Решение № 634 от 31.10.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 485/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. С решение № 323 от 29.02.2024 г., постановено по т.д. № 1224/2023 г. по описа на СГС, съдът е осъдил „ТИК 42“ ЕАД, ЕИК 206225835 да заплати на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД, с ЕИК 203531218 сумата 157 718, 13 лв. без ДДС /явяващи се левова равностойност на 80 640 евро/ на основание чл.92 ЗЗД вр. чл. 11.1 от Рамков договор за предоставяне на услуги от 22.05.2018 г., ведно със законна лихва от 01.07.2023 г. до изплащане на сумата, както и мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 21.02.2022 г. до 30.06.2023 г. в размер на 12 866, 93 лв. на основание чл.86 ЗЗД, както и 24 876 лв. разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК, като е отхвърлил иска за мораторна лихва за периода от 06.10.2022 г. до 20.02.2022 г. Недоволен от съдебното решение в неговата осъдителна част е останало ответното дружество „ТИК 42“ ЕАД, което в законоустановения срок е подало настоящата въззивна жалба. В същата поддържа неправилност на изводите на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките за приложение на клаузата на чл.11.1 и чл. 11.2 от сключения между страните рамков договор. В тази връзка навежда, че неправилно съдът е приел, че дружеството е влязло в преговори за сключване на трудов договор със служителя по време на действието на неговия договор с ищеца. Сочи, че не е предприемало никакви действия, с които да мотивира решението на служителя да напусне предходния си работодател като намира, че по делото не са представени никакви писмени доказателства, които да обосноват извод за обратното. Съответно намира, че неправилно съдът е приел, че в противоречие със задълженията, поети в договора, дружеството е проявило поведение, което в пряка причинно-следствена връзка е довело до прекратяване на правоотношенията между служителя и въззиваемата страна. Евентуално поддържа, че заключението на първоинстанционния съд за валидност на клаузите на чл. 11.1 и чл.11.2 от рамковия договор, поради липса на противоречие с чл. 101, ал.1 от ДФЕС вр. чл. 15 ЗЗК и добрите нрави е неправилно и необосновано, в която връзка излага подробно становище. Оспорва и изводите на съда досежно периода, за който се дължи законна лихва върху главницата, като намира, че същата следва да се присъди считано от датата на изтичане на срока за доброволно изпълнение ( 21.10.2022 г.). С оглед изложеното моли настоящия съд да отмени решение в обжалваната част и да отхвърли предявените искове за главница и лихви като неоснователни и недоказани. Претендира и разноски за въззивното производство. В законоустановения срок въззиваемият „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД е подал отговор на въззивната жалба, в който обосновава подробно становище за нейната неоснователност. Иска от настоящия съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски за производството. Софийският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на императивни материалноправни норми. Настоящият съдебен състав намира, че решение е валидно, но частично недопустимо в обжалваната част, във връзка с което в изложението са изложени подробни мотиви. В останалата част при постановяване на съдебния акт не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. С оглед предмета на засегнатата от порок, обосноваващ извод за недопустимост, част от решението, а именно вземане по чл. 86, ал.1 ЗЗД, съдът намира, че за прегледност на мотивите следва първо да се произнесе по доводите за неправилност на решението в частта, която е валидна и допустима, в която връзка намира следното: Пред въззивната инстанция страните не спорят, че между тях е сключен рамков договор за предоставяне на услуги от 22.05.2018г., по силата на който възложителят „ТИК 42” EAД е възложил, а изпълнителят „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД се е задължил да предоставя срещу възнаграждение ИТ услуги, свързани с разработването на софтуер, съгласно Приложение 1 към договора, включително временно ползване на квалифицирани кадри за разработването на различни проекти. Видно от чл.11.1 от същия страните са уговорили, че за срока на договора и за период от 12 месеца след прекратяването му, „ТИК 42“ ЕАД няма право-пряко или косвено, самостоятелно, във връзка с или чрез използването на други, като възложител, агент, служител, доверен управител или чрез посредничество на което и да е физическо или юридическо лице- да наема, да се опитва да наема, да сключва договори, да се опитва да сключва договори, да се опитва да оказва влияние, да се обръща към, да се опитва да се обръща към или по друг начин да предлага работа или каквато и да е друга бизнес възможност или взаимоотношение на които и да е служители или независими изпълнители на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД, което би довело до оттегляне, съкращаване или до прекратяване на взаимоотношенията с „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД или би накарало такива служители или независими изпълнители да се оттеглят, съкратят или прекратят правоотношенията си него. Съгласно чл. 11.2 за всеки отделен случай на нарушаване на горното задължение „ТИК 42“ ЕАД дължи на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД неустойка в размер на годишната такса за услугите на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД в уговорения размер за съответния служител или независими изпълнители. Не е спорно, че с Анекс № 5, сключен на 22.05.2018 г. въз основа на описания рамков договор и при зачитане на договореното в него, „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД е осигурило на „ТИК 42” EAД специалист Java инженер на редовно ниво, а именно Н. С. при почасова ставка 40 евро без ДДС, считано от 10.03.2020 г. Той е работил по проектите на „ТИК 42“ ЕАД до 08.04.2020 г., когато дейността му за това дружество временно е преустановена с Анекс № 7 към рамковия договор, след което е възобновена, считано от 28.05.2020 г. Съобразно чл.4.1 срокът на рамковия договор е 12 месеца като е предвидено автоматично подновяване за срок от 12 месеца освен при изявление на някоя от страните, че желае договорът да се прекрати, направено преди изтичането на срока на действие. Пред въззивната инстанция страните не спорят за това, че правоотношението по рамковия договор е съществувало до 09.12.2022 г. и че същото е прекратено въз основа на изявление на „ТИК 42“ ЕАД, направено до „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД. Безспорно пред въззивната инстанция е и обстоятелството, че на 20.06.2022 г. Н. С. е подал молба до „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД, с искане трудовото му правоотношение с това дружество да бъде прекратено на основание чл. 326, ал.1 КТ, считано от 21.07.2022 г., както не е спорно и това, че на 21.07.2022 г. същият е сключил трудов договор с „ТИК 42” ЕАД като е постъпил на работа при последното на 25.07.2022 г. В рамките на въззивното производство страните спорят за валидността на клаузите на чл.11.1 и чл. 11.2 от рамковия договор във връзка с твърдяно противоречие с правилото на чл. 15 ЗЗК, евентуално поради противоречие с добрите нрави, както и в случай на валидност на посочените договорености – по наличието на предпоставките за възникване на задължението за заплащане на неустойката. По така повдигнатия правен спор, настоящият съд намира следното: Съгласно чл. 92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Същата е акцесорно задължение и става изискуема при неизпълнение на друго главно задължение. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основание за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор включва кумулативното наличие на следните елементи: валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението и валидно договорена неустойка. С оглед горното съдът намира, че на първо място следва да се разгледат възраженията на въззивника „ТИК“ 42 ЕАД във връзка с изводите на първоинстанционния съд за валидност на клаузите на чл.11.1 и чл. 11.2 от рамковия договор, в поредността, съобразно приетото с решение № 40 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, които по същество намира за неоснователни. В тази връзка неоснователно на първо място е възражението, че клаузата по чл. 11.1 от рамковия договор е нищожна поради противоречие с чл. 15, ал. 1 ЗЗК. Тази норма съдържа обща забрана на всякакъв вид споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики на две или повече предприятия, които имат за цел или резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар. Забраната цели да се гарантира на всяко предприятие, което реално участва на съответния пазар или потенциално би могло да навлезе в него, възможността самостоятелно, свободно и независимо да определя стопанската си политика и конкретното си пазарно поведение, вкл. спрямо партньори, доставчици и клиенти. За да попада в приложното поле на забраната, споразумението трябва да цели директен ефект върху свободната конкуренция на трети спрямо споразумението субекти и да цели координация в поведението на всяка от сключващите го страни и сътрудничество, в качеството им на стопански субекти, за постигане на ползващи всяка от тях цели, с антиконкурентен за съответния пазар като цяло ефект.( така и решение № 193 от 12.02.2018 г. по т. д. № 2303/2016 г., Т. К., І Т. О. на ВКС). Общата забрана е неприложима спрямо антиконкурентно поведение на предприятия, чиито пазарни дялове не надвишават посочените в закона максимални прагове (т.нар. „правило de minimis”) при съобразяване и праговете за незначителен ефект, определени в чл. 16 ЗЗК. Процесното споразумение, в частност клаузите на чл.11.1 и чл.11.2 от рамковия договор нямат такъв целен ефект. Те налагат ограничения в свободното пазарно поведение, по конкретно в набирането на ресурс за икономическата дейност само и единствено върху една от участващите страни, при липса на събрани по делото доказателства за пазарния дял, за ограничен период от време и въз основа на свободно формирана и ясно изразена воля от нейна страна. Както правилно е посочил и първоинстанционният съд, в тази връзка следва да се вземе предвид и това, че общата забрана, наложена от чл. 15 ЗЗК не отнема възможността на стопанските субекти да нагаждат поведението си съобразно поведението на своите конкуренти, а в настоящия случай са налице две дружества, които по своето естество са именно такива. Преследваната цел е именно да се избегне за един разумен период от време бъдещо и очаквано поведение от страна на конкуриращото дружество „ТИК 42“ ЕАД да отнеме основен ресурс за икономическа дейност, като последното свободно е формирало воля да приеме това ограничение на дейността си, а последиците от това рефлектира само в неговата икономическа и правна сфера без поведението на страните по договора да цели или да постига пряко или косвено определяне на цени, разпределяне на пазари и/или клиенти и ограничаване на производството и продажбите. Действително подобна договорка за ненаемане на служителите от друго дружество съставлява накърняване на трудови права на служителите и е несъвместимо със закрепеното в чл. 48, ал. 3 КРБ право на гражданите да избират професия и място на работа и поради недопустимостта на отказ от право на труд чл. 8, ал. 4 КТ, но тези права не са предмет на настоящия правен спор и не са елемент от спорните правоотношения. Процесният договор не налага ограничение на конкретни физически лица, свързани с осъществяване на правото им на труд. Касае се за споразумение между две търговски дружества, в рамките на осъществяваната от тях търговска дейност, поради което и същото няма последици върху трудовите права на конкретни физически лица, тъй като те не са страна по този договор. Неоснователно се явява и възражението на въззивника за неправилност на изводите на първоинстанционния за валидност на клаузата на чл. 11.1 от рамковия договор поради липса на противоречие с добрите нрави. В тази насока въззивният съд намира, че уговорката, която временно ограничава възможността на конкуриращо дружество – съконтрахент, да привлече предоставения му съобразно рамковия договор квалифициран персонал не противоречи на морала. Поетото от „ТИК 42“ ЕАД задължение цели, при това за определен и приемлив като продължителност срок, същото да не се възползва от съвместната дейност, установена в рамковия договор и да привлече подбрани от „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД кадри, достъп до съществуването и квалификацията на които последното е предоставило единствено с оглед предмета на договора, а не по възлагане по други икономически изгодни за него отношения като например по подбор на персонал за „ТИК 42“ ЕАД. В тази връзка следва да се има предвид, че последното дружество не е ограничено от процесната клауза да привлече необходимият му персонал за нормално функциониране и икономически растеж от други източници като положи за целта обективно необходимите усилия. За неоснователно съдът намира и възражението на въззивника „ТИК 42“ ЕАД за неправилност на изводите на първоинстанционния съд досежно валидността на клаузата на чл. 11.2 от рамковия договор поради липса на противоречие с добрите нрави. Преценката за нищожност на краузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави следва да се прави с оглед това дали същата надхвърля присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции с оглед недопускане тя да бъде използвана като средство за несправедливо обогатяване на кредитор. За тази преценка следва да бъдат съобразявани конкретни факти по всеки конкретен случай към момента на сключване на договора - размерът на задължението, изпълнението на което се обезпечава с неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др., съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. ( т. 3 на ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, решение № 66 от 23.08.2019 г. по т. д. № 2131/2018 г., ТК, І ТО на ВКС, решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014 г., І ТО и др.). При съобразяване на изложеното и доказателствата по делото, въззивната инстанция намира, че уговорена неустойка не противоречи на добрите нрави. Задължението по чл. 11.1 от рамковия договор, неизпълнението на което е скрепено с неустойкато по чл. 11.2 от същия, по своето естество е непарично и е за бездействие - за срока на договора и в срок до 12 месеца след прекратяването му. Не може да се направи точна парична оценка на това задължение, но предвид факта, че в анекс № 1 към договора е установено, че предоставения ресурс (служители) следва да бъде използван от „ТИК 42“ ЕАД по 8 часа на ден, 5 дни в седмицата до достигане на 168 часа месечно и с оглед наличието на допълнителни уговорки за възнаграждения над този минимум и за почивни и празнични дни, следва изводът, че към момента на сключването на договора размерът на неустойката е съизмерим с размера на очакваните вреди за „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД от неизпълнение на задължението, предвидено в чл. 11.1 от договора. В тази връзка следва да се отчете и фактът, че предоставеният ресурс включва високо квалифицирани кадри и че уговорката е направена между търговци, които имат професионален опит и знания за качеството и стойността на работната ръка и предлагания изработен от нея продукт. Доколкото и настоящата съдебна инстанция намира, че клаузите от договора, на които се основава процесния спор са валидни, то следва да се разгледа и направеното от въззивника възражение за наличие на предпоставките за тяхното приложение. В тази връзка съдът намира възражението, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че той е влязъл в преговори за сключване на договор със служителя на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД в хода на действие на процесния рамков договор, с което го е мотивирал да прекрати отношенията си с него за неоснователно. От доказателствата по делото (а и пред въззивната инстанция страните не спорят за това), се установява, че процесният рамков договор е действал в отношенията между страните до 09.12.2022 г. На 20.06.2022 г. служителят Н. С., е подал молба до „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД, с искане трудовото му правоотношение с това дружество да бъде прекратено на основание чл. 326, ал.1 КТ, считано от 21.07.2022 г., като още от тази дата той е сключил трудов договор с „ТИК 42“ ЕАД и е постъпил на работа при последното на 25.07.2022 г. Тези факти сами по себе си говорят, че в рамките на процесния рамков договор и въпреки ограничението, въведено между страните с чл. 11.1 от него, между Н. С. и „ТИК 42“ ЕАД са били налице преддоговорни отношения по назначаването му на работа при последното. Действително, както сочи въззивникът, по делото няма писмени доказателства за тези отношения, но това по никакъв начин не оборва изложения извод, доколкото същият съответства на житейската логика, която изисква преди подписването на един договор страните по него да са провели някакви преддоговорни разговори, а в случая служителят е бил и в постоянен контакт с представители на „ТИК 42“ ЕАД. Дори и обаче да се приеме, че „ТИК 42“ ЕАД не е проявило поведение, с което да мотивира служителя на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД да напусне настоящата си работа и да започне да полага труд при него, при внимателен прочит и тълкуване на клаузата на чл. 11.1 от договора става ясно, че с нея е наложено ограничение не само за предприемане на такива мотивиращи действия, но и за сключването на трудов договор по време на действие и в рамките на 12 месеца от прекратяването на рамковия договор, а такъв договор е подписан, предвид което, както правилно е приел и първоинстанционният съд, е налице нарушение на договорните задължения, което е основание за ангажиране на отговорността на „ТИК 42“ ЕАД на основание чл. 11.2 от договора. Съобразно приетата по делото съдебно –счетоводна експертиза размера на неустойката е равен на търсената с исковата молба сума от 157 718, 13 лв. Настоящият съдебен състав намира за основателни възраженията на въззивника досежно периода, за който е присъдена мораторната лихва върху претендираната неустойка като в тази връзка следва да се има предвид и фактът, че съдът следи служебно за допустимостта на съдебните решения в обжалваната част. От мотивите и диспозитива на обжалвания съдебен акт, както и от представените писмени доказателства, е видно, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че нотариалната покана за изплащане на претендираната на основание чл.11.2 от договора неустойка е получена от „ТИК 42“ ЕАД на 06.02.2022 г., което от своя страна е довело до грешно определяне на периода, за който се дължи мораторната лихва. В резултат от това в диспозитива на решението същата е присъдена в размер на 12 866, 93 лв. и за периода от 21.02.2022 г. до 30.06.2023 г. въпреки, че претенцията на ищеца обхваща само период от 06.10.2022 г. до 30.06.2023 г. Съответно в тази част първоинстанционният съд се е произнесъл извън пределените на заявеното право, което прави решението частично недопустимо. В действителност нотариалната покана е връчена на 06.10.2022 г. и предвид дадения в нея 14-дневен срок, мораторна лихва се дължи, считано от 21.10.2022 г. до 30.06.2023 г.(когато е предявена исковата молба) и само за този период е основателно искането по чл. 86, ал.2 ЗЗД до размера от 12 165, 90 лв.( изчислено с калкулатора на НАП, достъпен на https: //portal.nra.bg/embed/interest-calculator/main.html). С оглед изложеното и като се солидаризира с изводите на първоинстанционния съд, препращайки и към неговите мотиви на основание чл. 272 ГПК, с изключение на частта, в която е определен размерът на дължимата мораторна лихва, въззивният съд намира, че подадената въззивна жалба е частично основателна. При съобразяване на изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено, в частта, с която съдът е осъдил „ТИК 42“ ЕАД да заплати на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД сумата 157 718, 13 лв. без ДДС / явяващи се левова равностойност на 80 640 евро / на основание чл.92 ЗЗД по чл. 11.1 от Рамков договор за предоставяне на услуги от 22.05.2018 г., ведно със законна лихва от 01.07.2023 г. до изплащане на сумата, както и мораторна лихва за забава върху главницата за периода от 21.10.2022 г. до 30.06.2023 г. в размер на 12 165, 90 лв. на основание чл.86 ЗЗД. Същото следва да бъде отменено в частта, с която е присъдена мораторна лихва за периода от 06.10.2022 г. до 20.10.2022 г. за разликата над 12 165, 90 лв. до пълния претендиран размер от 12 866, 93 лв. и тази претенция следва да се отхвърли. В частта, с която съдът е присъдил в полза на „ПРАЙМ ХОЛДИНГ” АД мораторна лихва за периода от 21.02.2022 г. до 06.10.2023 г. решението следва да бъде обезсилено. За пълнота следва да се посочи, че въззивният съд намира, че констатирания порок в съдебния акт по отношение на неправилното посочване на периода, за който се дължи мораторна лихва не би могъл да бъде поправен по реда на чл. 247 ГПК, доколкото предпоставка за положителното провеждане на това производство е съдът да е посочил волята си в мотивите, но да е допуснал неправилното й изразяване в диспозитива. В настоящия случай грешното определяне на периода е налице и в мотивите и диспозитива на акта, предвид което единствения начин да се коригира недостатъка на акта е чрез обезсилване му в съответната част поради произнасяне извън предела на заявената от ищеца защита. В частта, за сумата над 12 165, 90 лв. до 12 866, 93 лв., представляваща мораторна лихва, решението следва да се отмени, а не обезсили, тъй като предявеният размер макар и за друг период е именно 12 866, 93 лв. По разноските: Предвид изхода на спора „ПРАЙМ ХОЛДИНГ“ АД има право на разноски за първоинстанционното производство в размер на 24 773, 77 лв. (адвокатско възнаграждение, държавна такса, депозит за СЧЕ), а за въззивното производство следва да му се присъди сумата от 16 730, 96 лв. адвокатско възнаграждение. „ТИК 42“ ЕАД също има право на претендираните от него разноски съобразно отхвърлената част от иска в първоинстанционното производство в размер на 54 лв. адвокатско възнаграждение, както и за въззивното производство в размер на 68, 07 лв. (държавна такса и адвокатско възнаграждение). Мотивиран от горното, СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД