Решение № 4730 от 5.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9366/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 3882/27.04.2022 г., постановено по гр. д. № 31155/2021 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 173 състав, е признато за установено, на основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 422 ГПК, вр. чл. 8, ал. 1 ЗАЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че „К.“ ЕООД, ЕИК ••••, дължи на „Ю.“ ООД, ЕИК ••••, следните суми: 1./ 19 598, 16 лева – дължимо арендно плащане за стопанските 2015/2016 г., 2016/2017 г. и 2017/2018 г. по Договор за аренда на земеделска земя от 04.07.2012 г. и Анекс № 217/26.05.2016г. (нотариална заверка от 31.05.2016 г.) за нива с площ от 8, 052 дка (имот № 060010), нива с площ от 136, 096 дка (имот № 065012) и нива с площ от 19, 170 дка (имот № 030017), находящи се в землището на село Златия, община Вълчедръм, област Монтана; 2./ 3 587, 55 лева – законна лихва за забава върху главницата за всяка стопанска година, а именно: за стопанската 2015/2016 г. – 1 858, 19 лева за периода 01.01.2017 г. – 21.10.2019 г., за стопанската 2016/2017 г. – 1 195, 85 лева за периода 01.01.2018 г. – 21.10.2019 г., за стопанската 2017/2018 г. – 533, 51 лева за периода 01.01.2019 г. – 21.10.2019 г. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът „К.“ ЕООД, ЕИК ••••, е осъден да заплати на ищеца „Ю.“ ООД, ЕИК ••••, сумата в размер на 463, 71 лева – разноски в заповедното производство (ч. гр. д. № 60272/2019 г. на СРС), както и сумата в размер на 2 240, 00 лева – разноски в първоинстанционното исково производство (гр.д. № 31155/2021 г. на СРС). Срещу първоинстанционното решение, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е постъпила въззивна жалба от ответника „К.“ ЕООД, чрез пълномощника адвокат Р.Т.. Излагат се подробни оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и необоснованост. Конкретно се развиват доводи, че макар първоинстанционният съд правилно да е разпределил доказателствената тежест по делото, в противоречие с процесуалните изисквания и поведение на страните по делото съдът е приел за доказани неосъществили се факти, респ. за недоказани – осъществили се такива. В тази насока се твърди, че въпреки процесуалната пасивност на ищеца и липсата на въведени от негова страна фактически твърдения, подкрепени с доказателства, районният съд е приел за доказан факта на предоставяне ползването на процесните земи на ответната страна по делото, вкл. уведомяването на последната по реда на чл. 17, ал. 3 ЗАЗ за настъпилата промяна в тяхната собственост. Поддържа се, че този краен извод съдът е формирал, възлагайки тежестта от недоказване на въведеното с отговора на исковата молба оспорване на посочено обстоятелство /ползването на имотите/ върху ответника. Независимо от изложеното се твърди, че ответната страна своевременна е ангажирала писмени доказателства, които несъмнено установяват факта на ползване на имотите от ищеца и трето за спора лице през стопанските 2016/2017 г. и 2017/2018 г. – неоспорени от ищеца справки от Агенция по вписванията за сключени договори за наем с предмет спорните земеделски земи за стопанските 2016/2017 г. и 2017/2018 г. и разпечатки от Държавен фонд „Земеделие“ за очертаване на процесните имоти за подаване на заявление по схеми и мерки за директни плащания. В тази насока се сочи допуснато от районната инстанция процесуално нарушение чрез приемане за преклудирано доказателственото искане на ответника по реда на чл. 192 ГПК за задължаване на Общинска служба по земеделие – гр. Вълчедръм да посочи кой е ползвателят на имотите през стопанските 2016/2017 г. и 2017/2018 г. и да представи всички заявени документи за ползване. Оспорва изводите на СРС относно неизпълнена доказателствена тежест на ответника да докаже твърденията си за погасяване на задълженията за стопанската 2015/2016 г. чрез представените по делото платежни документи, удостоверяващи извършени плащания към наследниците на В.Ф.Б.. Навеждат се съображения, че легитимирана да претендира арендни плащания за периода до 28.06.2016 г. е праводателката на ищеца – С.Ф.Г., като се поддържа, че последната не му е прехвърлила вземанията си по договора за аренда до посочената дата в общ размер на сумата 4 855, 20 лева. Оспорва се и приетото от СРС, че доколкото вписването на развалянето на процесния договор за аренда е отменено, то за трите спорни стопански години се дължи плащане на възнаграждение, с което се твърди по същество районният съд да е приел, че отмяната на вписването има обратно действие. Евентуално се твърди, че исковата претенция на ищеца следва да се основава на реализиран фактически състав по чл. 59 ЗЗД, доколкото развалянето на арендния договор има действие за бъдеще. С оглед доводите за неоснователност на главния иск за неоснователни се считат и акцесорните претенции по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При тези аргументи се моли за отмяна на предявените искове. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Ю.“ ООД, чрез адвокат Марио Любомиров. Излагат се съображения за неоснователност на заявените с жалбата доводи за неправилност на обжалваното решение и се моли за неговото потвърждаване. В проведеното на 22.05.2023 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, въззивникът „К.“ ЕООД, редовно призован, не изпраща процесуален представител. С молба от 22.05.2023 г. пълномощникът адвокат Р.Т. изразява становище по същество на спора, заявява, че поддържа въззивната жалба и прави доказателствено искане за приемане на нови писмени доказателства. Прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение. В проведеното на 22.05.2023 г. открито съдебно заседание пред въззивната инстанция, въззиваемата страна „Ю.“ ООД, редовно призована, представлява се от адвокат Марио Любомирова. Процесуалният представител заявява, че оспорва въззивната жалба, поддържа депозирания писмен отговор и моли за потвърждаване на обжалваното решение. Претендира разноски съгласно представен в съдебно заседание списък с разноски по чл. 80 ГПК. Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 8, ал. 1 ЗАЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. По делото е приложено заповедно дело № 60272/2019 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 173 състав, от което се установява, че на 21.10.2019 г. „Ю.“ ООД е депозирало пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу „К.“ ЕООД за следните суми: 1./ 19 598, 16 лева, представляваща главница за неплатени годишни арендни плащания за стопанските 2015/2016 г., 2016/2017 г. и 2017/2018 г. по Договор за аренда на земеделска земя от 04.07.2012 г. и Анекс № 217/26.05.2016 г. към него за дадени под аренда общо 163, 318 дка в землището на село Златия, община Вълчедръм, 2./ 1 858, 19 лева – лихва за периода от 01.01.2017 г. до 21.10.2019 г., 3./ 1 195, 85 лева – лихва за периода от 01.01.2018 г. до 21.10.2019 г., 4./ 533, 51 лева – лихва за периода от 01.01.2019 г. до 21.10.2019 г. Претендират се разноски в заповедното производство. С разпореждане от 02.03.2020 г. по ч. гр. д. № 60272/2019 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 173 състав, съдът е постановил издаване на исканата заповед за незабавно изпълнение, като е присъдил на заявителя и сторените в заповедното производство разноски: 463, 71 лева – държавна такса. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед за изпълнение. В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, в действащата към момента на завеждане на делото редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред. С определение № 262399/26.04.2021 г., постановено по гр. д. № 3486/2020 г. по описа на Районен съд – Враца, производството по делото е прекратено и изпратено по подсъдност на Софийски районен съд. Между страните не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени доказателства, че на 04.07.2012 г. е сключен Договор за аренда, вписан в Служба по вписванията към Районен съд – гр. Лом под № 5585/12.07.2012 г., акт № 120, том 12, между С.Ф.Г. – като арендодател, и „К.“ ЕООД – като арендатор, по силата който арендодателят е предоставил на арендатора за временно ползване следните имоти в землището на с. Златия: 1./ имот 060010, представляващ нива от 8, 052 дка, в местността „Совата”, 2./ имот № 065012, представляващ нива от 136, 096 дка. в местността „Среден гред”, 3./ имот № 030017, представляващ нива от 19, 170 дка в местността „Варошко”. Съгласно т. 1 от Раздел ІV арендаторът е поел задължение да заплаща арендно възнаграждение в размер на 30 лева за декар арендована земя, платимо в срок от 01.10 до 31.12 за изтеклата стопанска година, но не по – късно от 45 работни дни от изтичане на крайния срок. Договорът е сключен за срок от 7 години, считано от 01.10.2012 г. В т. 4 от Раздел V е уговорено, че при неизпълнение на договорно задължение изправната страна може да развали договора с писмено предизвестие, като даде на изправната страна подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичане на срока договорът ще се смята за развален. Между страните не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени доказателства, че на 26.05.2016 г. е сключен Анекс № 217 към договора за аренда с нотариална заверка на подписите рег. № 3827/31.05.2016 г., с който С.Ф.Г. и „К.“ ЕООД са постигнали съгласие арендното плащане, считано от стопанската 2013/2014 г. да бъде в размер на 35 лева, а от стопанската 2015/2016 г. – да бъде 40 лева на декар. По делото не е спорно, че имотите, предмет на договора за аренда, представляват земеделски земи, възстановени по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на В.Ф.Б., като видно от представеното по делото удостоверение за наследници е, че С.Ф.Г. е притежавала 1/30 идеална част от тези имоти към момента на сключване на договора за аренда. По делото се установява, че с Договор за продажба на наследствени права по чл. 212 ЗЗД, сключен с нотариална заверка на подписите рег. № 6447/28.06.2016 г. и вписан в Службата по вписванията при Районен съд – гр. Лом под № 3939/28.06.2016 г., акт № 117, том 8, С.Ф.Г. е продала на ЕТ „М.А. – Ю. – Ю.К.” наследствените си права от наследодателя си Л.Ф.И.. По делото е приет като писмено доказателство Нотариален акт № 62, том ХІV, рег. № 7239, дело № 1080/2016 г. на нотариус С.С., вписан в НК под № 577, с район на действие Районен съд – Лом, с който ЕТ „М.А. – Ю. – Ю.К.” е признат за собственик на 1/30 идеална част от поземлени имоти – земеделска земя в землището на с. Златия, обл. Монтана – имот № 030017 представляващ нива от 19, 170 дка, в местността „Варошко”, имот 060010, представляващ нива от 8, 052 дка, в местността „Совата”, имот № 065012, представляващ нива от 136, 096 дка. в местността „Среден гред”. По делото е приет като писмено доказателство Договор за продажба на търговско предприятие, сключен с нотариална заверка на подписите рег. № 8358/03.10.2016 г. и вписан в Службата по вписванията при Районен съд – гр. Лом под № 709/02.02.2017 г., акт № 247, том 2, с който ЕТ „М.А. – Ю. – Ю.К.” продава на „Ю.“ ООД, на основание чл. 15, ал. 1 ТЗ, цялото си предприятие като съвкупност от всички права, задължения и фактически отношения. По делото са представени Решение № 279866/28.11.2017 г., постановено по гр. д. № 70068/2016 г. по описа на СРС, ГО, 29 състав, влязло в законна сила на 28.11.2018 г., и Решение № 742812/28.11.2018 г. по в. гр. д. № 3647/2018 г. по описа на СГС, IV-А въззивен състав, влязло в законна сила на 28.11.2018 г., видно от които е, че със сила на пресъдено нещо между страните по настоящото дело съдът признал за установено, че съществува правоотношението, възникнало по силата на Договор за аренда, сключен между С.Ф.Г. (с правоприемник „Ю.“ ООД) и „К.“ ЕООД с нотариална заверка на подписите, рег. № 448/04.07.2012 г. на нотариус В.М., вписан в НК под № 373, с район на действие Районен съд – гр. Козлодуй, вписан в Служба по вписванията към Районен съд – гр. Лом под № 5585/12.07.2012 г., акт № 120, том 12, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, вр. чл. 90, вр. чл. 88 ЗКИР, отменил извършеното в СВп – Козлодуй вписване с акт № 116, том 10, вх. рег. № 5012/16.08.2016 г. на несъществуващо обстоятелство - едностранно прекратяване (разваляне) на арендно правоотношение, възникнало по силата на Договор за аренда, сключен между С.Ф.Г. (с правоприемник „Ю.“ ООД) и „К.“ ЕООД с нотариална заверка на подписите, рег. № 448/04.07.2012 г. на Нотариус В.М., вписан в НК под № 373, с район на действие Районен съд – гр. Козлодуй, вписан в Служба по вписванията към Районен съд – гр. Лом под № 5585/12.07.2012 г., акт № 120, том 12. По делото са представени, неоспорени от страните, справки от ИКАР относно земеделските земи, предмет на процесния договор за аренда, от които се установява следното: 1./ по отношение на имот 060010, представляващ нива от 8, 052 дка, в местността „Совата” – извършено на 04.07.2016 г. вписване на договор за наем с наемодател ЕТ „М.А. – Ю. – Ю.К.” и наемател „Ю.“ ООД, за срок от 15 стопански години, считано от 01.10.2016 г. до 01.10.2031 г.; извършено на 05.04.2017 г. вписване на договор за наем с наемател „А.“ ЕООД, за срок от 5 г., считано от 01.10.2017 г.; 2./ по отношение на имот № 065012, представляващ нива от 136, 096 дка. в местността „Среден гред” - извършено на 04.07.2016 г. вписване на договор за наем с наемодател ЕТ „М.А. – Ю. – Ю.К.” и наемател „Ю.“ ООД, за срок от 15 стопански години, считано от 01.10.2016 г. до 01.10.2031 г., извършено на 05.04.2017 г. вписване на договор за наем с наемател „А.“ ЕООД, за срок от 5 г., считано от 01.10.2017 г.; 3./ по отношение на имот № 030017, представляващ нива от 19, 170 дка в местността „Варошко” – извършено на 04.07.2016 г. вписване на договор за наем с наемодател ЕТ „М.А. – Ю. – Ю.К.” и наемател „Ю.“ ООД, за срок от 15 стопански години, считано от 01.10.2016 г. до 01.10.2031 г., извършено на 05.04.2017 г. вписване на договор за наем с наемател „А.“ ЕООД, за срок от 5 г., считано от 01.10.2017 г. С отговора на исковата молба са приложени платежни документи, неоспорени от страните, удостоверяващи следните плащания: 1./ плащане от 29.11.2016 г. на сума в размер на 1 251, 00 лева с получател Д.Р. и основание на превода „рента златия 2015/2016 за сметка на К. ЕООД“; 2./ плащане от 27.12.2016 г. на сума в размер на 163, 00 лева с получател В.Д.К. и основание на превода „рента златия 2015/2016 за сметка на К. ЕООД“; 3./ плащане от 24.11.2016 г. на сума в размер на 241, 00 лева с получател В.Б.О. и основание на превода „рента златия 2015/20016 за сметка на К. ЕООД“; 4./ плащане от 24.10.2016 г. на сума в размер на 241, 00 лева с получател В.Б.О. и основание на превода „рента златия 2015/2016“; 5./ плащане от 04.11.2016 г. на сума в размер на 301, 00 лева с получател М.Г.Й. и основание на превода „рента златия 2015/2016 К. ЕООД“; 6./ плащане от 23.11.2016 г. на ума в размер на 1 225, 00 лева с получател Ч.П.К. и основание на превода „рента златия 2015/2016 за сметка на К. ЕООД“; 7./ плащане от 22.11.2016 г. на сума в размер на 408, 00 лева с получател П.Л.Д. и основание на превода „рента златия 2015/2016 за сметка на К. ЕООД“; 8./ плащане от 08.11.2016 г. на сума в размер на 2 231, 00 лева с получател Д.Н.М. и основание на превода „рента златия 2015/2016 за сметка на К. ЕООД“; 9./ плащане от 24.10.2016 г. на сума в размер на 241, 00 лева с получател К.Р.Ж. и основание на превода „рента златия 2015/2016 за сметка на К. ЕООД“, т. е. плащания на сума в общ размер на 6 302 лева. По делото са приети като писмени доказателства решения на ПК – гр. Вълчедръм за възстановяване правото на собственост върху процесните земеделски земи /Решение № 8013/14.09.1998 г. и Решение № 5323А/04.11.1994 г./ в полза на наследниците на В.Ф.Б.. По делото е представено Удостоверение за наследници изх. № Ао-16-64/15.11.2021 г. на В.Ф.Б., починал на 05.05.1954 г., видно от което сред наследниците на същия са следните лица: В.Д.К., В.Б.О., М.Г.Й., Ч.П.К., Д.Н.М. и К.Р.Ж., в полза на които се установиха плащания с основание „рента златия 2015/20016 за сметка на К. ЕООД“. С отговора на исковата молба са представени извлечения/автоматични справки от електронната страница на ДФ „Земеделие“, видно от които за спорните имоти – имот 060010, имот № 065012 и имот № 030017 за кампании 2017/2018/2019 г. са отразени данни за подадени заявления по схеми и мерки за директни плащания, както следва: 1./ за имот 060010 – за 2017 г. – бенефициент „Ю.“ ООД, за 2018 г. – бенефициент „А.“ ЕООД, за 2019 г. – бенефициент ЕТ „А.-С.“; 2./ за имот № 065012 – за 2017 г. – бенефициент „Ю.“ ООД, за 2018 г. - бенефициент „А.“ ЕООД, за 2019 г. – бенефициент „А.“ ЕООД; 3./ за имот № 030017 – за 2017 г. – бенефициент „Ю.“ ООД, за 2018 г. – бенефициент „А.“ ЕООД, за 2019 г. – бенефициент „А.“ ЕООД. С протоколно определение от 22.05.2023 г. въззивният съд е приел като писмено доказателство по делото невлязло в сила решение между страните по настоящото дело, постановено по гр. д. № 2768/2021 г. по описа на СГС, ТО, VI-14 състав. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, въззивната жалба е основателна. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При неговото постановяване не се установяват допуснати нарушения на императивни материалноправни или процесуалноправни норми. Предявени са за разглеждане предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 8, ал. 1 ЗАЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Основателността на предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 8, ал. 1 ЗАЗ, както правилно е посочил и СРС в доклада по чл. 146 ГПК, е обусловена от кумулативното установяване на следните материални предпоставки: 1./ наличие на валидно сключен договор за аренда с предмет процесните земеделски земи, предвиждащ задължение за плащане на арендно възнаграждение в размер съответен на претендирания; 2./ изпълнение на задълженията на арендодателя по договора за аренда да предостави ползването на имотите в годно състояние за използването им съобразно уговореното предназначение; 3./ придобиване собствеността на отдадените под аренда имоти от ищеца по делото и 4./ изпълнение на задължението му като приобретател на имотите да уведоми арендатора за смяната в собствеността (чл. 17, ал. 3 ЗАЗ); 5./ настъпване на падежа за изпълнение на задължението за плащане на арендно възнаграждение. Съобразно изричното правило на чл. 154 ГПК доказването на горепосочените обстоятелства е в тежест на ищеца по делото. При установяването им при условията на пълно и главно доказване, в тежест на ответника по делото е да установи заплащането на претендираните суми за главница. Съгласно нормата на чл. 2, ал. 1 ЗАЗ „С договора за аренда арендодателят се задължава да предостави на арендатора за временно ползване обекта на договора, а арендаторът – да извърши определено арендно плащане“. Договорът за аренда дава специална и съобразена с обществените отношения по предоставяне на ползването на земеделски земи и свързаните с тях вещи защита, насочена към създаване на условия за по- ефективно използване на средствата за земеделско производство. Договорът урежда обществените отношения, свързани със стопанското ползване на земеделска земя и извличане на плодовете, на които арендаторът става собственик. Съществената специфика на земеделската земя е, че при ползването – обработването, тя дава плодове. Това е обусловило създаването на режим на специално регулиране, който отразява особеностите на арендния договор на земеделската земя. Поради съществения елемент на този вид договор – придобиване собствеността върху добивите /чл. 2, ал. 2 ЗАЗ/, законът дава специална регулация на отношенията във връзка с плодовете /чл. 2, ал. 2 ЗАЗ, чл. 10, ал. 3 ЗАЗ, чл. 31 ЗАЗ/. Засилено е задължението на арендатора за полагане на грижа при ползването на арендуваната земя и задължението на арендодателя за осигуряване на нейното спокойно ползване. Следователно при договора за аренда арендаторът получава естествените плодове на земята, а арендодателят – гражданските плодове. Формата за валидност на арендния договор е писмена с нотариална заверка на подписите. Арендният договор подлежи на вписване в нотариалните книги и в общинската служба по земеделие, като вписванията не са елемент от фактическия му състав. Вписването в нотариалните книги има за последица само противопоставимост на правата на арендатора на трети лица, които по-късно черпят права от същия праводател, а вписването в общинската служба по земеделие има чисто оповестително действие. В този смисъл и Решение № 541 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 810/2010г., IV г. о., ГК. По въпроса налице ли е валидно облигационно правоотношение между страните по делото по процесния договор за аренда настоящият съдебен състав във връзка с нормите на чл. 297 и чл. 298 ГПК е обвързан от влязлото в сила съдебно решение № 279866/28.11.2017 г., постановено по гр.д. № 70068/2016 г. по описа на СРС, 29 състав, потвърдено с въззивно решение № 742812/28.11.2018 г. по в. гр. д. № 3647/2018 г. по описа на СГС, IV-А въззивен състав, и е длъжен да зачете, че със сила на пресъдено нещо между страните по настоящото дело е установено, че в процесния период е съществувало правоотношението, възникнало по силата на Договор за аренда, сключен между С.Ф.Г. и „К.“ ЕООД, с нотариална заверка на подписите, рег. № 448/04.07.2012 г. на нотариус В.М., вписан в НК под № 373, с район на действие Районен съд – гр. Козлодуй, вписан в Служба по вписванията към Районен съд – гр. Лом под № 5585/12.07.2012 г., акт № 120, том 12. В настоящото производство не се твърдят и не се установяват новонастъпили след приключване на устните състезания по посоченото дело факти и обстоятелства, довели до прекратяването на същото правоотношение, поради което и с оглед обвързаността му от влязлото в сила решение по гр. д. № 70068/2016 г. на СРС, ГО, 29 състав, въззивният съд приема за установено, че ищецът „Ю.“ ООД е встъпил като страна в Договора за аренда, сключен на 04.07.2012 г. между С.Ф.Г. и „К.“ ЕООД. Според разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ЗАЗ приобретателят на арендувания обект замества арендодателя като страна по договора за аренда, ако договорът е бил вписан, дори и обектът на договора още да не е предаден. Ако договорът не е бил вписан, той има сила по отношение на приобретателя за две стопански години след годината на придобиването. Според чл. 17, ал. 3 ЗАЗ приобретателят е длъжен да уведоми незабавно арендатора за настъпилото заместване и не може да иска от арендатора да изпълни към него задължение, което той вече е изпълнил към предишния арендодател до получаване на съобщението за заместването. Процесният договор за аренда е вписан, което означава, че приобретателят на арендуваните имоти – ищецът „Ю.“ ООД, встъпва в правата на праводателя си С.Ф.Г. по арендния договор от момента на сключване на прехвърлителната сделка /28.06.2016 г./. Заместването настъпва по силата на императивна норма на чл. 17, ал. 2, предл.1 ЗАЗ. Първият спорен между страните въпрос касае материалната легитимация на ищеца – приобретател на процесните имоти да претендира арендни плащания, възникнали по сключения от праводателя му договор за аренда до момента на уведомяването на арендатора по реда на чл. 17, ал. 3 ЗАЗ. При систематично тълкуване на нормите на чл. 17, ал. 2 и ал. 3 ЗАЗ въззивният състав прави извод, че заместването на арендодателя от приобретателя на арендувания обект в арендния договор настъпва по силата на закона от момента на придобиване на собствеността, като законодателят е придал правно значение на уведомяването на арендатора единствено с оглед противопоставимост на извършени от него плащания в полза на предходния собственик, т. е., че новият собственик няма право да получи плащания, които арендаторът вече е направил към стария собственик преди получаване на уведомление за заместването. Като се има предвид че едва с придобиване на собствеността върху имота се поражда правото на титуляря да извлича ползите от вещта и правото да отдава имота под аренда (арг. чл. 3, ал. 4 ЗАЗ), следва, че приобретателят на арендуваните обекти замества ареднодателя считано от придобиване на право на собственост върху обектите – в този смисъл и Определение № 474 от 05.10.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2898/2016 г., IV г. о., ГК, в което е прието, че „По аргумент от разпоредбата на чл. 17, ал. 3 ЗАЗ, арендаторът дължи заплащането на арендната вноска на правоприемника от момента на уведомлението, за текущата година. За периода до уведомяването, арендаторът дължи заплащането на вноската на страната по арендния договор, но не и на неговия правоприемник, в случая новия собственик на имотите, предмет на договора. Неплащане от страна на арендатора на вноски за период преди уведомяването, не е основание за прекратяване поради неизпълнение на договора от страна на правоприемника, тъй като не е налице задължение за плащане, което не е било изпълнено, т. е. не е налице неизпълнение на облигационно задължение“. В този смисъл въззивният съд намира за основателни релевираните във въззивната жалба доводи на ответника, че ищецът е материално легитимиран да претендира арендни възнаграждения по процесния договор от момента на уведомяването му за промяната в собствеността – т. е. най-рано от 11.08.2016 г. /дата на връчване по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК съгласно удостоверяване на нотариус Л.С., рег. № 400 на НК/. В тази насока следва да се отбележи, че с доклада по делото районният съд изрично е възложил доказателствена тежест на ищеца да установи факта на уведомяване на арендодателя по реда на чл. 17, ал. 3 ЗАЗ, а заместването в арендния договор става по реда на императивна норма на чл. 17, ал. 2, предл.1 ЗАЗ. На посоченото основание въззивният съд намира предявеният иск за плащане на арендно възнаграждение за периода 01.10.2015 г. – 11.08.2016 г. за неоснователен поради липса на материална легитимация на ищеца да претендира същото. На следващо място въззивният съд следва да отговори на доводите на въззивника за неизпълнена доказателствена тежест на ищеца да установи факта на предоставяне ползването на арендуваните обекти. Доказването на факта на предаване на арендувания обект на арендодатора по аргумент от нормата на чл. 154 ГПК е в тежест на ищеца по делото. В тази насока за пълнота следва да се отбележи, че оборимата презумпция, регламентирана в чл. 6, ал. 5 ЗАЗ /отм. ДВ, бр. 61 от 2016 г., в сила от 5.08.2016 г./, за предаване/приемане на обекта в надлежно състояние не размества доказателствената тежест относно факта на предаване и не освобождава арендодателя от задължението да докаже реалното предаване на имота, а касае единствено състоянието, в което се предава вещта. В конкретния случай, в съответствие с правилата за разпределение на доказателствена тежест, районният съд е указал на ищеца тежестта да установи този факт при условията на главно и пълно доказване. Предаването на арендувания обект е от значение за дължимостта на арендното възнаграждение, доколкото вземането на арендодателя за същото е обусловено от изпълнението на задължението му да отстъпи ползването на вещта, предмет на договора. Във връзка с разпределената му доказателствена тежест ищецът не е ангажирал доказателства. В тази насока следва да се посочи, че при наличието на висящ спор относно съществуването на договора за аренда и валидността на отправено от арендодателя волеизявление за разваляне на същия по гр. д. № 70068/2016 г. на СРС, ГО, 29 състав, и с оглед явно обективираната в това изявление воля за преустановяване на отношенията с ответника, то в тежест на арендодателя е да установи по реда на пълното и главно доказване, че арендаторът е продължил ползването на имота и през периода на висящност на спора. Ищецът не е ангажирал такива доказателства. Същевременно ответникът при условията на насрещно доказване е ангажирал доказателства, с които се домогва да установи, че през стопанските 2016/2017 г. и 2017/2018 г. ищецът лично и чрез трето за спора е упражнявало фактическа власт върху исковите имоти и е реализирало имуществени облаги от тях. Въззивният съд намира, че чрез представените писмени доказателства – справки от ИКАР и ДФЗ, ответникът провежда успешно насрещно доказване, което възпрепятства формиране на извод за изпълнение задължението на аренодателя да предостави ползването на арендуваните имоти. Така от представените справки от ИКАР се установява, че за стопанската 2016/2017 г. по отношение н а имот 060010, представляващ нива от 8, 052 дка, в местността „Совата”, е налице извършено на 04.07.2016 г. вписване на договор за наем с наемодател ЕТ „М.А. – Ю. – Ю.К.” и наемател „Ю.“ ООД, за срок от 15 стопански години, считано от 01.10.2016 г. до 01.10.2031 г., а за стопанската 2017/2018 г. – извършено на 05.04.2017 г. вписване на договор за наем с наемател „А.“ ЕООД, за срок от 5 г., считано от 01.10.2017 г.; 2./ по отношение на имот № 065012, представляващ нива от 136, 096 дка. в местността „Среден гред” – за стопанската 2016/2017 г. е налице извършено на 04.07.2016 г. вписване на договор за наем с наемодател ЕТ „М.А. – Ю. – Ю.К.” и наемател „Ю.“ ООД, за срок от 15 стопански години, считано от 01.10.2016 г. до 01.10.2031 г., а за стопанската 2017/2018 г. – извършено на 05.04.2017 г. вписване на договор за наем с наемател „А.“ ЕООД, за срок от 5 г., считано от 01.10.2017 г.; 3./ по отношение на имот № 030017, представляващ нива от 19, 170 дка в местността „Варошко” – за стопанската 2016/2017 г. е налице извършено на 04.07.2016 г. вписване на договор за наем с наемодател ЕТ „М.А. – Ю. – Ю.К.” и наемател „Ю.“ ООД, за срок от 15 стопански години, считано от 01.10.2016 г. до 01.10.2031 г., а за стопанската 2017/2018 г. – извършено на 05.04.2017 г. вписване на договор за наем с наемател „А.“ ЕООД, за срок от 5 г., считано от 01.10.2017 г. Кореспондиращи с вписаните обстоятелства са и данните, отразени в автоматичните справки от ДФЗ, установяващи данни за подадени заявления по схеми и мерки за директни плащания за процесните имоти, както следва: 1./ за имот 060010 – за 2017 г. – бенефициент „Ю.“ ООД, за 2018 г. – бенефициент „А.“ ЕООД, за 2019 г. – бенефициент ЕТ „А.-С.“; 2./ за имот № 065012 – за 2017 г. – бенефициент „Ю.“ ООД, за 2018 г. - бенефициент „А.“ ЕООД, за 2019 г. – бенефициент „А.“ ЕООД; 3./ за имот № 030017 – за 2017 г. – бенефициент „Ю.“ ООД, за 2018 г. – бенефициент „А.“ ЕООД, за 2019 г. – бенефициент „А.“ ЕООД, т. е. по същество в тях се сочат за бенефициенти за подпомагане пред ДФЗ във връзка с процесните имоти лицата, посочени като наематели във вписаните в АВ договори за наем за стопанските 2016-2017 г. и 2017-2018 г. Поради така изложеното и с оглед процесуалното бездействие на ищеца, чиято е доказателствената тежест да установи изпълнение на задължението за предаване на арендуваните земи, респ. продължаване ползването им от арендатора, и активното поведение на ответника, провел успешно насрещно доказване по този факт, въззивният съд намира за недоказан факта на реално предаване/продължаване ползването на процесните земеделски земи на арендодатора за стопанските 2016/2017 г. и 2017/2018 г. По аналогични мотиви съдът намира за недоказано тяхното предаване/продължаване ползване от ответника и в периода 11.08.2016 г. – 01.10.2016 г., като в тази насока съобрази и данните за сключени други договори за наем на 04.07.2016 г. с предмет арендуваните имоти. Предвид неоснователността на главния иск, неоснователни са и претенциите по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции се разминават, първоинстанционното решение следва да се отмени изцяло, като вместо него се постанови друго, с което исковете да се отхвърлят в цялост, вкл. в частта за разноските. С оглед изхода на делото в полза на ответника следва да се присъдят разноски за първоинстанционното производство в размер на 2 400 лева с вкл. ДДС – адвокатско възнаграждение в исковото производство, и 840 лева с вкл. ДДС – разноски в заповедното производство. По разноските във въззивното производство При този изход на делото право на разноски за настоящата инстанция има въззивникът. Същият претендира единствено разноски за платена държавна такса в размер на действително платената такава от 463, 71 лева, поради което следва да му се присъдят. Относно обжалваемостта на въззивното решение На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав