Решение № 2235 от 9.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9356/2022 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 23.05.2022 год., постановено по гр.дело №8837/2021 год. по описа на СРС, ГО, 33 с-в, е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Й. Г. Т. и А. Г. Г., че Е. Й. Т. и М. Й. Т. са собственици по силата на нотариално завещание №7, т.І-К, рег.№6340, дело №12/2006 год. на нотариус Е.З. с рег.№432 на НК, вписано в Службата по вписвания – гр.София, под акт №86, т.І, рег.№773 от 2006 год., съставено от Г. А. Т., починал на 18.07.2009 год. на следния недвижим имот: ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с пл. №346, кв.14А по плана на гр.Банкя, София, вилна зона „Бели брег“, с площ от 573 кв.м., при съседи на имота: улица, улица, ПИ №345 и УПИ І-347, 348, 349 и 350 от същия квартал, съставляващ поземлен имот с идентификатор 02659.2293.346 по КККР на гр.Банкя, общ. Столична, обл.София, одобрени със Заповед №РД-18-13 от 17.01.2012 год. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр.Банкя, вилна зона „Бели брег“, с площ от 564 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг вид застрояване и с трайно предназначение на територията: урбанизирана, при съседи: поземлени имоти с идентификатори 02659.2293.351, 02659.2293.309, 02659.2293.347 и 02659.2293.345 и е признато за установено на основание чл. 26, ал. 1, пред. 1 ЗЗД вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД, че договор, сключен между Й. Г. Т. и А. Г. Г. за учредяване на договорна ипотека върху гореописания недвижим имот с нотариален акт №33, т.ІІІ, рег.№3818, дело №384/2011 год. на нотариус И.Н., с рег.№040 на НК, е нищожен, като е отхвърлено направеното от Й. Г. Т. възражение по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената част от наследството, оставено от Г. А. Т., починал на 18.07.2009 год. и ответниците Й. Г. Т. и А. Г. Г. са осъдени да заплатят на ищците Е. Й. Т. и М. Й. Т. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 568 лв., а ответникът Й. Г. Т. е осъден да заплати на ищците на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 600 лв. Срещу горепосоченото решение е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника Й. Г. Т.. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че А. Г. не бил придобил процесния имот въз основа на добросъвестно владение, продължило 5 години. Дори и да се приемело, че владението е недобросъвестно, при условията на присъединено от праводателя /жалбоподателя/ владение, то 10-годишният период също бил изтекъл. СРС не бил изложил съображения защо приема, че не е налице присъединяване на владението на праводателя. На следващо място сочи, че не бил изтекъл петгодишният давностен срок, като неправилно СРС бил приел, че първото действие по приемането на наследството било извършено с подаването на декларация по чл. 14 ЗМДТ от 02.12.2009 год. Това действие не било от кръга на тези, с които се приемало недвусмислено наследството по завещание. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени, респ. възражението по чл. 30 ЗН – уважено. Ответниците по жалбата Е. Й. Т. и М. Й. Т. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържат, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че процесният имот бил продаден от лице, което не е негов собственик, поради което и не е породил вещно-транслативен ефект. Нотариалното завещание било действително, поради което и ищците се легитимирали като собственици на спорния недвижим имот. Доказано било по делото, че ищците били упражнили правата си по завещанието – подали декларация по чл. 14 ЗМДТ, заплащали данъци и такси, снабдили се със скица на имота през 2012 год., т.е. те били извършили действия, които несъмнено предполагали тяхното намерение за приемат наследството по завещание – чл. 49, ал. 2 ЗН и чл. 48 ЗН. Обстоятелството дали праводателят на Й. Т. знаел или не знаел за завещанието в полза на ищците било напълно ирелевантно за предмета на спора. Ответникът А. Г. знаел, че неговият праводател Й. Т. не е бил собственик на процесния имот, т.е. знаел за завещанието в полза на ищците преди нотариалното изповядване на сделката по придобиването на имота – предвид обективния факт на вписване на завещанието в публичния регистър. Правилно СРС бил приел, че възражението на ответника по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН е неоснователно, тъй като в подкрепа на твърденията си същият не бил ангажирал каквито и да било доказателства. Напротив от събраните гласни доказателства било установено, че завещателят разбирал напълно свойството и значението на действията си. Първоинстанционният съд бил изложил подробни мотиви за липсата на добросъвестност у ответника А. Г., като изследвал и осъщественото от него недобросъвестно владение и приел, че същото е било смутено от извършените през годините действия от страна на ищците. Претендират и присъждането на направените разноски по делото. Срещу решението на СРС е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника А. Г. Г.. Жалбоподателят поддържа, че по делото не било доказано, че ищците били упражнили правата си по завещанието, които са достигнали до знанието на наследниците по закон на Г. Т.. Към момента изповядване на сделката между ответниците нотариусът също не бил установил, че завещателното разпореждане е вписано. Неправилно първоинстанционният съд бил счел за неоснователно възражението по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН, въпреки че бил формирал изводи, че наследодателят към момента на съставяне на завещанието не е бил в състояние да разсъждава разумно и да ръководи и разбира постъпките си. СРС не бил изложил съображения защо не кредитира показанията на свидетелите, разпитани по делото по искане на ответника. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че владението на ответника не е било спокойно, както и че не изтекъл предвидения в закона 10-годишен давностен срок, отброяващ се от момента на установяване на фактическа власт върху процесния имот – 27.12.2011 год. /датата на договора за покупко-продажба/ до датата на подаване на исковата молба – 15.02.2021 год. Ответникът бил упражнявал добросъвестно владение, годно да го направи собственик, по силата на договора за покупко-продажба, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена. Нормата на чл. 70, ал. 2 ЗС въвеждала презумпция за добросъвестност, а ищците не били ангажирали доказателства за противното. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответниците по жалбата Е. Й. Т. и М. Й. Т. считат, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната от ответника част, като в подадения отговор на въззивната жалба излагат доводи, идентични с тези в отговора на въззивната жалба на Й. Г. Т.. Претендират и присъждането на направените разноски по делото. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане положителни установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми. Решението на СРС е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва са се посочи следното: По положителните установителни искове за собственост с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК: Ищците основават правата си върху процесния недвижим имот на наследствено правоприемство по завещание. Ответниците са релевирали възражения за недействителност на завещанието, ответникът Й. Г. Т. – възражение по чл. 30 ЗН, ответникът А. Г. Г. – възражение по чл. 30 ЗН и възражение за придобивна давност. Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства, се установява, че Г. А. Т. е бил собственик на процесния недвижим имот, като е починал на 18.07.2009 год. и е оставил за свой наследник по закон сина си Й. Г. Т. /първият ответник/. Не се спори, че ищците Е. Й. Т. и М. Й. Т. са синове на Й. Г. Т.. На 27.11.2011 год. първият ответник Й. Г. Т. продал на втория ответник А. Г. Г. процесния недвижим имот, а на 06.04.2011 год. между ответниците бил сключен договор за учредяване на договорна ипотека върху спорния недвижим имот, обезпечаващ задължения на първия ответник по предварителен договор за продажба на този имот. Като доказателство по делото е прието нотариално завещание №7, т.І-К, дело №6340, дело №12/2006 год. на нотариус Е.З., с рег.№432 на НК, с което на 22.11.2006 год. Г. А. Й. завещал на сина си Й. Г. Т. и неговата съпруга Н.М. Т.а правото на ползване върху собствената му идеална част от следния недвижим имот: дворно място, находящо се в гр.София, ул.•••••••, представляващо УПИ І-753 от кв.9 по плана на гр.София, местност „Драгалевци“, с площ от 550 кв.м., ведно с построеното в същата двуетажна жилищна сграда, със застроена площ от около 91 кв.м., а на внуците си Е. Й. Т. и М. Й. Т. – по равно, цялото си движимо и недвижимо имущество, пари, вземания, ценности и други, всичко, което притежава към момента на смъртта си. Нотариалното завещание е било вписано във водената към Служба по вписванията книга на нотариалните завещания – акт №86, т.1, рег.№773 от 2006 год. – виж чл. 33, б. „б“ от Правилника за вписвания и чл. 21, ал. 2 от Наредба №32 от 29.01.1997 год. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори. На 02.12.2009 год. ищците подали декларация по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху процесния недвижим имот, в която се позовали на нотариалното завещание. По отношение на факта коя от страните е упражнявала фактическа власт върху спорния имот по делото са събрани две групи гласни доказателства в проведеното в първоинстанционното производство съдебно заседание на 17.03.2022 год. чрез разпита на свидетелите Б.Б. А.а и С.М.Л. /по искане на ищците/ и на свидетелите А.К.Б. и А.Н.П. /по искане на ответниците/. В показанията по посочените свидетели няма съществени противоречия, поради което и при преценката им /в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК/ същите следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалите данни по делото. Въз основа на тях се установява, че след смъртта на дядо си ищците периодично посещавали процесния имот – който не бил ограден, наглеждали го, а преди около 2-3 години го почистили и оградили, като поставили колчета и лека оградна мрежа. Установява се също така, че след закупуването на имота ответникът посещавал имота периодично, почистил го, извозил боклуци, засадил дървета. И двете групи свидетели сочат, че не са виждали други лица в имота. Свидетелката Б. А.а съобщава, че между страните били проведени две срещи, първата от която през есента на 2011 год., на която присъствали свидетелката, ищецът Е. Т., майката на ищците и ответникът А. Г., като всяка от страните заявила правата си на собственост върху процесния имот, а свидетелката А. Б. сочи, че първо е била проведена среща между ответника А. Г. и свидетелката Б. А.а през 2012 год., на която последната му съобщила за завещанието и му показала документи за това, а впоследствие била проведена среща между ищците и ответника. Противоречието в показанията на посочените свидетели ще бъде обсъдено при разглеждане на релевираните от ответниците възражения. По отношение на възраженията за недействителност на нотариалното завещание: Съгласно разпоредбата на чл. 16 ЗН, завещателните разпореждания, които се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя са общи /универсални/ и придават качеството на наследник на лицето, в полза на което са направения, а тези, които се отнасят до определено имущество, са частни и придават качеството на заветник на облагодетелстваното лице. При съмнение за характера на едно завещание – дали е общо или частно, волята на завещателя следва да се преценява при спазване на общото правило на чл. 20 ЗЗД за тълкуване на договорите, приложимо и по отношение на едностранните волеизявления, каквото е завещанието /чл. 44 ЗЗД/; отделните завещателни разпореждания следва да се тълкуват във връзка едно с друго и в смисъла, който произтича от текста на цялото завещание, като се търси действителната воля на завещателя, при което трябва да се вземат предвид всички обстоятелства и факти по делото – например цел на завещанието, връзка между отделните клаузи, характеристиката на имота и всички други обективни факти, които могат да изяснят истинската воля на завещателя относно предмета и вида на завещанието. В разглеждания случай СГС приема, че оставеното в полза на двамата ищци нотариално завещание е универсално по своя характер и им придава качеството на единствени универсални наследници на Г. А. Т. – чл. 16, ал. 1 ЗН, който извод следва както от обстоятелството, че предмет на същото не е конкретно имущество, така и от нормата на чл. 35 ЗН /касае се за съчетаване на завет за ползване с общо разпореждане за назначаване на наследници, като за последните остава голата собственост/. Завещанието е строго формален акт и формата е съществен елемент на завещателния акт, като при неспазването й завещанието е недействително. Настоящият съдебен състав приема, че в разглеждания случай са спазени изискванията за форма на нотариалното завещание, предвидени в нормата на чл. 24, ал. 2 ЗН – изявяване на волята на завещателя, записване на изявената воля от нотариуса, прочитане на записаното, отбелязване на изпълнените формалности и подписване на завещателния акт от завещателя, свидетелите и нотариуса, който извод следва от съвкупната преценка на събраните доказателства по делото, в т.ч. направените от нотариуса официални удостоверявания /чл. 179, ал. 1 ГПК/, които не са опровергани /виж например Решение № 208 от 8.11.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1290/2016 год., I г. о., ГК и Решение № 88 от 9.07.2018 год. на ВКС по гр. дело № 4176/2017 г., II г. о., ГК/. Във връзка с релевираното възражение по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН, т.е. по спорния въпрос дали по време на завещанието завещателят е бил способен да завещава /което възражение не е ограничено със срок, съгласно чл. 44, ал. 3 ЗН/, следва да се посочи следното: Способност за завещаване е налице, когато кумулативно са изпълнени условията на чл. 13 ЗН – завещателят да е навършил 18 години, да не е поставен под пълно запрещение поради слабоумие и да е способен да действа разумно. Завещателната дееспособност трябва да съществува към момента на изразяване на волята на завещателя, в случая нотариално завещание. Недееспособността, която предхожда или следва извършването на завещанието, е ирелевантна. До завещателна неспособност може да доведе не само заболяване, слабоумие, но и други причини, поради които завещателят е в невъзможност да разсъждава нормално, липсва му здрав разум и не може да разбира и ръководи постъпките си. Несъмнено е в частност, че Г. А. Т. е бил на 76 години към момента на изготвяне на завещанието. По делото няма твърдения, че завещателят е бил поставен под пълно запрещение, че при него е било налице заболяване, слабоумие или друга причина /например употреба на алкохол/, като съответно не са били ангажирани писмени доказателства във връзка със здравословното състояние на завещателя /медицински документи/ и не е било поискано назначаването на медицинска експертиза /която да установи наличието или липсата на болест, т.е. на наличието на медицинския критерий по смисъла на чл. 13 ЗН/. Същевременно преценката на втория критерий по смисъла на чл. 13 ЗН – дали завещателят е бил способен да действа разумно, се прави от съда, след обсъждане на всички доказателства по делото. Завещанието е изготвено на 22.11.2006 год., около 3 години преди смъртта на Г. А. Т.. Същият е имал възможност да го отмени или промени, но не го е сторил. Завещанието е било вписано във водената от Служба по вписванията книга, образувана от извършените в района нотариални завещания и актове за отмяна на завещания. Установено е също така въз основа на показанията на свидетелите Й.ка А.а А., Ц.С.К. и С.М.Л., които при преценката им /в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК/ подлежат на кредитиране като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалите данни по делото, че завещателят Г. Т. е посетил два пъти нотариуса с оглед извършването на завещанието, бил е с ясен разум и бистър ум и до последно работел. При липсата на данни, сочещи нарушаване по някакъв начин на способността на завещателя да разбира свойството и значението на постъпките си, да ги ръководи и да се грижи за интересите си пълноценно към момента на извършване на завещанието /виж и удостоверение от Център за психично здраве „Проф. Н.Шипковенски“ – на л. 269 от първоинстанционното дело/, обосновано първоинстанционният съд е приел, че възражението по чл. 43, ал. 1, б. а“ ЗН се явява неоснователно. Допълнително следва да бъде посочено, че завещанието е израз на същинската воля на завещателя, доколкото същото е и емоционалноморален акт, който отразява отношението на наследодателя към неговите близки. В същото изрично е посочено, че лицата, в полза на което е направено завещанието, не следва да бъдат безпокоени след смъртта на завещателя, а причината поради която последният не е искал имуществото му да бъде придобито от сина му е установена въз основа на ценените гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Й.ка А., Ц.К. и С.Л.. Разпоредбата на чл. 27 ЗН, на която се позовават ответниците, не се отнася до формата на завещанията, а обезпечава правата на лицата, до които се отнасят тези завещания: съхраняването на завещанията и поставянето им на разположение за привеждане в изпълнение. Т.е. неспазването й не води нито до нищожност, нито до унищожаемост на завещанието. Отделен е въпросът, че смисълът на чл. 27, ал. 3 ЗН, който предвижда отбелязване в протокола за обявяването на завещанието, за неговото разпечатване, се отнася само за случаите на предварително предадено за пазене саморъчно завещание, защото предаването му става в затворен плик, който по необходимост трябва да бъде разпечатан, за да може да бъде обявено съдържанието на завещанието /но законът не въвежда задължение на държателя на едно завещание при поискване на обявяването му да то предаде на нотариуса запечатано/. По отношение на възраженията по чл. 30 ЗН: Правото на възстановяване на запазена част е имуществено право – призната от закона възможност на наследника с право на запазена част – чл. 30 вр. с чл. 28, ал. 1 ЗН да поиска от съда да бъдат намалени /отменени/ завещателните и дарствени разпореждания на наследодателя в полза на други лица до размер, с който напълно се удовлетворява неговата запазена част от наследството. Искането за намаляване на завещателни или дарствени разпореждания е самостоятелно субективно потестативно /преобразуващо/ право, което принадлежи на всеки наследник със запазена част и може да бъде упражнено независимо от правото на другите наследници със запазена част – както чрез иск, така и чрез възражение /в рамките на делбено производство или в производство по спор за собственост, като в съдебното решение се постановява диспозитив по него/. Като резултат от предявяването на това право чрез искането по чл. 30, ал. 1 ЗН се постига намаляване на завещанието до размера на запазената част. Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3, б. „б“ от Постановление № 7 от 28.XI.1973 год., Пленум на ВС, правото да се иска възстановяване на запазена част може да бъде упражнено както от наследника с право на запазена част, така и от неговите наследници. То не може да бъде упражнено от други приобретатели на наследствени права, освен ако изрично не им е било прехвърлено. В разглеждания случай ответникът А. Г. няма право да иска намаление на завещанието, което накърнява запазената част на неговия праводател, тъй като нито се твърди, нито се установява по делото, че това право му е било прехвърлено. Ответникът Й. Г. Т. е низходящ – едно дете на починалия Г. А. Т. /който не оставил съпруг/, поради което и запазената му част е 1/2, съгласно разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗН. Изискването за приемане на наследството по опис е предпоставка за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството само когато наследодателят е извършил дарствени разпореждания или частни завещателни разпореждания, но не и когато завещателното му разпореждане е универсално – както е в частност /виж т. 4 от Тълкувателно решение № 3/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2013 год., ОСГК/. Искането за възстановяване на запазената част се погасява с изтичането на общия давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Ищците са релевирали своевременно възражение за изтекла погасителна давност /чл. 120 ЗЗД/. Според т. 3, б. „г“ от Постановление № 7 от 28.XI.1973 год., Пленум на ВС, в случаите на искане за отмяна или намаляване на завещателни разпореждания, давностният срок тече от момента на упражняване на правата по завещанието. Упражняването на правата по завещанието изисква установяване на едно активно поведение от страна на бенефициента, което може да бъде изразено както с фактически, така и с правни действия, или и двете. За да се заяви за защита пред съд право на възстановяване на запазена част от наследство, следва да е налице правен спор, който да застрашава упражняването на правото, т.е. да е реализирано определено поведение, посредством което правата на наследника по закон, имащ право на запазена част от наследството, да са отречени, като следва да е ясен и обемът на претенцията на лицето, отричащо тези права – дали се отричат правата на наследника по закон върху цялото наследство или само върху конкретни имоти, които наследодателят е притежавал към момента на своята смърт. Без да разполага с конкретна информация за естеството на извършения от наследодателя акт на разпореждане, за момента на съставянето на този акт, за неговото съдържание и за ползващото се от този акт лице, наследникът по закон не би могъл да формулира и обоснове искането си за възстановяване на запазената му част от наследството, а след като не са налице предпоставките за предявяване на определена претенция пред съд, не ми могла да тече и погасителна давност за тази претенция. До момента, в който ползващото се от завещателното разпореждане лице не упражни правата си по завещанието, не се осъществява реално отричане правата на наследника по закон, тъй като ако наследството по завещание не бъде прието, завещанието няма да породи предвиденото в чл. 16 ЗН правно действие и притежаваните от наследодателя към момента на неговота смърт имуществени права ще преминат в партимониума на наследника по закон, т.е. правото му на запазена част от наследството няма да бъде накърнено /в този смисъл виж например Решение №142 от 21.04.2012 год. на ВКС по гр.дело №988/2011 год., II г.о., ГК/. В разглеждания случай по делото е установено, че на 02.12.2009 год. двамата ищци са подали данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която са се позовали на завещанието, като въвззивният съд приема, че по този начин те са упражнили своите права по него, а отделно от това на 30.08.2012 год. ищците са се снабдили със скица на поземлен имот, след като са заявили правата си по завещание върху процесния имот пред Служба по геодезия, картография и кадастър – гр.София. Следователно правилно СРС е приел, че искането по чл. 30, ал. 1 ЗН следва да бъде отхвърлено, тъй като е заявено на 04.10.2021 год., след изтичането на 5-годишния давностен срок. По отношение на релевираното от ответника А. Г. Г. възражение за придобивна давност: Обстоятелството, че сключеният между двамата ответници договор за покупко- продажба не е нищожен и обвързва страните по него не означава, че придобитите с него права са противопоставими на действителния собственик /собственици/, а намира приложение принципът, че никой не може да прехвърли повече права от тези, които притежава. Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2012 г., ОСГК, придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време – 10 години при обикновено владение /чл. 79, ал. 1 ЗС/ и 5 години при добросъвестно владение /чл. 79, ал. 2 ЗС/, като изискуемото от чл. 120 ЗЗД вр. с чл. 84 ЗС волеизявление /позоваване/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС. Съществените признаци на владението са два – упражняване на фактическа власт /обективен/ и намерение за своене /субективен/. Другите признаци на владението, които не са посочени в чл. 68 ЗС, но са логическо следствие от посочените два признака, се извеждат чрез историческо тълкуване на института и уредбата по отменения ЗИСС, който в чл. 302 определя за законно владение това, което е постоянно, непрекъснато, несъмнено, явно и спокойно. Тези допълнителни признаци се съобразяват в съдебната практика при преценката за квалифициране на фактическата власт върху един имот като владение и наличието на предпоставките за придобиване на чужд имот на основание придобивна давност /посочените признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване/ – в този смисъл Решение № 23 от 20.05.2016 год. на ВКС по гр.дело № 5162/2015 год., ІІ г. о., ГК. В разпоредбата на чл. 69 ЗС е установена презумпция, съгласно която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се установи, че я държи за другиго. С предаването на владението на купувача, продавачът изоставя фактическата власт върху вещта, а купувачът придобива всички правомощия на собственика, но от това не следва, че ако сделката по някаква причина не е породила транслативен ефект, купувачът може да се признае за собственик на основание придобивна давност след изтичане на необходимия срок по чл. 79 ЗС, в зависимост от това дали е добросъвестен или обикновен владелец. Във всички случаи, по общото правило на чл. 154 ГПК, при спор за собственост, ако купувачът се позове на придобивна давност, той трябва да докаже по отношение на действителния собственик всички признаци на владението. Добросъвестното владение, като вид владение, притежава наред с белезите на рода си – фактическа власт /corpus/ и субективен – намерение за своене на обекта /animus/ – чл. 68, ал. 1 ЗС, и специфични такива – наличието на юридическо основание и субективна добросъвестност на владелеца – чл. 70, ал. 1 ЗС, които го отличават от обикновеното, т.нар. недобросъвестно владение. Субективната добросъвестност представлява незнание на владелеца на пороците на юридическото основание, като законът в чл. 70, ал. 2 ЗС въвежда презумпция за добросъвестност до доказване на противното, като доказването е в тежест на страната, която иска да отхвърли последиците на добросъвестното владение. Последващото узнаване от приобретателя, че праводателят му не е собственик на прехвърления имот, не го прави обикновен владелец занапред, тъй като меродавният момент, с оглед на който се преценяма добросъвестността на владелеца, е този на възникване на правното основание – чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС. В частност СГС намира, че ответникът А. Г. принципно може да се ползва от кратката придобивна давност /ако са установени всички елементи на владението/, тъй като по делото не е установено, че е знаел, че неговият праводател – ответникът Й. Т., не е бил собственик на продадения имот. По силата на нормите на чл. 28б от Закона за нотариусите и нотариалната дейност /ЗННД/ и чл. 1а от Наредба № 32 от 29.01.1997 год. за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори е създаден централен регистър на завещанията в Република България /единна централизирана електронна база данни, която обхваща информация относно съответните записвания във водените от нотариуса нотариални регистри и книги относно производствата по: съставяне на нотариално завещание /чл. 24 ЗН; приемане за пазене от нотариуса на саморъчно завещание – чл. 25, ал. 2 ЗН; връщане от нотариуса на депозирано за пазене при него саморъчно завещание – чл. 26 ЗН; отмяна на завещание – чл. 38 и сл. ЗН и обявяване на саморъчно завещание и издаване на препис от обявеното завещание – чл. 27 ЗН/. Централният регистър на завещанията е служебен и за разлика от други съществуващи регистри /напр. имотния регистър, търговския регистър, регистъра на особените залози и пр./ достъпът до него е подчинен на принципа на „ограничената“ публичност – чл. 28б, изр. 2 ЗННД и чл. 2а от наредбата. Създаването на централен регистър на завещанията не засяга установите правила за вписване на завещанията в имотния регистър, тъй като вписването на тези два регистъра има различна същност, функции и правни последици. Според чл. 112, б. "и" ЗС и чл. 4, б. „и“ ПВ, на вписване в имотния регистър подлежат преписите от обявените саморъчни завещания, имащи за предмет вещни права върху недвижими имоти. До вписването им, респ. правата, придобити въз основа на тях, не могат да се противопоставят на трети лица. Освен това действието на вписването се изразява в даване на гласност на подлежащите на вписване актове /арг. чл. 1 ПВ/. Имотният регистър е публичен и всеки може да поиска/извърши справка по вписаните обстоятелства. Според действащото законодателство нотариалните завещания по чл. 24 ЗН не подлежат на вписване – виж чл. 5, б. „в“, предл. 1 ПВ вр. с чл. 2 ПВ. Обсегът на централния регистър на завещанията е значително по-широк. Въвеждането /изпращането/ от нотариусите на предвидената в чл. 9а, т. 3 от горепосочената наредба информация в централния регистър относно завещания, във връзка с които те са извършили нотариално удостоверяване на самия завещателен акт или неговата отмяна, на предаването за пазене, връщането или обявяването на саморъчно завещание, няма само по себе си характер на нотариално удостоверяване на съответните актове, респ. на писмените доказателства за тях или други правно значими обстоятелства във връзка с упражняване на завещателната свобода по чл. 14 ЗН, а е едно техническо действие на нотариуса по организирано въвеждане по електронен път на правно значима информация в национална база данни, поддържана от единна информационна система към Нотариалната камара. Целта на тези действия е само да се облекчи от техническа страна установяването на факта, дали едно починало лице е направило завещание и къде се намира документът, обективиращ завещателния акт. Предвид служебния характер и функции на централния регистър на завещанията и липсата на публичност, законодателят не свързва с регистрацията на завещанията по чл. 9а, т. 3 от посочената наредба оповестителните последици по чл. 1 вр. с чл. 42 и сл. ПВ, чл. 93 ЗКИР и защитното действие по чл. 113 ЗС, присъщо на вписването на актовете по чл. 112 ЗС /в т.ч. на преписите от обявените саморъчни завещания относно права върху недвижими имоти/, в имотния регистър. Т.е. на регистъра на завещанията е напълно чуждо правното действие на вписването, отбелязването и заличаването в имотния регистър, респ. в книгите за вписвания по ЗС, ЗКИР и ПВ. Отделно от това следва да се посочи, че по делото не са събрани несъмнени и категорични доказателства, че ответникът А. Г. е узнал за точното/конкретното съдържание на процесното завещание преди сключването на договора за покупко-продажба от 27.12.2011 год. – показанията на свидетелката Б.Б. А.а и свидетелката А.К.Б. са противоречиви по отношение на това обстоятелство, като доколкото не могат да бъдат съпоставени с други доказателства, тъй като такива липсват, то трябва да намерят приложение неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест – проведеното от ищците доказване – чл. 154, ал. 1 ГПК, е разколебано от проведеното от ответника насрещно доказване /което не е нужно да е пълно/. Същевременно въззивният съд приема, че по делото не е доказано, че владението на ответника А. Г. е било постоянно и явно, без които характеристики упражняваната от него фактическа власт не може да се квалифицира като владение и да е основание за придобивна давност. Постоянно е владението, когато се осъществява трайно фактическо въздействие като израз на воля да се държи и запази вещта като своя. Не отговаря на този признак владението, при което фактическите действия, изразяващи се в присъствие в имота и въздействие върху него – облагородяване, подобряване и др. имат инцидентен, случаен характер. Явно е владението, когато владелецът го демонстрира пред трети лица. Фактическата власт, чрез която се осъществява владението, трябва да е от такова естество, че всеки заинтересован да може да научи за нея. Присъствието в имота трябва да оставя видими следи и да обективира въздействието на владелеца и волята му да третира вещта като своя. Без да е външно изразен обективният елемент на владението, не могат да настъпят последиците на придобивната давност – виж например Решение № 106 от 28.12.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2687/2015 год., II г. о., ГК, Решение № 330 от 28.11.2011 г од. на ВКС по гр. дело № 1519/2010 год., II г. о., ГК. Въз основа на ценените гласни доказателства е установено по делото, че през периода от 27.12.2011 год. до 2019 год. – 2020 год. /когато процесният имот е бил ограден/, достъпът до него е бил безпрепятстван за ищците, като и двете спорещи страни са упражнявали фактическа власт върху процесния недвижим имот. Доколкото през посочения период не е имало обективирани пред трети лица владелчески действия върху имота, то въззивният съд счита, че не са извършени фактически действия, характеризиращи владението на ответника А. Г. като явно и постоянно. Всички действия, които не оставят доказателства за владение върху имота са скрити и не могат да се квалифицират като владелчески. Отделно от това следва да се посочи, че демонстриране по отношение на невладеещия собственик на поведение, което несъмнено сочи, че върху имота се упражнява фактическа власт като върху собствен имот, т.е. предприемане на активни действия, е необходимо безспорно при наличие на заявени претенции от трето лице, че счита себе си за собственик на същия имот /каквато претенция е била заявена от ищците/. В този смисъл не са налице предпоставките на чл. 79, ал. 2 ЗС, както всъщност и тези по чл. 79, ал. 1 ЗС – тъй като не е изтекъл и предвидения в закона 10-годишен срок, считано от 27.12.2011 год. – когато се твърди, че е била установена фактическата власт, до датата на подаване на исковата молба – 15.02.2021 год. /виж чл. 84 ЗС вр. с чл. 116, б.“ б“ ЗЗД/, поради което и ответникът не е придобил имота по давност. Следователно ищците се легитимират като собственици на спорния имот по аследствено правоприемство по завещание при равни права. Релевираните положителни установителни претенции по чл. 124, ал. 1 ГПК са основателни и следва да бъдат уважени, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд. По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД: Ипотеката представлява обезпечение на вземане с недвижим имот, собственост на учредителя, върху който кредиторът може да насочи принудителното изпълнение, независимо чие притежание е в момента и независимо от несеквестриуемостта му. Според разпоредбата на чл. 167, ал. 3 ЗЗД /която е императивна/, ипотека може да се учреди само върху имоти, които към момента на сключването на сделката принадлежат на лицето, което я учредява. Това правило изключва правната възможност лице, което не притежава правото на собственост върху определен имот, да учреди валидно договорна ипотека върху същия имот. Ипотечното право е производно. Дори и в случай на придобиване на правото на собственост върху имота след учредяване на ипотеката, учредителят не е изпълнил условието на закона да е собственик на имота към момента на учредяването й. Въпросът за собствеността е преюдициален относно действителността на ипотеката. Ако последната е учредена върху имот, който към момента на вписването й не принадлежи на лицето, в чиято тежест тя се учредява, респ. чийто дълг се обезпечава с нея, тя е недействителна /в този смисъл виж например Решение № 96 от 02.08.2021 год. на ВКС по гр.дело № 1841/2020 год., ІV г. о., ГК/. Собственикът на имот, по отношение на който трети лица са договорили ипотека без негово съгласие, разполага с иск за установяване на нищожността. С оглед изхода от спора по предявените искове за собственост, настоящият съдебен акт приема, че сключеният между ответниците договор за учредяване на договорна ипотека се явява нищожен поради противоречие със закона – чл. 167, ал. 3 ЗЗД. Ипотечното право ограничава правото на собственост на ищците. Тя е тежест, която неоснователно тежи върху имота. Предявените искове са основателни и подлежат на уважаване, както е приел и първоинстанционният съд. Ето защо въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателите следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 440 лв. /с ДДС/, а жалбоподателят Й. Т. и направените разноски за възнаграждение за особения му представител в размер на 600 лв. Предвид изложените съображения, съдът