Решение № 88 от 14.4.2026 г. на Районен съд - Разлог по дело № 58/2026 г.

Производството е по реда на чл.59 и следващите от ЗАНН, образувано е по жалба на ОбА- О.Б., представлявана към датата на подаване на жалбата от Г.Д. - Областен управител, с адрес: *, против ЕФ за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено с АССПТ по чл.10, ал.1 от ЗП, притежаващ №*, издаден А“ПИ“ към МРРБ, с който на основание чл.187а, ал.2, т.1, във вр. с чл.179, ал.3, от ЗДвП, на жалбоподателя е наложено адм. наказание имуществена санкция от 153.39 € (300.00 лева) за нарушение по чл.102, ал.2 от същия закон.

С жалбата се иска ЕФ да бъде отменен поради това, че същият е неправилен и незаконосъобразен, издаден при нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че разпоредбата на чл.187а, ал.2, т.1, вр. чл.179, ал.3 от ЗДвП, предвижда в случай на нарушение на чл.10, ал.1 т.1 от ЗДВП, налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер, възлизащ на 300.00 лева, като освен това ЗДвП не дава право съдът да изменя налаганите глоби или имуществени санкции и по-конкретно да намалява фиксирания размер в зависимост от хар-ера или тежестта на извършеното нарушение.

Предвид горното, сочи се че в случая е нарушен общия принцип на правото на ЕС за пропорционалност при определянето и налагането на адм. наказание, а именно имуществена санкция от 300.00 лева. Според трайната практика на СЕС, изискването за пропорционалност следва да се разбира като ангажиране на такъв интензитет и обем държавна репресия, които позволяват ефективно да се постигне преследваната легитимна цел, като същевременно накърняват в най-малка степен целите и принципите, установени от законодателството в Съюза.

Твърди се, че с Решение от 21.11.2024 г. по дело С-61/23 на СЕС изрично е прието, че чл.9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска с-ма на наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от хар-ера и тежестта им, включително когато тази с-ма предвижда възможността за освобождаване от адм. нак. отговорност ч/з заплащане на „компесаторна такса“ с фиксиран размер, като решаващите аргументи са, че българското право не допуска при определяне размера на санкцията да се отчитат редица съществени фактори, каквито са причините за допуснатото нарушение, изминатото разстояние без заплатена такса, степента на вината, умисъл или непредпазливост, и значението на смекчаващите обстоятелства. В този смисъл се посочва, че макар и държавите членки да са компетентни да изберат средствата, в това число санкциите, с които ще контролират спазването на установените правила и ще стимулират своевременното им изпълнение от страна на водачите, то всяка държава членка е длъжна да упражнява своята компетентност при съблюдаване правото на ЕС, както и неговите общи принцип.

Релевира се, че в случай на несъвместимост, дори косвена такава, м/у национална правна норма и основните принципи на правото на ЕС, то вътрешната правна норма следва да остане неприложена, поради действието на принципа на примат. Доколкото принципът на пропорционалност е част от общите принципи на съюзното право на ЕС, които държавитечленки трябва да спазват, то националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на ЕС в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на ЕС резултат. С оглед изложеното, се иска от съда да постанови решение, с което да отмени процесния ЕФ като неправилен и незаконосъобразен.

В СЗ жалбоподателят - редовно призован, не се явява лично, процесуалният му представител изразява становище идентично с депозираната жалба и претендира юрк. възнаграждение в минимален размер.

Въззиваемата страна - редовно призована, не се явява, ч/з депозирани писмени становища процесуалния представител юрк. А. оспорва жалбата, намира ЕФ за правилен и законосъобразен и моли да бъде потвърден. Претендира присъждане на юрк. възнаграждение и релевира възражение за прекомерност на заплатеното адв. възнаграждение.

Съдът след като обсъди събраните по делото док-ства, прие за установена следната фактическа обстановка:

На 13.12.2025г.. в 08:53 часа, е установено нарушение №*, с ППС л. а. марка и модел „П..“, с рег.№*, с обща техническа допустима максимална маса 2200, в о.Р., за движение по път 19 км 30+320, с посока Нарастващ км., включен в обхвата на платената пътна мрежа, като за посоченото ППС не е заплатена дължимата пътна такса по чл.10, ал.1 от ЗП, според категорията на ППС.

Нарушението е установено с ус-во №*, представляващо елемент от ЕССПТ по чл.10, ал.1 от ЗП, намиращо се на път 19 км 30+320, при което бил издаден ЕФ №*, за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от горепосочената ЕССПТ по чл.10, ал.1 от ЗП, издаден от А“ПИ“, с който на основание чл.187а, ал.2, т.1, във вр. с чл.179, ал.3, от ЗДвП, на жалбоподателя е наложено адм. наказание имуществена санкция от 153.39 € (300.00 лева) за нарушение по чл.102, ал.2 от същия закон.

ЕФ е връчен на жалбоподателя на 07.01.2026 г., а на 13.01.2026 г. е депозирана и процесната жалба.

Горната фактическа обстановка съдът прие за установена от приложените по делото снимков материал и писмени док-ства, които са безпротиворечиви, взаимнодопълващи се и кореспондират помежду си.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: Жалбата е допустима, тъй като е подадена в срока по чл.189, ал.8 от ЗДвП, и от лице, което има право и интерес да обжалва. Разгледана по същество, жалбата е основателна, по следните съображения:

Съгласно чл.10, ал.1, т.1 от ЗП, за преминаване по платената пътна мрежа се въвежда смесена с-ма за таксуване на различните категории ППС и такси на база време и на база изминато разстояние – т.1 - такса за ползване на платената пътна мрежа - винетна такса за ППС по чл.10а, ал.7; заплащането на винетната такса дава право на едно ППС да ползва за определен срок платената пътна мрежа. Съгл. чл.10а ал.1 от ЗП, винетните такси се диференцират в зависимост от срока, за който е платена винетната такса. В зависимост от срока винетните такси биват годишна, тримесечна, месечна, седмична и уикенд и имат валидност от деня, посочен като начална дата при заплащането им. Срокът на валидността на винетните такси се определя с наредбата по чл.10, ал.7. Съгл. чл.10а ал.7 от ЗП, винетна такса се заплаща за следните ППС с обща технически допустима максимална маса до или равна на 3,5 тона. Именно такова е било управляваното от жалбоподателя ППС, а именно л. а. марка и модел „П..“, с рег.№*, с обща техническа допустима максимална маса 2200, движещо се в о.Р., по път 19 км 30+320, с посока Нарастващ км., включен в обхвата на платената пътна мрежа, без заплатена пътна такса по чл.10, ал.1 от ЗП, съобразно категорията на ППС.

Съгл. чл.102, ал.2 от ЗДвП – собственикът е длъжен да не допуска движението на ППС по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, ако за ППС не са изпълнени задълженията вр. с установяване на размера и заплащане на съответната такса по чл.10, ал.1 от ЗП, според категорията на ППС. Ако в свидетелството за регистрация е вписан ползвател, задължението се изпълнява от него. Това задължение не е било изпълнено.

Съдът прие за установено извършването на описаното в оспорения ЕФ адм. нарушение. Съгл. чл.179, ал.3 от ЗДвП, водач който управлява ППС по път, включен в обхвата на платената пътна мрежа, за което е дължима, но не е заплатена такса по чл.10, ал.1, т.1 от ЗП, се наказва с глоба/имуществена санкция от 300.00 лв. Именно такъв е конкретния случай, при който е предвиден фиксиран размер на имуществената санкция без възможност за индивидуализация. Наказанието е правилно определено като квалификация и размер. Независимо от това обаче, съдът намира че ЕФ е незаконосъобразен. Това е така, защото санкционната разпоредба на чл.179, ал.3 от ЗДвП, противоречи на Правото на Общността, предвиждайки фиксиран размер на глоба/имуществена санкция, без да държи сметка за принципа на съразмерността. В този смисъл чл.179, ал.3 от ЗДвП, е в противоречие с чл.9а от Директива 1999/62/ЕО от 19.06.1999 г., където е прогласен принципа на съразмерността. С Решение на СЕС от 21.11.2024 г. по дело C-61/2023 г. (образувано по отправено от АС-Х. преюдициално запитване) е разгледан въпросът за съответствие на националната ни правна уредба и в частност на установените наказания за нарушения на националните разпоредби на правилата относно задължението за предварително установяване и заплащане на размера на таксата за ползване на пътната инфраструктура с принципа за съразмерност на наказанията, регламентиран с чл.9а от Директива 1999/62/ЕО на ЕП и С от 17.06.1999 г. относно таксуването на ПС за използване на пътни инфраструктури. Съгласно изречение последно от цитираната норма установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи. В мотивите на решението си съдът е извел, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, включително и като гарантират реално възпиращ ефект, като същевременно съблюдават общия принцип на пропорционалност. Следователно посоченият принцип изисква не само наложеното наказание да съответства на тежестта на нарушението, но и при определянето на наказанието и на размера на глобата или имуществената санкция да се отчитат конкретните обстоятелства по случая. Съдът изрично е посочил, че в случая чл.179, ал.3-3б от ЗДвП, предвижда в случай на нарушение на различни материални разпоредби от този закон глоби и имуществени санкции с фиксиран размер, възлизащ съответно на 300.00 лв., 1800.00 лв. или 2500.00 лв., като освен това ЗДвП не дава право на сезирания съд да изменя налаганите глоби или имуществени санкции и по-конкретно да намалява фиксирания размер в зависимост от хар-ера или тежестта на извършеното нарушение. Т.е. националната ни с-ма от наказания не позволява да се вземе предвид степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение, и, както следва от член 189з от ЗДвП, изключва по-конкретно прилагането на смекчаващите обстоятелства, които по принцип са предвидени в ЗАНН. При това нормативно положение съдът е заключил, че тази с-ма от наказания не предвижда никаква възможност за индивидуално определяне на наказанието от националните съдилища, а при тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза (в този смисъл решение от 22.03.2017 г., E.-T. и S.-G., C-497/15 и C498/15, EU: C: 2017: 229).

По аргумент на тези съображения съдът е приел, че на преюдициалния въпрос следва да се отговори, че член 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска с-ма от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от хар-ера и тежестта им, включително когато тази с-ма предвижда възможността за освобождаване от адм. нак. отговорност ч/з заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер.

Тук е мястото да се посочи, че макар и държавите членки да са компетентни да изберат средствата, в това число санкциите, с които ще контролират спазването на установените правила и ще стимулират своевременно им изпълнение от страна на водачите, то всяка една държава членка е длъжна да упражнява своята компетентност при съблюдаване на правото на Съюза, както и на неговите общи принципи. В случай на несъвместимост, дори и косвена такава, м/у национална правна норма и основните принципи на ПЕС, то вътрешната правна норма следва да остане неприложена, поради действието на принципа на примат. В този смисъл националната юрисдикция е длъжна да приложи правото на Съюза в неговата цялост и да защити правата, които то дава на частноправните субекти, като при необходимост остави без приложение всяка разпоредба, която, ако бъде приложена, предвид обстоятелствата по случая, би довела до несъответстващ на правото на Съюза резултат. В този смисъл, принципът на пропорционалност е част от общите принципи на съюзното право на ЕС, които държавите-членки трябва да спазват. По аргумент на същия една мярка не може да надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимно преследваните цели и в случаите, когато съществува избор м/у няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничение, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели (в този смисъл Решение от 17.04.2018 г., С-414/16, т.68, С-537/16, т.56). Строгостта на санкцията следва да бъде съответна на тежестта на нарушението. СЕС многократно е подчертавал, че административните или репресивните мерки не трябва да превишават това, което е необходимо за преследваните цели, и санкцията не трябва да е несъразмерна на тежестта на нарушението, така че да стане пречка за закрепените в Договора на ЕО свободи. СЕС сочи, че за да се прецени дали определена санкция е в съответствие с принципа на пропорционалност, следва в частност да се вземат предвид вида и тежестта на нарушението, което се наказва с тази санкция, както и начина за определянето на нейния размер и това е задължение на националния съдия. По силата на чл.144 от АПК, решението на СЕС по преюдициално запитване е задължително за всички съдилища и учреждения в Р.Б.. При съобразяване на задължителното тълкуване на Общностното законодателство /решение от 21.11.2024 г. по дело C-61/2023 г. на СЕС/ се налага и изводът, че процесното адм. нак. производство, и в частност наложената имуществена санкция, определена съгласно действащото българско законодателство, противоречи на основаните принципи на Общностното право, което обуславя незаконосъобразност на процесния ЕФ на самостоятелно основание. Иначе казано, размерът на наложената имуществена санкция е в противоречие с чл.9а от Директивата поради липса на съразмерност спрямо преследваната от законодателя цел, изразяваща се в липсата на възможност за индивидуализиране на санкцията за всеки конкретен случай, при съобразяване на неговите особености. В този смисъл е и Решение №2096 от 28.04.2025 г. на Бл.АС по к. а. н. д. №258/2025 г., Решение №1215 от 07.03.2025 г. на Бл.АС по к. а. н. д. №1105/2024 г.

Съобразно изложеното, съдът приема че обжалвания ЕФ следва да бъде отменен като неправилен и незаконосъобразен.

Съдът като взе предвид фактическата и правна сложност на делото, обстоятелството, че съд. следствие е приключило в едно СЗ, намира че НО следва да заплати на въззивникът юрк. възнаграждение в минимален размер на 66.47 €, определен на основание чл.37 ЗПП, във вр. чл.27е от Наредбата за заплащане на правната помощ, който размер според съда съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото.

Водим от гореизложеното и на основание чл.63, ал.1, във вр. с ал.2, т.1 от ЗАНН, съдът