Решение № 31 от 27.1.2026 г. на Районен съд - Сливница по дело № 372/2025 г.

наказателно дело № 20251890200372 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН. Образувано е по жалба на В. И. И., ЕГН ••••••••••, подадена чрез процесуалния му представител – адв. Б. Г., срещу Наказателно постановление № 9427 от 23.06.2025 г., издадено от Я. М. И. – директор на дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ при Агенция „Пътна инфраструктура“ – гр. София, с което на основание чл. 53, ал. 1, т. 2, предл. 2 ЗП и чл. 53, ал. 1 ЗАНН на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 3500,00 лева за това, че на 27.05.2025 г., в 14.44 часа, на път АМ ЕВРОПА, км 31+700, на отбивна площадка в посока гр. Сливница – гр. София, е управлявал и извършвал превоз на товари (трошен камък 0-32) с МПС с четири оси, с две управляеми оси, марка „ИВЕКО“, модел „АД 410 Т“, с рег. № •••, без разрешение за дейности в рамките на специално ползване на пътищата (Разрешително) съгласно изискванията на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС, като при направеното измерване с техническо средство електронна везна за измерване на маса и поосово натоварване на ППС, модел PW-10 № К0200007 и ролетка № 1304/18(5 м), е установено, че при измерено разстояние между осите 1,40 м., сумата от натоварването на ос на двойната задвижваща ос на МПС е 30,250 тона, при максимално допустимо натоварване на оста 19 тона, съгласно чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“ от Наредбата, като превишението е с 11,250 т. – нарушение по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. 2 ЗП, вр. чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“, чл. 8, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 т. 1, предл. 1 от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС. В жалбата се сочи, че нарушението неправилно е квалифицирано като такова по чл. 53 ал. 1, т. 2, вр. чл. 26, ал. 2, т. 1, б „а” от Закона за пътищата, макар че то е такова по чл. 177, ал. 3, т. 1, вр. чл. 139, ал. 1, т. 2 от Закона за движението по пътищата, като в тази връзка е образувано и тълкувателно дело № 5/2023 г. на ВКС и ВАС. Счита, че редакциите на разпоредбата на чл. 53, ал. 1, т. 2, вр. чл. 26, ал. 2, т. 1 б. „а” и на чл. 177, ал. 3, т. 1, вр. чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП имат своите разлики относно уредените в тях правила за поведение, като имат различни адресати. Различни са и размерите на предвидените в двата закона глоби, налагани на ФЛ, които ги нарушават доколкото съгласно чл. 177, ал. 3 ЗДвП на водачите се налага глоба от 500 до 3000 лева, а съгласно чл. 53, ал. 1 ЗП на ФЛ – нарушител се налага глоба в размери от 1000 до 5000 лева. От това според процесуалния представител следва, че след както за водача на ППС е предвидена изрично административнонаказателна отговорност в ЗДвП, то няма как той да е субект и на нарушение по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а” ЗП, защото недопустимо би се стигнало до повторното му наказание за същото нарушение в нарушение на императивното правило на чл. 18 ЗАНН. Сочи се, че разпоредбите на Наредба № 11/03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС (Наредбата) не са относими към специалното ползване на пътя, а към движението на тежки и извънгабаритни ППС. Наредбата била издадена на основание чл. 139 ЗДвП и съгласно разпоредбите й, административнонаказателната отговорност на водача би могла да бъде ангажирана на основание чл. 177, ал. 3 ЗДвП, за нарушение на чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП. Същевременно физическите лица, носещи административнонаказателна отговорност съгласно ЗП, са собствениците и превозвачите, тъй като именно върху тях тежи задължението да се снабдят със съответното разрешително, респективно да заплатят дължимата пътна такса и неизпълнението на това задължение е скрепено със санкцията по чл. 53 от ЗП в различните хипотези. Поддържа се, че в хода на административно наказателното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които са ограничили правото на защита на привлеченото към административно наказателна отговорност лице, поради което обжалваното наказателно постановление като незаконосъобразно следва да бъде отменено. В конкретния казус по несъмнен начин от събраните доказателства се установявало, че жалбоподателят е управлявал процесното МПС, което е тежко, съгласно легалната дефиниция, съдържащата се в § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Наредбата, съгласно която „тежките МПС“ се наричат МПС по чл. 3, т. 2 от Наредбата. В настоящия казус, при измерването било установено, че натоварванията на втората ос (задвижваща) е 30,250 тона, при допустимо максимално натоварване 19 тона, при които констатации наказващият орган бил приел, че жалбоподателят е нарушил чл. 26, ал. 2, б. „А” ЗП, без обаче в атакуваното наказателно постановление да има яснота, каква е била общата маса на това МПС, както и какви са били габаритните му размери които обстоятелства, били от съществено значение с оглед преценка приложимата норма и правна квалификация на вмененото нарушение. Счита, че при липсата на посочените обстоятелства както в АУАН, така и в НП, съдът е лишен от възможността да прецени дали е приложима разпоредбата на чл. 14, ап. 3 от Наредбата, съгласно която „Извънгабаритните и/или тежките ППС, на които се разрешава да се движат след заплащане само на дължимата такса, са тези, които имат обща маса до 45 тона и натоварване на ос, което не превишава с повече от 30 % допустимите максимални натоварвания на ос по раздел II, както и тези с габаритни размери: широчина – до 3,30 м. височина до 4.30 м, и дължина до 22 м”, респ. е лишен и от възможността да прецени дали по отношение на управляваното от жалбоподателя МПС се е изисквало издаването на нарочно разрешително или само заплащане на такса, което пък от своя страна правело невъзможна и преценката дали правилно е приложен законът и в частност чл. 53, ал. 1, ЗП. Сочи, че правната регламентация на понятието „извънгабаритен товар“ се съдържа в чл. 8, ал. 2 от Наредбата, на който подзаконов нормативен акт се е позовал и наказващият орган в дадената правна квалификация на деянието и който съгласно § 2 от Наредбата се издава на основание чл. 139 от Закона за движението по пътищата, а не на основание Закона за пътищата. Изтъква, че неспазването на правното задължение по чл. 139, т. 2 ЗДвП от водачите е въведено като състав на административно нарушение по чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП, като за водачът, който, без да спазва установения за това ред, управлява пътно превозно средство с размери, маса или натоварване на ос, които надвишават нормите, определени от министъра на регионалното развитие и благоустройството, е предвидено административно наказание глоба от 500 до 3000 лв. Същевременно водачът на извънгабаритно ППС от посочените в чл. 53, ал. 1 ЗП не е лице, наредило извършване на движените на такова превозно средство, като той не се отъждествява и с лицата, които извършват дейност по движение на извънгабаритно ППС, защото според чл. 11, т. 3 и 4 от Наредбата лицата, които извършват превозите, са длъжни да възлагат превозването на водачи, които притежават свидетелство за управление на моторно превозно средство за съответната категория, с трудов стаж като водачи на товарен автомобил от категория „С” не по-малък от пет години, както и да запознават водача с особените свойства на товара и със специфичните изисквания при превозването му, с които той е задължен да се съобразява. В този смисъл процесуалният представител счита, че водачът на извънгабаритно ППС не попада в обхвата на понятието „лица, които извършват дейности по движение на извънгабаритни ППС“ по смисъла на Закона за пътищата. След като приложимата правна регулация за казуса била по Закона за движението по пътищата, съгласно чл. 189, ал. 1 ЗДвП актовете, с които се установяват нарушенията по този закон, се съставят от длъжностните лица на службите за контрол, предвидени в този закон, а в случая актосъставителят бил част от структурата на Агенция „Пътна инфраструктура”, а не от системата на МВР. Дори и да се приемела тезата, че има два нормативи акта, които санкционират едно и също противоправно поведение, то подобна колизия следвало да се разреши с прилагане на общия правен принцип „Lex specialis derogat generali”, като в случая специалният закон е ЗДвП. Не на последно място процесуалният представител поддържа, че съгласно чл. 8, ал. 1 от Наредбата, издадена на основание чл. 139 от Закона за движението по пътищата, движението на извънгабаритни ППС се осъществява в рамките на специалното ползване на пътищата и се разрешава в случаите, когато е невъзможно или нецелесъобразно да се използва друг вид транспорт или когато товарите не могат да бъдат разглобени на части и превозени в рамките на общественото ползване на пътищата. Видът на превозвания в процесния случай товар — трощен камък 0-32, не налагал издаване на разрешение за движение на извънгабаритно – тежко ППС, в рамките на специално ползване на пътищата. Счита, че разрешаването на движението на извънгабаритното ППС в случая би било незаконосъобразно, равнозначно на заобикаляне на нормативно установена забрана и несъответно на преследваната от закона цел, тъй като видът на превозвания товар, който без съмнение може да бъде „разглобен (разделен) на части“ (чл. 8, ал. 1 от Наредба № 11/03.07.2001 г.), без това деление да доведе до излишни разходи (касателно извършването на самото деление) или да породи риск от нанасяне на вреди (§ 1, т. 14 от ДР на Наредба № 11/03.07.2001 г.), позволявал превозването на същия в рамките на общественото ползване на пътищата (чл. 8, ал. 1 от Наредбата) с превозно средство, ремарке или съчленено ППС, което да отговаря изцяло на изискванията на наредбата (§ 1, т. 14 от ДР на Наредбата) Т.е. в случая не са били налице предпоставки за разрешаване движението на процесното ППС по път, отворен за обществено ползване, посредством издаване на разрешително, или заплащане само на пътна такса за осъществяване на движение в рамките на специалното ползване на пътищата (чл. 8, ал. 2, във вр. с ал. 4, ал. 5 и ал. 7, във вр. с Раздел IV от Наредба № 11/03.07.2001 г. и чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а” и чл. 18, ал. 5 ЗП). В този смисъл процесуалният представител счита, че установеното управление от жалбоподателя на ППС по път, отворен за обществено ползване, натоварено с делим товар – трошен камък 0-32, извънгабаритно – тежко, поради надвишаване на нормите за натоварване на осите на ППС, установени от министъра на регионалното развитие и благоустройството с Наредба № 11/03.07.2001 г., нарушава забраната по чл. 139, ал. 1, т. 2, предл. трето ЗДвП, във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в” от ДР на Наредба № 11/03.07.2001 г., като същото е наказуемо по реда на чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП. Доколкото нарушението е за първи път процесуалният представител счита, че наложената глоба в размер на 3500 лв. е завишена и не отговаря на целта на закона, нито на степента на обществена опасност на извършеното нарушение, като при определяне на размера на наказанието наказващият орган не се е съобразил с подбудите за извършване на нарушението от жалбоподателя като лице, полагащо наемен труд и несъмнено изпълняващо разпорежданията на работодателя си, както и с имотното му състояние като наемен работник в „М. *” ЕООД. С оглед на гореизложеното моли съдът да отмени наказателното постановление изцяло или ако все пак счете, че изложените основания не представляват мотив за неговата отмяна, то алтернативно моли наложеното наказание да бъде намалено до минималния размер, предвиден в Закона за пътищата. В проведеното открито съдебно заседание по делото, жалбоподателят – редовно призован, не се явява, като не се явява и процесуалният му представител, от който по делото е постъпила молба за разглеждането му в нейно отсъствие. Прави се искане НП да бъде отменено по съображенията подробно изложени в жалбата и на основание Тълкувателно постановление № 2 от 08.10.2025 г. на ВКС и ВАС. Претендира сторените в производството разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. В проведеното открито съдебно заседание по делото, въззиваемата страна редовно призована, се представлява от юрк. Николов, който оспорва жалбата и моли НП да бъде потвърдено по съображенията, подробно изложени в отговора. Евентуално се прави искане на жалбоподателя да бъде наложено наказанието по ЗДвП, като съдът измени наказателното постановление. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер по преценка на съда, като прави и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено на процесуалния представител на жалбоподателя. Съдът като обсъди на основание чл. 14 НПК всестранно, обективно и пълно доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и гласни доказателствени средства, намира за установено следното: Жалбата е подадена от процесуално легитимирано лице – надлежно упълномощения процесуален представител на жалбоподателя, срещу подлежащ на съдебен контрол акт на административнонаказващия орган, в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН (НП е връчено на 13.08.2025 г., а жалбата е подадена на 20.08.2025 г.), като отговаря и на изискванията по чл. 320 НПК, поради което е процесуално допустима. Съдът, като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите на жалбоподателя и служебно провери правилността на атакуваното наказателно постановление, намери, че разгледана по същество, жалбата е основателна. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, прие за установено следното от фактическа страна: На 11.04.2025 г. жалбоподателят сключил с „М. *“ ЕООД трудов договор, по силата на който се е задължил да престира труда си на длъжността „шофьор, тежкотоварен самосвал – 12 и повече тона“ срещу заплащане на съответното месечно трудово възнаграждение. На 27.05.2025 г. жалбоподателят В. И. И. управлявал ППС с четири оси, от които 2 управляеми оси марка „ИВЕКО“, рег. № •••, собственост на с „М. *“ ЕООД, като превозвал трошен камък 0-32 и се движел в посока гр. Сливница – гр. София. За превоза при натоварването му водачът получил кантарна бележка, в която било отразено, че теглото на натовареното ППС е 48,20 т. – бруто, а теглото на трошения камък – 32,08 т. Управляваното от жалбоподателя ППС било с разстояние между осите 1,40 м., а сумата от натоварването на ос на двойната задвижваща ос на МПС била 30,250 тона. В 14.44 часа, на път АМ „ЕВРОПА“, км 31+700, на отбивна площадка в посока гр. Сливница – гр. София, свидетелят Е. Л. С., в присъствието на свидетеля А. М. А., и двамата служители на АПИ, подал на жалбоподателя сигнал със стоп-палка, указвайки му да отбие, като жалбоподателят се съобразил с подадения му сигнал с палка. Служителите на АПИ извършили измерване на управляваното от жалбоподателя ППС, което било извършено посредством ролетка 1304/18 (5м.) и електронна везна PW-10 № К0200007, верифицирана до 10.06.2025 г. (съобразно Заповед № А-616/11.09.2018 г. на председателя на Държавна агенция за метрологичен и технически надзор, издадена на основание чл. 43, ал. 4 ЗИ). При измерването контролните органи установили, че разстоянието между осите е 1,40 м., а сумата от натоварването на ос на двойната задвижваща ос на превозното средство била 30,250 тона, при максимално допустимо натоварване на оста 19 т. За измерването бил съставен Протокол за измерване на ППС № 89/2025 от 27.05.2025 г., в който водачът се подписал, като му бил връчен и екземпляр от същия. При поискване водачът не представил надлежно издадено разрешение за движение на тежко пътно превозно средство, поради което контролните органи приели, че е допуснал нарушение на чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ ЗП, вр. чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“, чл. 8, ал. 1 и чл. 37, ал. 1, т. 1 от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ. За това нарушение свидетелят Е. Л. С. на длъжност главен инспектор Дирекция АРОК (АПИ), упълномощен със Заповед № РД-11-97 от 29.01.2025 г. на Председателя на УС на АПИ да осъществява контрол по РПМ и да съставя АУАН за нарушения по ЗП, ЗДвП и Наредба № 11/03.07.2021 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС, в присъствието на свидетеля А. М. А., съставил на жалбоподателя АУАН № 0010848/27.05.2025 г., който той подписал и в който посочил, че няма възражения. Въз основа на така съставения акт Я. М. И. – директор на дирекция „Анализ на риска и оперативен контрол“ при Агенция „Пътна инфраструктура“ – гр. София, упълномощена със Заповед № РД-11-560/02.05.2025 г. на Председателя на УС на АПИ да издава НП по съставени от оправомощени служители на АПИ АУАН при условията и по реда на, предвидени в ЗП и ЗДвП, издала атакуваното НП № 9427 от 23.06.2025 г., с което на основание чл. 53, ал. 1, т. 2, предл. 2 и чл. 53, ал. 1 ЗАНН на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 3500,00 лева за това, че на 27.05.2025 г., в 14.44 часа, път АМ „ЕВРОПА“, км 31+700, в посока гр. Сливница – гр. София, е управлявал и извършвал превоз на товари с МПС с четири оси, с две управляеми оси, марка „ИВЕКО“, рег. № •••, без разрешение за дейности в рамките на специално ползване на пътищата (Разрешително) съгласно изискванията на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС, като при направеното измерване с техническо средство електронна везна за измерване на маса и поосово натоварване на ППС, модел PW-10 № К0200007 и ролетка № 1304/18(5 м), е установено, че при измерено разстояние между осите 1,40 м., сумата от натоварването на ос на двойната задвижваща ос на МПС е 30,250 тона, при максимално допустимо натоварване на оста 19 т., съгласно чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“ от Наредбата, като превишението е с 11,250 т. – нарушение по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. 2 ЗП, вр. чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“, чл. 8, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 т. 1, предл. 1 от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС. Изложената фактическа обстановка се установява от съвкупния анализ на събраните в хода на делото доказателства и доказателствени средства, а именно: писмените доказателства – трудов договор от 11.04.2025 г., копие от Свидетелство за регистрация на моторно превозно средство (СРМПС) Част II за ППС марка „ИВЕКО“, рег. № •••, АУАН, разписка за връчване на АУАН, Протокол за измерване на ППС № 89/2025 от 27.05.2025 г., кантарна бележка № 22525255, Заповед № РД-11-560/02.05.2025 г. на Председателя на УС на АПИ, Заповед № РД-11-97 от 29.01.2025 г. на Председателя на УС на АПИ, Заявление за проверка № 000029-30196/10.06.2024 г., с отразяване на датата на извършването й – 10.06.2024 г., ЕО Сертификат за одобряване на типа № ТСМ 128/04-4103, представените в оригинал и заверен превод: ЕС Декларация за съответствие за ролетка и сертификат за съответствие DIN 50049-2.1 за ролетка 1312/18, протокол за проведено обучение от 30.08.2019 г. на Е. С., и трудов договор от 11.04.2025 г., както и от гласните доказателствени средства – показанията на свидетелите Е. Л. С. и А. М. А.. Посоченият доказателствен материал е непротиворечив и кореспондира с приетата за установена в АУАН и НП фактическа обстановка, която се установява и от съда. Съдът се позова и на показанията на свидетелите С. и А., които имаха конкретни спомени от случая. Същите изложиха подробно и непротиворечиво възприетите от тях факти, поради което и доколкото за съда няма основание да приеме, че свидетелите са лично заинтересовани от изхода на делото, при изграждане на изводите си, съдът даде вяра на заявеното от тях. Доколкото писмените и гласни доказателства са обективни, достоверни и непротиворечиви, съдът намира за ненужно по-подробното им анализиране (по аргумент от чл. 84 ЗАНН, вр. чл. 305, ал. 3, изр, 2 НПК). Основната фактическа констатация за измерено при междуосово разстояние 1,40 м., натоварване на двойната задвижваща ос на превозното средство 30,250 т. на автомобила, управляван от жалбоподателя, съдът счита за доказана по несъмнен начин въз основа на показанията на свидетелите С. и А., подписания от жалбоподателя протокол за измерване, както и от съдържанието на АУАН № 0010848 от 27.05.2025 г., подписан от нарушителя без възражения срещу отразените в него стойности, които са сходни на тези в издадената на жалбоподателя кантарна бележка. Измерването е извършено с техническо средство ролетка 1304/18/5м и електронна везна PW-10 № К0200007. На основание чл. 26, ал. 1, вр. чл. 38,, ал. 1 от Закона за измерванията (ЗИ), контролът на средствата за измерване се извършва чрез одобряване на типа, първоначална проверка и последваща проверка, които се извършват от Българския институт по метрология или от лица, оправомощени от председателя на ДАМТН. На основание чл. 26, ал. 2 ЗИ когато се допуска от наредбата по чл. 28 ЗИ, средства за измерване могат да се пускат на пазара и/или в действие без одобряване на типа или без извършване на първоначална проверка. Същевременно съгласно ал. 1а, ал. 1 от Наредба за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен контрол, издадена въз основа на чл. 28 ЗИ, средствата за измерване (СИ), които попадат в обхвата на Наредбата за съществените изисквания и оценяване съответствието на средствата за измерване, приета с Постановление № 253 на Министерския съвет от 2006 г. (обн., ДВ, бр. 80 от 2006 г.; изм. и доп., бр. 37 от 2007 г., бр. 98 от 2009 г., бр. 48 от 2010 г. и бр. 50 от 2014 г.), или на Наредбата за съществените изисквания и оценяване съответствието на везни с неавтоматично действие, приета с Постановление № 114 на Министерския съвет от 2003 г. (обн., ДВ, бр. 52 от 2003 г.; изм. и доп., бр. 1 и 85 от 2005 г., бр. 24 и 40 от 2006 г., бр. 37 от 2007 г. и бр. 50 от 2014 г.), се пускат на пазара или в действие след оценяване на съответствието им по реда на Закона за техническите изисквания към продуктите (ЗТИП) и приложимата наредба по чл. 7 ЗТИП и подлежат на последваща проверка по реда на тази наредба. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1, б. „б“ о т Наредбата за съществените изисквания и оценяване съответствието на везни с неавтоматично действие, приета с Постановление № 114 на Министерския съвет от 2003 г. (обн., ДВ, бр. 52 от 2003 г.; изм. и доп., бр. 1 и 85 от 2005 г., бр. 24 и 40 от 2006 г., бр. 37 от 2007 г. и бр. 50 от 2014 г.), наричана за краткост „Наредбата“, тази наредба се прилага за всички везни с неавтоматично действие, като везни за измерване на маса при пресмятане на пътни такси, тарифи, данъци, бонуси, глоби, възнаграждения, обезщетения или други подобни плащания. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Наредбата везни, които се използват или са предназначени да бъдат използвани за приложенията, изброени в чл. 2, т. 1, трябва да отговарят на съществените изисквания, определени в приложение № 1, а съгласно чл. 11, ал. 1 и 2 от Наредбата за везните по чл. 2, т. 1, чието съответствие е било оценено съгласно приложимата процедура за оценяване на съответствието по чл. 10, се съставя ЕС декларация за съответствие, която потвърждава, че е доказано изпълнението на съществените изисквания, определени в приложение № 1. Доколкото се касае за везна с неавтоматично действие, приложими са горецитираните разпоредби, поради което и с оглед наличните по делото преписи от заявления за извършване на проверка, последното с отразяване на датата на извършването й – 10.06.2024 г. и ЕО Сертификат за одобряване на типа № ТСМ 128/04-4103, безспорно е установена годността на средството за измерване, посредством което е установена масата на ППС, което е преминало и последваща проверка съобразно изискванията на чл. 26, ал. 2 ЗИ и Наредба за средствата за измерване, които подлежат на метрологичен контрол, издадена въз основа на чл. 28 ЗИ. С оглед на така събраните доказателства, по делото се установява, че извършените измервания при проверката от служителите на АПИ са достоверни и точни и че резултатът от измерването не е повлиян от субективната преценка на длъжностното лице. Нещо повече, нарушителят е присъствал по време на извършване на измерването, не се е противопоставил на установеното при проверката и описано в АУАН, съставен непосредствено след това и не е възразил срещу направените констатации и в срока по чл. 44 ЗАНН. В допълнение следва да се отбележи дори, че измерената обща маса на ППС е по-малко от отразената в наличната в жалбоподателя кантарна бележка, с което обстоятелство жалбоподателят е бил запознат, поради което не може да се приеме, че измервателният уред е отчел в повече от действителното натоварване. Съдът, с оглед установената фактическа обстановка и съобразно възраженията и доводите на жалбоподателя, както и като съобрази задължението си в качеството на въззивна инстанция да проверява изцяло правилността на наказателното постановление, независимо от основанията, посочени от страните, съгласно разпоредбата на чл. 84, ал. 1 ЗАНН, вр. чл. 314, ал. 1 НПК, намира следното от правна страна: Административнонаказателното производство е строго формален процес, засягащ в голяма степен правата и интересите на физическите и юридически лица. Предвиденият в ЗАНН съдебен контрол върху издадените от административните органи наказателни постановления е за законосъобразност. От тази гледна точка, съдът не е обвързан нито от твърденията на жалбоподателя, нито от фактическите констатации в АУАН или наказателното постановление, а е длъжен служебно да издири обективната истина и приложимия по делото закон, като в този смисъл на контрол подлежи и самият АУАН. Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 5, б. „в“ от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ за движение на извънгабаритни и/или тежки ППС, допустимото натоварване на ос на процесното ППС, като такова по чл. 6, ал. 1, т. 6, б. „в“ от Наредбата– с четири оси с две управляеми оси, е 19 т., доколкото е измерено разстояние между осите от 1,40 м. В случая измереното натоварване на двойната задвижваща ос, по реда на посочената разпоредба, е 30,250 т или с 11,250 т над допустимото. С оглед изложеното процесното ППС има характеристиките на тежко превозно средство по смисъла на чл. 3, т. 2 от Наредбата, доколкото натоварването на ос е по-голямо от стойностите по чл. 7 от Наредбата. Съгласно чл. 8, ал. 2 от Наредба № 11, тежки ППС могат да се движат по пътищата, отворени за обществено ползване, какъвто е процесният републикански път, само след издадено разрешително от администрацията, управляваща пътя, съгласувано със съответната служба за контрол при МВР. Съгласно чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ ЗП, за дейности от специалното ползване на пътищата без разрешение се забранява движението на извънгабаритни и тежки пътни превозни средства. Разрешенията се издават от управителния съвет на агенцията или от упълномощено от съвета длъжностно лице от агенцията – за републиканските пътища, и от кметовете за съответните общини – за общинските пътища. Съгласно § 1, т. 8, пр. 1 от ДР на ЗП „Специално ползване на пътищата“ е използването на пътищата за превозване на тежки и извънгабаритни товари. В този смисъл по изричната разпоредба на закона движението на тежко ППС представлява специално ползване на пътя и за това е необходимо издаването на разрешение. Разрешение не е представено както пред контролиращите органи, така и в настоящото производство, което потвърждава липсата на такова. Съгласно разпоредбата на чл. 15, ал. 3 от Наредба № 11 от 03.07.2001 г. на МРРБ задължението за осигуряване на такова разрешение имат собствениците на извънгабаритни и/или тежки ППС или лицата, които извършват превозите, които са длъжни да подадат в Агенция „Пътна инфраструктура“ или в съответното областно пътно управление или община заявление за издаване на необходимото разрешително по образец. С процесното Наказателно постановление жалбоподателят е санкциониран в качеството му на водач на управляваното от него извънгабаритно ППС. От представеното Свидетелство за регистрация на процесното МПС част I и II се установява, че същото е собственост на „М. *“ ЕООД. От представен по делото трудов договор от 26.02.2025 г. се установява, че жалбоподателят работи по трудово правоотношение при собственика на ППС – „М. *“ ЕООД на длъжност „шофьор, тежкотоварен самосвал, 12 и повече тона“. С Тълкувателно постановление № 2 от 08.10.2025 г. по тълк. дело № 5/2023 г. от Общото събрание на съдиите от НК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС е прието, че водачът, който управлява извънгабаритно или тежко пътно превозно средство по пътищата, отворени за обществено ползване, без да е налице разрешение за това, извършва нарушение по чл. 177, ал. 3, т. 1 във връзка с чл. 139, ал. 1, т. 2 от Закона за движение по пътищата, когато не е собственик на пътното превозно средство или лицензиран превозвач, осъществяващ превоза, съответно не е наредил превоза. С оглед посоченото по-горе тълкуване, съдът намира, че в АУАН и в НП неправилно е прието, че в конкретния случай е извършено нарушение на чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“ ЗП. От ангажираните по делото доказателства се установява, че жалбоподателят не е собственик на посоченото по-горе ППС, нито има качеството на лицензиран превозвач, осъществяващ процесния превоз. За водача на ППС, когато не е собственик на пътното превозно средство или лицензиран превозвач, осъществяващ превоза, съответно когато не е наредил превоза, е предвидена изрично административнонаказателна отговорност в чл. 177, ал. 3, т. 1 във връзка с чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП, поради което няма как същият да е субект на нарушението на чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. 2 от Закона за пътищата, поради което и не може да бъде санкциониран на основание чл. 53, ал. 1, т. 2, предл. 2 ЗП, доколкото за нарушението на материалноправната норма отговарят собственик на пътното превозно средство, лицензирания превозвач, осъществяващ превоза, съответно лицето, наредило превоза. С оглед обстоятелството, обаче, че в случая се установи извършено нарушение, макар и не с правната квалификация, посочена в АУАН и НП, съдът следва да прецени дали са налице предпоставките да упражни правомощието си по чл. 63, ал. 7, т. 1 ЗАНН, като изменение на НП, прилагайки закон за еднаквото, същото или по-леко наказуемо нарушение, без съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. В настоящия случай съдът счита, че в обстоятелствената част на АУАН и на НП са изложени всички релевантни обстоятелства, относими към разпоредбата на чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП. Същата се санкционира по реда на чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП, в редакцията й към датата на нарушението, която предвижда за това нарушение наказание „глоба“ в размер от 500,00 лева до 3000,00 лева, която санкция е по-лека от предвидената в чл. 53, ал. 1, т. 2, предл. 2 ЗП – глоба в размер от 1000,00 лева до 5000,00 лева. Предвид изложеното съдът приема, че принципно би могла да бъде приложена разпоредбата на чл. 63, ал. 7, т. 1 ЗАНН, като НП се измени и се приложи закон за по-леко наказуемото нарушение. В случая, обаче, за двата вида нарушения – за това по чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а“, предл. 2 ЗП, респективно за това по чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП са предвидени различни органи, които могат за издават наказателни постановления. За нарушенията по ЗП в чл. 56, ал. 3, т. 1 ЗП е предвидено, че се санкционират с наказателно постановление, издадено от председателя на управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ или от упълномощено от председателя на управителния съвет длъжностно лице от агенцията, съответно от директора на Агенция „Митници“ или от упълномощено от него длъжностно лице от агенцията. В настоящия случай наказващият орган, издал оспорваното НП, е оправомощен именно от председателя на управителния съвет на АПИ, съгласно Заповед № РД-11-560/02.05.2025 г. на от Председателя на УС на АПИ. Контролният орган, съставил АУАН, също е оправомощен от председателя на управителния съвет на АПИ Заповед № РД-11-97/29.01.2025 г. на от Председателя на УС на АПИ. За нарушенията по ЗДвП е предвидено, че същите се санкционирани с наказателни постановления, издадени от лицата, посочени в разпоредбата на чл. 189, ал. 12 ЗДвП, съгласно която, в редакцията, действала към датата на издаване на наказателното постановление, това са министърът на вътрешните работи, министърът на отбраната, министърът на транспорта, информационните технологии и съобщенията и кметовете на общините или от определени от тях длъжностни лица, съобразно тяхната компетентност. С разпоредбата на чл. 189е, ал. 12 ЗДвП (в редакцията й към датата на издаване на процесното НП), е предоставена съответна компетентност на председателя на управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ или оправомощени от него длъжностни лица, но само за административни нарушения по чл. 179, ал. 3 – 3в ЗДвП. Едва с ДВ, бр. 64 от 2025 г., в сила от 07.09.2025 г., нормата на чл. 189е, ал. 12 ЗДвП е изменена, като е разширен обхватът на компетентността на председателя на управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ и в него е включено и издаването на наказателни постановления за нарушения по чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП, но разпоредбата като процесуална такава преурежда отношенията занапред и е неприложима по отношение на деянието, извършено от жалбоподателя. При тази нормативна регламентация е видно, че към датата на извършване на административното нарушение председателят на управителния съвет на АПИ не е бил сред органите, които могат да делегират правомощие за издаване на НП за нарушения по чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП, каквото се констатира в случая, че е извършено. В тази връзка следва да се отбележи, че АПИ е структура към Министерството на регионалното развитие и благоустройството, а министърът на МРРБ също не е сред органите, посочени в чл. 189, ал. 12 ЗДвП компетентни да издават, респективно да оправомощават служители да издават наказателни постановления за нарушения по ЗДвП. Изводът за липса на компетентност у актосъставителя и административнонаказващия орган следва и от тълкуването на чл. 167, ал. 3, чл. 189, ал. 1 и чл. 189е, ал. 1 ЗДвП в редакциите на тези разпоредби, действали към 16.04.2025 г. Нормата на чл. 167, ал. 3 ЗДвП е част от Глава Пета: „Права и задължения на службите за контрол и надзор на пазара“, като същата предвижда, че службите за контрол, определени от собствениците или администрацията, управляваща пътя извън населените места, контролират състоянието и изправността на пътната настилка, пътните съоръжения, средствата за сигнализация и маркировка. Общата маса, осовото натоварване и габаритните размери на пътните превозни средства се контролират от длъжностни лица на Агенция „Митници“ и на Агенция „Пътна инфраструктура“ с оглед правилната експлоатация на пътищата и предпазването им от разрушаване. Агенция „Митници“ осъществява контрол върху превозвачите и контролира спазването на маршрутите от превозвачите, влизащи или излизащи от страната. Компетентността във връзка с административнонаказателната отговорност обаче, е специална и е предвидена в Глава седма ЗДвП – „Административнонаказателна отговорност“. Следователно разпоредбата на чл. 167, ал. 3 ЗДвП сама по себе си не може да е основание за компетентност на длъжностните лица от АПИ за съставяне на актове и издаване на НП по ЗДвП. Тя е обща и предвижда възможност за осъществяване на контрол от тези органи, но конкретно за нарушенията по приложението на ЗДвП са предвидени изрични разпоредби, касаещи административнонаказателната отговорност, предвидени в именно в Глава седма ЗДвП. Това следва и от чл. 37, ал. 1, б. „з“ ЗАНН, според който актове могат да се съставят от длъжностни лица, определени от ръководителите на ведомствата, организациите, областните управители и кметовете на общините, на които е възложено приложението или контрола по приложението на съответните нормативни актове. По сходен начин са определени и правилата за компетентност на органите, които могат да налагат административни наказания – чл. 47 ЗАНН. Видно е, че водещо при определяне компетентността на съответните органи е на ведомството да са възложени правомощия по приложението или контрола по приложението на конкретен нормативен акт. В чл. 167, ал. 3 ЗДвП изрично е предвидено, че общата маса, осовото натоварване и габаритните размери на ППС се контролират от длъжностни лица на АПИ с оглед правилната експлоатация на пътищата и предпазването им от разрушаване. Т.е. с оглед разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗП, уреждаща обществените отношения, свързани със собствеността, ползването, управлението, стопанисването, изграждането, ремонта, поддържането и финансирането на пътищата, както и с управлението на безопасността на пътната инфраструктура в Република България, контролните функции по чл. 167, ал. 3 ЗДвП са свързани с приложението и контрола по приложението на Закона за пътищата. От своя страна разпоредбата на чл. 189, ал. 1 ЗДвП (в редакцията действала към момента на извършване на нарушението) предвижда, че актовете, с които се установяват нарушенията по този закон, се съставят от длъжностните лица на службите за контрол, предвидени в него. Същата, по аргумент от чл. 37 и чл. 47 ЗАНН не може да се тълкува изолирано, а единствено в съответствие с разпоредбата на чл. 189, ал. 12 ЗДвП, според която наказателните постановления се издават от министъра на вътрешните работи, от министъра на отбраната, от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията и от кметовете на общините или от определени от тях длъжностни лица съобразно тяхната компетентност. Следователно в предвидената обща компетентност за съставяне на АУАН и издаване на НП за нарушения по ЗДвП, органи на АПИ изрично не са включени. Компетентност за тях, с привръзка към чл. 167, ал. 3 ЗДвП, е дадена само за конкретни нарушения – по чл. 179, ал. 3 – 3в по аргумент от чл. 189е, ал. 1 ЗДвП и чл. 21б, ал. 2 от ПЗР към ЗИДЗДвП (обн. – ДВ, бр. 105 от 2018 г., в сила от 01.01.2019 г., доп. – ДВ, бр. 60 от 2019 г., в сила от 30.07.2019 г.) Така по категоричен начин законодателят е предвидил компетентност за точно определени нарушения на ЗДвП – по чл. 179, ал. 3 – 3в, за съставяне на АУАН, респективно издаване на НП, на контролните органи при АПИ и председателя на управителния съвет на АПИ или оправомощени от него длъжностни лица. В тази връзка е и препращането на чл. 189е, ал. 13 ЗДвП към общите правила на чл. 189, ал. 1 – 3 и 13 – 16 ЗДвП. Изводът от тълкуването на тези разпоредби е, че нито чл. 167, ал. 3 ЗДвП, нито чл. 189, ал. 1, респ. чл. 189е, ал. 1 ЗДвП (в приложимата редакция) възлагат компетентност на органите на АПИ да издават АУАН и да налагат санкции за нарушения на ЗДвП, касаещи общата маса, осовото натоварване и габаритните размери на пътните превозни средства. Липсата на компетентност у административнонаказващия орган за издаване на НП за нарушение по чл. 139, ал. 1, т. 2 ЗДвП не може да бъде санирана, доколкото е абсолютна процесуална предпоставка за законосъобразност на индивидуалния административен акт, поради което се явява недопустимо и приложението на закона за по-леко наказуемото нарушение и санкционирането на жалбоподателя по реда на чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП. В този смисъл за съда не съществува друга процесуална възможност освен да отмени изцяло атакуваното НП, което, с оглед даденото в Тълкувателно постановление № 2 от 08.10.2025 г. по тълк. дело № 5/2023 г. от Общото събрание на съдиите от НК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС задължително тълкуване, се явява материално незаконосъобразно. По разноските: Предвид отмяната на атакуваното НП, искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение се явява основателно по аргумент на действащата към датата на изготвяне на настоящия съдебен акт разпоредба на чл. 63д, ал. 1 ЗАНН. В тази връзка следва да бъде разгледано по същество и възражението за прекомерност, направено от страна на процесуалния представител на въззиваемата страна. С Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размер на адвокатските възнаграждения (сега Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа – загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.), не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При надлежно релевирано възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатското възнаграждение и съобразно нормативните изисквания по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна при не/основателно образувано съдебно производство за защита на предявени имуществени права. Над този разумен размер страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря, тъй като би била прекъсната причинно-следствената връзка между нейното противоправно поведение и заплатеното по-високо адвокатско възнаграждение за осъществената процесуална защита. В противен случай би се достигнало до превратно упражняване на процесуални права в противоречие с принципа на добросъвестността (арг. чл. 57 КРБ), като то също е противоправно и прекъсва причинно-следствената връзка между несъответното на закона и добрите нрави извънпроцесуално или съдебно поведение на страната в процеса и настъпването на вредоносния резултат (заплатеното по-високо адвокатско възнаграждение за съдебна защита), при осъществяване на т. нар. процесуален деликт. При определяне на действителната правна и фактическа сложност на делото съдът следва да се ръководи от следните примерно изброени критерии: предмета на правния спор (дали се касае до типично производство или до специфично такова, предполагащо задълбочено познание на законови и подзаконови нормативни актове, касаещи специфичен кръг обществени отношения); вида и броя на извършените процесуални действия, вкл. и броя и вида на съдебните заседания, в които процесуалният представител на страната е участвал; действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, респ. за опровергаване на правното съждение на насрещната страна; защитавания материален интерес на жалбоподателя (в този смисъл Определение № 1679 от 19.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1601/2023 г., II т. о., ТК и Определение № 2388 от 11.09.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1499/2024 г., II т. о., ТК, а в този смисъл и Определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. по описа на ВКС, I т. о. и др.). В конкретния казус производството е образувано по предявена от жалбоподателя, жалба срещу НП за налагане на глоба за нарушение по чл. 26 ЗП, което производство не се отличава с фактическа или правна сложност. В настоящия случай жалбоподателят беше представляван от адв. Г. при подаване на жалбата и в проведеното открито съдебно заседание от 29.10.2025 г., в което процесуалният представител не се яви лично, като представи писмени бележки по делото, които са бланкетни и в които единствено се прави позоваване на Тълкувателно постановление № 2 от 08.10.2025 г. по тълк. дело № 5/2023 г. от Общото събрание на съдиите от НК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС. Макар и Наредбата да не обвързва съда, следва да се посочи, че на основание чл. 36 ЗА, вр. чл. 18, ал. 2, вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата минималният размер на адвокатското възнаграждение при интерес от 1000,00 до 10000,00 лв. е 400,00 лв. плюс 10 % за горницата над 1000,00 лв. или 550,00 лв. Същевременно съгласно § 2а от Наредбата за нерегистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък върху добавената стойност, а за регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка а върху добавената стойност. Видно от договора за правна защита и съдействие, уговореното между страните възнаграждение е в размер на 700,00 лв., което е уговорено, че е дължимо по посочената в договора сметка, като са представени и доказателства за заплащането му. С оглед на горното и въпреки че делото не се отличава с каквато и да било фактическа и/или правна сложност, а осъщественото процесуално представителство е било формално такова, съдът намира, че са налице основания за редуциране на претендираното адвокатско възнаграждение, но само до неговия минимум съобразно Наредбата (макар и същата да не обвързва съда и да има възможност възнаграждението да бъде определено и под него), като именно сумата в размер на 550,00 лв., с еврова равностойност 281,21 EUR, съдът намира, че се явява съответна на осъществените от процесуалния представител процесуални действия, а също и на фактическа и правна сложност на делото. Съобразявайки, че по делото не са представени доказателства за регистриране на адв. Г. по ЗДДС, то върху тази сума не следва да се начислява ДДС по реда на § 2 от Наредбата. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 3, т. 1 и т. 2, вр. ал. 2, т. 1, вр. ал. 1 и чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, Районен съд – Сливница