Решение № 2677 от 25.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 4022/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК. С решение № 20004470 от 17.01.2022 г. по гр.д.№ 61420 по описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 157-ми състав се: ОСЪЖДА Б. Л. С., да заплати на „Юробанк България“ АД, на основание чл.430, ал.2 от ТЗ, сумата от 45.07 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода 15.12.2017 г. – 15.02.2018 г. като отхвърля иска за сумата над 45.07 лв. до пълния предявен размер от 225.63 лв. и за периода 06.12.2016 г. – 14.12.2017 г. и периода 16.02.2018 г. – 01.12.2020 г. поради погасяване на вземането по давност; ОТХВЪРЛЯ предявените от „Юробанк България“ АД, срещу Б. Л. С., искове с правно основание чл.430, ал.1 от ТЗ, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, предл. 1 за осъждане на ответника да заплати сумата 874, 90 лв. – главница по Договор за издаване на кредитна карта, сключен на 24.06.2004 г. и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 128.37 лв. - мораторна лихва за периода 06.12.2016 г. – 01.12.2020 г. поради погасяване на вземанията по давност; както и исковете с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата 30 лв. – такса за обслужване на просрочен кредит и сумата 48 лв. - такса за връчване на нотариална покана. Постъпила е въззивна жалба от „Юробанк България“ АД, ищец пред СРС. Решението се обжалва в частта в която претенциите на ищеца са били отхвърлени. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение в обжалваната му част. Счита, че съдът неправилно е приел, че вноските по договора за кредит се погасяват с кратката тригодишна давност по чл.111, б.“в“, предл.3 ЗЗД. Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, в случая приложение намирало правилото на чл.66 ЗЗД. Следвало да се има предвид, че в случая е налице разсрочване на части на едно по правило еднократно задължение. Крайният срок на задължението бил падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който била обявена предсрочната изискуемост. От друга страна, кредиторът не бил длъжен да приеме частично изпълнение, не следвало в този смисъл да се приеме и, че кредитора следва да търси изпълнение по исков ред на всяка разсрочена вноска от задължението; позовава се на ТР № 5 от 21.01.2022 г. на ВКС по тълк.д.№ 5 по описа за 2019 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на това намира, че е неправилен извода на СРС, че главницата е усвоена в периода от 24.06.2004 г. до 02.09.2008 г. поради което е налице погасяване по давност на задължението за главница и лихва. Непогасено по давност било цялото вземане за възнаградителна лихва в размер на 225, 63 лв., а не както СРС бил приел- само вземането за възнаградителна лихва, станало изискуемо след 08.12.2017 г. в размер на 45, 07 лв. Счита извода на СРС, че таксите представляват обезщетение за забава, за неправилен. Основанието за събирането им не представлявало неравноправна клауза. Действителното им плащане било доказано и дължимостта им се основавала на чл.78 ЗЗД. Иска се решението да бъде отменено в частта в която претенциите му са били отхвърлени за главница и мораторна лихва, относно възнаградителната лихва за сумата над 45, 07 лв. до пълния предявен размер от 225, 63 лв., както и по отношение на таксата за обслужване на просрочен кредит в размер на 30 лв. и таксата за връчване на нот.покана в размер на 48 лв. и същите и претенции да бъдат уважени изцяло. Иска се настоящата инстанция да постанови решение като осъди ответника да заплати на ищеца /въззивник/ следните суми: 874, 90 лв.- главница; 225, 63 лв. – възнаградителна лихва за периода от 06.12.2016 г.- 01.12.2020 г.; 128, 37 лв.- лихва за забава за същия период, както и на основание чл.78 ЗЗД – 48 лв.- разноски по изпълнението и 30 лв. – такса за администриране на просрочен кредит. Претендират се разноски. Постъпил е отговор от ответника /пред СРС/, въззиваем- Б. Л. С.. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на решението на СРС. Счита, че в случая погасени по давност били и вземанията за главница, усвоени през периода от 24.06.2004 г. до 02.09.2008 г., така и вземанията за лихва; позовава се на приетото в решение № 130/15.04.2020 г. по т.д.№ 1829/2018 г. на ВКС, както и на съдебно-счетоводната експертиза, приета по делото /пред СРС/. Не можело кредиторът да черпи права от своето бездействие. По отношение на претенциите за такси намира, че същите са недоказани. Освен това клаузата на чл.23 от ОУ била нищожна като противоречаща на добрите нрави. По допустимостта на жалбата: За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 09.02.2022 г. Въззивната жалба е подадена на 23.02.2022 г./по пощата/. Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК. Налице е правен интерес от обжалване. Следователно въззивната жалба е допустима. По основателността на въззивната жалба: Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата. След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите във въззивната жалба: За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че в случая се касае до договор за револвиращ кредит, задълженията по които представлявали периодично плащане по смисъла на чл.111, б.“в“, предл. 3 от ЗЗД поради което се погасяват с изтичане на тригодишна погасителна давност като се е позовал на решение № 130/15.04.2020 г. по т.д.№ 1829/2018 г. на ВКС. В случая началният момент на погасителната давност била датата на изискуемост на вземането. В процесния договор било уговорено, че задължението към кредитора за връщане на дължимите суми се погасява на отделни погасителни вноски с различни, последователни падежи, посочени в извлеченията, издавани от банката, поради което погасяването на всяка една от тези вноски водело до погасяване на съответната част от главното задължение. В случая главницата била усвоена в периода от 24.06.2004 г. до 02.09.2008 г. и по правилото на чл.10 от ОУ изискуемостта на всяка сума в този период, настъпвала след получаване на месечно извлечение през месеца, следващ усвояването. Дори да се приемело, че цялата сума за главница е дължима след 02.09.2008 г., то към момента на подаване на исковата молба на 09.12.2020 г. бил изтекъл срок по-дълъг от 3 години и главницата била изцяло погасена по давност. С погасяването на главницата се погасявали и лихвите за забава, дължими по отношение на това вземане, вкл. и за периодите, по отношение на които тригодишната давност не била изтекла като съдът се е аргументирал с чл.119 от ЗЗД. При това положение, непогасени по давност били вземанията за възнаградителна лихва, станали изискуеми след 08.12.2017 г., доколкото давността била прекъсната с подаването на исковата молба на 09.12.2020 г. Съгласно Приложение № 1 към заключението на съдебно-счетоводната експертиза, непогасени по давност били вземанията за възнаградителна лихва за периода 15.12.2017 г. до 15.02.2018 г. в общ размер на 45, 07 лв. За тази сума претенцията на ищеца била основателна, а за разликата до пълния предявен размер от 225, 63 лв. искът е приет за неоснователен и като такъв отхвърлен. По отношение на претенциите за такси в размер на 30 лв. за адми- нистриране на просрочен кредит и в размер на 48 лв. за връчване на нот.покана е прието, че същите представляват обезщетение за забава и по арг. от чл.19, ал.4 ЗПК, отм., която норма била императивна, не се дължали. Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема следното: В обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че въз основа на заявление от 24.06.2004 г. бил сключен договор за издаване на кредитна карта, съгласно който на ответника била издадена кредитна карта с лимит в размер на 2 500 лв. Ответникът преустановил редовното заплащане на дължимите месечни задължения. Поради това на основание чл.15.1 вр. с чл.15.2 от ОУ ищецът се възползвал от правото си да обяви цялото задължение по договора за предсрочно изискуемо. Сочи, че волеизявлението на банката било достигнало до знанието на длъжника на 13.02.2020 г. като същото било връчено при условията на чл.47 ГПК. С петитума на исковата молба се претендират следните суми: 874, 90 лв.- главница; 225, 63 лв. – възнаградителна лихва за периода от 06.12.2016 г.- 01.12.2020 г.; 128, 37 лв.- лихва за забава за същия период, както и на основание чл.78 ЗЗД – 48 лв.- разноски по изпълнението и 30 лв. – такса за администриране на просрочен кредит. За заплащане на същите суми се иска осъждане на ответника, кредитополучател. Спорно по делото е дали задълженията на ответника по сключения договор за издаване на кредитна карта, са периодични и от тук какъв е срокът, с който същите се погасяват по давност. От заключението на вещото лице, изготвило съдебно-счетоводната експертиза /пред СРС/ се установява, че кредитополучателя е усвоявал многократно суми чрез тегления в брой от ПОС и банкомат, както и е извършвал плащания чрез ПОС терминал. Размерът на всички усвоявания по кредитната карта /кредита/ е 3 540, 99 лв. и се отнася за периода от 24.06.2004 г. до 02.09.2008 г. Тъй като е уговорено, че разрешения кредитен лимит е 1 200 лв., а вещото лице е установило, че е налице неговото превишение, то е била начислявана такса за надхвърлен лимит. Вещото лице е констатирало, че последното плащане по кредита е сторено на 20.10.2016 г. и същото възлиза в размер на 350 лв. Към датата на постъпване на това плащане, задълженията по кредита са възлизали в размер на 1 224, 90 лв. Или останало е непогасено задължение в размер на 874, 90 лв.-главница. Договорната лихва възлиза на 225, 63 лв. и е начислена за периода от 15.11.2016 г. до 15.02.2018 г. /датата на последната начислена вноска за лихва/. Размерът на лихвата за забава за периода от 06.12.2016 г. до 01.12.2020 г. възлиза на 128, 37 лв. Според вещото лице счетоводството на ищеца е водено редовно, виж л.98 по делото пред СРС. Видно от отразеното в съдебния протокол за публичното съдебно заседание, състояло се на 22.11.2021 г. заключението не е било оспорено от нито една от страните. В конкретния случай ищецът/въззивник се позовава на настъпила предсрочната изискуемост на задълженията. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й - Решение № 139 от 05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на І т.о. на ВКС, Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на II т.о. на ВКС и Решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на І т.о. Волеизявлението може да е обективирано не само в нарочно писмо/уведомление, нотариална покана или в исковата молба. Съдебната практика е последователна досежно липсата на строги изисквания към документа в който обявяването по чл. 60, ал. 2 ЗКИ се съдържа т.е. дали уведомлението до длъжника изхожда пряко от банката- кредитор или то е възпроизведено от трето лице. С исковата молба е представена покана, изходяща от ответника и адресирана до кредитополучателя, л.17. Ищецът твърди същата да е връчена при условията на чл.47 ГПК. Видно от разписката на л.18 по делото пред СРС, действително, посочени са три посещения на посочения от кредитополучателя адрес, като лицето не е било намерено на адреса в продължение на един месец. Представен е и протокол от 21.02.2020 г., съставен от помощник ЧСИ, в който са удостоверени трите посещения на адреса. Посочено е, че при извършена справка постояният адрес на лицето съвпада с този на който е изпратено писмото, а настоящият е извън територията на Р България. Удостоверено е и залепването на уведомление. Предоставен е двуседмичен срок за явяване в кантората на ЧСИ за връчване на документите. Удостоверено е, че лицето не се е явило в този срок. Затова е прието, че уведомлението е връчено на лицето на 13.02.2020 г. От извършената от СРС служебна справка се установява, че Б. Л. С., действително има настоящ адрес в САЩ, заявен от 27.01.2012 г., виж л.49 по делото пред СРС. Затова и в съдебното производство ответника се призовава по реда на чл.47 ГПК като му е назначен особен представител. С отговора по исковата молба от особения представител на ответника /пред СРС/ е оспорена компетентността на ЧСИ да връчва нот.покана; това правомощие било само за нотариусите. Разпоредбата на чл.42, ал.2 ГПК допуска възможност връчване на съобщенията чрез ЧСИ за сметка на страната, която е поискала Това е споделено в практиката на ВКС, така например: ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 303 ОТ 17.05.2022 Г. ПО Т. Д. № 538/2022 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 312 ОТ 05.11.2020 Г. ПО ГР. Д. № 2267/2020 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС. Наред с това съдът приема, че в случай, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем, но уведомлението на банката не е достигнало до длъжника, няма пречка уведомяването да настъпи, ако в друг, връчен на длъжника документ обявяването по чл. 60, ал. 2 ЗКИ е възпроизведено. Този документ може да бъде преписът от исковата молба, но възможността не се изчерпва с него. След като е спазена процедурата по чл. 47 от ГПК, волеизявлението на ищеца, съдържащо се в исковата молба, следва да се счита за достигнало до ответника чрез назначения му особен представител. В този смисъл относно уведомлението за предсрочна изискуемост на кредита са решения № 198 от 18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на I ТО, № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г. на I ТО, № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016 г. на II г. о. и много други. Следователно, волеизявлението на кредитора /ищец до ответника за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е достигнало до знанието на своя адресат. С оглед дадения двуседмичен срок, то вземането е станало предсрочно изискуемо на 13.02.2020 г.; налице са били предпоставките за това. В случая се касае до договор за издаване на кредитна карта. Същата е издадена на 24.06.2004 г. поради което приложими са правилата на Наредба № 16 от 02.03.1995 г. за плащанията с банкови карти, в която са уредени съществените характеристики на договора за банкова карта, а също и редът за издаване и правилата за използване на банковите карти. Съгласно чл. 2 от същата наредба, банковата карта е електронен платежен инструмент и представлява пластмасова карта, върху която е записана информация по електронен начин и която се използва многократно за идентификация на картодържателя, отдалечен достъп до банкова сметка и за извършване на следните операции: 1. теглене на пари в брой чрез терминални устройства АТМ; 2. плащане на стоки и услуги и получаване на пари в брой чрез терминални устройства ПОС; 3.плащане на стоки и услуги чрез виртуални терминални устройства ПОС; 4.превод между сметки чрез терминални устройства АТМ; 5.плащане на услуги чрез терминални устройства АТМ; 6. справочни и други платежни и неплатежни операции. Банковата карта се издава въз основа на договор за банкова карта. Тя е собственост на издателя, издава се за определен срок и може да се използва само лично от картодържателя. С договора за банкова карта издателят се задължава да извършва по нареждане на картодържателя операциите по чл. 2, ал. 1 от Наредбата. Въззивната инстанция не споделя мотивите на СРС, че по отношение на претендираната от ищеца главница е приложима кратката тригодишна давност за погасяването й. В случая същата не представлява периодично плащане за да е приложимо правилото на чл.111, б.“в“ ЗЗД на която се е позовал първоинстанционния съд. Цитираното решение на ВКС представлява изолирана съдебна практика, а и от внимателния му прочит не се достига до извода до който е достигнал СРС. Трайно установена е практиката на ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД, в този смисъл е и приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 5 ОТ 21.01.2022 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 5/2019 Г., ОСГТК НА ВКС, на което се позовава въззивника. Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. След като исковата молба е била подадена на 09.12.2020 г., предсрочната изискуемост е обявена на 13.02.2020 г., а последното плащане е сторено на 20.10.2016 г., то 5-годишния давностен срок не е бил изтекъл и главницата в установения от вещото лице-счетоводител размер – 874, 90 лв. е дължима. Налага се извод, че в тази му част обжалваното решение е неправилно и тако такова ще бъде отменено. Вместо това ще бъде постановено друго с което тази претенция на ищеца ще бъде уважена. Относно възнаградителната лихва: При служебната проверка, следва да се приеме, че така договорената клауза не е неравноправна, доколкото не се установява същата да нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, не е неясна и не съдържа елементи, които могат да бъдат променени едностранно. Точно обратното, лихвата е във фиксиран и същата е в рамките на допустимото, видно от таблица № 1 към заключението на вещото лице. Същата се претендира за периода от 06.12.2016 г. до 01.12.2020 г. Възнаградителната лихва по своя правен характер е периодично вземане и при прилагане на правилото на чл.111, б.“в“ ЗЗД същата се погасява с кратката тригодишна давност. В случая исковата молба е предявена на 09.12.2020 г. или всички вземания три години преди тази дата са погасени по давност или тези за периода от 06.12.2016 г. до 08.12.2017 г. В тази му част обжалваното решение е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено. СРС е присъдил възнаградителна лихва за периода от 15.12.2017 г. до 15.02.2018 г. в размер на 45, 07 лв. поради което настоящата инстанция в изпълнение на разпоредбата на чл.271, ал.1, предл.2 ГПК не може да влошава положението на въззивника. За периода 09.12.2017 г. до 14.12.2017 г., обаче, това вземане не е погасено по давност. Затова и решението като неправилно ще следва да бъде отменено и вместо това постановено друго с което ще следва да бъде присъдено вземане, което съдът на основание чл.162 ГПК определя в размер на 1, 46 лв. Уговорената в договора лихва е възнаграждение за предоставянето и ползването на паричната сума за срока на договора. Предсрочната изискуемост има гаранционно - обезпечителна функция съгласно чл. 71 ЗЗД, независимо че съдържа и елемент на санкция. Изменението на договора поради неизправност на заемополучателя има за последица загуба на преимуществото на срока при погасяване на задължението (чл. 70, ал. 1 ЗЗД ) за длъжника. Упражненият избор от кредитора да иска изпълнението преди първоначално определения срок поради съществуващия за него риск преустановява добросъвестното ползване на паричната сума от длъжника, поради което уговореното възнаграждение за ползване за последващ период - след настъпване на предсрочната изискуемост, не се дължи, виж указанията по т.2 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 27.03.2019 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2017 Г., ОСГТК НА ВКС. След като беше прието, че предсрочната изискуемост е настъпила на 12.02.2020 г. то след тази дата, възнаградителна лихва не се дължи. Това означава, че за периода 12.02.2020 г. до крайния претендиран период 01.12.2020 г. възнаградителна лихва не се дължи. Решението в тази му част е правилно и като такова ще следва да бъде потвърдено. За периода 16.02.2018 г. до 11.02.2020 г., обаче, възнаградителна лихва се дължи поради което в тази му част решението е неправилно и като такова ще следва да бъде отменено. Вместо това постановено друго с което ще следва да бъде присъдено вземане, което съдът на основание чл.162 ГПК определя в размер на 176, 45 лв. Относно лихвата за забава: Същата се претендира за периода от 06.12.2016 г. до 01.12.2020 г. Действително лихвата за забава като периодично плащане се погасява с 3-годишна погасителна давност по арг. от чл.111, б.“в“ ЗЗД. При това положение вземането на ищеца за лихва за забава е погасено по давност за периода три години преди подаване на исковата молба или за периода от 06.12.2016 г. до 08.12.2017 г. СРС е приел, че вземането е изцяло погасено по давност поради което решението е неправилно относно периода 09.12.2017 г. до 01.12.2020 г. Затова и решението в тази му част ще бъде отменено и вместо това ще бъде постановено друго с което ответника ще бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 128, 37 лв. при спазване на диспозитивното начало /размерът на лихвата за този период, определена на основание чл.162 ГПК възлиза в размер по-висок от претендирания/. За периода за който беше прието, че вземането е погасено по давност, решението е правилно и като такова ще бъде потвърдено. При служебната проверка, следва да се приеме, че така договорената клауза не е неравноправна, доколкото не се установява същата да нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, не е неясна и не съдържа елементи, които могат да бъдат променени едностранно. Този извод се налага поради това, че лихвата за забава на вноските е сведена до законната лихва при забава, което е минималното дължимо, с оглед неизпълнение в срок на задължението, виж таблица № 2 към заключението на съдечно-счетоводната експертиза. Относно таксата в размер на 30 лв. за администриране на просрочен кредит: По естеството си тази такса представлява такава по управление на кредита. Видно от условията за сключване на процесния договор, л.14 по делото пред СРС, такава такса не е била уговорена между страните. Следователно в тази й част въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение- правилно. Относно сумата в размер на 48 лв: Същата се претендира на основание чл.78 ЗЗД, съгласно която разпоредба разноските по изпълнението са в тежест на длъжника. В случая такива са направени за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. По делото са представени два платежни документа – едното за сумата в размер на 12 лв. и второто за 36 лв. или общо 48 лв./л.21 и л.22 по делото пред СРС/, в първото като основание е посочено справка НБД, а във второто – връчване покана. В този смисъл е и заключението на вещото лице, виж л.97 по делото пред СРС. Настоящата инстанция намира, че този разход е доказан поради което следва да бъде присъден в полза на ищеца. Обжалваното решение като неправилно в тази му част ще следва да бъде отменено. По разноските: Пред първата съдебна инстанция: С оглед изхода на спора решението е неправилно и в частта за разноските. Същите следва да бъдат разпределени по следния начин: На ищеца разноски се следват за частта в която се прие, че претенциите му са основателни или такива в размер на 1830, 85 лв. Ответникът не е направил разноски и такива не му се присъждат. Пред въззивната инстанция: С оглед изхода на спора на въззивника се следват разноски и затова му се присъждат такива в размер на 533, 98лв. Въззивникът не претендира разноски за адв.възнаграждение поради което съдът не се произнася по възражението на въззиваемия по чл.78, ал.5 ГПК. Въззиваемият не е сторил разноски и такива не му се присъждат. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД