Решение № 4396 от 7.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 4574/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от „ДЗИ -ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“АД срещу решение № 3046/20.02.2024г., постановено по гр. д. № 25605/2022г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 47 състав, с което е отхвърлен предявения срещу СТОЛИЧНА ОБЩИНА осъдителен иск с правно основание чл. 410, ал. 1 т. 2 КЗ за заплащане на сумата от 1990, 32 лв., представляваща регресно вземане за изплатено обезщетение по застраховка „Пълно каско“, полица № 0320209910018579 от 01.10.2020 г., за вреди, причинени на лек автомобил „БМВ 530 Д Екс Драйв“, рег. № •••• от настъпило на 06.04.2021 г. ПТП, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане и основание чл. 78 ал. 1 ГПК – разноски по делото. В жалбата се твърди, че първинстанционното решение е незаконосъобразно и неправилно, постановено при неправилно приложение на материалния закон и преценка на доказателствата. Твърди, че ищецът е установил при пълно и главно доказване настъпване на всички предпоставки за възникване в негова полза на суброгационното право в съответния претендиран размер. Оспорва като неправилен и необоснован извода в първоинстанционното решение, че процесния участък, където е настъпило пътнотранспортонто произшествие е част от републиканската пътна мрежа и чието поддържане и управление е възложено на третото лице помагач - Агенция пътна инфраструктура. Твърди, че от представение от ответника споразумения и протоколи към тях, не може да се направи извода, че мястото на произшествието е извън териториалния обхват на Столична община. Моли решението да бъде отменено и постановено ново, с което се уважи предявения иск. Претендира разноски. От насрещната страна по жалбата - СТОЛИЧНА ОБЩИНА е подаден писмен отговор в срока по чл.263 ал.1 от ГПК, в който се излагат подробни съображения за правилност на обжалваното решение, респ. несъстоятелност на доводите на въззивника за порочност на съдебния акт. Третото лице помагач на страната на Столична община – АГЕНЦИЯ ПЪТНА ИНФРАСТРУКТУРА излага становище за основателност на жалбата и незаконосъобразност на постановеното решение, като счита, че за поддържането и управлението на процесния пътен участък е задължение на Столична община. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост - в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение настоящият състав с оглед доводите във въззивната жалба, намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.410 ал.1 от КЗ вр. чл.49 от ЗЗД В чл. 410 ал.1 КЗ е уредено едно специално суброгационно право в отклонение от правилото на чл. 74 ЗЗД, тъй като при настъпване на застрахователното събитие застрахователят не изпълнява чуждо правно задължение, а изплащайки застрахователно обезщетение, изпълнява свое договорно задължение, вследствие на което по силата на чл. 410 ал.1 КЗ встъпва в правата на увредения срещу причинителя на вредата. Но когато причинител на вредата е лице, комуто е възложено някаква работа, по силата на чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД отговорност носи и възложителят за вредите, причинени от изпълнителя на възложената работа при или по повод нейното изпълнението. От фактическите твърдения на ищеца в исковата молба се установява, че той е предявил спорното регресно право, основавайки го на виновното поведение на определени физически лица, които е следвало да изпълняват и осигуряват осъществяването на задълженията на Столична община и да поддържат в изправност част от пътна мрежа и носи отговорност за бездействията на тези лица. Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди. За да бъде уважена предявената регресна претенция в полза на застрахователя по имуществено застраховане срещу възложителя за имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, е необходимо същия да установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. наличие на действително застрахователно правоотношение между увредения и ищеца по имуществена застраховка относно увредения автомобил към датата на ПТП; 2. за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу възложителя по реда на чл.49 от ЗЗД поради виновно поведение на определено физическо лице по смисъла на чл.45 ал.1 от ЗЗД при или при повод на изпълнение на възложената работа и 3. застрахователят по имущественото застраховане да е изплатил застрахователно обезщетение за настъпил застрахователен риск собственика на застрахованата вещ. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. В този смисъл, не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция фактическата обстановка по делото, установена от първоинстанционния съд, а именно: между ищеца „Дженерали Застраховане“ АД и собственика на лек автомобил „БМВ 530 Д Екс Драйв“, рег. № •••• - „Райфайзен Лизинг България“ ЕООД към дата 06.04.2021г. е съществувало действително застрахователно правоотошение по договор за имуществена застраховка „пълно каско“, 06.04.2021г. ПТП, при което лек автомобил „БМВ 530 Д Екс Драйв“, рег. № ••••, по време на движение по пътното платно – пътна връзка /детелина/ от бул. Ботевградско шосе към Околовръстен път на гр. София преминава през необезопасена дупка на същото, вследствие на което по предна лява гума на автомобила възникват вреди изразяващи се в нарушаване на целостта й и формиране на въздушен балон, както и вреди то предна лява и задна лява джанти, които ска в причинна връзка с механизма на ПТП и които вреди са били поправени по реда на чл.406 от КЗ – в доверен сервиз и за който ремонт застрахователят е заплатил сумата от 1975, 32 лв., съответстваща на реалните пазарни цени. Горепосочения механизъм на ПТП се установява по безпротиворечив начин от събраните писмени документи – уведомленеие за щета и декларация, протокол за оглед на автомобил, заключение по САТЕ и свидетелски показания, които съдът кредитира като обективни, логични и пълни. Във връзка с наведеното в отговора на въззивната жалба възражение за наличие на вина на водача на лекия автомобил при управлението му, е необходимо да се посочи, че за разлика от договора за задължителна застраховка „гражданска отговорност” виновното поведение на водача на увредения автомобил не е основание за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение, в изключение на случаите на умишлено причиняване на вреди, за което липсват ангажирани доказателства, поради което дори и да се приеме, че водача в нарушение на разпоредбата на чл.20 ал.2 от ЗДвП се е движел върху платното, като не е съобразил препятствието по пътното платно, то това е ирелевантно за възникване на отговорността на застрахователя да заплати застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди. Предвид изложеното, съдът приема, че е установен механизма на ПТП, описан в исковата молба вкл. и наличие на необезопасена и несигнализирана дупка на пътното платно в гр. София, пътна връзка /детелина/ от бул. Ботевградско шосе към Околовръстен път. Основният спорен въпрос между страните по делото обаче е дали ответника Столична община е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявения иск, доколкото същата прави експулпиращо отговорността си възражение, че пътният участък, на който е настъпило процесното ПТП е републиканска пътна мрежа и за чието управление и поддържане отговорност носи третото лице помагач – Агенция пътна инфраструктура. Столична община носи само обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД, като възложител, за вредите, причинени виновно от съответни физически лица при или по повод на изпълнение на възложената им от работа, във връзка със задълженията си по чл.31 от ЗП. Съгласно разпоредбата на чл. 31 ЗП, вр. чл. 2, ал.1, т.2 ЗОС вр. § 7, ал.1, т.4 от ЗМСМА вр.чл.11, ал. 1 ЗОС вр.чл. 10, ал. 1 и ал. 3, т. 9 от Наредба № РД-02-20-19 от 12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата в общината в качеството й на собственик на общински път и следва да осъществява текущо поддържане, което включва предвидените дейности, сред които и почистване на пътното платно и ремонт на отделни разрушения - дупки, пукнатини, обрушени ръбове и др. За Столична община съществува нормативно установено поведение, с което да изпълнява задълженията си по поддържане на пътното платно в качеството й на собственик на общински път. От друга страна съгласно чл.19 ал.1, т.1 ЗП републиканските пътища се управляват от Агенция „Пътна инфраструктура“, която на основание чл.30 ал.1 ЗП осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането на тези пътища. В чл.167 ал.1 ЗДвП е предвидено, че лицата, които стопанисват пътя, го поддържат в изправно състояние, сигнализират незабавно препятствията по него и ги отстраняват във възможно най - кратък срок. В случая няма спор, че бул. Ботвевградско шосе е част от общинската пътна мрежа и Столична община като собственик има задължението за поддържането и осигуряване на безопасно преминаване през него. Околовръстен път е включен в списъка на републиканските пътища-р. II т.18, утвърдени с Решение № 945 на МС от 01.12.2004 г., издадено на основание чл. 4 ал. 1 ППЗП и обнародвано в ДВ, бр. 109/2004 г. В случая обаче, приложими са разпоредбите на чл. 30, ал. 3 от ЗП вр. чл.48 от ППЗП. Разпоредбата на чл.48 т.1 б. „б“ от ППЗП предвижда възможност за взаимно договаряне между съответната община и АПИ за съвместно извършване на дейностите по поддръжка на републиканските пътища в границите на населените места с население до 100 000 души, като във всички случаи отговорността е на АПИ т.е. по възлагане общината може да поеме задължение за подпомагане и съответно съвместно поддържане/. В случая приложимата хипотеза е тази по чл. 48 т. 2 б. „в“ ППЗП, в която организирането на дейностите по поддържане на републиканските пътища в границите на урбанизираните територии за населените места с население над 100 000 души /каквото несъмнено е гр. София/ е задължение на съответните общини и е предвидено Агенция „Пътна инфраструктура“ да участва само във финансирането със средства в размер на средногодишните разходи за поддържане на 1 км. от съответния клас път, предвидени в бюджета на фонда за текущата година. Следователно дори и да се приеме, че по аналогия от хипотезата по т.1 на чл.48 от ППЗП е допустимо АПИ и Столична община да се договорят за взаимно извършване на дейности по поддръжка на републиканските пътища в границата на урбанизираната територия на гр. София, то отговорния субект, на който законът възлага задължението и съответно носи отговорността е единствено Столична община. В този смисъл представения споразумителен протокол от 17.10.2008г. е ирелевантен за определяне субекта, който е носител на задължението за поддържане на пътния участък - връзка към Околовръстен път, дори и да се определи, че е със статут на републикански път, доколкото със споразумение между двете общината и държавната агенция не могат да се дерогират законово императивно възложени задължения, а и на следващо място в разпоредбата на чл.48 т.2 б. „в“ от ППЗП не епредвидена такава възможност /з разлика от хипотезата по чл.48 т.1 б. „б“ от ППЗП/. Отделно - на самостоятелно основание от текста на цитирания споразумителен протокол не може да се направи категоричния извод, че пътния възел от бул. Ботевградско шосе към Околовръстен път е определен като републикански път, за който АПИ се задължава да поддържа, доколкото т.2.3 препраща към т.4, а в споразумението липсва такава т.4. Представените споразумителен протокол от 16.03.2018г. и скица към непредставен споразумителен протокол от 2013г. между Столична община и Апи – л.л.70-83 от делото на СРС, касаят единствено задълженията на АПИ за съвместно финансиране на поддържането на републиканските пътища в чертите на Столична община, а не дейността по фактическото поддържане, поради което и са ирелевантни за настоящия спор. Всичко гореизложено до тук, обосновава извода, че независимо дали пътната връзка между бул. Ботевградско шосе и Околовръстен път, София е със статут на общински път или на републикански такъв, то единствения задължен субект за поддържането му е именно Столична община. При така изложените и приети за установени факти, съдът счита, че е налице фактическият състав обуславящ ангажиране на обезпечително-гаранционна отговорност по чл. 49 ЗЗД като възложител - за вредите, причинени виновно от съответни физически лица при или по повод на изпълнение на възложената им работа, въпреки че не е установено кои точно лица са извършили противоправното действие /бездействие/. От неоспореното заключение по САТЕ се установява, че пазарната стойност на поправянето на щетите на лекия автомобил е в размер на 1975, 32 лв. е в какъвто размер е изплатено застрахователно обезщетение, респективно е възникнало суброгационното право на ищеца. Според чл. 499 ал.2 пр. първо КЗ, при вреди на имущество обезщетението не може да надвишава действителната стойност на причинените вреди. При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се отчита уговорката между застрахования и застрахователя - чл.400 ал.1, ал. и ал.3 от КЗ. При положение, че друго не е уговорено се приема, че застрахователната сума е определена съгласно действителната стойност и следователно дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането, като не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност и действителната стойност на увреденото имущество, като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество/ ал.2/, т.е по пазарната му стойност./ тези, за привеждане на увреденото МПС в изправно техническо състояние, тоест, годно за движение. Макар и частите, които са повредени, в действителност да не са били нови към датата на настъпване на ПТП, няма как да се вмени в задължение на застрахованото лице да намери части, със същата степен на използване и то ще е принудено да закупи нови и техният размер е неговата действителна вреда/. В тази насока ВКС се е произнесъл и в Р № 115 от 9.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 627/2008 г., II т. о., ТК и Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, решение № 6 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 293/2010 г., I т. о., решение № 79 от 2.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 156/2009 г., I т. о на ВКС. Следователно обезщетението, което ищецът има право да получи от ответника е в размер на платеното обезщетение, ведно с ликвидационни разноски, като същите в размер на 15, 00 лв. са в рамките на обичайната търговска практика. Поради изложените съображения и несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което предявения иск с правно основание чл.410 ал.1т.2 от КЗ се уважи в предявения му размер от 1990, 32 лв. По разноските С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК и изрично направеното своевременно искане от ищеца- въззивника за присъждане на разноски за двете съдебни инстанции, такива следва да се присъдят, както следва: -в първоинстанционното производство – 759, 61 лв. съгласно списък по чл.80 от ГПК – л.135 от делото на СРС, от които 79, 61 лв. – държавна такса, 30, 00 лв. – депозит за възнаграждение за свидетел, 550, 00 лв. – депозит за възнаграждение за вещи лица по САТЕ и ССчЕ, 100, 00 лв. – юрисконсултско възнаграждение; -във въззивното производство – 39, 81 лв. – държавна такса и 100, 00 лв. – юрисконсултско възнаграждение. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Софийски градски съд