Решение № 7870 от 23.11.2017 г. на Софийски градски съд по дело № 6168/2017 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 49269 от 28.02.2017 г. постановено по гр.д.№ 41971/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 82-ри състав, е признато за установено по отношение на Х.А.Х., осъден на наказание „доживотен затвор без замяна“, че за периода от 15.03.2013г. до 15.01.2014г. като пребиваващ в затвора в гр.Плевен ответникът Г.Д.„Изпълнение на наказанията“ е извършила нарушение на чл. 4, ал. 3 от Закона за защита от дискриминацията, във вр. с чл. 197, ал. 2, вр. с чл. 151, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, изразяващо се в неравно третиране, основано на „лично положение“ – неподсигуряване на условия за подстригване и поддръжка на косата в специално пригодено помещение за фризьорски услуги, на основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр., поради което същият е поставен в по-неблагоприятно положение в сравнение с другите осъдени на лишаване от свобода в същия затвор, пребиваващи извън спално помещение 307 в зоната за повишена сигурност, както и осъдените на лишаване от свобода от 11 група в затвора в гр.Ловеч, където всички лишени от свобода, включително и настанените в 11 група, осъдени на доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна, ползват тази услуга два пъти седмично. Ответникът Г.Д.„И.НА Н.обжалва първоинстанционното решение в цялост, като излага подробни съображения, че същото е недопустимо, позовавайки се на разясненията дадени в т. 4 от Тълкувателно постановление № 2/2014г. от 19.05.2015г. на СО на Гражданска колегия на ВКС и І и ІІ колегия на ВАС, доколкото компетентен да се произнесе по спора е не гражданският съд, а административният. Под евентуалност в жалбата се застъпва становище, че решението на районния съд е неправилно, тъй като по делото не е установено наличието на всички елементи от фактическия състав на чл. 4 от Закона за защита от дискриминацията, защото освен различно третиране следва да бъде установено и че третирането по някой от признаците в чл. 4 от ЗЗДискр. е извършено съзнателно, като доказателства в тази насока липсват. Поддържа се, че именно в тежест на ищеца е било да докаже фактите, от които може да се направи извод за наличие на дискриминация, но той не го е направил. Жалбоподателят посочва и че районният съд е осъществил неправилна преценка на наличните по делото доказателства, което е довело до неправилни фактически констатации, тъй като в производството било доказано, че в затвора в гр.Плевен всеки трети четвъртък преди баня на затворниците с наложено наказание „доживотен затвор“ са осигурявани фризьорски услуги и че коридорът, в който са подстригвани лишените от свобода, е оборудван със стол. Предвид изложеното моли обжалваното решение да бъде обезсилено като недопустимо и делото да бъде изпратено по компетентност на административния съд, а под евентуалност – моли същото да бъде отменено като неправилно. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца Х.А.Х.. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Предявен е установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от Закона за защита от дискриминацията. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по наличието на противоречие с императивните правни норми, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящата състав намира постановеното от СРС, 82 ри състав, решение за валидно и допустимо. Неоснователно е възражението на Г.Д.„Изпълнение на наказанията“ за недопустимост на постановеното от районния съд решение. Аргументите на съда в тази насока са следните: Производството е било образувано по предявен от Х.А.Х. установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1 т. 1 от ЗЗДискр. срещу Г.Д.„Изпълнение на наказанията“. След извършване на преценка във връзка с допустимостта на предявения иск Софийски районен съд, 82ри състав, постановява определение № 08/12.02.2015г. по гр.д. № 41971/2014г., с което прекратява образуваното производство като неподсъдно на СРС и го изпраща по компетентност на Административен съд – Плевен на основание чл. 133, ал. 1 от АПК. С определение № 851/09.07.2015г., постановено по адм.д. № 560/2015 по описа на Административен съд – Плевен, VІ състав, производството по така предявения от Х.А.Х. иск е прекратено и е повдигнат спор за местна подсъдност между Административен съд – Плевен и Административен съд – София град, като делото е изпратено на ВАС за произнасяне. Пред ВАС е образувано адм.д. № 10277/2015г., по което е постановено определение № 9989/29.09.2015г., като е прието, че делото следва да се изпрати на Административен съд – София град и му е предоставена възможност за преценка дали да повдигне спор за подведомственост според правилата на чл. 128 от АПК. С определение № 5487/12.12.2015г., постановено по адм.д. № 9444/2015г. по описа на Административен съд – София град, ІІ-ро отделение, 22ри състав, делото по предявения от Х.А.Х. отново е прекратено и на основание чл. 135, ал. 5, вр. с ал. 4 от АПК и повдигнат спор за подсъдност на делото между Административен съд – София град и Софийски районен съд, а делото е изпратено за произнасяне на смесен петчленен състав на съдии от ВАС и ВКС. По така повдигнатия спор е образувано дело № 69/20115г. и от петчленен състав на съдии от ВАС и ВКС е постановено определение № 1/07.01.2016г., с което въпросът за подсъдността на делото е решен окончателно, като делото е изпратено на Софийски районен съд за произнасяне по предявения от Х.А.Х. иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. Именно в светлината на описаните факти във връзка с развитието на процеса, настоящият състав намира, че не може да преценява допустимостта на обжалваното решение по отношение на въпроса дали делото е подсъдно на общите граждански съдилища или на административните. Този въпрос може да бъде разглеждан от въззивния съд с оглед правомощието си по чл. 270, ал. 3 от ГПК, но извън хипотезата на проведено преди това производство по повдигнат спор за подсъдност, какъвто е разглежданият хипотеза. С този смисъл е и решението № 61/23.03.2015г. по гр.д.№6270/2014г. на І г.о. на ВКС. Следователно, въззивната инстанция не може да преразгледа въпроса, който вече е решен от смесения петчленен състав на ВАС и ВКС. По отношение на поддържания от въззиника довод, че приложение намира т. 4 от Тълкувателно постановление №2/19.05.2015г. по тълк.д. № 2/2014г. на Общото събрание на съдиите от ГК на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС, настоящият състав споделя становището изложено в определение № 459/13.05.2016г. по гр.д. № 1601/2016г. на ІІІ г.о на ВКС, постановено по реда на чл. 288 от ГПК, съгласно което искът по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. не попада в обхвата на цитираното тълкувателно постановление. След извършване на преценката за валидност и допустимост на обжалваното решение, настоящият състав счита, че следва да се произнесе и по правилността му с оглед изложените твърдения във въззивната жалба. Въззивната инстанция намира постановеното от Софийски районен съд решение за правилно. Съображенията на съда в тази връзка са следните: Между страните по делото е безспорно, а и от представените по делото справка с рег.№Р-5880/10.12.2014г. и справка рег.№Р4852/18.10.2016г., подписани от началника на затвора в гр.Плевен, се установява, че ищецът Х.А.Х. е осъден на доживотен затвор без замяна на основание чл. 196, чл. 339, чл. 116, чл. 216, чл. 25 и чл. 23 от НК, като първоначално му е определен „специален режим“. Неоспорени са и обстоятелствата, упоменати в справките, а именно че ищецът е пребивавал в затвора в гр. Ловеч в периодите от 17.01.2000г.-14.06.2002г., 12.08.2005г.-20.12.2006г. и 19.02.2009г.-15.03.2013г. и в затвора в гр.Варна през периодите 14.06.2002г.-12.08.2005г. и 20.12.2006г.-19.02.2009г, като е постъпил в затвора в гр.Плевен на 15.03.2013г. и е пребивавал там до 06.08.2015г., след което е бил преместен отново в затвора в гр.Ловеч. Страните не спорят и относно факта, удостоверен от началника на затвора в гр.Плевен в справка рег.№Р4852/18.10.2016г., че лишените от свобода, осъдени на „доживотен затвор“ са настанени в зона с повишена сигурност, където няма помещение за бръснарски услуги. Безспорно е и посоченото в същата справка обстоятелство, че в корпуса на затвора в гр.Плевен има едно помещение за осигуряване на подобни услуги, но че в него не се допускат осъдени на „доживотен затвор“. Пред Софийски районен съд е разпитан и един свидетел – В.В.Г., която през периода от март 2013г до януари 2014г. е работила в затвора в гр.Плевен на длъжност „инспектор социални дейности“. Същата заявява пред съда, че е работила с осъдените на „доживотен затвор“ само когато се е налагало да замества свои колеги, които са отговаряли за тази група лишени от свобода. Свидетелката поддържа, че в затвора в гр.Плевен има бръснар, като има и график, по който се подстригват всички лишени от свобода, включително и тези осъдени на „доживотен затвор“. Г. разяснява, че лицата с наложено наказание „доживотен затвор“ се подстригват в зоната за повишена сигурност, където има обособено помещение, но то не е специално за фризьорски нужди, а се ползва като такова само когато по график е ден за подстригване на лицата, осъдени на „доживотен затвор“, и тогава се оборудва със стол. Свидетелства, че това помещение се намира пред килиите в мястото на коридора. Съдът кредитира изцяло показанията на свидетелката, тъй като същата не е заинтересована от изхода на спора, а дадените от нея показания са логични, последователни и непротиворечиви, като не се оборват от останалите налични по делото доказателства. С оглед изложеното от свидетелката и твърденията на ответника във въззивната жалба, настоящият състав намира, че като безспорно следва да бъде определено и обстоятелството, че подстригването на осъдените на „доживотен затвор“ се е осъществявало в зоната с повишена сигурност пред килиите, а не в помещението, пригодено за това, където са осигурявани фризьорски услуги на останалите лишени от свобода. При така установеното от фактическа страна въззивният съд намира от правна страна следното: Въззивникът твърди, че районният съд неправилно е приложил нормите на чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. и чл. 4 от ЗЗдискр., тъй като е приел за установено наличието на дискриминация, въпреки че не е доказано осъществяването на всички елементи от фактическия състав на приложимата правна норма с оглед начина на разпределение на доказателствената тежест предвиден в чл. 9 от ЗЗДискр. и в частност, че не е установено различното третиране на ищеца да е извършено съзнателно по някой от признаците очертани в чл. 4 от ЗЗДсикр. Настоящият състав счита тези твърдения за неоснователни по следните причини: Както правилно е посочил първоинстанционният съд Законът за защита от дискриминация забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1, сред които е и посочения от ищеца признак, а именно „лично положение“. Според чл. 4, ал. 2 пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. Както е изяснено в съдебната практика, от значение за установяване на дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Следователно з абраната на дискриминация означава, че лицата в сходно положение следва да се третират по сходен начин и да имат аналогични възможности. Въззивната инстанция счита, че по делото е установено наличието именно на неравноправно третиране на ищеца с оглед личното му качество, предвид наложеното му наказание „доживотен затвор без замяна“ в сравнение с останалите лишени от свобода, пребиваващи в затвора в гр.Плевен в периода от 15.03.2013г. до 15.01.2014г. С оглед начина на разпределение на доказателствената тежест съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, настоящият състав намира за неоснователно твърдението на въззивника, че ищецът следва да докаже фактите, от които да се направи извод, че е налице дискриминация. Законодателят ясно е посочил в чл. 9 от ЗЗДискр., че в тежест на ищецът е да установи не фактите, от които да се направи извод за осъществена дискриминация, а тези, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация. В този смисъл са и решение № 85/13.09.2016г. по гр.д. №4328/2015г. на ВКС ІV г.о., в което е разяснено, че ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация и решение № 62 от 19.06.2014 г. по гр. д. № 3920/2013 г. на ВКС, ІV г.о., където е посочено, че ищецът следва да докаже поне факти, които на пръв поглед дават основание за съмнение или подозрение, че вероятно, макар и не сигурно, е извършена дискриминация. По делото безспорно е доказано, че лишените от свобода и тези, които са с наказание „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“ в затвора в гр.Плевен се подстригват в различни помещения, което само по себе си не би било проява на дискриминация с оглед специалния режим, при който изтърпяват наказанието си осъдените на „доживотен затвор“ и ограничението поставено от чл. 197, ал. 1 от ЗИНЗС, където законодателят е предвидил, че наказанието „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“ се изпълнява в отделни затвори или в обособени отделения към другите затвори. От значение за установяването на дискриминационно третиране обаче е въпросът дали и на двете групи осъдени се предоставят фризьорски услуги по идентичен начин, с оглед разпоредбата на чл. 197, ал. 2 от ЗИНЗС, съгласно която при изпълнение на наказанието „доживотен затвор“ и „доживотен затвор без замяна“ се прилагат общите разпоредби, освен ако не е предвидено друго в закона. В разглеждания случай не е налице ограничение, което да предвижда различни условия, за предоставяне на услуги каквито са фризьорските по отношение на осъдените на „доживотен затвор“ и тези с наложено наказание „лишаване от свобода“. Нещо повече, както правилно е посочил районният съд в чл. 73, ал.1, т. 1 от Наредба № 2 от 22.03.2010 година за условията и реда за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода изрично е предвидено, без да се прави разграничение между осъдените в зависимост от режима на изтърпяване на наказанията, че следва да им бъдат осигурени условия за поддръжка на косата и бръснене. Следователно за да е налице равно третиране подстригването на двете групи осъдени лица дори и да се осъществява в различни помещения, е следвало да бъде при еднакви условия. По делото е установено от изслушаните показания на свидетелката Г. именно такова различие в начина на осъществяване на подстригването на осъдените лица, настанени за изтърпяване на наказанието си в затвора в гр.Плевен, доколкото тези с доживотни присъди, в която категория попада ищеца, в периода 15.03.2013г. – 15.01.2014г. са подстригвани в коридора пред килиите в зоната с повишена сигурност, където е поставен стол, а не както останалите - в помещение, обособено и пригодено за целта. Следователно, с оглед изложеното, по делото е безспорно установено, че ищецът е третиран по-неблагоприятно в затвора в гр.Плевен през процесния период, тъй като е подстригван в коридора пред килията му, а не в обособено помещение, отколкото са били третирани други лица в сравнително сходни обстоятелства – осъдените на лишаване от свобода, изтърпяващи наложеното наказание в затвора в гр.Плевен и то поради личното си положение - осъден на „доживотен затвор без замяна“. Относно възражението на въззивника, че по делото не е доказано от страна на ищеца, че неравното третиране е осъществявано съзнателно по признаците по чл. 4 от ЗЗДискр., настоящият състав намира, че нито от текста на чл. 4 от ЗЗДискр., нито от текста на чл. 71 от ЗЗДискр. може да се изведе като елемент от фактическия състав изискването неравното третиране да е било извършено съзнателно. В този смисъл е и решение № 62 от 19.06.2014 г. по гр. д. № 3920/2013 г. на ВКС, ІV г.о., в което е изрично посочено, че не е необходимо пострадалият да доказва пълно и изцяло, че е налице дискриминация, нито умисъл у дискриминатора или съзнателност, респективно целенасоченост на дискриминиращите действия. С оглед изложеното, настоящият състав счита, че ищецът е осъществил нужното доказване съгласно разпределената му доказателствена тежест, което е довело да прехвърляне на тежестта на доказване на ответника, но същият не е представил доказателства, от които да се установи, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Доказването на обстоятелството, че всички затворници в зоната с повишена сигурност в затвора в гр.Плевен са подстригвани в коридора, където е поставен стол, не води до извода, че ответникът е осигурил обособено и оборудвано помещение за извършване на фризьорски услуги, каквото има за останалите лишени от свобода в затвора в гр.Плевен. Предвид изложените мотиви, въззивният състав приема, че решението на Софийски районен съд е правилно. По делото не следва да се присъждат разноски. На основание чл. 280, ал. 1 от ГПК настоящият съдебен акт подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд