С обжалвания съдебен акт са отхвърлени предявените от Р. К. обективно кумулативно съединени установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 във вр. с чл. 26, ал. 1, предложение 1-во и 2-ро от ЗЗД за прогласяване на нищожността на Договор за предоставяне на поръчителство №4667536/13.12.2022 г., сключен между ищеца и ответника, предвиждащ заплащане на сума от 15, 46 лева всяка седмица за период от 12 седмици, считано от 20.12.2022 г. до 07.03.2023 г., включително, които представляват възнаграждение за предоставянето на поръчителство, което се явява условие и предпоставка за сключване на Договор за паричен заем №4667536/13.12.2022г. между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за сума в размер на 185, 52 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство №4667536, сключен между страните ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда на 17.11.2023 г. до окончателно изплащане на вземането. Във въззивната жалба са развити съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, като се моли същото да бъде отменено в цялост, а вместо него да бъде постановено ново по съществото на спора, с което предявените от ищеца искове да бъдат уважени. Въззивникът излага, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Файненшъл България“ ЕООД са свързани лица по смисъла на §1, т. 5 ДР на ТЗ, поради което договорът за предоставяне на гаранция представлява допълнителна уговорка между потребителя и заемодателя, сключена в противоречие на чл. 16 ЗПК. Излага, че обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение без друга възможна алтернатива. Не можело да се приеме, че чл. 4 от договора за заем касаел доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение. Сключването на договора за предоставяне на гаранция, респективно заплатените от по него суми се явявали пряко свързани с основната престация по договора за заем и отговаряли на дефиницията за разход по кредита по смисъла на §1, т. 1 ДР на ЗПК, което обстоятелство съдът следвало отчете, да се позове на нищожността на договора за заем и да приеме, че платени в полза на „Файненшъл България“ ЕООД суми следва да бъдат възстановени поради липсата на основание за задържането им. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна „Файненшъл България“ ЕООД чрез процесуален представител юрк. Мария Златанова, с който жалбата се оспорва като неоснователна и се моли същата да бъде оставена без уважение, а постановеното решение да бъде потвърдено. Поддържа, че правоотношенията по договора за заем не се водят преюдициални за спора, поради което съдът не дължи произнасяне по въпроса за неговата действителност. С оглед твърденията за заобикаляне разпоредбите на ЗПК, както и на твърденията за недействителност на договора за паричен заем, кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД следвало да бъде привлечен като ответник в процеса. По-нататък поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е действителен, като отговарящ на изискванията на закона, поради което е налице валидно правно основание за заплащане на процесната парична сума. При тези съображения моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата инстанция намира следното: Софийски районен съд е бил сезиран с обективно съединени в условията на кумулативност установителен иск с правна квалификация чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство №466753, сключен между Р. Б. К. и „Файненшъл България“ ЕООД, и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на отвеника да заплати на ищеца сумата от 10 лв., частичен иск от общ размер на претенцията от 185, 52 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за поръчителство №4667536. Ищецът твърди, че страните са сключили посочения договор за поръчителство, за да обезпечат изпълнението на ищцата по договор за паричен заем №4667536, сключен на 13.12.2022г. с „Изи Асет мениджмънт“ АД срещу възнаграждение от 185, 52 лв., платено на ответника за времето на заемното правоотношение. Ищецът счита, че съглашението е недействително поради нищожност на чл. 4 от договора за заем, който регламентира каузата за предоставяне на обезпечения. Твърди, че заемодателят и ответникът – страна по договора за гаранция са свързани лица, тъй като заемодателят е едноличен собственик на капитала на дружеството- поръчител. Поддържа, че действието на договора за поръчителство е обусловено от валидността на заемното правоотношение. Заявява, че заемодателят не е включил като разход по кредита възнаграждението за поръчителство и по този начин се заобикаля чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Твърди, че договорът за кредит е недействителен на осн. чл.11, ал. 1, т.10 ЗПК, защото не е посочен ГПР и общата дължима сума, вкл. как се формира, поради което потребителят е заблуден за действителната стойност на ГПР. Твърди, че договорът за поръчителство е лишен от основание, защото по него не се предоставя услуга на потребителя, затова противоречи на чл. 138 от ЗЗД и на добрите нрави, вкл. уговореното възнаграждение е размер около половината от заетите средства. В отговора си по чл. 131 ГПК ответникът е оспорил иска, като поддържа становище, че договорът за предоставяне на поръчителство е сключен по възлагане на ищеца в условията на договорна свобода, като престациите на страните по него не са нееквивалентни и накърняващи добрите нрави. За да постанови своето решение, Софийски районен съд е приел, че не следва да обсъжда наведените доводи за нищожност на договора за паричен заем, сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“, тъй като такъв иск не е бил предявяван с исковата молба. По отношение на договора за предоставяне на гаранция е приел, че чл. 9 ЗЗД допуска свобода на договарянето и че в настоящия случай не се установява нарушаване на императивните законови разпоредби, нито нарушаване на добрите нрави. Намерил е за неоснователен доводът, че договорът е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът на договореното възнаграждение по него е в размер по-голям от половината от отпуснатата сума. Приел е, че обезпечителната функция на договора се явява основанието на същия, поради което не може да се приеме, че същият е лишен изначално от такова. С оглед неоснователността на иска за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на гаранция, е приел за неоснователен и осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, поставени с Тълкувателно решение №1/2013 г. тълк.д. №1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира от фактическа и правна страна следното. По отношение на предявения иск за прогласяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция №4667536/13.12.2022 г. съдът приема следното. Видно от представения по делото договор за паричен заем № 4667536 от 13.12.2022 г. „Изи Асет Мениджмънт“ АД се е задължило да предостави заемна сума в размер на 600 лв. на ищеца за срок от 12 седмици, а Р. К. е приел да заплати 12 броя седмични погасителни вноски по 52, 54 лв. всяка. Годишният лихвен процент е 40 %, а годишният процент на разходите е 49, 23%. Общият размер на всички плащания е 630, 48 лв., от които: 600 лв. главница и 30, 48 лв. възнаградителна лихва. На същата дата (13.12.2022 г.) е сключен договор за предоставяне на гаранция №4667536 между „Файненшъл България“ ЕООД като гарант и Р. Б. К. като потребител. Гарантът е приел срещу възнаграждение от 185, 52 лв., платимо разсрочено на 12 вноски от по 15, 46 лв. всяка от тях, да отговаря пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за паричен заем. От приетото по делото заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза, която на основание чл. 202 ГПК съдът кредитира като компетентно изготвена и обоснована, се установява, че на 19.12.2022 г. К. е заплатил на ответното дружество сума в размер на 185, 52 лв. От събраните по делото доказателства се установява, че въззивникът- ищец Р. К. има качеството „потребител“, съгласно § 13, т. 1 от ЗЗП, като физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. Според основанието за сключване на договора за гаранция - чл. 4 от договора за потребителски заем, заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, както следва: 1) две физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на изискванията: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовия му доход да е в размер на 1000лв, да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е статус не по- лощ от „Редовен“ и поръчителят да подпише договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с бенефициер-заемодателя; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки. Настоящият състав счита, че договорът за предоставяне на гаранция № 4667536 от 13.12.2022 г. е изцяло недействителен, като сключен в изпълнение на договор за потребителски заем, с който е нарушен чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като не е посочен действителния размер на разходите по кредита, когато тези разходи са условие без което не може да се отпусне заема или потребителят няма избор да договаря без тези разходи и те касаят неговата основна престация по договора и са свързани пряко с нея. От обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговския регистър се установява, че „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД, поради което те са свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно търговските дела на другото дружество. Видно е от заключението съдебно-счетоводна експертиза, че възнаграждението по договора за гаранция се е плащало в полза на заемодателя „Файненшъл България“ АД. Тази свързаност обуславя извода, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя и последният го получава след като сам одобри гаранта. Следователно, договорът за заем и договорът за предоставяне на гаранция се считат за сключени от потребителят с един и същ търговец, от една страна, а от друга - договорът за предоставяне на гаранция представлява допълнителна уговорка между потребителят и заемодателят, сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е така, защото договорът за предоставяне на гаранция няма самостоятелен характер, неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат предоставени във връзка с усвояване и управление на договора за кредит; условията и сумата по гаранцията зависят изцяло от главното задължение по заема. Договорът за потребителски заем се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се установява от: уговорката за необходимост от предоставяне на поръчителство /гаранция/ без всякаква друга възможна алтернатива; чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице – гарант; сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за заем, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита; както и че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за поръчителство. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение. Клаузата на чл. 4 от договора е уговорена изцяло в противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата професионална грижа по чл.16 от ЗПК на потребителя. Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като двете дружества са свързани лица и сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция за пряко свързани с основната му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което следва да бъде обявен в общия му размер. Възнаграждението за гаранта е допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати. Ето защо, в конкретния случай съдът приема, че договорът за предоставяне на гаранция №4667536/13.12.2022 г. е сключен в изпълнение на клаузата на чл. 4 от договора за потребителски заем със същият номер и дата, която е сключена в нарушение на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Възнаграждението по договора за гаранция не е посочено като част от разходите по договора за потребителски заем, който включва всички лихви и такси, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Изискванията за посочване на ГПР са само формално изпълнени, но реалната му стойност не съответства на заявеното от кредитора, което се установява и от заключението на ССчЕ. Това поведение кореспондира и с търговска практика, от страна на търговеца към потребителя, която е заблуждаваща, тъй като противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност, и съдържа невярна информация, която е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния потребител да вземе информирано решение за стойността на кредита, и дали да договаря с този кредитор - арг. от чл.68д от ЗПП. Обстоятелството, че в договора не е посочен действителния размер на ГПР е равнозначно на неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1. т. 10 от ЗПК и води до нищожност на договора за паричен заем на основание чл.22 ЗПК в цялост. Затова, тъй като договора за предоставяне на гаранция № 4667536/13.12.2022 г. е сключен в изпълнение на нищожната клауза на чл. 4 от договор за паричен заем № 4481958 от 11.05.2022г., то и самият договор за предоставяне на гаранция № 4481958 от 11.05.2022г. е сключен без основание и по силата на чл. 26, ал. 2, предложение четвърто ЗЗД е нищожен. По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД съдът приема следното. С оглед всичко изложено дотук, съдът намира, че заплатената от ищеца сума в размер 185, 52 лв. по изначално недействителен договор е дадена при начална липса на основание, поради което подлежи на възстановяване. Следователно предявеният иск се явява основателен с неговата цялост и като такъв следва да бъде уважен. По отговорността за разноски: При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на разноски има право въззивника- ищец. Пред първата инстанция ищецът е сторил разноски в размер на 450, 50 лв., от които държавна такса в размер на 100, 50 лв. и 350 лв.- депозит за вещо лице. Претендирано е и адвокатко възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв в размер на 960 лв. с ДДС, което съдът намира, че следва да бъде уважено до размера от 480 лв. с ДДС, съобразявайки действителната фактическа и правна сложност на делото, материалния интерес на същото, както и извършените от процесуалния представител на ищеца действия. Пред въззивната инстанция въззивникът е сторил разноски в размер на 50 лв. за заплатена държавна такса. Претендирано е и възнаграждение за адвокат в размер на 960 лв. с ДДС по реда на чл. 38 ЗАдв, което също следва да бъде уважено до размера от 480 лв. с ДДС. Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1, предл. второ ГПК, Софийски градски съд, II- ж въззивен граждански състав