Решение № 274 от 3.6.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 145/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на А. Б. Б., ЕГН ••••••••••, Б. Г. Б., ЕГН •••••••••• и С. К. Б. с ЕГН ••••••••••, подадена чрез адв.Д., със съдебен адрес гр.Б.град, ул.”•••” № 1, ет.2, офис № 5 и въззивна жалба на Д. Г. Т., ЕГН ••••••••••, с адрес гр.Б.град, ул.“•••“ № 3, подадена чрез адв.Т., със съдебен адрес гр.Б.град, ул.“•••“ № 19, насочени срещу решение № 587/12.07.2025 год. постановено по гр.д.№ 3187/2021 г. по описа на Районен съд – Б.град. Депозирана е и частна жалба от Д. Г. Т., ЕГН ••••••••••, с адрес гр.Б.град, ул.“•••“ № 3, подадена чрез адв.Т., със съдебен адрес гр.Б.град, ул.“•••“ № 19, насочена срещу определение № 1916/22.10.2025 г. по гр.д.№ 3187/2025 г. по описа на РС Б.град, с което съдът се е произнесъл по реда на чл.248 от ГПК относно дължимите в производството разноски. Жалбата на А. Б. Б., ЕГН ••••••••••, Б. Г. Б., ЕГН •••••••••• и С. К. Б. с ЕГН ••••••••••, подадена чрез адв.Д., е насочена срещу решението на РС- Б.град в частта, в която е отхвърлен предявеният от ищците негаторен иск и в частта с която е уважен частично предявеният от ответницата насрещен негаторен иск. Срещу решението в оспорваната част се излагат съображения за неправилност поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдпроизводствените правила и необоснованост. Според въззивниците, районният съд неправилно е тълкувал и приложил нормата на чл.109 от ЗС. Сочи се, че по отношение на първия ищец, който е собственик на първия жилищен етаж са налице предпоставките на чл.109 от ЗС, тъй като с осъщественото незаконно строителство се създават пречки на собственика на първия жилищен етаж да ползва своето жилище. Аргументира се, че с незаконния етаж се ограничава възможността му за достъп до покрива с оглед почистване на комини, смяна на керемиди и изобщо поддръжка на тази обща част. Освен това се твърди, че така собственика е лишен от правото му да реши по какъв начин да се отоплява и при необходимост да поддържа покрива като обща част. В жалбата се прави анализ на нормативната уредба по отношение общите части. С оглед на това се поддържа становище, че са нарушени правата на А. Б. по чл.40 от ЗС, чл.43 и чл.44 от ЗС, както се достига и до ограничаване на правата му по ЗУЕС. Обяснява се, че без негово съгласие са извършени разпоредителни действия с общите части като са засегнати три фасади и покрива на сградата. Освен това се сочи, че се променя съотношението и между лицата с право на глас при провеждане на бъдещи заседания на собствениците по ЗУЕС, а и А. Б. трябва да търпи и негативния ефект върху конструкцията на сградата и получените пукнатини по стените на първия жилищен етаж. Заявява се, че незаконосъобразно Районен съд - Б.град е отхвърлил негаторния иск по отношение на ищците Б. Б. и С. Б., тъй като същите са собственици на 1/3 идеална част от урегулирания поземлен имот с идентификатор 04279.615.82 и при надстрояване на двуетажната жилищна сграда те имат право на собственост на идеална част от третия етаж, съразмерно на правото на собственост върху поземления имот или на 1/3 идеална част от този трети жилищен мансарден етаж. Навеждат се доводи, че по отношение на тези въззивници са налице предпоставките за уважаване на иска с правно основание чл.109 като основателен и осъждане на ищците да премахнат осъщественото незаконно строителство. Заявява се, че целта е да бъдат преустановени неоснователните действия по игнориране правата на ищците като собственици - конкретно за А. Б. като собственик на първия жилищен етаж и с права върху общите части, а за Б. Б. и С. Б. като собственици на 1/3 идеална част от урегулирания поземлен имот, в който се намира жилищната сграда. Според въззивниците, Районен съд - Б.град неправилно е тълкувал и не е приложил нормата на чл.148 ал.1 от ЗУТ. Обръща се внимание, че по делото е установено, че през 2008 година било извършено строителство на терасата към тавана, като без никакви строителни книжа и документи на откритата тераса към тавана са изградени стени, поставени са прозорци, след което е изграден покрив, който надвишава височината на ската на досегашния покрив с около метър, а върху покрива са поставени битумни керемеди. Сочи се, че впоследствие част от терасата е преустроена в кухня, а останалата част - в баня и тоалетна. Подчертава се, че строителството е извършено в нарушение на чл.148, ал.1 от ЗУТ, като в случая не намира приложение чл.151 от ЗУТ, в която разпоредба изчерпателно са посочени случаите, когато не се изисква разрешение за строеж. Според въззивниците, сроежът, осъществен на терасата не попада в нито една от посочените хипотези. С оглед установената от вещото лице липса на одобрени строителни книжа и разрешения за извършеното преустройство на тавана, се обосновават доводи, че е налице незаконно строителство на терасата. Относно уважения насрещен негаторен иск за поставяне на кабелите, с които се осъществява електрозахранването на първия жилищен етаж и на мазето на сграда с идентификатор 04279.615.82.1, в гофрирана тръба, скрита под мазилката се твърди, че Районен съд - Б.град неправилно е тълкувал и приложил материалния закон и конкретно нормата на чл.109 от ЗС. Обяснява се, че няма законова забрана за прокарване на кабели по този начин, а и самите ищци също са прокарали по този начин открити кабели за електроснабдяване на техните мазета. Твърди се, че евентуално покриване на кабелите под мазилката следва да стане и от двете страни, тъй като касае общи части на сградата, каквато е препоръката и на вещото лице Р.. По отношение тази претенция се изразява становище, че не са налице предпоставките на чл.109 от ЗС, тъй като ищците не са собственици на самостоятелни обекти по смисъла на вещното право, с което да са активно легитимирани да предявяват такива искове, доколкото подпокривното пространство или тавана, не е самостоятелен обект. От друга страна се обяснява, че Д. Т. няма право на собственост върху самостоятелен обект от сградата, към момента, когато е предявен този насрещен иск, към който момент едноличен собственик на тавана е нейния съпруг. Обръща се внимание, че ответниците също ползват външни кабели, като това не създава никакви рискове за никого. Първоинстанционното решение се определя като неправилно и при дадената интерпретация на института за издаване на Удостоверение за търпимост и конкретно § 16, ал.1 от ПР на ЗУТ, още повече, че РС не се е произнесъл по поисканото обявяване неистиността на Удостоверение за търпимост № 35/23.08.2018 г. по описа на Община Б.град, в което е прието, че надстройката от един тавански етаж е извършена през 1974 г. В тази насока се прави анализ на събраните гласни доказателства, от които според въззивниците се установява, че към 1974 год. и след това е бил построен един таван, без баня и тоалетна, с открита тераса, като в това състояние нещата са били до 2008 г. Освен това, сочи, че това обстоятелство се установява и от нотариалния акт № 86, том II, нот.дело № 365/1991 г. по описа на БлРС, където е дадено като описание: „таван”. С тези доказателства се твърди, че се опровергава отразеното в удостоверението за търпимост и в декларацията, подадена от Д. В. Т., въз основа на която то е издадено. Въззивниците правят оплакване и че Районен съд — Б.град не се е съобразил със събраните по делото доказателства, които устновяват, че преди 07.04.1987 г. без строителни книжа е извършено следното строителство - незаконна тераса към тавана и височината на надзида вместо 90 см е била 135 см, което като краен резултат е довело до изграждане на един таван с 45 см. по-голяма височина на надзида, към който е била изградена незаконна открита тереса с дълбочина около 2 метра и парапет около 1 метър. Заявява се, че този строеж е недопустим по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, както и по правилата и нормите на ЗУТ, тъй като няма течаща вода, баня и тоалетна. С това се аргументира становище, че издаденото от архитект В.Т. удостоверение за въвеждане в експлоатация е неистински документ в два аспекта: Тъй като състоянието на тавана до влизане в сила на §16, ал.1 от ПР на ЗУТ не е отговаряло на правилата и нормите, действали към момента на изграждането и към нормите на ЗУТ за допустимост и тъй като е налице противоречие на Наредба № 7. Твърди се, че са нарушени изискванията на чл.72, ал.З от Наредба № 7, където е посочено, че жилищните помещения в подпокривното проостранство на жилищнисгради трябва да има светла височина най-малко 2.30 метра в 50 на сто от площта им и най-малко 1.50 метра в най-ниската част. Освен това се поддържа, че тавана не отговаря на изискванията и на чл.113, ал.1 от Наредба 7, според която разпоредба, стаите и кухните трябва да имат пряко странично осветление, като площта на отворите е най-малко 1/6 от площта на дневните и 1/7 от площта на спалните, детските стаи, кабинетите и кухните. В тази насока въззивниците се позовават на събраните писмени доказателства и заключения, изготвени от инж.Х. Г. и инж. С.Е.. Твърди се, че удостоверението за търпимост е неистински документ и от гледна точка на време на изграждане на строителството на терасата, кьдето е изградена баня с тоалетна и кухня, което е станало през 2008 г., а не както изисква §16, ал.1 преди 07.04.1987 г. С това се аргументира становище, че осъществявайки посоченото строителство на терасата, ответниците са извършили неоснователно действие по смисъла на закона, което засяга правата на ищците, като то е довело до пукнатини в мазилката на първия етаж. Освен това е налице недопустимо отнемане и ограничаване на законоустановени права на ищците по ЗУЕС и ЗС. Сочи се, че с незаконното строителство се засягат общи части на сградата и конкретно покрива и фасадите на сградата, като в резултат на допълнителната тежест на терасата и тъй като не е извършено никакво засилване на конструктивната товароносимост се стига до напукване на стените на първия етаж — фасадната стена и част от преградните стени. Заявява се, че ищците живеят в постоянен страх от рухване. Отбелязва се, че са изградени стени, на които терасата е подпряна впоследствие и които предават товара надолу, като изявлението на вещото лице в противната насока няма характер на заключение, когато не е свързано с изчисления. Прави се оплакване и че към момента на подаване на исковата молба е ограничен достъпа до единствената капандура, чрез която може да се излиза на покрива, като след предявяване на иска е изградена нова капандура в стълбищната клетка, от която обаче достъпа до покрива е ограничен и почти невъзможен, тъй като няма достатъчно пространство и не може да се постави толкова висока стълба с подходящ наклон за да се преодолее по-голямата височина. Излагат се съображения, че по този начин ищците, живущи на първия жилищен етаж, не могат да стигнат до комините за да ги почистват, което създава риск от пожари, и ограничава възможността за отопляване на първия жилищен етаж. Като необосновано обжалваното решение се оспорва поради противоречие на приетите за установени фактически положения със събраните по делото доказателства. В тази насока се изброяват приетото време на извършване на незаконното строителство, обсъждането на конструктивна височина на строежа, вместо нормативно установеното понятие „светла височина“, обстоятелството, че кабелите и на двете страни в производството в стълбищната клетка са открити по един и същи начин. В жалбата се изброяват и допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Като такива се определят приемането за съвместно разглеждане на насрещен иск, без да са налице законовите предпоставки за това /с оглед липсата на установено право на собственост на Д. Т. към датата на предявяване на насрещния иск/; нарушение на чл.235, ал.2 от ГПК, приемайки, че незаконното строителство на откритата тераса е извършено от 2003 г. до 2008 г. и въпреки това е приложен § 16, ал.1 от ПР от ЗУТ; нарушение на чл.200, ал.2 от ГПК поради недопускане за повторна експертиза при заявено оспорване на изслушаната такава. Аргументира се становище и за непълнота на доказателствата, при липсата на допусната експертиза, изпълнима от вещо лице компютърен специалист. От съда се иска да постанови решение, с което да отмени решението на Районен съд - Б.град в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищците негаторен иск и в частта с която е уважен частично предявеният от ответницата насрещен негаторен иск за поставяне на кабелите, с които се осъществява електрозахранването на първия жилищен етаж и на мазето на сграда с идентификатор 04279.615.82.1, в гофрирана тръба, скрита под мазилката, като се произнесе по съществото на спора, като уважи изцяло предявения от ищците първоначален негаторен иск и отхвърли като неоснователен частично уважения насрещен негаторен иск за поставяне на кабелите, с които се осъществява електрозахранването на първия жилищен етаж и на мазето на сграда с идентификатор 04279.615.82.1, в гофрирана тръба, скрита под мазилката Претендират се направените по делото разноски. В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е постъпил от Д. В. Т. и Д. Г. Т., чрез адв.Т.. С отговора се оспорва подадената жалба. Изразява се становище, че не е налице твърдяното от жалбоподателите неправилно тълкуване на нормата на чл.109 от ЗС, като при тълкуването и прилагането на закона съдът е съобразил неговия точен смисъл и постановеното от него кореспондира с утвърдената съдебна практика, изразяваща се както в решенията на съдилищата, така и в задължителните указания, дадени с ТР по тълк.д.№ 4/2015 г. на ОСГК на ВКС. Обръща се внимание, че надстрояването на терасата на таванския етаж, поставянето на покрив над нея и обособяването на баня с тоалетна в единия и ъгъл /разположени непосредствено над същите помещения на първия и втория етаж, които също са ситуирани в част от затворените тераси на жилищата/ не пречи на ищците по делото да осъществяват собственическите си права върху дворното място, респективно върху първия етаж от сградата, собственост на А. Б.. В тази насока ответниците се позовават на заключението на вещото лице по назначената по делото съдебно-техническа експертиза, което е установило, че таванският етаж, макар и изграден без строителни книжа, има градоустройствен статут /допустим е съгласно действащия ПУП- ПРЗ/. Заявява се, че обстоятелствата дали се касае до законен или незаконен строеж и дали за този строеж има издадено удостоверение за търпимост са без правно значение за уважаване на негаторния иск, тъй като за успешното му провеждане следва да се установи, че действията на ответника са не само неоснователни, но е че създават за него пречки, по-големи от обикновените. В този смисъл се сочи, че удостоверението за търпимост е документ от значение за прехвърлянето на вещни права с нотариален акт, но същото не установява правнорелевантни факти, включени във фактическия състав на чл. 109 от ЗС. Ответниците оспорват твърденията, че чрез изграждането на незаконен мансарден етаж се създават пречки за достъп до покрива на сградата, тъй като на стълбищната клетка също има капандура, през която може да се излиза на покрива. Като неверни се квалифицират твърденията, че ищецът А. Б. е лишен от възможност да реши по какъв начин да се отоплява, тъй като е установено, че жилището му се отоплява на твърдо гориво, както преди, така и понастоящем. Доколкото по делото няма данни достъпът до покрива да се осъществява посредством терасата на таванския етаж, а и твърденията на ищците са, че това става посредством капандура, ответниците твърдят, че е неоснователно искането за премахване на ограждащите стени и покрива на терасата, както и на санитарното помещение е неоснователно, тъй като по този начин няма да се облекчи достъпа до покрива. Отбелязва се, че жилищната сграда, включително и таванският етаж е построен от бащата на ответника Д. Т. - В. Т. в периода около 1970 г., а през 1974 г. той е продал на майката на ищеца Б. Б. - О.Д. по реда на ЗСГ първия етаж и 1/3 идеална част от дворното място, поради което и при липсата на извършени след този момент пристроявания и надстроявания на жилищната сграда, не са променени правата на страните по чл. 38 и чл. 40 от ЗС. Ответниците оспорват наличието на пукнатини в жилището на ищеца А. Б., като твърдят, че при извършения оглед в присъствието на вещото лице и двете страни по делото, такива пукнатини не са показани. Според ответниците, несъстоятелни са твърденията на ищците, че при надстрояване на двуетажната жилищна сграда същите имат право на собственост на идеална част от третия етаж, тъй като такова право на надстрояване и пристрояване не им е учредено. В обобщение се посочва, че цялата жилищна сграда, включително и таванския етаж е изградена от В. Т. като изключителен собственик на дворното място и на постройката върху него, което се е случило около 20 години преди ищците да придобият права върху процесните имоти. С оглед на това се аргументира становище, че те нямат право да искат премахването на този тавански етаж, тъй като към датата на придобиването от тях на дворното място и на първия етаж от жилищната сграда този етаж вече е съществувал, той е бил видим за тях и същите са придобили правото на собственост върху своите обекти такива, каквито те са били 2009-2010 г., когато са станали техни собственици. В тази насока ответниците се позовават на решение № 650/31.10.2025 г., постановено по гр.д.№ 4214/2024 г. по описа на ВКС, II ГО. Освен това се сочи, че по делото не се установи промяна на предназначението на таванския етаж, като всички свидетели са заявили, че още от 1974 г. този етаж се е състоял от няколко стаи и се е ползвал за живеене като първоначално В. Т., а впоследствие и сина му Д. са настанявали в него квартиранти. Ответниците оспорват изложеното от въззивниците, че ищцата по насрещния иск Д. Т. не е носител на право на собственост върху самостоятелен обект в сградата, като по отношение на този факт се позовават на представеното удостоверение за сключен граждански брак между Д. и Д. Т.и, от което е видно, че към момента на прехвърляне на жилищната сграда срещу задължение за издръжка и гледане с нотариален акт № 86, том II, нот.дело № 365/1991 г. същите са били съпрузи, при което са станали съсобственици в режим на СИО. По така изложените съображения, от съда се иска да потвърди решението на Районен съд - Б.град по гр.д.№ 3187/2021 г. в обжалваната му част като присъди на ответниците сторените от тях съдебни разноски. С въззивната жалба на Д. Г. Т., подадена чрез адв.Т., се обжалва решението на РС-Б.град в в частта, с която е отхвърлен предявения от ответницата насрещен иск за премахване на изградената пристройка към жилищната сграда с идентификатор 04279.615.82.1 с площ от 25.20 кв.м. Сочи се, че за да постанови този резултат, РС е приел, че изградената от ищците по главния иск пристройка, залепена до триетажната жилищна сграда не създава за Т. пречки, по-големи от обикновени за ползването на собствения и имот, тъй като тя има свободен достъп до собствените й обекти в сградата. Тези изводи се оспорват като неправилни и незаконосъобразни, както и несъответстващи на установеното по делото от фактическа страна със събраните писмени и гласни доказателства. Отбелязва, че от представеното по делото удостоверение за граждански брак между Д. и Д. Т.и се установява, че същите са съпрузи от 1975 г., поради което прехвърленият срещу задължение за издръжка и гледане имот е придобит в условията на СИО, който факт правилно е установен от РС, както и това, че В. Т. е прехвърлил на сина си всички останали в негова собственост обекти от жилищната сграда, а именно - втория жилищен етаж и таванския етаж, който към онзи момент е бил изграден. Обръща се внимание и на заповед № ДК-02-ЮЗР-173/19.05.2011 г. на ДНСК, от която е видно, че ответниците по делото са изградили незаконна пристройка към първия жилищен етаж с площ от 25.20 кв.м., която е конструктивно и функционално свързана с жилищната сград и е изградена върху съществуваща от по-рано пристройка, също долепена до жилищната сграда. В жалбата си Т. се позовава на заключението на вещото лице инженерконструктор, което е посочило, че пристройката препятства поддръжката на част от югозападната фасада, както и че късата страна на пристройката е с дължина от 4,50 м., от които 1.60 м. затварят алеята към двора и 2.80 м. са долепени до фасадата на жилищната сграда. Акцентира се върху установеното в експертизата, че при заснемането на тази пристройка в кадастралната карта през 2004 г. тя е била с площ от 22 кв.м., а в момента на място е 27.50 кв.м. като строителството на новата пристройка е извършено след тази дата. С оглед на това се сочи, че липсват доказателства, установяващи дадено съгласие на съсобственика на парцела и етажните собственици на сградата за изграждане на пристройката, при което с изграждането й, без надлежно учредено право на строеж, се намалява свободната дворна площ и се увеличава площта по чл.64 от ЗС, която ще ползва суперфициарния собственик, което представлява предпоставка за уважаване на предявения негаторен иск. Заявява се, че пристройката създава и други пречки, изразяващи се в ограничаване преминаването на Т. около сградата, в която се намира собствения й обект. Т. се позовава и на практика на ВКС - решение № 159/17.03.2025 г., постановено по гр.д.№ 5318/2023 г. по описа на ВКС, I ГО, в което се приема, че нормите относно отстоянията между сградите в зависимост от вида и характера на застрояване имат императивен характер и нарушенията на тези норми всякога представлява неоснователно действие, като в подобни хипотези е достатъчно за ищеца да докаже неспазване на установените норми за отстояние, за да установи смущаване или пречене при упражняването на собственическите му права. С оглед на това, от въззивния съд се иска да отмени решението на РС- Б.град в обжалваната му част и да постанови ново, с което да уважи предявения от Д. Г. Т. иск за събаряне на второстепенната пристройка към жилищната сграда с идентификатор 04279.615.82.1 с площ от 25,20 кв.м. Претендира се присъждане и на направените по делото разноски. В срока за отговор на жалбата на Д. Т., такъв е постъпил от А. Б. Б., Б. Г. Б., и С. К. Б., подаден чрез адв.Д.. Подадената въззивна жалба от Д. Т., се оспорва като неоснователна, а постановеното в оспорената част решение се поддържа, че е правилно. Независимо от възникналата между Д. Т. и Д. Т. съсобственост в режим на СИО, акцент се поставя върху това, че конкретната пристройка е построена през 1976-1977 г. и към 1991 г. когато Д. Т. е придобил този имот с прехвърлителната сделка, тя е съществувала. Сочи се, че тази пристройка, чийто покрив е под нивото на пода на първия жилищен етаж по никакъв начин не препятства поддръжката на част от югозападната фасада. За пореден път се набляга на това, че към момента на предявяване на насрещния иск Д. Т. не е притежавала никакви обекти, които да я легитимират като собственик, поради което тя няма активна легитимация да предявява иск по чл.109 от ЗС. В тази насока се прави анализ на събраните писмени доказателства, а именно нотариален акт № 19, том III, per. № 3868 дело № 390/2024 г. по описа на нотариус И.К. и подадените декларации пред общинските власти. Заявява се, че процесната пристройка е била обект на административно производство пред РДНСК, но е установено, че тя е законна, поради което не е била издадена заповед за нейното събаряне. Издадената Заповед № ДК-02- ЮЗР-173/19.05.2011 г. за премахване на пристройка към първи жилищен етаж на жилищната сграда с идентификатор 04279.615.82.1, според ищците не се отнася за процесната пристройка, още повече, че е била изпълнена на 14.12.2015 г. С оглед това се изразява становище, че изводът на районния съд, че изграденото не пречи на ищцата, отнасящ се до пристройката, предмет на въззивната жалба е правилен, като Т. има достъп до дворното си място, може да ползва тавана, може да поддържа изцяло югозападната фасада на нивото от пода на първия етаж нагоре. В същото време, според ищците, площта на тази пристройка е съобразена при разпределяне ползването на дворното място, като с процесните 22 кв.м. е намалена частта на сем.Б.и. Твърди се, че доколкото покрива на пристойката е под нивото на пода на първия жилищен етаж, не могат да се коментират отстояния, още повече, че тя се намира пред помещение от мазето част от ателие за творчески дейности, собственост на А. Б. и не само, че не пречи, но прави по-удобно обслужването на част от фасадата. Според Б.и, правото на ищцата да преминава покрай сградата по никакъв начин не е ограничено и има осигурени достъп до всички обекти в дворното място и сградата. С оглед на това се иска въззивният съд да постанови решение с което да потвърди решението на Районен съд — Б.град в частта, с която е отхвърлен предявения от Д. Т. иск за премахване на изградената пристройка към жилищната сграда с идентификатор 04279.615.82.1 с площ от 25.20 кв. м. като правилно. Претендира се присъждане на направените по делото разноски. От страна на Д. Т. е депозирана и частна жалба срещу определение № 1916/22.10.2025 г., с което първоинстанционният съд е разгледал искане по чл.248 от ГПК, като е отхвърлена молбата на Т. за изменение на постановеното по делото решение в частта му относно разноските. Обяснява се, че съдът е приел, че с оглед на обстоятелството, че са отхвърлени както предявените от ищците искове, така и предявените от ответниците насрещни искове, страните взаимно не си дължат разноски. Тези изводи на РС се твърди, че противоречат на разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК, по силата на която ответникът има право да му бъдат присъдени направените разноски съразмерно на отхвърлената част от иска. Според жалбоподателката, съдът е следвало да присъди на Т. разноските, направени във връзка с отхвърлените два иска по чл.109 от ЗС, предявени от Б., С. и А. Б.и, като на това основание на ответниците Д. и Д. Т.и също се дължи заплащане на съответната част от платеното от адвокатско възнаграждение по делото. Обръща се внимание, че по предявения насрещен иск за изолиране на електрическите кабели, осъдени са единствено ответниците по него, не и ищеца, поради което неправилен е извода на РС, че и за двете страни решението създава задължение. С оглед на това се иска въззивният съд са отмени определение № 1916/22.10.2025 г. на РС Б.град, и да измени постановеното решение № 587/12.07.2025 г., в частта му относно разноските. В срока за отговор по частната жалба, такъв е постъпил от насрещната страна - А. Б. Б., Б. Г. Б., и С. К. Б., чрез адв.Д.. Частната жалба се оспорва като неоснователна. Поддържа се, че обжалваният съдебен акт е правилен, законосъобразен, обоснован и не е допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Отбелязва, че е налице уважаване и отхвърляне на претенции както на ищците, така и на ответниците. Прави се налазил на броя и на цената на предявените искове, като с оглед уважената и отхвърлената част от тях, се навеждат доводи, че по отношение на ищците решението е неблагоприятно относно два иска, а по отношение на ответниците решението е неблагоприятно относно три иска. По отношение на сумарна стойност на исковете ищците заявяват, че решението по отношение на тях е неблагоприятно на стойност 1624 лева, а по отношение на ответниците - на стойност 3956 лева. С оглед на това се твърди, че ако някой има основание да претендира изменение и допълване на решението в частта относно разноските, това са ищците, тъй като са спечелили делото по отношение на три иска със сумарна стойност два пъти и половина по-висока, а именно 3956 лева. С оглед на това се иска съдът да потвърди обжалваното определение на РС-Б.град. В съдебно заседание страните не се явяват, представляват се от упълномощени представители, които поддържат подадените жалби и отговорите към тях. Окръжен съд-Б.град, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбите са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими, а разгледани по същество - неоснователни. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално-правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално-правни норми. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни. Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд възприема изцяло фактическите и правни констатации в обжалваното решение. По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за нужно да посочи следното: Предявените главен и несрещен искове са с правно основание чл.109 от ЗС. Законът предоставя възможност на собственика на един имот да иска всяко трето лице да преустанови противоправното си въздействие върху имота или да премахне резултата от вече извършените действия. Средството за това е негаторният иск по чл.109 ЗС, който е предоставен за защита на правото на собственост в случаите, в които, без да е отнето владението върху имота на собственика, правото му на собственост се нарушава с такива неоснователни действия, които ограничават и пречат на собственика да упражнява своето право в пълен обем, пълноценно да владее и ползва вещта. Ако действията на ответника са основателни, то няма да е налице хипотезата на чл.109 ЗС, като същото важи и за ситуация, при която действията са неоснователни, но не създават пречки на собственика. Затова при всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само, че е собственик на имота и върху този имот ответникът осъществява неоснователно въздействие /действие или бездействие/, но и че това действие или бездействие на ответника създава пречки за ищеца при ползването на собствения му имот, поголеми от обикновените /ТР 4-2017-ОСГК, т. 3/. Също така, претендираната защита следва да съответства на нарушението и да се ограничава с искане за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца, без да ги надхвърля – в този смисъл са решение № 139 от 25.06.2010 г., постановено по гр.д.№ 457/2009 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 132 от 30.03.2010 г. , постановено по гр.д.№ 66/2009 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 132 от 30.03.2010 г. , постановено по гр.д.№ 66/2009 г. по описа на ВКС, II г.о., решение № 135 от 31.07.2014 г. , постановено по гр.д.№ 334/2014 г. по описа на ВКС, I г. о. и др. Наличието на това съответствие се преценява с оглед твърденията в исковата молба как действията на ответника или създаденото от него състояние накърняват правата на ищеца, като в тежест на ответника е да установи, че не е налице твърдяното накърняване. В този смисъл, когато чрез иска по чл.109 от ЗС се цели защита правото на собственост, накърнено чрез извършено строителство, ищецът не следва да доказва как и с какво строителството ограничава правата му на собственост, но следва да изложи твърдения в тази насока в исковата молба с оглед преценка дали твърдяното накърняване е пряко свързано с нарушените от ответника благоустройствени правила, дали отправеното искане съответства на нарушението и с оглед правото на защита на ответника, в чиято тежест е да установи, че липсва твърдяното от ищеца увреждане на правата му /в този смисъл решение № 115 от 30.10.2020 г., постановено по гр.д.№ 3769/2019 г. по описа на ВКС, I г.о., ГК/. В случая по делото е безспорно, че А. Б. Б. и ответниците Д. и Д. Т.и са собственици на самостоятелни обекти в сграда с идентификатор 04279.615.82, находяща се в съсобствен на страните имот на адрес гр.Б.град, ул.“•••“ № 3. От събраните гласни доказателства и приетото пред РС заключение на вещото лице инж.Милена Р., е видно, че процесната къща е построена въз основа на строително разрешение № 236/02.07.1967 г., като при изграждането й са допуснати отклонения от архитектурния проект, изразяващи се в изграждане на тераса на тавана през 70-те години на миналия век и последващото й покриване, което е станало в периода 2003-2008 г.; както и при изграждане на санитарните помещения, като единствено това в мазето е изпълнено по план /до стълбищната клетка/, а на горните два етажа, вкл. и на терасата след покриването й, са разположени в западния край. При самия строеж, терасата на таванската плоча е изпълнена заедно с плочата, свързана е към плочата по класическия начин за армиране на конзола, при което не предава натоварване на конструктивните елементи под нея, а такова се предава на самата таванска плоча. На място експертът е установил пукнатини по стените на санитарния възел на първия етаж, но тази стена според него не е част от носещите стени на сградата, поради което причината за появата им трябва да се търси в основаната на тази стена – там където е монтирана, а не от товарите от горните етажи. Според експерта, таванският етаж може да се ползва за жилище. Действително, при формиране на този си извод той е взел предвид конструктивната височина на помещенията, но при защита на заключението си в о.с.з. пояснява, че светлата височина може да варира в зависимост от начина, по който собственикът е решил да завърши жилището си – дали ще постави по-дебела замаза, какви подови настилки ще избере и т.н. Отделно от това, при огледа на място, инж.Р. е констатирала, че над междинната етажна площадка на стълбището към етажа има изпълнен втори изход за покрива, доколкото първоначално определеният такъв при строежа от 70-те години, попада в едно от помещенията на таванския етаж. Установено е, че през 2016 г. е извършено преустройство на част от зимничните помещения по утвърден проект, при което е затворена една врата, а на друго място е отворена нова, като при затварянето е неизпълнен зид с размери 0.9 м. х 0.12 м. х 1.40 м. или общо 0.1512 куб.м., което представлява 8% от общия размер на зида и не дава отражение върху конструктивната устойчивост на сградата. Като индиция за това е посочена и липсата на видимо провисване на плочата или пукнатини по стените за периода от 2016 г. до момента. Към момента на огледа е инж.Р. е установила наличието на изпълнена едноетажна постройка, масивна със стоманобетонова плоча на нивото на първи жилищен етаж с размери, мерено в основата: 4.45 м./6.20 м. и мерено отгоре, по очертанията на плочата: 4.45 м./6.55 м., или с площ в основата 27.59 кв.м., която не е идентична с постройката, чието разрушаване е разпоредено със Заповед № ДК-02-ЮЗР-173/19.05.2011 г. Наличната постройка е посочено, че препятства поддръжката на част от югозападната фасада, но не засяга водопроводните и канализационните тръби за сградата. Прави се предположение, че под въпросната постройка минава отклонението за дворната канализация, която поема дъждовните води. По отношение монтираните открито захранващи кабели за „Ателие за творческа дейност“ и мазето на ответниците Т.и, е посочено, че същите не отговарят на изискванията за безопасност. При защита на заключението си в о.с.з., вещото лице пояснява, че към момента кабелите висят, а е редно да се поставят в гофрирани тръби, скрити под мазилката с цел безопасност. В обобщение, вещото лице е посочило, че направените от собствениците на индивидуални обекти в процесната сграда преустройства не създават пречки за използването й, като те не са дали отражение и на конструкцията в насока компроментирането й. При това фактическо положение, настоящият състав приема, че правилно първоинстанционния съд е отхвърлил главния негаторен иск. На първо място следва да се посочи, че ищците Б. и С. Б.и като собственици само на част от парцела, в който е построена сградата, не могат да бъдат засегнати от извършеното от ответниците покриване на терасата на тавана и обособяването на жилищни и санитарни помещения на този етаж. Цитираните в исковата молба разпоредби на чл.63 от ЗС и чл.66 от ЗС са неотносими. Извършеното фактическо преустройство от ответниците на собствения им таван, не лишава Б. и С. Б.и от предоставените им права от ЗС за учредяване на суперфиция, както и за продажба на сграда, построена върху земя, която не принадлежи на собственика на сградата. За пълнота на изложението следва само да се посочи, че с извършеното преустройство не се променя и първоначално застроената площ на тавана, а само начина й на ползване. По отношение претенциите на А. Б., следва да се има предвид, че в случая е ирелевантно /поради което и съдът не обсъжда подробно/ дали даден строеж е законен или не е законен, респ. дали отговаря на изискванията на § 16, ал.1 от ПР на ЗУТ за търпимост. Съдебната практика приема, че обстоятелството, че строежът е незаконен не е достатъчно за уважаване на негаторния иск - незаконното строителство само по себе си не означава, че ищецът е възпрепятстван да ползва своя имот. В трайната съдебна практика е застъпено становището, че основание за защита при незаконно строителство, респ. преустройство се поражда само при състояния, от които възникват заплашване и опасност от вредно и смущаващо въздействие, произтичащо от упражняване на правомощия, които пречат и/или ограничават тези на потърсилия правната защита /в тази насока решение № 625/03.12.2010 г., постановено по гр.д.№ 1426/2009 г. по описа на ВКС, I-во г.о., решение № 130/20.12.2018 г., постановено по гр.д.№ 4650/2017 г. по описа на ВКС, II-ро г.о., решение № 291/25.06.2010 г., постановено по гр.д.№ 629/2009 г. на ВКС, I-во г.о., решение № 58/05.02.2025 г, постановено по гр.д.№ 3043/2023 г. по описа на ВКС, II г.о., ГК и др./. В мотивите на ТР № 4 от 06.11.2017 г. на ВКС по тълк.д.№ 4/2015 г., ОСГК е прието, че преченето не се доказва при такова нарушение на строителни или санитарно-хигиенни правила и норми, които са установени в закона единствено с оглед осигуряване на възможност за пълноценно ползване на съседните имоти по предназначение или за запазване на живота и здравето на живеещите в определено населено място или част от него. В случая с факта, че начина на ползване на таванския етаж в процесния имот е променено не по установения ред в такъв за живеене, е изпълнено първото условие за уважаването на негаторния иск, доколкото построяването, държането и ползването на незаконен строеж винаги е неоснователно действие. Въпреки това, доколкото няма данни за нарушаване на санитарно-хигиенните изисквания или за конкретни неудобства за ищеца като собственик на самостоятелни обекти в процесната сграда, намиращи обективно изражение, то настоящият състав приема, че не е налице заплашване и/или опасност от вредно и смущаващо въздействие, произтичащо от упражняване на правомощията на собственика на строежа. Тук следва да се посочи, че от заключението на вещото лице, както и от показанията на водения от ищците св.Л. Б., се установи, че към момента има осигурен достъп до покрива, извън обособените тавански помещения, а именно на стълбището към етажа. Това позволява на ищеца А. Б. да почиства комините на сградата, да извършва ремонт на покрива и др. дейности по покрива като обща част. Оплакването на Б., че новоразкрития вход към тавана е неудобен /като местоположение, височина и т.н./, е израз на неговото субективно отношение и усещане, което не може да служи за ориентир и да се отчете от съда при преценка наличието на пречки за използване на обща част. От друга страна, въведените с исковата молба опасни последици върху конструкцията на къщата, възникнали след преустройството на тавана – пукнатини в стените на собствения на ищеца А. Б. първи етаж, действително са установени от вещото лице, но не и наличието на причинно-следствена връзка между появата им и извършената от ответниците трансформация на тавана. Оспорването на изводите на вещото лице инж.Р. от Б.и в подадената от тях въззивна жалба е бланкетно, не е подкрепено с конкретни доводи и факти, поради което не може да бъде възприето от съда. С оглед на това, въззивният състав намира, че правилно главният иск е бил изцяло отхвърлен от РС-Б.град. Във връзка с възраженията за липсата на произнасяне от първоинстанционния съд по направеното оспорване на издаденото за таванския етаж удостоверение за търпимост, следва да се посочи, че на първо място, видно от данните по делото, производство за оспорване на този документ по реда на чл.193 от ГПК не е открито. По направеното от Б.и оспорване, РС в определението си по доклада от 05.06.2024 г., е указал на страните, че ще се произнесе в открито съдебно заседание. В проведеното първо такова на 09.09.2024 г, макар и да е даден ход на делото, процесуални действия не са извършвани, тъй като страните са поискали да им бъде предоставена възможност за доброволно уреждане на спора. В заседанията на 31.10.2024 г. и на 09.12.2024 г. ход на делото не е даден поради наличието на процесуални пречки. В заседанието на 24.02.2025 г. РС е обявил доклада си по делото, но въпросът за откриване на производство по чл.193 от ГПК не е повдиган от нито една от страните, нито пък е засегнат служебно от съда. В следващото заседание, в което е отсрочено делото – 28.04.2025 г., ход на не е даден, а в последното заседание на 12.06.2025 г. липсва произнасяне в тази насока. На следващо място, дори и да беше открито пред РС-Б.град производство по реда на чл.193 от ГПК за оспорване истинността на удостоверението за търпимост, то произнасяне по него не се дължи в диспозитива на съдебното решение. Съобразно утвърдената съдебна практика, диспозитивът на решението трябва да отговаря на предмета на спора – разгледаните искове, както и възраженията за прихващане, за подобрения и за възстановяване на запазена част. Изрично се вписва дали решението е постановено при участието на трето лице помагач, както и коя страна е подпомагал. Оспорването на писмен документ по чл.193 от ГПК прилича по съществото си на инцидентен установителен иск, но не е самостоятелна искова претенция. Целта на това производство е във висящ процес да се определи дали дадено писмено доказателство следва да се обсъжда при изграждането на фактическите и правни изводи на решаващия съд и то да бъде изключено от доказателствения материал. С оглед на това се приема, че ако съдът не се е произнесъл с нарочен акт преди даване ход на устните прения, съдът коментира въпроса в мотивите на решението, като заключението не намира отражение в диспозитива на акта по същество. В тази насока е решение № 270/19.02.2015 г., постановено по гр.д.№ 7175/2013 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о. По предявените насрещни искове от Д. Т., следва да се посочи, следното: Видно от отразеното в приложеното на л.397 от делото на БлРС удостоверение за граждански брак, Д. и Д. Т.и са сключили граждански брак на 28.09.1975 г. С оглед на това, към 1991 г., когато родителите на Д. Т. – В. и Т. Т.и, са му прехвърлили с нотариален акт № 86, том II, нот.дело № 365/1991 г., съставен от нотариус при РС-Б.град, срещу задължение за издръжка и гледане ½ ид.ч. от поземления имот и останалите обекти от построената в него сграда след сделката от 04.06.1974 г., а именно втори жилищен етаж, южните зимнични помещения и таванския етаж, тези обекти са преминали в режим на СИО. Отделно от това Д. Т. се легитимира като собственик на таванския етаж и въз основа на нотариален акт № 19, том III, рег. № 3868, нот.дело № 390/2024 г., съставен от нотариус И.К., рег.№ 241 от РНК. За пълнота на изложението и с оглед наведените във въззивната жалба на Б.и възражения в тази насока, следва да се посочи, че за възникване и установяване правото на собственост е ирелевантно дали някой от съсобствениците е подал декларация по ЗМДТ и кои лица с какви квоти е посочил в нея. Декларацията по ЗМДТ не създава права. Същата има функции единствено по определяне на данъчно задължените лица и облагането им с местен данък, респ. начисляване на такса „Битови отпадъци“. Видно от представените писмени доказателства, със Заповед № ДК-02- ЮЗР-73/19.05.2011 г. на началника на РДНСК-Югозападен район, е наредено да бъде премахнат незаконния строеж „пристройка към първи жилищен етаж от жилищна сграда с идентификатор 04279.615.81.1“. В писмо от 15.12.2015 г. на ДНСК, след съставен на 14.12.2015 г. констативен протокол, е посочено, че строежът е премахнат доброволно. В тази насока са и изводите на вещото лице, което обаче е констатирало към момента наличието на друг строеж, а именно едноетажна постройка, масивна със стоманобетонова плоча на нивото на първи жилищен етаж с размери, мерено в основата: 4.45 м./6.20 м. и мерено отгоре, по очертанията на плочата: 4.45 м./6.55 м., или с площ в основата 27.59 кв.м. Действително, сочи се, че постройката препятства поддържането на част от фасадата, но от една страна тази част от фасадата не засяга имот, собственост на Т., тъй като е разположена пред помещение от мазето, част от „Ателие за творческа дейност“, собственост на А. Б. и е с височина около 2.40 м. /т.е. не закрива фасадата на сградата над първия етаж/, а от друга страна сама по себе си пристройката не създава пречки за Д. Т., по-големи от обикновените за използване на нейния имот. Извод в тази насока се следва и от обстоятелството, че тя не засяга водопроводната и канализационната инсталация към сградата, а евентуално само тази, която отвежда дъждовната вода от двора. В същото време направеното преустройство на част от избените помещения в „Ателие за творческа дейност“, е съобразно утвърдения проект, поради което строежът е въведен в експлоатация с удостоверение № 84/02.12.2016 г., издадено от гл.архитект на Община Б.град. От изслушаната пред РС експертиза се установява незначително неизпълнение на предвидените СМР, а именно непълно затваряне на съществуващ отвор, което е извършено с 8% по-малко от предвидения обем. Същото обаче, според вещото лице не се отразява на конструктивната устойчивост на сградата. С оглед на това, настоящият състав приема, че правилно тези искове са били отхвърлени от първоинстанционния съд. От данните по делото обаче следва, че претенцията на Д. Т. по отношение кабелите в мазето е основателна, доколкото експертът е установил, че монтираните открито захранващи кабели за „Ателие за творческа дейност“ и за мазето на Т.и, не отговарят на изискванията за безопасност. При защита на заключението си в о.с.з., вещото лице е пояснило, че към момента кабелите висят, а е редно да се поставят в гофрирани тръби, скрити под мазилката с цел безопасност. Именно по изложените по-горе съображения относно наличието на нарушение на строителни правила и норми, които са установени в закона с оглед запазване на живота и здравето на живущите, като предпоставка за уважаване на негатория иск, предявеният такъв от Д. Т. досежно изградената от А. Б. в мазето ел.инсталация, се явява основателен и правилно е бил уважен от районния съд. Изложените от Б.и възражения в тази насока, а именно, че от страна на Т.и също има положени кабели по идентичен открит начин, не е основание за игнориране на установената от експерта опасност при използване на ел.инсталацията в тази част от къщата, в която собственост имат и двете страни. По така изложените съображения, настоящият състав намира, че постановеното от РС-Б.град решение по заявените от двете страни претенции е правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено изцяло. От страна на Т.и е депозирана и частна жалба срещу постановеното от РС определение по чл.248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на решението в частта за разноските, чрез присъждане на такива по отхвърлените главни искове, респ. уважения насрещен иск. Като взе предвид данните по делото, съдът намира, че съобразно чл.78, ал.1 и 2 от ГПК, Т.и имат право на разноски за отхвърления срещу тях иск на Б.и, а Д. Т. има вземане за направените от нея разноски по част от уважената й насрещна претенция. Пред РС-Б.град е представен списък по чл.80 от ГПК /л.440/, в който са вписани разноски в общ размер на 2 554.00 лв. Имайки предвид, че единствено заплатения адвокатски хонорар касае цялото производство с всички заявени претенции по него, той следва да се разпредели както следва: 400.00 лв. за Д. Т. и 800.00 лв. за Д. Т. /400.00 лв. за защита по предявените срещу нея главни искове и 400.00 лв. за защита на предявените от нея насрещни искове/. От другите разноски следва да се присъди на Д. Т. 1/3 в каквато степен е уважена претенцията й. С оглед на това, Б.и следва да бъдат осъдени да заплатят на Д. Т. 400.00 лв. за заплатен адвокатски хонорар, а на Д. Т. общо 984.66 лв., от която сума 400.00 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение за защита по предявените срещу нея искове, 133.33 лв. за адвокатско възнаграждение за защита по предявените от нея насрещни искове, съобразно изхода им и 451.33 лв., представляващи част, съответстваща на уважената насрещна претенция от направените разноски за държавна такса и депозити на вещи лица. На основание чл.3 и чл.4 от Закона за приемане на еврото, в диспозитива на съдебния акт, всички присъдени суми следва да се посочат в официалната парична единица на Р.България към настоящия момент – евро, като на Д. Т. се присъдят 204.52 евро, а на Д. Т. – 503.45 евро. За въззивното производство на Т.и следва да се присъдят общо 656.92 евро, представляващи направени по делото разноски адвокатски хонорар и държавна такса по въззивната и частната жалби. Водим от горното, съдът