Решение № 116 от 1.8.2025 г. на Окръжен съд - Видин по дело № 120/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 623 от 20.10.2024 г., постановено по гр.дело № 288/2024 г., В.ският районен съд е осъдил Д. М. Д., ЕГН ••••••••••, от с.П., обл.В., ул.“Т•• да заплати на „Т.“ООД, ЕИК •••, със седалище и адрес на управление: гр.С., ж.к.»О•• сумата в общ размер на 11 887, 40 лева, представляваща обезщетение по спогодба от 03.11.2021 г. ведно със законната лихва, считано от 02.02.2024 г. до окончателното изплащане. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение за забавено плащане върху главницата, в размер на 2026, 72 лева. Присъдени са и разноски по производството. Постъпила е въззивна жалба от Д. М. Д., ЕГН ••••••••••, с която се оспорва изцяло постановения от първата инстанция съдебен акт. Поддържа се, че решението е неправилно, необосновано и постановено при неправилно приложение на материалния закон. Жалбата е бланкетна, конкретни доводи не са посочени. Иска се да бъде отменено решението и отхвърлен иска. Не са въведени искания по доказателствата. В законоустановеният срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.“ООД, ЕИК •••. Въззиваемата страна развива подробни доводи, че първоинстанционното решение е правилно, обосновано и постановено при спазване на материалния и процесуалния закон. Поради липсата на конкретни оплаквания в жалбата е изложил позицията си, застъпена пред РС. Твърди се, че ВРС е възприел правилно установената по делото фактическа обстановка и въз основа на нея, след задълбочен анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, е достигнал до извод за основателност и доказаност на предявената претенция. На тази база се претендира потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт като правилен и законосъобразен. Не се въвеждат искания и възражения по доказателствата. Претендират се разноски за настоящата съдебна инстанция. В съдебно заседание въззивникът „Т.“ООД, ЕИК •••, редовно призован не се явява и не изпраща процесуален представител. Постъпила е молба, с която се заявява становище по спора, представен е и списък по чл.80 ГПК. В съдебно заседание въззиваемата страна, редовно призована не се явява лично и не изпраща процесуален представител. Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивният съд е приел жалбата за редовна и допустима, подадена от надлежна страна в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт, като я е внесъл за разглеждане в открито съдебно заседание. При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил. Решението с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустим иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК - предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба. При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящия съдебен състав, след преценка на събраните доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Съображенията за това са следните: Първоинстанционното решение жалбоподателят е обжалвал с бланкетна въззивна жалба, съдържаща оплакване за необоснованост и незаконосъобразност, каквато жалба е допустима, като изискването на чл. 260 т. 3 ГПК има пряка връзка с ограничения характер на въззивното обжалване съобразно чл. 269 пр. 2 ГПК, доколкото посочената в жалбата порочност на решението определя обхвата на дейността на въззивната инстанция. Съгласно посочената правна норма задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или когато сл. за защита на интереса на определени частноправни субекти. Извън тези две хипотези при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на посочените негови фактически констатации. В този смисъл е задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и константната такава, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК- Р. № 250/27.06.2011 г. по гр. д. № 1061/2010 г. на ІV г.о.; Р. № 764/19.01.2011 г. по гр. д. № 1645/2009 г. на ІV г.о.; Р. № 14/07.02.2014 г. по т.д. № 1130/2013 г. на ІІ т.о.; Р. № 196/11.04.2012 г. по т.д. № 994/2010 г., ІІ т.о.; Р. № 702/05.01.2011 г. по гр. д. № 1036/2009 г. ІV г.о. В т. 2 на посоченото Тълкувателно решение е прието, че предвид съдържащата се в ГПК правна уредба на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като може да потвърди или отмени решението, като обект на въззивна дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор. Посочено е, че дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение и ако са налице опорочени извършени от първата инстанция процесуални действия, въззивният съд следва да отстрани пороците чрез собствени действия по установяване на фактите и прилагане на правото, включително да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Изложени са и съображения, че в изпълнение на основополагащия принцип за законност /чл. 5 от ГПК/ въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на императивния материален закон, дори във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване по аргумент от чл. 262, ал. 1, връзка с чл. 260, ал. 1, т. 3 от ГПК. Предвид характеристиката на въззивното производство като ограничен въззив, въззивната инстанция следва да постанови решението си при съобразяване с фактите, установени по делото. При бланкетна въззивна жалба дейността на въззивния съд се изчерпва с извършване на правилната според него правна квалификация и субсумиране на събрания фактически и доказателствен материал под приложимата според въззивния съд материалноправна норма. В конкретният случай, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на императивни материални норми. Не е налице и служебно задължение за съблюдаване интересите на някои от страните в производството, предвид рязясненията, дадени в посоченото ТР. При това положение и предвид липсата на конкретни, каквито и да било, оплаквания във въззивната жалба, настоящият състав на въззивната инстанция приема, че не дължи служебна проверка за правилността на обжалвания съдебен акт. Както се посочи, при съобразяване със задължителния характер на указанията по приложение на процесуалния закон по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, с оглед приложимостта им в настоящото въззивно гражданско производство, въззивният съд извърши служебна проверка за правилност на решението относно допуснати нарушения на императивни материалноправни норми от първата инстанция, и не констатира такива. Предвид изложеното, настоящата инстанция приема, че решението като правилно следва да бъде потвърдено. По разноските: При изхода на спора пред въззивния съд, право на разноски на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК има въззиваемата страна „Т.“ООД, ЕИК •••, която е релевирала своевременно искане за присъждането им и е представила доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение пред втората инстанция в размер на 864 лева. По обжалваемостта: Настоящото съдебно решение не подлежи на касационен контрол, съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК, съгласно която не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 2 0 000 лв. за търговски дела. Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, ВОС