Решение № 112 от 12.6.2026 г. на Районен съд - Берковица по дело № 556/2025 г.

Производството по делото е образувано по предявени от ищеца АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ АД против Д. П. И. обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415, ал.1, т. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за установяване на следните вземания по Договор за паричен заем № .... от 26 октомври 2022 г. сключен между ответницата и „Вива Кредит" ООД, а именно - 2675.35 лева - главница; 595.97лева - договорна лихва за периода от 10 ноември 2022 г. до 21 декември 2023 г.; 362.54 лева - лихва за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, от 22 декември 2023 г. - датата, следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем до датата на подаване на заявлението - 25 април 2025г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми, за които е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 334/2025 г. по описа на РС – Берковица. И щ е ц ъ т АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ АД твърди в исковата си молба, че на 26.10.2022 г. между „Вива Кредит" ООД, като заемодател и Д. П. И., като заемател е сключен Договор за паричен заем № .... от 26 октомври 2022 г ., по силата на който на ответницата е предоставен заем в размер на 3000 лева, като ответницата се е задължила да върне отпуснатата сума, ведно с дължимата договорна лихва в размер на 774.6 лв., съгласно условията на сключения договор, като заплати общо сума в размер на 3774.6 лв. на 30 двуседмични погасителни вноски. Вземането е прехвърлено от кредитора в полза на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ АД на основание чл. 99 от ЗЗД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности на 04 юни 2024 г., когато е подписано Приложение 1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от дата 01.12.2016 г. Твърди, че длъжникът е надлежно уведомен за извършената продажба на вземането от страна на „Вива Кредит" ООД с уведомление, изпратено с известие за доставяне и получено от длъжника, за което представя обратна разписка. По договора за паричен заем, Д. П. И. е извършвала плащания в общ размер на 924.00 лв. Към настоящия момент дължимата главница е в размер на 2675.35 лв. За ползването на предоставената заемна сума по сключения Договор за паричен заем № .... от 26 октомври 2022 г. между страните, ответникът дължи договорна лихва, в размер посочен в договора. В настоящия случай начислената договорна лихва е в размер на 595.97 лева за периода от 10 ноември 2022 г. г. - датата на първата вноска до 21 декември 2023 г. - датата на настъпване на падежа на договора. Поради неизпълнение от страна на длъжника ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. д. № 334/2025 г. по описа на РС – Берковица, по което била издадена заповед за изпълнение срещу длъжника. В хода на заповедното производство било подадено възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение. Поради което ищецът предявява правата си при условията на чл. 415 от ГПК. Моли съда да постанови решение, с което да установи съществуването на вземането в полза на АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ АД против Д. П. И. за следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 334/2025 г. на РС – Берковица, а именно: 2675.35 лева - главница; 595.97лева - договорна лихва за периода от 10 ноември 2022 г. до 21 декември 2023 г. 362.54 лева - лихва за забава /мораторна лихва/ върху непогасената главница, от 22 декември 2023 г. - датата, следваща деня на последната погасителна вноска на паричния заем до датата на подаване на заявлението - 25 април 2025г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на дължимите суми. Претендира разноски. Ответната страна Д. П. И. е подала отговор и взема становище по допустимостта и основателността на предявения иск в дадения й по чл. 131 от ГПК едномесечен срок. Оспорва иска. Оспорва размера на дължимата главница, както и дължимостта на договорна и мораторна лихва. Не спори, че между „Вива Кредит" ООД, като заемодател и Д. П. И., като заемател е сключен Договор за паричен заем № .... от октомври 2022 г., по силата на който на ответницата е предоставен заем в размер на 3000 лева. Твърди, че така сключеният договор е нищожен, като сключен в противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗД, като се позовава на разпоредбата на чл. 23 ЗПК, че е следвало да върне само чистата стойност по кредита без лихвите и други разходи по него. Поддържа, че искът следва да бъде отхвърлен изцяло, а при условията на евентуалност ако се приеме, че дължи само чистата сума по кредита, че оставащата незаплатена главница е в размер на 2076 лева. Като основания за нищожност на договора сочи нарушения на чл. 11 ЗПК - че при калкулиране на годишния лихвен процент /ГПР/ като разход не са включени уговорените „такса за експресно разглеждане на заявка за паричен заем“ в размер на 1887 лева, както и неустойката в размер на 1257.90 лева по чл. 4, ал. 2 от договора за непредоставяне в срок на обезпечение, неточно посочване на лихвения процент по кредита. Поддържа, че следните уговорки са нищожни - договорната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като уговорения размер надвишава двукратния, респ. трикратния размер на законната лихва; уговорената неустойка в чл. 4, ал. 2 от договора е нищожна – като неравноправна във вреда на потребителя и целяща заобикаляне на закона; уговорката за „такса за експресно разглеждане“ в чл. 1, ал. 3 от договора също е нищожна, като противоречаща на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, както и поради противоречие с добрите нрави, тъй като нарушава принципа на справедливостта. Претендира разноски. Съдът, след като обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички доказателства по делото и доводите на страните, и като съобрази разпоредбите на закона, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, във вр. с чл. 12 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното : По подадено заявление от АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ АД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК против и Д. П. И. по ч.гр.д. № 334/2025 г. по описа на РС – Берковица /което е приложено към настоящото дело/. Заповедта е била връчена на длъжника, като в срока по чл. 414 ГПК и Д. П. И. е подала възражение срещу заповедта за изпълнение. Възражението е бланкетно и не съдържа обосновани оспорвания /л. 20 по приложеното заповедно производство/. В дадения му по чл. 415 ГПК срок ищецът е предявил при условията на кумулативност настоящите искове за установяване на вземанията си по издадената заповед за изпълнение. За да бъдат уважени предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 99 ЗЗД ищецът следва да докаже кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки: наличието на валидно облигационно отношение по договор за кредит и неговите елементи, включително че договорът, респективно уговорките в него са действителни и при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК и ЗЗП и не са налице сочените от ответницата пороци, по силата на което са възникнали задължения за ответника и техния размер, настъпилата изискуемост на задълженията по договора /включително предсрочната му изискуемост/, респ.възникнало е задължение за ответника за плащане в претендирания размер, наличието на договор за цесия между ищеца и кредитодателя на ответника, който е породил правни последици спрямо длъжника, вкл. че последният е уведомен за сключването му. О т н о с н о наличието на валидно възникнало облигационно отношение между страните: С доклада по делото, обективиран в определение № 85/10.03.26 г., допълнен и изменен в първото по делото съдебно заседание, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните факти: между „Вива Кредит" ООД, като заемодател и Д. П. И., като заемател е сключен Договор за паричен заем № ...от октомври 2022 г., по силата на който на ответницата е предоставен заем в размер на 3000 лева. ответницата е извършила плащания по кредита в размер на не по- малко от 923.92 лева. По делото не се спори, а и от събраните доказателства /неоспорения Договор за паричен заем № 5865057 от 26.10.2019 г. – л. 6-9 и погасителен план към него – л. 77-78/ се установи, че на 26.10.2022 г. между „Вива Кредит" ООД, като заемодател /кредитодател/ и Д. П. И., като заемополучател /кредитополучател/ е възникнало облигационно отношение по Договор за паричен заем № 5865057, по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя кредит в размер на 3000 лева, ГЛП – 40.32 %, при ГПР 49.37 %, с уговорен срок на плащане 60 седмици и 30 броя вноски. Няма спор, че сумата по кредита е усвоена и е била предоставена от кредитодателя „Вива Кредит" ООД на кредитополучателя Д. П. И. /което се потвърждава и от изготвената по делото експертиза от вещото лице К. Н. на л. 70-80 по делото/. Ответницата не спори, че кредитодателят „Вива Кредит" ООД е прехвърлил на ищеца АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ АД вземането си по кредита, за което същата е надлежно уведомена, които факти се потвърждават и приложените доказателства /Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/ от 01.12.2016 г. – л. 16-19 и извлечение от приложение № 1 към него от 04.06.2024 г. – л. 20- 22, потвърждение за извършена цесия – л. 23, известие за доставяне до Д. П. И. за уведомление за извършената цесия – л. 24 и пълномощно, с което цесионера е упълномощен да уведоми длъжника за цесията – л. 25/. Не се спори, че ответницата е направила плащания по кредита. От изготвената по делото експертиза от вещото лице К. Н. на л. 70-80 по делото се потвърди, че ответницата е направила плащания в общ размер на 923.92 лева, с която сума е погасила: 324.65 лева за главница; 178.65 лева за договорна лихва; 167.62 лева за неустойка и 253.00 лева за такса „експресно разглеждане“. Съгласно заключението на вещото лице годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита е изчислен, като в разходите по кредита е включена само договорната редовна лихва. Видно от съдържанието на погасителния план към договора на л. 77-78, който е бил предоставен на вещото лице от ищеца във връзка с изготвената от него експертиза, която не е оспорена от страните към месечните погасителни вноски на длъжника е начислена неустойка в общ размер на 642.88 евро и такса „експресно разглеждане“ в общ размер на 964.80 евро. Според вещото лице, ако в разходите за кредита към договорната лихва се включат и разходите за неустойка, то ГПР е - 158.21 %, а ако към договорната лихва се добавят разходите за такса „експресно разглеждане“, то ГПР е - 229.88 %, съответно ако към договорната лихва се добавят както неустойката, така и такса „експресно разглеждане“, то ГПР нараства на 416.33 %. Именно това е и основният спорен въпрос – дали неустойката и таксата „експресно разглеждане“ следва да бъдат включени в годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита, съответно дали договорът за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК във вр. чл. 11 ЗПК – поради неправилно посочване на ГПР. В случая ответницата има качеството на потребител на основание § 13, т.1 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и предметът на делото произтича от сделка с потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, следователно и спорът е потребителски, предвид което приложение намират разпоредбите за Закона за потребителския кредит и на Закона за защита на потребителите, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи служебно. На основание чл. 7, ал. 3 от ГПК съдът има задължение служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто е настоящия случай. Относно неустойката: Така начислената неустойка съдът намира, че е нищожна и като такава не е породила задължение за длъжника за нейното плащане. Задължението за заплащане на неустойка е уговорено в чл. 4, ал. 2 от договора във връзка с неизпълнение на посоченото в чл. 4, ал. 1 задължение за предоставяне на обезпечение, изразяващо се в осигуряване на поръчител или банкова гаранция, което е предвидено като задължително условие за получаване на кредита и дори е включено в погасителния план към размера на дължимите месечни вноски по силата на същата разпоредба, която гласи че „Страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 1257.90. Страните се уговарят, неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4 като в този случай дължимата вноска е в размер на 230.65 лева, а общото задължение по Договора става в размер на 6919.50“. В случая задължение на кредитора е да извърши проверка на кредитоспособността на длъжника преди сключването на договора /чл. 16, ал. 1 ЗПК/. На практика уговорката за предоставяне на поръчител или банкова гаранция след сключването на договора прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост се увеличава, а на основание чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. На следващо място целта, с която е уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Това обуславя противоречието й с добрите нрави, което я прави нищожна. В този смисъл са задължителните разяснения на ВКС в т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. С уговарянето на такава неустойка се постига и заобикаляне на закона, а именно на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която предвижда, че „При забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата“. А в случая с процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Относно таксата „експресно разглеждане“: Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора „За извършената от Кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, Заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1887.00 лева.“ От съдържанието на посочената разпоредба става ясно, че така наречената допълнителна услуга за експресно разглеждане всъщност е свързана със сключването на договора за кредит и отпускането на потребителския кредит. Съдът намира, че уговорката за заплащане на таксата „експресно разглеждане“ е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, която установява забрана за кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая по разбиране на съда става въпрос именно за такива действия, за които кредиторът няма право да изисква заплащане на такси и комисионни. По естеството си тези действия не могат да бъдат определени като допълнителна услуга, за която се дължат такси и комисионни, а представляват забранени такси за действия, които оскъпяват необосновано предоставения кредит. На основание чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. Предвид горното съдът намира, че липсва основание кредиторът да начислява възнаграждение за тази услуга и уговарянето на такова възнаграждение противоречи пряко на чл. 10а ал. 2 от ЗПК, поради което тази уговорка е нищожна. Отделно от това по разбиране на настоящия състав уговорката за предоставяне на тази услуга е неравноправна, защото цената й значително надвишава ползата, която потребителят би имал от нея, като води до значително неравновесие между правата и задълженията на потребителя и търговеца. С уговарянето на посочената услуга длъжникът е поставен в неравноправно положение, тъй като в тежест на икономически по-слабата страна – потребителят са възложени допълнителни такси за услуги, чиито размер е повече от половината от размера на сумата на целия отпуснат кредит. По този начин грубо са нарушени принципите на добросъвестността и справедливостта, като кредиторът несправедливо би се облагодетелствал за сметка на длъжника. Налице е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, който гласи, че „Неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.“ На практика в случая се стига до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Според настоящият съдебен състав така уговорени както неустойката, така и таксата „експресно разглеждане“ представлява прикрит разход за потребителя, който е част от общите разходи по кредита и като такъв е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите /ГПР/. Видно от самият погасителен план е, че както неустойката, така и таксата за „експресно разглеждане“ са посочени в него, като част от месечната погасителна вноска по кредита. Доколкото погасителният е неразделна част от договора, то размерът на неустойката и таксата за „експресно разглеждане“ , както и начинът на заплащането им са предварително известни за кредитора, което прави начисляването им сигурно и предвидимо за кредитора. По този начин всъщност се прикриват действителните разходи по кредита, тъй като разходите за неустойка, така и разходите за такса „експресно разглеждане“ водят до значително оскъпяване на заема, като завишават размера на главницата, а оттук и влияят върху размера на възнаградителната лихва. Включването на разходите за неустойка и такса „експресно разглеждане“ в размера на главницата по кредита, но без да се отчитат като разход по същия в действителност представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че както разходите за неустойка, така и разходите за такса „експресно разглеждане“ представляват прикрит разход за потребителя, който е част от общите разходи по кредита и като такъв е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите /ГПР/. Така е нарушена императивната разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, която изисква договорът за кредит да съдържа годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, като разходите за заплащане на неустойка и такса „експресно разглеждане“ не са били включени в ГПР, което обуславя нищожност на целия договор. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква договорът за кредит да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19, ал. 1 ЗПК/. По смисъла на ЗПК § 1, т. 1 " Общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Това разрешение е в унисон с актуалната практика на СЕС - Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C- 714/22/, в което се приема, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. С оглед на това е прието, че съдът следва да провери, от една страна, дали закупуването на съответните допълнителни услуги представлява условие за получаването на кредита, или е задължително за получаването му при договорните клаузи и предлаганите условия, и от друга страна, дали действително става въпрос за допълнителни услуги, уговорени към договор за кредит, а не за конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Уточнил е, че при тази проверка съдът не може да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били поискани свободно при сключването на този договор за кредит или че дължимите по този договор суми и разходите за тези услуги са били посочени отделно в първоначалния погасителен план. Прието е, че съдът трябва също така да вземе предвид всички разпоредби на разглеждания договор за кредит и неговите общи условия, както и правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор, за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези разпоредби и общи условия или при предлаганите условия, и дали в действителност с разглежданата договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието "общи разходи по кредита за потребителя", нито на понятието "ГПР" по смисъла на Директива 2008/48. Съдът следва да провери дали невключването на цената на посочените допълнителни услуги в ГПР всъщност има за цел да се заобиколи забраната по член 19, параграф 4 от ЗПК, който предвижда, че този процент не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в BGN и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. / в този смисъл и Определение № 2161 от 9.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 129/2025 г., II т. о., ТК/. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите надхвърля посочения в договора 49.37 %. Ако в разходите за кредита към договорната лихва се включат и разходите за неустойка, то ГПР е - 158.21 %, а ако към договорната лихва се добавят разходите за такса „експресно разглеждане“, то ГПР е - 229.88 %, съответно ако към договорната лихва се добавят както неустойката, така и такса „експресно разглеждане“, то ГПР нараства на 416.33 %, което и в трите случая не отговаря на посочения в договора процент и реално надхвърля над пет пъти размера на законната лихва, което пряко противоречи на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която гласи, че годишният процент на разходите не може да бъде повисок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България и по изричната разпоредба на закона такива клаузи са обявени за нищожни – съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК „Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни“. Посочването в договора на стойност на ГПР, която не отговаря на действителната, а е по - ниска, представлява и невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68г, ал.4 ЗЗП във връзка с чл.68д, ал.1 ЗЗП, тъй като подвежда потребителя, нарушава забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на договора. Неточното посочване на годишният процент на разходите /ГПР/ се приравнява на неговото непосочване и обуславя недействителност на целия договор на основание чл. 22 от ЗПК /така Решение № 50013 от 5.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1646/2022 г., II т. о., ТК, Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/22/. Преценката за неравноправност и поради това – за нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на посочения ГПР в договор за потребителски кредит е релевантна и за преценката относно нищожността на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК. Установената недействителност /нищожност/ на съществен елемент от императивно уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочения в договора ГПР съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата липса и поради това води до недействителност на целия договор за потребителски кредит. В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с правомощията да редуцира размера на ГПР до законово допустимия от 50 %. С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. по неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС постановява, че не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. А съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, каквито се явяват в случая начисляваните суми за неустойки в общ размер на 642.88 евро, лихва в общ размер на 396.04 евро и такса „експресно разглеждане“ в общ размер на 964.80 евро, съгласно приложения на л. 77-78 погасителен план. С Решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата на основание чл.23 ЗПК чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. В случая чистата стойност по процесния договор за кредит е в размер на сумата от 3000 лева, която е усвоена от потребителя. Установи се, че ответницата е направила плащания по кредита в общ размер на 923.92 лева /изготвената по делото експертиза от вещото лице К. Н. на л. 70-80/, като с тази сума освен част от главницата са погасени и договорна възнаградителна лихва в размер на 178.65 лева, неустойка в размер на 167.62 лева и такса „експресно разглеждане“ в размер на 253 лева– тоест суми, които на основание чл. 23 ЗПК се явяват недължими от кредитополучателя, поради което тези суми, чиито общ размер е 599.27 лева следва да бъдат приспаднати от остатъка на дължимата главница. Тоест общата дължима сума от чистата стойност по кредита, който е в размер на 3000 лева след като се приспаднат направените от ответницата плащания в общ размер на 923.92 лева се равнява на 2076.08 лева, в който размер следва да се признае вземането на ищеца като дължим от ответницата, а претенцията над този размер, както и за присъждане на договорна и мораторна лихва следва да се отхвърлят като неоснователни. Относно разноските: В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 12, съдът следва да се произнесе и по разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. При този изход на делото предвид разпоредбата на чл. 78 ал. 1 от ГПК ищецът има право на направените от него разноски както за заповедното, така и за исковото производство съобразно приложения на л. 93 списък за уважената част на иска или 0.57 % в какъвто процент следва да се присъдят и направените разноски, а именно – 171.54 евро за исковото производство /от общо заплатените суми, а именно – 68.68 евро за ДТ, 130 евро депозит за вещо лице и 102.26 евро юрисконсултско възнаграждение/ и 64.90 евро за заповедното производство /от общо заплатените 72.68 лева за ДТ и 150 лева за определеното юрисконсултско възнаграждение от заповедния съд/. Юрисконсултското възнаграждение за исковото производство е определено при условията на чл. чл.78, ал.8 от ГПК вр. с чл.37 от ЗПП – на основание чл.25, ал.1 от Наредба за заплащането на правната помощ в минимален размер с оглед фактическата и правна сложност на делото, която не се отличава от типичната за този вид спорове, приключването му в едно ОСЗ без явяване на процесуалния представител на ищеца. Съдът счита, че на ищеца не следва да бъде определяно самостоятелно възнаграждение „за подготовка на документи за завеждане на дело“ по чл. 13, ал. 1, т. 2 НЗПП. Разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 2 от НЗПП предвижда възнаграждение за дейност, която не е свързана с процесуално представителство и в случай, че не се осъществява последващо такова. Касае се за т.нар. „първична помощ“ по чл. 21, ал. 1, т. 1 от ЗПП, която е различна от правната помощ под формата на процесуално представителство по чл. 21, ал. 1, т. 3 ЗПП. Процесуалното представителство по делата включва и дейността по неговата подготовка. Ето защо, съдът приема, че на ищеца следва да бъде определено възнаграждение само по реда на чл. 25, ал. 1 от НЗПП. Ответницата също има право на направените от нея разноски. Същата не е направила разноски за заповедното производство. На ответницата се дължат направените от нея разноски за исковото производство при условията на чл. 78, ал. 3 ГПК за отхвърлената част на иска или 0.43 % в размер на 55.90 евро /от заплатените 130 евро депозит за вещо лице/. От пълномощника на ответницата своевременно е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение с ДДС по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА за оказана безплатна правна помощ, както за заповедното, така и за исковото производство, за което е представен Договор за правна помощ /л. 99 от делото и л. 21 по заповедното произвдство/. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите, когато е осъществена безплатна адвокатска помощ, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение и осъжда другата страна да го заплати, което се присъжда в полза на адвоката, оказал безплатната помощ и съдействие. Адвокатсково възнаграждение съдът определя, ръководейки се от чл. 36, ал. 3 и 4 ЗА, спазвайки следните критерии: фактическата и правна сложност на случая; засегнатия интерес; условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им; квалификацията, опита и специализацията на адвоката, както и издадената Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за адвокатската работа, която служи единствено като ориентир, но не е обвързваща за съда /така актуалната практика на СЕС - Решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., Определение № 247 / 07.05.2026 г. на Окръжен съд – Монтана по ч.гр.д. № 154/2026 г./. Представени са доказателства, че Еднолично адвокатско дружество М. е регистрирано по ДДС /справка на л. 101/. Съгласно § 2а от същата Наредба за регистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. Предвид което данъкът представлява неразделна част от размера на адвокатско възнаграждение, включително и върху присъдения адвокатски хонорар за безплатна помощ /в този смисъл и Решение на СЕС от 23.10.2025 г./ и ищецът следва да бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответницата ведно с дължимото върху тази сума ДДС. В случая съдът намира, че не следва да се присъжда отделно адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответницата за заповедното производство, тъй като подаденото възражение е бланкетно и не съдържа обосновани оспорвания, като подадено в този вид не изисква правни знания и е могло да бъде подадено и от самата ответница. За исковото производство съдът намира, че справедливото адвокатско възнаграждение е в размер на 245.42 евро с включено ДДС /204.52 евро без ДДС/, като се съобрази с фактическата и правна сложност на делото, която не се отличава от обичайната за такъв вид дела, делото е приключило в едно ОСЗ без явяване на процесуалния представител на ответницата, касае се за правен спор, по който има утвърдена съдебна практика, по делото не са събирани гласни доказателства, като освен това има изготвена експертиза по основните по делото спорни въпроси. Предвид въвеждането от 01.01.2026 г. на еврото като валута и единствена официална парична единица в Република България съдът служебно следва да превалутира всички суми в евро. Така мотивиран, съдът