Решение № 5550 от 2.11.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11206/2021 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 30.04.2018 г., постановено по гр. дело № 58735/2016 г. по описа на СРС, ГО, 127 с-в, е признато за установено по предявения от П. А. П. слещу „Летище София“ ЕАД иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, предявен по реда на чл. 422 ГПК, за сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди (преживени негативни емоции) от противоправно действие на служители на ответника, изразяващо се в направен отказ да допуснат П. А. П., като член на семейството на гражданин на Европейския съюз, който не е гражданин на Европейския съюз, да напусне територията на Република България с паспорт, ведно със законната лихва от 03.04.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане на 12.08.2016 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 44623/2016 г. по описа на Софийски районен съд, I-во гражданско отделение, 127-ми състав, като е отхвърлен искът за разликата над уважения размер от 3000 лв. до пълния предявен размер от 10000 лв. Ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 252 лв., разноски в заповедното производство, както и сумата от 558 лв., разноски в исковото производство, а ищецът е осъден да заплати на ответното дружество на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 105 лв., разноски в исковото производство. Срещу решението в частта му, в която е отхвърлен искът, както и в частта, в която не е присъден пълния размер на сторените разноски в П.за на ищеца и в П.за ответника са присъдени разноски, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца П.. Жалбоподателят поддържа, че в обжалваните части решението е незаконосъобразно, неправилно и необосновано, като при постановяването му е допуснато нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Твърди се, че районният съд е нарушил материалния закон като неправилно е приложил принципа за справедливост, регламентиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, вследствие на което е определил в П.за на ищеца занижено по размер обезщетение за неимуществени вреди. Излага се, че съдът не е взел предвид негативните емоции, изпитани от ищеца в резултат от действията на служители на ответника, не е отчел съществуващата в страната икономическа обстановка към датата на деликта – 03.04.2016 г. Релевират се възражения за нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в недопускане на разпит на всички поискани от ищеца свидетели. Иска се отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. Претендират се разноски. С отговор на въззивната жалба, подаден в законоустановени срок, ответникът-въззиваем излага доводи за неоснователност на жалбата на ищеца. Сочи, че недопускането на ищеца на борда на самолет за Испания не било незаконосъобразно, поради което отговорността на ответника не следвало да се ангажира. Твърди, че съдът не е съобразил предмета на дейност на дружеството, изпълняващо задълженията си на наземен оператор, като контролен орган – да извърши проверка за редовността на документите на пътника, както и на багажа му, преди последният да има възможност да се качи на борда на самолета. В случаи като настоящия, в които пътник е гражданин на трета страна било необходимо проверка на документите да се извърши и посредством системата TIMATIC. Оспорва се твърдението, че присъденото обезщетение е занижено. Иска се потвърждаване на решението в отхвърлителната му част. Срещу първоинстанционното решение в частта, в която искът е уважен, е депозирана въззивна жалба и от страна на ответното дружество. В нея се излагат доводи за неправилност на извода на районния съд, че „Летище София“ ЕАД не разП.ага с възможност за преценка дали определено лице може да напусне територията на България или не, доколкото преценката за горното обстоятелство се прави от ГДНП-МВР, респективно ответното дружество няма правомощие да откаже достъп на лице, пътник, да напусне страната, след като лицето разП.ага с валиден документ за самоличност и документ, удостоверяващ наличие на договор за превоз, издаден или разрешен от въздушен превозвач. Твърди се, че съдът не е взел предвид събраните писмени доказателства, от които се установявало задължение на ответното дружество да осъществява контрол за редовността на пътниците и правомощие да не дава разрешение за напускане на страната при установена нередовност. Цитират се писмо-становище от властите на Испания, както и Общи условия на авиокомпания Уиз Еър. Сочи се, че в изпълнение на своите задължения като наземен оператор дружеството е извършило справка в системата TIMATIC, при която е установено, че ищецът не е притежавал необходимата входна виза, за да бъде допуснат на територията на Испания. Твърди се, че липсата на Шенгенска виза или Карта за пребиваване на член от семейството, е достатъчно основание на лице да бъде отказано напускането на страната. Оспорва се изводът на съда, че действията на служителите на ответника за противоправни. Сочи се, че ако ищецът е бил допуснат до борда на самолета, ответното дружество и авиокомпанията биха допуснали нарушение на приложимото право в Испания, респективно тяхната отговорност би била реализирана от компетентните власти на тази държава. Твърди се, че съдът е допуснал процесуално нарушение, недопускайки исканите свидетели. Оспорват се изводите на съда във връзка с оценката на претърпените от ищеца неимуществени вреди. Иска се отмяна на решението в уважителната му част и отхвърляне на иска. Претендират се разноски. С отговор ишецът-въззиваем оспорва въззивната жалба на ответното дружество като неоснователна. Подробно се развиват правни доводи. Поддържа се изводът на районния съд за противоправност на действията на служителите на ответника. Иска се отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на решението в уважителната му част. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. За да се ангажира отговорността на ответника по посочената разпоредба, следва да се установят общите предпоставки, при които за определено лице би възникнала деликтна отговорност, както и допълнителния факт на възлагане на работа на деликвента от ответника и причиняване на вредите при или по повод тази работа. Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1 деяние /действие или бездействие/, 2 вредата, 3 противоправността на деянието, 4 вина и 5 причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предП.ага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ фактически състав на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние т. е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права. В разглеждания случай ищeцът се позовава на увреждащо поведение на служител /служители/ на ответника, изразяващо се в недопускане на ищеца, като член на семейството на гражданин на ЕС, който не е гражданин на ЕС, да напусне територията на Р България с паспорт. Безспорно е във въззивното производство, а и се установява от събрания доказателствен материал, че служители на ответното дружество са извършили проверка на паспортно- визовите изисквания, като след като са установили, че ищецът представя паспорт, издаден от Република Гана, и документ за разрешено постоянно пребиваване в Република България, но не и входна виза /Шенгенска виза/ за Кралство Испания, са му отказали правото да напусне територията на Република България с П.ет за Кралство Испания. От представените документи се установява и че ищецът е съпруг на български гражданин. От събраните във въззивната инстанция писмени документи като доказателства – лицензи на „Летище София“ ЕАД, издадени от министерство на транспорта, ГД „ГВА“, на основание чл. 48д, ал. 3 Закон за гражданското въздухоплаване, се установява, че към момента на твърдения деликт Летище София е наземен (летищен) оператор, притежаващ съответния лиценз от Министерство на транспорта. Лицензията на Летище София е за следните дейности: 1. Наземен транспорт, 2. П.етни операции и администриране на екипажите, 3. Обслужване на въздухоплавателни средства, 4. Перонно обслужване на въздухоплавателни средства, 5. Обработка на товари и поща, 6. Обслужване на багажите, 7. Обслужване на пътници, 8. наземно администриране и надзор. Съгласно действащата към процесния момент редакция на НАРЕДБА № 20 от 24.11.2006 г. за удостоверяване експлоатационната годност на граждански летища, летателни площадки, системи и съоръжения за наземно обслужване, за лицензиране на летищни оператори и оператори по наземно обслужване и за достъпа до пазара по наземно обслужване в летищата /Наредба № 20 от 24.11.2006 г./ обслужването на пътниците включва: оказване на всякакво съдействие на пристигащите, заминаващите и транзитните пътници, в т.ч. билетна и паспортна проверка, регистрация на багажа и доставянето му до зоната за сортиране. Както е посочено в първоинстанционното решение съгласно действащата към процесния момент редакция на чл. 35, ал. 3 ЗЧРБ чужденец, който има разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, може да влиза в и да напуска страната без виза, а в чл. 36 ЗЧРБ е предвидено, че чужденците могат да излизат от Република България през определените за това места въз основа на документи за задгранично пътуване и други заместващи ги документи, които им дават право да напускат страната. Съгласно чл. 4, ал. 2, т. 2 Закон за влизането, пребиваването и напускането на Република България на гражданите на Европейския съюз и членовете на техните семейства член на семейството на гражданин на Европейския съюз, който не е гражданин на Европейския съюз напуска територията на Република България с паспорт. Съгласно чл. 6, пар. 2 от ДИРЕКТИВА 2004/38/ЕО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите– членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО, при влизане от членовете на семейството, които не са граждани на държава– членка, се изисква само да притежават входна виза в съответствие с Регламент (ЕО) № 539/2001 или в съответствие с националното законодателство, когато това е необходимо. За целите на настоящата директива притежаването на валидната карта за пребиваване, посочена в член 10 /„Карта за пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза“/, освобождава тези членове на семейството от изискването за виза. С оглед на цитираните приложими норми не може да се сподели доводът на ответника, че служителите му е следвало да откажат на ищеца правото да напусне територията на Република България с П.ет за Кралство Испания поради непредставяне на входна виза /Шенгенска виза/, поради което и поведението на служителите на ответното дружество се явява противоправно. Доказани са и останалите предпоставки за уважаване на иска по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД – настъпили вреди за ищеца, изразяващи се в негативни емоционални и психически преживявания – потиснатост, неудобство, срам, стрес, подкопан авторитет, затормозено общуване и причинна връзка. С показанията на разпитаните по делото свидетели Л.А. и Ж.Ж.М.Б., които подлежат на кредитирани като ясни, убедителни, житейски логични и неопровергани от останалия доказателствен материал по делото, са установени претърпените от ищеца неимуществени вреди в резултат на отказаното право на ищеца да напусне територията на страната за почивка в Кралство Испания. Причинените при деликт вреди поначало се обезщетяват парично, като на поправяне подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането – чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Досежно размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените вреди и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливия размер на това обезщетение, което има компенсаторен характер. Понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението /т. 2 от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС/. Такива обективни обстоятелства могат да начина на извършване на увреждането, обстоятелствата, при които е извършено, причинените морални страдания и пр. Настоящият съдебен състав счита, че присъждането на 3000 лв. би било справедливо по размер обезщетение за търпените неимуществени вреди, до който и размер релевираната претенция подлежи на уважаване, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд. В тази връзка следва да бъдат отчетени, от една страна, характера на действията на служителите на ответното дружество и интензитета на претърпените от ищеца негативни емоционални преживявания – в случая действията на служителите сочат на непознаване на техните правомощия при осъществяване на дейност по обслужване на пътниците, неправилно прилагане на относимите правни норми. Макар и действията да не са насочени към умишлено причиняване на емоционален дискомфорт у пострадалото лице, те закономерно и логично водят до такъв резултат. Съдът следва да съобрази, от една страна, преживените от ищеца негативни емоционални преживявания, както и обществено- икономическите условия в страната към датата на деликта, а от друга страна липсата на данни по делото за изразени конкретни негативни нагласи спрямо ищеца от служителите на ответника или трети лица и за особена продължителност на претърпените негативни преживявания. Присъждането на обезщетение само по себе си съдържа морално удовлетворение – признаване, че действията на служители на ответника са противоправни, и отговорността му за причинените вреди, като размерът на паричната сума е за репариране на действително претърпените вреди. От значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като "справедливостта" до голяма степен отразява обществената оценка на засегнатите нематериални ценности, а в сферата на последните равенството в обществото намира най-чист израз. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД, при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана. Задължението е за компенсаторни лихви и възниква от момента на увреждащото действие /арг. чл. 69, ал. 1 ЗЗД/, а ако то продължава през определен период от време – от крайния момент на периода. Следователно, в частност лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от 3000 лв., определено глобално, се дължи от 03.04.2016 г. – датата на деликта. Следва да се отбележи, че първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила като не е допуснал трети свидетел на ищеца. Фактът на претърпените от ищеца негативни емоционални преживявания в резултат от деликта е установен от разпитаните двама свидетели, които са представили подробно описание на проявленията на неимуществените вреди. Тъкмо на база това описание на проявленията съдът изгражда своята преценка за характера и интензитета на неимуществените вреди, които сами по себе си не могат да бъдат сетивно възприети. Не може да се сподели виждането, че съдът следва служебно да допуска до разпит поискани от страната и веднъж отказани доказателствени средства до установяване на претенцията в пълния претендиран размер, тъй като безспорно не във всеки случай исковите претенции са изцяло основателни. Ето защо решението на СРС следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: С оглед изхода от настоящия спор разноските, сторени от страните във въззивното производство, не следва да се преразпределят от съда, а трябва да останат за всяка от страните, която ги е направила. Предвид изложените съображения, съдът