Решение № 6672 от 22.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1454/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 15.11.2022г., постановено по гр. дело № 71580/2021 год. по описа на СРС, ГО, 177 състав, е уважен предявеният Гаранционен фонд срещу С. Т. Й. иск с правно основание чл. 558, ал. 7, вр. чл. 557, ал. 2 от КЗ за осъждане на ответника да заплати сумата от 1 850, 07 лева, представляваща изплатено от ищеца застрахователно обезщетение за имуществени вреди в резултат на ПТП, реализирано на 26.12.2016г. в гр. София с участието на лек автомобил “Ауди А6”, с рег. № ••••••• и лек автомобил “Мазда 323” с рег. № ••••••• ВВ, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С. Т. Й., в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон. Излага, че СРС не се е произнесъл по релевираните в отговора на исковата молба възражения и оспорвания. Нещо повече, вещото лице по назначената автотехническа експертиза е изградило изводите си именно въз основа на оспорените от ответника писмени доказателства. Жалбоподателят сочи, че приложеният доклад по щета е без дата на съставяне, поради което няма характер на документ по смисъла на чл. 179 от ГПК. Изготвената заключителна техническа експертиза също била без дата на съставяне, поради което не можело да се направи извод кога и дали е извършен оглед на автомобила, нито точно на кой автомобил. Същите възражения били относими и към приетата техническа експертиза. На следващо място се поддържа, че първоинстанционният съд не се е произнесъл и по релевираното оспорване на основателността на иска по съображения, че уведомлението за щета е подадено две години след настъпване на процесното ПТП. В този смисъл счита, че по делото не е доказано, че вредите, които са били обезщетени от ищеца, са настъпили именно в резултат на процесното произшествие. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли в цялост. В срока по чл. 263, ал. 1 от КЗ е постъпил отговор на въззивната жалба от Гаранционен фонд, с който същата се оспорва. Навеждат се съображения, че обжалваното решение е правилно и обосновано като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материални-правни норми. Поддържа, че фактическият състав на съдебно предявеното вземане е установен въз основа на представените писмени доказателства и заключението на вещото лице по автотехническата експертиза, което следва да се кредитира като пълно и обосновано. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявен е иск с правна квалификация чл. 558, ал. 7, вр. чл. 557, ал. 1, т. 2, б. “а” от КЗ за ангажиране на регресната отговорност на ответника като делинквент по отношение на Гаранционен фонд за заплатено от него обезщетение за претърпени вреди от настъпило ПТП. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба доводи намира следното: Ищецът Гаранционен фонд твърди, че е изплатил обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 850, 07 лева, причинени виновно и противоправно от ответника, който е управлявал моторно-превозно средство без действаща задължителна застраховка “Гражданска отговорност”. Излага, че след плащане на обезщетението е встъпил в правата на увреденото лице до размера на платеното, поради което предявява регресна претенция срещу виновния водач С. Т. Й.. Ответникът не оспорва обстоятелството, че описаното ПТП на 26.12.2016г. е настъпило по негова вина, както и че е управлявал МПС без задължителна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”. Релевирани са възражения, че от процесното ПТП са настъпили вреди в твърдяния от ищеца обем и размер, както и относно наличието на причинна връзка между механизма на ПТП и нанесените щети върху лек автомобил “Ауди А6” с рег. № •••••••. Счита, че по делото не е установено какви вреди са нанесени върху автомобила, както и че пострадалият е имал право на обезщетение. Безспорно Гаранционният фонд не е застраховател и задължението му за заплащане на обезщетение възниква по силата на закона, а не поради наличие на застрахователен договор. Независимо от това, правният режим на отговорността на Фонда е аналогичен с този на застрахователя, установен в КЗ - редът за ангажиране на отговорността му и нейният обем са сходни с тези на застрахователя на делинквента при настъпване на застрахователно събитие, представляващо риск по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Поради това, доколкото спорът е свързан с настъпване на застрахователно събитие, представляващо риск по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на виновния водач, независимо от източника, който го поражда /закон или договор/, на доказване подлежат елементите на непозволеното увреждане, а именно: деяние, виновно и противоправно, както и установена вреда - причинени имуществени вреди на трето за спора лице. Следователно встъпването в правата на увредения от страна на Гаранционния Фонд срещу делинквента се обуславя от установяването на две групи факти: 1/. настъпване на вреди вследствие виновно и противоправно поведение на делинквент, управлявал МПС, което обичайно се намира на територията на Република България, като ПТП да е настъпило на територията на Република България в конкретния случай; за управляваното от виновния водач МПС да няма валидно сключена задължителна застраховка "Гражданска отговорност" и причинна връзка между събитието и причинените вреди и 2/. плащането на обезщетение за настъпилите вреди полза на увреденото лице. Доказването на тези правопораждащи факти е в тежест на ищеца съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Твърдението за липсата към момента на настъпване на ПТП на сключен валиден договор за застраховка "Гражданска отговорност", който да покрива отговорността на причинителя на вредите е за отрицателен факт, поради което ответникът, ако твърди противоположния положителен факт, носи тежестта да го докаже на основание чл. 154, ал. 1 от ГПК. На етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че на 26.12.2016г. ответникът С. Т. Й. виновно и противоправно /в нарушение на правилата за движение – в пияно състояние и след употреба на наркотични вещества е управлявал МПС без да има необходимата правоспособност – свидетелство за управление, като при движение в гр. София, бул. “Сливница” на кръстовището с ул. “Чавдарица” е ударил спрелия пред него на червен сигнал на свефотофарната уредба лек автомобил “Ауди А6”/ е причинил пътно-транспортно произшествие, в резултат на което са нанесени имуществени вреди върху лек автомобил “Ауди А6” с рег. № •••••••. Обстоятелствата относно нарушението на правилата за движение се установяват от сключеното по НОХД № 2183/2018г. по описа на СРС, НО, 2 състав споразумение, с което С. Т. Й. се е признал за виновен в това, че на 26.12.2016г. около 13 часа в гр. София, при управление на лек автомобил “Мазда 323” с рег. № ••••••• ВВ, в района на кръстовището, образувано между бул. “Сливница” и ул. “Чавдарица” е реализирал пътно-транспортно произшествие, вследствие на което е причинил по непредпазливост средна телесна повреда на повече от едно лица – на пешеходката А.А. Седевчева и на Н.Г.К. – пътник в лек автомобил “Мазда 323”. По делото е представен констативен протокол № К-1181 от 26.12.2016г., съставен след посещение на място от служител на СДВР, в който са отразени участниците в произшествието, видимите щети върху превозните средства, пострадалите лица, както и обстоятелствата и причините за ПТП. Протоколът за ПТП, съставен от компетентно длъжностно лице /служител в МВР/, в установените форма и ред, е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. Ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални познания, които съдът не притежава. В конкретния случай след посещение на място от длъжностното лице от СДВР е съставен констативен протокол за ПТП с пострадали лица, като е удостоверено, че на 26.12.2016г. e настъпило произшествие с участието на ответника, управлявал лек автомобил “Мазда 323” с рег. № ••••••• ВВ и лек автомобил “Ауди А6” с рег. № •••••••, в резултат на което са нанесени вреди на втория автомобил и на пешеходката А.С.. В протокола са описани и констатираните от длъжностното лице видими щети върху лек автомобил “Ауди А6”, а именно – деформирани задна броня, заден капак, заден ляв стоп, заден десен калник и др. Отразените в протокола обстоятелства и причини за ПТП не са оспорени от ответника, поради което съдът приема за установено, че произшествието е настъпило по вина на ответника, който при управление на лек автомобил “Мазда 323” е ударил спрелия на червен сигнал на светофарната уредба лек автомобил “Ауди А6”. По делото не е спорно и обстоятелството, че ответникът е управлявал моторно превозно средство, за което няма сключена задължителна застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, както и че ищецът е заплатил в полза на увреденото лице обезщетение в размер на 1 850, 07 лева. Като писмени доказателства са приети документи, представлящи преписка по щета, образувана въз основа на уведомление от собственика на увредения лек автомобил “Ауди А6” при ищеца. С уведомление за имуществени вреди от 23.11.2018г. И.Ц. е поискал да му бъде изплатено обезщетение за нанесените върху автомобила вреди в резултат на настъпилото на 26.12.2016г. ПТП. Изготвена е техническа експертиза от представител на ГФ, в която са описани констатираните при огледа на автомобила вреди, а именно – задна броня /за облицовка/, заден капак /за подмяна и боя/, ляв стоп /за подмяна/; под на багажник, резервна гума, джанта резервна гума, греда под задна броня, стоп десен, десен заден калник рог – заден ляв и заден десен, резервоар – гориво. В документа не е посочена дата на съставянето му. Със заключителна техническа експертиза и доклад за имуществени вреди е одобрено заплащане на обезщетение в размер на 1 850, 07 лева. И в тези два документа не е посочена дата на съставянето им. Настоящият съдебен състав счита за неоснователни релевираните от ответника възражения относно доказателствената стойност на цитираните документи. Непосочването на дата на съставяне на един частен документ не лишава същия от характера му на писмено волеизявление на неговия автор и доказателствената му сила следва да се преценява с оглед всички останали доказателства. Обективираното в недатиран частен документ писмено волеизявление поражда предвидените в него правни последици. В конкретния случай ответникът не е оспорил автентичността на посочените документи, които са подписани от техния издател, поради което следва да се приеме, че същите представляват волеизявления на техните автори – служители на ГФ. Доколкото техническата експертиза, заключителната експертиза и докладът по щета са съставени във връзка с подаденото уведомление за щета за процесния автомобил се налага извод, че най-късната дата на съставяне на същите е датата, на която е изплатено процесното обезщетение – 15.01.2019г. Това обстоятелство се установява както от изричното отбелязване в документите по преписката по щета, така и от представеното и неоспорено от ответника преводно нареждане, установяващо заплащането на определеното обезщетение в размер на 1 850, 07 лева. Неоснователни са и наведените доводи, че не са налице предпоставки за ангажиране на имуществената отговорност на ответника поради обстоятелството, че уведомлението за щета е подадено от увреденото лице две години след настъпване на инцидента. Това обстоятелство само по себе си не може да доведе до погасяване на задължението на делинквента. Възраженията, че за този период от време е възможно автомобилът да е претърпял други произшествия, които да са причинили констатираните по преписката по щета вреди, са хипотетични и недоказани. Освен това същите се опровергават категорично от приетото в първоинстанционното производство заключение на автотехническа експертиза. Настоящият съдебен състав счита, че заключението, преценено по реда на чл. 202 от ГПК, следва да се кредитира като пълно и обосновано. Оспорването му от ответника по съображения, че е изготвено въз основа на оспорени от страната документи, е неоснователно. Наведените възражения срещу писмените доказателствени средства не представляват оспорване по реда и при условията на чл. 193 от ГПК, а касаят доказателствената им стойност. Както бе посочено по-горе в мотивите на съдебното решение, непосочването на дата на съставяне на частния документ не е порок, който да рефлектира върху действителността на обективираното в него волеизявление. От заключението на автотехническата експертиза се установява механизмът, обстоятелствата и причините за ПТП. Вещото лице е посочило, че от техническа гледна точка причината за настъпване на процесното ПТП е поведението на водача на лек автомобил “Мазда 323”, който е управлявал превозното средство със скорост и дистанция, които не са му позволили да спре в рамките на опасната зона, без да настъпи съприкосновение със спрелия пред него лек автомобил “Ауди А6”. В заключението е направен категоричен извод, че описаните в констативния протокол видими щети върху лек автомобил “Ауди А6” и посочените такиви в описа на Гаранционен фонд се намират в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП. Стойността, необходима за възстановяване на увредения автомобил, изчислена на база експертна оценка съгласно Наредба № 24/08.03.2006г., към датата на ПТП е 3 212, 74 лева. С оглед изложеното се налага извод, че всички кумулативни предпоставки на съдебно предявеното вземане са установени, поради което предявеният иск е основателен. Като е достигнал до същите изводи първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено. По частната въззивна жалба срещу определение от 16.12.2022г., с което е оставено без уважение искане на особения представител на ответника за увеличаване на размера на дължимото адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция от 150 лева на 485 лева: В първоинстанционното производството ответникът по делото е представляван от назначен по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК от съда особен представител. СРС е определил възнаграждение за предоставената правна защита и съдействие в размер на 300 лева, като е задължил ищеца да внесе същата сума по сметка на съда. От представеното преводно нареждане от 17.05.2022г. се установява, че указанията на съда са изпълнени. С разпореждане от 09.11.2022г. първоинстанционният съд е разпоредил да се изплати така определеното възнаграждение в размер на 300 лева, за което е издаден разходен касов ордер, получен от особения представител на 23.11.2022г. /л. 95 от делото/. По делото е депозирана въззивна жалба от ответника чрез адв. С. Ч.. С разпореждане от 01.12.2022г. администриращият съд е определил адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство пред въззивната инстанция в размер на 150 лева. По делото няма данни ищецът в първоинстанционното производство да е внесъл така определеното възнаграждение. С молба от 02.12.2022г. адв. Ч. е направила искане за увеличаване на размера на дължимото адвокатско възнаграждение за въззивното производство от 150 лева на 485 лева, при съобразяване на установения в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. С обжалваното определение искането е оставено без уважение при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото. С подадената частна въззивна жалба е направено искане за отмяна на обжалваното определение по доводи за неправилност и постановяване на друго, с което да бъде увеличено възнаграждението на особения представител от 150 лева на 485 лева. Настоящият съдебен състав счита, че частната въззивна жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да стигне до този извод съобрази обстоятелството, че като участник в процеса, особеният представител разполага с право на възнаграждение, което се определя от съда, съобразно фактическата и правна сложност на делото - чл. 47, ал. 6 изр. 2 ГПК. Единствената възможност, при отказ на съда да се съобрази с това право на особения представител, е признаване съществуването на негово самостоятелно право на обжалване на акта, материализиращ този отказ. В тази насока е константната практика на ВКС, намерила израз в определение № 18 от 11.01.2016г. на ВКС по гр.д. № 6797/2014г., IV ГО, о пределение № 318 от 29.04.2014г. на ВКС по ч.гр.д. № 2463/2014г., IV ГО, о пределение № 338 от 27.06.2012г. на ВКС по ч.гр.д. № 324/2012г., I ГО, о пределение № 227 от 3.05.2010г. на ВКС по ч.гр.д. № 114/2010г., III ГО, определение № 53 от 04.02.2022г. по ч.т.д. № 44/2022г. на ВКС, II ТО и др. Независимо от изложеното съдът счита, че към настоящия момент е отпаднал правният интерес от депозираната частна въззивна жалба по следните съображения: При постъпване на делото във въззивния съд е констатирано, че въззивникът е представляван от назначен по реда на чл. 47 от ГПК особен представител, като дължимото възнаграждение за предоставената защита и съдействие не е било внесено. Ето защо е задължил въззиваемата страна и ищец в първоинстанционното производство да внесе по сметка на СГС възнаграждение за особения представител в размер на 485 лева, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при съобразяване на приложимата редакция на разпоредбата – ДВ, бр. 88 от 2022г. Така определеното възнаграждение е било внесено и съответно заплатено на адв. Ч., видно от издадения по делото разходен касов ордер. С оглед изложеното се налага извод, че за жалбоподателя е отпаднал правния интерес, тъй като търсената защита срещу отказа на първоинстанционния съд по чл. 248 от ГПК по същество е дадена, поради което частната въззивна жалба следва да се остави без разглеждане, а производството в тази част да бъде прекратено По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски в общ размер на 585 лева, от които 100 лева за юрисконсултско възнаграждение и 485 лева – депозит за възнаграждение за особения представител на насрещната страна. С оглед изхода на спора и предвид задължителните разяснения, дадени в т. 7 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълкувателно дело № 6/2012г., ОСГТК, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС дължимата за въззивното обжалване държавна такса в размер на 37 лева, доколкото въззивното производство е инициирано чрез назначения по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител. С оглед цената на предявения иск и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд