Решение № 194 от 12.2.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 2995/2025 г.

Производството е по реда на чл. 247 ГПК, чл. 248 ГПК и чл. 251 ГПК. Постъпила е писмена молба от М. А. Г. с ЕГН •••••••••• и адрес: гр. •••••••••, чрез адвокат Д., с която иска от съда да допусне поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 35/09.01.2026 г., постановено по възз. гр. д. №2995/2025 г. по описа на ПдОС, като в диспозитивната част да бъде записано, че съдът отхвърля предявените искове за разликата над 167 лева до пълния претендиран размер от 354,57 лв. – главница, дължима по договор за стоков кредит от 03.07.2022 г., сключен с „••••••••и сумата за разликата над 58,80 лева до пълния претендиран размер от 341,94 лв. – главница, дължима по договор за стоков кредит от 08.05.2022 г., сключен с „•••••••, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д.№ 11469/2023 г. на ПдРС. Освен това се иска да бъде изменено посоченото по-горе решение в частта за разноските, като се присъдят изцяло направените от М. А. Г. разноски. Също така се иска и тълкуване на решението. В срок е постъпил отговор на молбата от „•••••• –универсален правоприемник на •••••••, с който възразява срещу депозираната молба. Пловдивският окръжен съд, след като обсъди доводите и възраженията на страните и взе предвид данните по делото, намира следното: Молбата за поправката по чл.247, ал.1 от ГПК е допустима. По същество молбата по чл.247 от ГПК е неоснователна по следните съображение: Разпоредбата на чл. 247, ал. 1 ГПК дава възможност на съда, който е постановил решението, по своя инициатива или по молба на страните да поправи допуснатите очевидни фактически грешки. Това са грешки, които не се състоят в погрешно формирана воля на съда, а в нейното външно изразяване, т. е. несъответствие между формираната воля на съда и нейното външно изразяване в диспозитива на решението. Неоснователно е искането за поправка на постановеното от съда решение, тъй като въззивният съд е потвърдил Решение № 3999/25.08.2025 г., постановено по гр. д. № 18012/2023 г. по описа на РС –Пловдив в частта му, с която е признато за установено, че М. А. Г. с ЕГН •••••••••• дължи на „••••••••• –универсален правоприемник на „••••••••• сумата за разликата над 167 лева до пълния претендиран размер от 354,57 лв. – главница, дължима по договор за стоков кредит от 03.07.2022 г., сключен с „•••••••, ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда– 03.08.2023 г. до окончателното погасяване и сумата за разликата над 58,80 лева до пълния претендиран размер от 341,94 лв. – главница, дължима по договор за стоков кредит от 08.05.2022 г., сключен с •••••••, ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда– 03.08.2023 г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д.№ 11469/2023 г. на ПдРС, т.е. няма несъответствие между формираната воля на съда и нейното външно изразяване в диспозитива на решението. Поради изложеното молба за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение № 35/09.01.2026 г., постановено по възз. гр. д. №2995/2025 г. по описа на ПдОС, следва да бъде оставена без уважение. Досежно молбата по чл. 248 ГПК. С постановеното по делото решение въззивният съд е уважил и то само частично въззивната жалба на М. А. Г. и тъй като е била защитавана безплатно по делото от адв. В. Д., то съгласно чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата съдът е определил в полза на адв. В. Д. адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на М. А. Г. по реда на чл.38, ал.1, т.3 ЗА в размер от 400 лева за всяка една инстанция. Като съобразно изхода на спора в полза на адв. В. Д. е присъдено адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска за оказаната безплатна правна помощ на М. А. Г. по реда на чл.38, ал.1, т.3 ЗА в размер от 99 евро /193,62/ лева за всяка една инстанция или общо 198 евро /387,24 лв./ за две съдебни инстанции. Поради това не са налице основанията за ревизиране на постановеното по делото решение в частта за разноските,а молбата по чл.248,ал.1 от ГПК следва да се оставят без уважение,като неоснователна. Касателно искането за тълкуване на решението, съдът намира следното: Молбата е процесуално допустима, тъй като изпълнението на постановеното решение не е приключило. Не се налага насрочването на делото за разглеждане в открито заседание съгласно чл. 251, ал. 4 от ГПК, тъй като искането на ответника е ясно изразено в писмената му молба. Разгледана по същество, молбата за тълкуване е неоснователна. С постановеното по делото решение, чието тълкуване се иска, съдът се е произнесъл като въззивна инстанция по искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415 ГПК във вр. с чл. 240 ЗЗД, чл. 9 ЗПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД чл. Съобразно приетото в правната доктрина и съдебната практика тълкуване на съдебното решение се налага, когато изявената от съда воля в диспозитива на същото е неясна или той съдържа противоречие или двусмисленост, което го прави неизпълним. Според настоящия състав на съда тези предпоставки в случая не са налице, тъй като постановеното от съда в диспозитива на решението е ясно и не се нуждае от тълкуване, включително и по въпроса, посочен в молбата. Волята на съда, материализирана в диспозитива на решението, предмет на подадената молба за тълкуване е ясно изразена досежно дължимите от ответницата главници. Ето защо искането за тълкуване на решението следва да се остави без уважение. От деня на обявяване на съдебното решение се слага край на съдебното производство и съдът се десезира с отнесения до него правен спор. Неизменимостта или неоттегляемостта на решението е забрана да се отменя или изменя решение от съда, който го е постановил(чл.246,ал.1 ГПК).Тази забрана влиза в сила от деня на обявяването на решението. Докато не е обявено решението, даже и да е подписано ,може да бъде заменено с друго. Логическото основание за неизменимостта на решението е изчерпването на правосъдната власт на съда по делото, след като той е постановил решение. Правно-политическото оправдание на неизменността е опасността за доверието в правосъдието и за стабилитета на съдебните актове,която би се създала,ако съдът би могъл сам по всяко време да изменя или отменя собствените си решения. Затова неизменимостта на решението важи без ограничение във времето.То е неизменимо както по почин на страната , така и по почин на съда. Забраната на чл.246,ал.1 от ГПК не се накърнява при поправка на очевидна фактическа грешка, при допълване или при тълкуване на решението, защото при тях изразената в решението воля на съда остава непокътната. Ако съдът въпреки неизменимостта на решението го измени или отмени, неговият акт ще бъде нищожен. Нищожен ще бъде и новият акт, който би постановил вместо предишното решение./В този смисъл проф. д-р •••••• „Българско гражданско процесуално право”, 6-то изд., стр.339- 342/. Така дадените разяснения досежно забрана да се отменя или изменя решение от съда, който го е постановил, пренесени спрямо постановеното от въззивния съд съдебно решение, обосновават извод за неоснователност на молбата на жалбоподателя. Така мотивиран, Пловдивски окръжен съд