Решение № 4767 от 9.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6262/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца „Монтажи“ ЕАД срещу решение от 13.02.2024 г. по гр.д. №10748/2022 г. на Софийския районен съд, 144 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу В.П. Б. установителни искове с правно основание чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.21 ал.1 и ал.2 ЗДФИ и чл.422 ал.1 ГПК вр. чл.26 ЗДФИ вр. чл.86 ал.1 ЗЗД за сумата в размер на 24 626,29 лв., ведно със законната лихва от 19.06.2019 г. до окончателното плащане, представляваща установена липса с акт за начет №11-04-12/02.04.2019 г., както и законна лихва от деня на причиняване на вредата до 02.04.2019 г. в размер на 629,39 лв., за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК от 27.06.2019 г. по ч.гр.д. №34951 от 2019 г. по описа на СРС, 144 състав, като неоснователни, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото. В жалбата се твърди, че решението е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че съдът е длъжен да счита фактическите констатации в акта за начет за истински, като в настоящето производство ответникът не е оборил тези констатации. Сочи, че неправилен е изводът на първоинстанционния съд, че на ответника не може да се вмени вИ., тъй като с длъжностната характеристика не са му вменени функции, свързани с получаване, събиране, съхранение, разходване или отчитане на парични средства. Поддържа, че на ответника са били възложени функции на подотчетно лице, както и че по делото е установено, че не е налице правно основание за извършените разходи за командировъчни, получени от ответника. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявените искове. Претендира разноски. Въззиваемите М. И. Б., И. В. Д. и И. В. Бондаков /конституирани като ответници по делото на основание чл.227 ГПК с разпореждане от 07.05.2024 г./ в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорват жалбата и молят първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски. Решението не е обжалвано от ответника Д. З. И. в частта, в която са уважени предявените срещу нея установителни искове, поради което е влязло в законна сила в тази му част. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Процесното решение е валидно и допустимо. Неоснователни са твърденията на въззиваемите за недопустимост на обжалваното решение поради неспазване на 1-мес. срок по чл.415 ал.4 ГПК за предявяване на установителните искове. С разпореждане от 20.09.2019 г., постановено по ч.гр.д. №34951/2019 г. по описа на СРС, 144 състав, заповедният съд е указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си, което разпореждане му е връчено на 01.10.2019 г. Видно от съдържащото се писмо, изх. №107322/30.10.2019 г. по изх. дневник на СРС за 2019 г., със същото на СГС е изпратена искова молба, вх. №5173597/23.10.2019 г. на „Монтажи“ ЕАД за прилагане по ч.гр.д. №34951/2019 г. по описа на СРС, изпратено на СГС с писмо от 18.10.2019 г., т.е. исковата молба е депозирана в законоустановения 1-мес. срок по чл.415 ал.1 ГПК. Решението е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното: Съгласно разпоредбата на чл.4 ал.1 т.1 ЗДФИ, Държавната фИ.нсова инспекция се осъществява в бюджетните организации. Разпоредбата на чл.21 ал.1 ЗДФИ предвижда, че за противоправно причинени вреди на организациите или лицата по чл.4 т.1 - 3, установени при фИ.нсова инспекция по този закон, които са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица, те носят пълна имуществена отговорност, когато вредата е: причинена умишлено, или от липси, или причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. Съгласно чл.21 ал.2 ЗДФИ, когато вредата е причинена от няколко лица, те отговарят солидарно. Съгласно разпоредбата на чл.21 ал.3 ЗДФИ, лицата, получили нещо без правно основание или по дарение в резултат от действието на причинителя на вредата, дължат връщането му, като отговарят солидарно с причинителя на вредата. Когато полученото е възнаграждение или обезщетение по трудово или по служебно правоотношение, получателите не дължат връщането му, ако са били добросъвестни. Добросъвестността се предполага до доказване на противното. Имуществената отчетническа отговорност е особен вид гражданска имуществена отговорност, която носи белезите на непозволеното увреждане. Предпоставките за ангажиране на пълна имуществена отговорност са следните: наличието на вреди под формата на причинени загуби, които да са причинени противоправно на организациите по чл.4 т.1, т.2 и т.3 ЗДФИ; които вреди да са установени при фИ.нсова инспекция и да са пряка и непосредствена последица от поведението на виновните лица - отчетници, които са ги причинили умишлено, респ. не при или по повод изпълнение на служебните задължения. Извън отчетниците – преки, косвени, фактически или ръководители, трети лица също могат да бъдат субекти на имуществена отчетническа отговорност. Характерното за тези трети лица е, че те нямат качеството на отчетник, не са причинители на вредата, но носят имуществена отговорност. Тази отговорност не обуславя виновно противоправно поведение на третото лице, т.е. от извършен от последното деликт, а от това, че те са се облагодетелствали без основание. Тоест, касае се за вземане за неоснователно обогатяване, в който случай към имуществена отговорност могат да бъдат привличани и юридически лица /доколкото неоснователното обогатяване не е предпоставено от наличието на вИ./ – арг. от цитираната по-горе разпоредба на чл.21 ал.3 ЗДФИ. В този случай, лицето ще отговаря солидарно с отчетника, но не за пълния размер, а само до размера на неоснователното обогатяване. Тази отговорност, макар и да има самостоятелно значение е функционално обусловена от наличието на виновно причиняване на вреди от лице, което има качеството отчетник /така и решение №205 от 12.05.2015 г. по гр.д. №7417/2014 г., ІV ГО на ВКС/. В този смисъл, доколкото отговорността на лицата почива на различни правни основания, то и пълната имуществена отчетническа отговорност съществува независимо от възможността на увреденото лице да потърси обезвреда и чрез иск против други физически или юридически лица. Като няма пречка реализацията на отговорността на отчетника и третото лице да бъда осъществена по пътя на начетното производство – ТР №51/1968 г. на ОСГК на ВС. Съгласно разпоредбата на чл.22 ал.1 ЗДФИ, когато са налице условията за търсене на пълна имуществена отговорност по този закон, фИ.нсовите инспектори съставят акт за начет или съставянето на акт за начет по реда на ЗДФИ е абсолютна процесуална предпоставка за осъществяване по съдебен ред на имуществената отчетническа отговорност спрямо лицата по чл.21 ЗДФИ. Съдържанието на акта за начет е определено в чл.43 ал.2 ППЗДФИ, като няма изрично задължение да се обосновават хипотезите по чл.21 ал.1 ЗДФИ. Те се следват от съдържанието по чл.43 ал.2 т.4 ППЗДФИ, като съдът сам ще квалифицира дали вредата е резултат от умисъл на дееца или е от липси или пък е причинена не при или по повод изпълнение на служебните задължения. За да намери приложение презумпцията по чл.22 ал.5 ЗДФИ, че фактическите констатации в акта за начет се смятат за истински до доказване на противното, е необходимо актът за начет да е съставен по надлежния ред: проверката да е извършена от надлежно овластено лице при гарантирано право на участие на материалноотговорното лице и въз основа на надлежни доказателства, докладът за резултатите от фИ.нсовата инспекция и съставеният акт за начет да са връчени на материално отговорното лице и да съдържат мотивирано заключение на фИ.нсовия инспектор по становището и подадените възражения. Когато актът за начет не е съставен по надлежния ред, отпада неговата материална доказателствена сила. Това не е пречка да бъде реализирана отговорността на начетеното лице, но увредената организация трябва да докаже пред съда констатациите по акта с други доказателствени средства. В настоящия случай приложеният по делото акт за начет е изготвен от фИ.нсов инспектор при Агенцията за държавна фИ.нсова инспекция /АДФИ/ при извършена фИ.нсова инспекция, който акт за начет отразява фактическите констатации на фИ.нсовия инспектор за търсене на пълна имуществена отговорност от солидарно отговорните ответници по ЗДФИ за установени вреди за периода 02.04.2014 г. -31.12.2018 г. за установена липса в размер на 24 626,29 лв., представляваща разлика между получени приходи и отчетени разходи от ответника В.П. Бондаков в качеството му на фактически отчетник – получени парични средства под формата на командировъчни, за което солидарно на основание чл.21 ал.1 т.2, чл.21 ал.2 вр. чл.23 т.1 и т.2 ЗДФИ пълна имуществена отговорност носят ответниците В.П. Бондаков и Д. З. И., която не е упражнила контрол върху редовността на представените документи и е одобрила и осчетоводила отчетените от В.П. Бондаков разходи за командировки, а последният не е представил редовни разходооправдателни документи. Актът за начет е съставен по предвидените в закона процедура и ред - проверката е извършена от надлежно овластено лице при гарантирано право на участие на материалноотговорното лице и въз основа на надлежни доказателства, докладът за резултатите от фИ.нсовата инспекция и съставеният акт за начет са връчени на материално отговорното лице и съдържат мотивирано заключение на фИ.нсовия инспектор по становището и подадените възражения. Актът за начет отговаря на разпоредбата на чл.43 ППЗДФИ. В решение №493/23.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 586/2011 г., IV ГО, е прието, че придобИ.ето на качеството отчетник не зависи от вписването му в длъжностната характеристика. Такава може да не е издадена, тъй като законодателството не изисква за валидността на трудовото правоотношение като задължение за работодателя да състави и да връчи на работника длъжностна характеристика. Достатъчно е длъжността, която работникът заема по трудов договор, да съдържа като присъщи задължения на работника действия, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя. Следователно, за да се определи дали едно лице е било отчетник, меродавно е единствено дали длъжността, която заема реално, е по своето правно естество отчетническа – на пряк отчетник /да събира, съхранява, разходва или отчита парични или материални ценности по смисъла на чл.207 ал.1 КТ/. Лицата, които могат да бъдат привличани към имуществена отговорност по ЗДФИ са посочени в чл.23 – най-общо това са лицата, които по силата на заеманата длъжност или изрично възлагане извършват определени действия с публично имущество. Лицата по чл.23 т.1 ЗДФИ са преките отчетници – лица, които получават, събират, съхраняват, разходват или отчитат имущество. Фактически отчетник по смисъла на ЗДФИ е лице, което макар да не заема официална отчетническа длъжност по щат или трудов договор, реално извършва дейности по получаване, събиране, съхраняване, разходване или отчитане на пари или материални ценности. В решение №493/23.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 586/2011 г., IV ГО, е прието, че придобИ.ето на качеството отчетник не зависи от вписването му в длъжностната характеристика. Такава може да не е издадена, тъй като законодателството не изисква за валидността на трудовото правоотношение като задължение за работодателя да състави и да връчи на работника длъжностна характеристика. Достатъчно е длъжността, която работникът заема по трудов договор, да съдържа като присъщи задължения на работника действия, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на ценности на работодателя. В конкретния случай ответникът В.П. Б. е заемал длъжността „дефектоскопист“, основните трудови функции на която са свързани с подготовка и извършване на неразрушаващ контрол, оценка на резултатите, подготовка и подписване на технически протоколи. Липсват доказателства, а и няма наведени такива твърдения, ответникът да е получавал, събирал, съхранявал, разходвал или отчитал имущество, т.е. да има качеството на пряк отчетник. Получените от ответника В.П. Б. процесни суми представляват командировъчни пари по НКС. Командировъчните пари са целеви средства за компенсиране на направените разходи от служител, изпратен от работодателя да изпълнява служебни задължения извън постоянния си адрес на работа. Те имат обезщетителен характер и включват три основни компонента: дневни, квартирни и пътни пари. Непредставянето на разходно-оправдателни документи за изплатени авансово суми за командировки, респ. неотчитането им по надлежния ред, представлява щета за работодателя и пътят за защита на работодателя е по реда на имуществената отговорност на работника или служителя /така е прието и в решение №53 от 10.05.2003 г. на ВКС по гр.д. №2706/2001 г., III ГО/. При тези данни настоящият съдебен състав намира, че ответникът е имал качеството „фактически отчетник“ по чл.23 т.1 ЗДФИ - фактически е изпълнявал материалноотчетническа дейност по трудово правоотношение и е имал задължение да отчита изразходваните парични средства, получени под формата на командировъчни пари. Съгласно т.12 ППВС №5 от 15.12.1955 г., фактическите констатации в ревизионния акт относно непозволеното Д.ние на ответника, причинната връзка между това Д.ние и настъпилата щета, размерът /паричната стойност/ на щетата и др. се считат за истински до доказване на противното. Ревизионният акт има пълна доказателствена сила относно тези факти до оборването му. Констатираните в ревизионния акт факти се считат за доказани при условие, че същият е редовен - съставен от компетентен орган в кръга на компетенциите му и по формите, предвидени за неговото съставяне. Актът се счита за документиран, когато фактическите констатации в него се основават на допустими от закона доказателства, проверени по надлежен ред от контролен орган. В подкрепа възраженията на ответника по оборването на ревизионния акт и за установяване на фактите, които страните навеждат, в производството по фИ.нсови начети могат да се събират от съда всякакви доказателства, допустими от ГПК, при ограниченията, предвидени в този кодекс /т.14/. Тези правни разрешения, макар и дадени при старата уредба на начетните производства, са актуални и при настоящата уредба и не са загубили сила. В този смисъл е и трайната и последователна практика на ВКС, обективирана в множество актове / напр. решение №256 от 26.09.2013 г. по гр.д. №1338/2012 г., ІV ГО, решение №69 от 21.05.2012 г. по гр.д. № 516/2011 г., ІV ГО, решение №97 от 22.07.2019 г. по гр.д. №2437/2018 г., III ГО, и др./. Съвкупният анализ на приложените към акта за начет документи и на събраните в първоинстанционното производство доказателства, както и фактическите твърдения на страните, обосновават приемането на извода на първоинстанционният съд, че презумпцията п о чл.22 ал.5 ЗДФИ е оборена. Констатираната при инспекцията вреда е настъпила в следствие на изплатени на ответника В.П. Б. парични средства под формата на командировъчни в резултат на непредставени редовни разходооправдателни документи – командировъчни заповеди, които не съдържат задължителните реквизити по чл.9 ал.1 НКС и неподписани от лицата по чл.10 ал.1 НКС. Непротиворечива и последователна е практиката на ВКС, че нарушаването /неспазването/ на законоустановените изисквания за реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането /при евентуално устно разпореждане/, но не и отпадане на задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си, като по този начин законът защитава интересите и на двете страни, като отчита подчиненото положение на работника или служителя в трудово-правната връзка и фактическото изпълнение дори на незаконни заповеди /така решение №123 от 14.03.2011 г. по гр.д. №1167/2010, ІV ГО, определение №147 от 04.02.2016 г. по гр.д. №6100/2015 г., III ГО, и др./. Ето защо и доколкото не е спорно, че ответникът В.П. Б. е бил командирован през процесния период, за което е представил отчети за извършените разходи, то и му се дължат командировъчни пари. Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, решението следва да бъде потвърдено изцяло в обжалваната му част. С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемите на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да се присъдят разноски във възззивното производство в размер на сумата от 1278,23 евро, представляваща адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемите адвокатско възнаграждение. По делото е представен договор за правна защита и съдействие, сключени между въззиваемите и адв. Д., според който е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на сумата от по 2500,00 лв. Според решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-483/22, правилото на чл.78 ал.5 ГПК, че при намаляване на адвокатското възнаграждение поради прекомерност съдът не може да пада под минимума в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, не се прилага. В пар.2 Наредба №1/09.07.2004 г. са определени критериите за преценката за „фактическа и правна сложност“ при определяне размера на възнаграждението. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение съответстват изцяло на естеството на правния спор, вида и обема на предоставената правна защита. Воден от гореизложеното, съдът