Решение № 54 от 29.4.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 28/2024 г.

Производство пред Апелативен съд Велико Търново по глава тридесет и трета от НПК. Образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на адв. Б., защитник на осъдената М. Х. С. за възобновяване с алтернативни искания за отмяна на решението по ВНОХД 248/2023г. на ОС Габрово и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав; отмяна на Решението по цитираното ВНОХД, както и Присъдата по НОХД 975/2022г. на РС Габрово и оправдаване на подсъдимия или изменение на атакуваните съдебни актове с приложение разпоредбата на чл. 55 от НК и налагане на наказание „Пробация“ по отношение на осъденото лице. С искането за възобновяване са посочени основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т.3 от НПК. Изтъква се, че ГОС не е отговорил на възражения, направени от защитата в подадената жалба, а освен това неправилно е тълкуван и процесуалния закон. Твърди се непълнота на обвинителният акт; неправилно извеждане на осъдителните изводи; превратно тълкуване на доказателства; нарушено формираното вътрешно убеждение на въззивната инстанция; след като неправилно са приобщени писмени доказателства, незаконосъобразно е и направеното им предявяване в съдебно заседание; неправилно бил определен периода на извършване на деянието като не е съобразен с показанията на св. Р. Й., според когото липсата е установена през м. октомври 2018г.; не било установен как е извършено разпоредителното действие. Изложени са в тази връзка твърдения за непълнота на мотивите на въззивното решение и необсъждане на възраженията на защитата на осъдения относно всички тези посочени обстоятелства. Съдът неправилно е приел наличие на причинно-следствена връзка между липсата и поведението на подсъдимата, въпреки цитираната от самия него практика на ВКС. В съдебно заседание осъдената М. С. и защитникът й поддържат искането за възобновяване с всички основания, посочени в него и при трите направени алтернативи. Представителят на АП – В. Търново дава заключение, че искането за възобновяване е неоснователно и предлага като такова да бъде оставено без уважение. Великотърновският апелативен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда № 44 от 10.07.2023 г. по НОХД № 975/2022 г. Габровски районен съд е признал подсъдимата М. Х. С. за виновна в това, че в периода 27-29.11.2018г. в гр. Габрово, в качеството си на длъжностно лице – касиер в заложна къща „София комерс – заложни къщи“ АД присвоила чужди движими вещи – 4 бр. златни монети 6, 45гр. 22 карата, на обща стойност 1584, 82лв, връчени й в това качество и поверени й да ги пази и управлява, като до приключване на съдебното следствие пред първоинстанционният съд вещите са заместени чрез изплащане на тяхната стойност – престъпление по чл. 205 ал.1 т.1 от НК. Наложил й е наказание 6 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено по реда на чл. 66 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Признал е подсъдимата за невинна по първоначално повдигнатото й обвинение по чл. 201 ал.1 от НК. С присъдата съдът е осъдил подсъдимата да заплати на гражданския ищец Р. Г. И. законната лихва върху сумата от 15984, 82лв, считано от датата на увреждането до окончателното изплащане. В тежест на подсъдимата С. са били възложени направените по делото разноски. По въззивна жалба на защитника на подсъдимата С. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 248/2023 г. по описа на ГОС. С решение № 90 от 18.12.2023 г. въззивният съд е потвърдил съдебния акт на районния съд в наказателната му част и е обезсилил присъдата в гражданската й част, с която подсъдимата е осъдена да заплати законната лихва върху сумата от 1584, 82лв. от датата на деянието до окончателното изплащане. Решението на Окръжен съд Габрово не е подлежало на касационна проверка и е влязло в законна сила от момента на постановяването му – 18.12.2023г. Молбата на осъдената С. за проверка на наказателното дело по реда на възобновяването е подадена на 05.01.2024г., поради което искането е допустимо - подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок и срещу акт, подлежащ на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК съгласно чл. 419, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество, искането на осъдената М. Х. С. е неоснователно. При постановяването на решението по ВНОХД № 248/2023 г. по описа на ГОС и на потвърдената с него присъда по НОХД № 975/2022 г. по описа на ГРС, апелативният съд, в настоящият си състав не установи съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 3 от НПК. Макар и формално изтъкнати в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, на практика претенциите на искателя са насочени срещу правилността на възприетите от съдебните инстанции фактически констатации, въз основа на които са формирани изводите за обективната и субективна съставомерност на престъплението по чл. 205 от НК. В настоящото производство, апелативният съд проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да може самостоятелно да формулира нови фактически положения, различни от приетите от въззивния съд. Задълженията на настоящата съдебна инстанция са ограничени до проверка за спазването на съдопроизводствените правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване. Твърди се изначална непълнота на ОА. Това възражение е правено още пред първия съд в рамките на проведеното разпоредително заседание. На него съдът е дал отрицателен отговор, като е приел, че така изготвеният и внесен ОА отговаря по съдържание на изискванията на чл. 246 от НПК. Това определение е било предмет на проверка от въззивният съд по жалба на защитата на осъдената, който също е приел, че не са налице непълноти и неясноти в ОА. При направеното за пореден път също възражение в рамките на разглеждане на делото пред въззивният съд, в решението си той е отбелязал, че на основание чл. 248 ал.3 от НПК тези възражения са недопустими. Принципно възражение за нередовност на обвинението поради пороци, неясноти и противоречия в обвинителния акт може да бъде валидно направено и пред въззивната инстанция, доколкото установената в чл. 248, ал. 3 от НПК преклузия за това беше преодоляна с Решение от 21.10.2021 г. по Дело C-282/20 на Съда на Европейския съюз, с което се прие, че ограничителна процесуална правна норма от вътрешното законодателство, каквато е разпоредбата на чл. 248, ал. 3 от НПК, не съответства на Правото на ЕС и конкретно на член 6, параграф 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Нормативното несъответствие, констатирано от СЕС, налага националният съд на всяка държава – членка на ЕС, включително българският съд, да не съобразява установената в чл. 248, ал. 3 от НПК забрана за преразглеждане на такова възражение, поради което въззивната инстанция е дължала произнасяне по него независимо, че е било поставено за обсъждане и е получило отговор в разпоредителното заседание на първоинстанционния съд, чието определение е потвърдено и от въззивна инстанция. Разгледано по същество, в светлината на задължителната съдебна практика (ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС) и данните по конкретното дело, възражението е неоснователно. В обвинителния акт, сложил началото на съдебното производство по НОХД № 975/2022 г., са посочени фактите, имащи значение за формулиране на фактическите и правни рамки на обвинението срещу С.. От него се установяват всички изискуеми от чл. 246, ал. 2 и 3 от НПК обстоятелства. Безспорно е, че обвинителният акт трябва да съдържа всички посочени в цитираната норма обстоятелства, но неговото конкретно съдържание се определя от спецификата на всяко престъпление и неговите съставомерни признаци. В конкретния случай прокурорът е изложил обстоятелства, обуславящи длъжностното качество на С. по см. на чл. 93, т. 1. б“Б“ от НК, периодът на извършването на деянието, действията, извършени от подсъдимата – взела и продала движимите вещи/златни монети/. По този начин обвинителният акт е съдържал всички необходими елементи, за да се приеме, че осъдената М. С. е била наясно за престъплението, в което е обвинена - време, място и начин на извършването му, както и пострадалото лице и причинената му вреда. Посочването на тези обстоятелства е достатъчно пълно и ясно както в обвинителния акт, с което той отговаря на изискванията на чл. 246, ал. 2 от НПК и с оглед тълкуването, направено от ВКС с ТР № 2/2002 г., така и в присъдата и във въззивното решение, съобразно критериите на чл. 305, ал. 2 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Не е нарушено правото на защита на подсъдимата да узнае и разбере фактите по обвинението и да организира защитата си. Всички останали възражения, направени в настоящото искане за възобновяване са правени и пред въззивната инстанция и тя е дала отговор на същите. Настоящият състав на апелативният съд намира, че въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което липсват пороци в доказателствената й дейност, които да доведат до съмнителност на крайните осъдителни изводи. Във въззивното решение, съдът е изложил самостоятелно възприетата от него фактическа обстановка, която в значителна степен преповтаря възприетата от първия съд. Съществено място съдът е отделил на анализа на доказателствата, както по отделно, така и в тяхната съвкупност. Въззивната инстанция е фокусирала вниманието си основно върху показанията на св. Й. и на св. Р. И.. Особено внимание, предвид наличието на възражения в тази насока от защитата, е обърнато на показанията на св. Й., и по- конкретно на тези, от тях, които съдът възприема за достоверни. Действително в показанията на свидетелят се констатира известно противоречие относно моментът на започване на проверките и моментът на извършване на проверката за вещите – златните монети на пострадалата И. и констатацията, че същите са заменени с фалшиви. В смисъла на посоченото окръжният съд е дал законосъобразен отговор по какви съображения се приемат показанията на свидетеля, депозирани на 02.09.2019г., тъй като в тях последователно и хронологично се описват извършените от него действия и какво конкретно ги е наложило и единствено в тях има детайлно посочени събитията по дати. Освен всичко изложено от въззивният съд, настоящата инстанция тук намира за необходимо да добави, че именно тези показания съответстват на посоченото от свидетелят в съдебно заседание, че веднага след извършване на проверката в края на месеца се обадил на ръководството да попита какво да прави и е взето решение за прекратяване дейността на заложната къща в гр. Габрово. Този факт се подкрепя и от датата на приложената към ДП заповед за прекратяване на трудовото правоотношение по отношение на С., която също е с дата 29.11.2018г. С оглед на изложеното възражението за неправилно определена дата на извършеното деяние се явява неоснователно. Основното възражение, което се прави, касае писмените доказателства, събрани в хода на предварителната проверка – основно заложен билет, трудов договор и длъжностна характеристика. Според становището, застъпено в искането те не могат да бъдат ползвани от съда, тъй като не били приобщени по надлежния ред. Въззивният съд е дал отговор и на това възражение. Касае се за писмени доказателства, които в оригинали са представени още в рамките на предварителната проверка. Именно така извършената предварителна проверка и събраните с нея посочени доказателства са послужили като основание за образуване на ДП от прокурора. Твърдението на искателя, че е следвало това писмено доказателство да бъде предадено с приемо –предавателен протокол не намира опора в закона. Касае се за писмени документи, съдържащи релевантна за делото информация, а не за такива, който да отразяват процесуалноследствено действие, извършено в рамките на наказателно производство от разследващ орган и при условията на НПК не се касае и за веществени доказателства, за да се изисква приемо- предавателен протокол. Ето защо не е налице пречка, така събраните писмени доказателства, именно въз основа, на които е образувано ДП да бъдат ценени от съдилищата. Няма законова забрана и за предявяване на страните и свидетелите в съдебно заседание от съда на писмени доказателства с цел установяване на определени факти и обстоятелства. Соченото в искането решение на ВКС, в подкрепа аргументацията за негодност на писмените доказателства е неотносимо, тъй като касае извършено процесуално- следствено действие по претърсване и изземване и свързаната с него наличие или липса на неотложност. В мотивите на въззивното решение е направен задълбочен анализ на доказателствата във връзка с обстоятелствата имало ли е установена липса за инкриминирания период, на какво се е дължала, имала ли е отношение към поведението на подсъдимата. Съдържанието на атакуваните съдебни актове категорично изяснява, че правнорелевантните факти са приети за установени въз основа на събраните в достатъчен обем доказателства. Във въззивното решение са изброени и анализирани всички доказателствени източници, ползвани при установяването на фактологията на деянието, приетите фактически положения са обособени, като всяко е обсъдено самостоятелно и са посочени конкретните доказателства, въз основа на които е изведено. Внимателният прочит на съдържанието на въззивния съдебен акт, не подкрепя залегналите в искането за възобновяване множество конкретни възражения за липса на мотиви по отношение на относими към процесното деяние доказателствени източници. Въззивният съд е разяснил подробно позицията си и изрядно е спазил изискванията, съответно, на чл. 305, ал. 3 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Именно консатираното отсъствие на съществени непълноти в мотивировката на съдебния акт дава възможността на настоящата инстанция да установи действителната воля на инстанциите по фактите и да осъществи контрол за правилността на вътрешното им убеждение. Съдебните инстанции, извършвайки съвкупен анализ на доказателствата са достигнали до законосъобразен извод за наличие на причинно-следствена връзка между констатираната липса и поведението на осъдената. В акта на въззивният съд е обърнато особено внимание на длъжностното качество на осъдената, акцентирано е на наличието на заложен билет за залог на четири броя златни монети, собственост на пострадалата Р. И., от времето, когато на длъжност касиер в заложната къща е била именно С.. Обяснено е и по какви съображения се приема съответствие на грамажа на монетите с описаното в заложния билет – 6, 45гр. злато 22 карата се равнява на 41гр. злато 14карата, като подробно са анализирани свидетелските показания в тази насока и относно броя на монетите и относно въпросът как е установено, че са златни. Вследствие на този обстоен анализ е изведено последователно фактическото положение, че липсата на инкриминираното имущество е резултат от съставомерното поведение на осъдената С.. След като не е установена друга причина или фактори за настъпването на констатираната липса, освен личния принос на осъдената, въззивният съдебен състав с основание е извел констатация, че щетата е следствие именно на противозаконните разпоредителни действия на С.. Неоснователно е и възражението за липсата на нарочен опис, с който да са връчени вещите на осъдената, в качеството й на длъжностно лице, защото не е необходимо връчването на повереното имущество да е станало с формален писмен акт. Достатъчно е длъжностното лице да е встъпило в изпълнение на функциите си по пазене и управление на вещите. Последното обстоятелство е безспорно установено. С оглед наличието на възстановяване от осъдената на сумата, на която са оценени златните монети правилна е приетата от съдилищата квалификация по привилегирования състав на чл. 205 от НК. Ето защо при правилно установени фактически положения, материалният закон също е приложен правилно. В този смисъл настоящият състав не констатира нарушение на закона по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Това възражение се претендира като последица от твърдяните процесуални нарушения при извеждането на правнозначимата фактология на деянието. След като се прие, че като такива не са допуснати, то в настоящото производство съдът е обвързан с приетите от предходния съдебен състав факти, обусловили и правилното приложение на материалния закон. Даден е мотивиран отговор и на възражението на защитата защо деянието не съставлява кражба по смисъла на чл. 194 от НК. С искането на защитника на осъдената М. С. се оспорва изцяло и явната справедливост на наложеното наказание на осъдената. Доводите, които се сочат в тази насока са съдействие на органите на ДП, изключително дългият период, който е изминал от извършване на деянието, чистото съдебно минало, подбудите за реализация на деянието, личността на дееца. При индивидуализацията на определеното спрямо дееца при условията на чл. 54, ал. 1 от НК наказание – шест месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, съдилищата са съобразили всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, като правилно са приели наличието на значителен превес на смекчаващите. Едновременно с това и в отговор на направени възражения на защитата за приложението на чл. 55 от НК, въззивният съд в мотивите на решението си е отделил обстойно внимание на отсъствието на многобройни смекчаващи вината обстоятелства, както и липсата на изключително такова. Взел е предвид, че настоящото деяние не е с по- ниска обществена опасност от деянията от този вид, а със съответната такава. Съдът правилно е констатирал, че липсва оказано съдействие от страна на подсъдимата, което да бъде разглеждано като смекчаващо вината обстоятелство. Взето е предвид чистото й съдебно минало. Изтеклият период от извършване на деянието – 5 години, през които е извършено деянието, приключило е и ДП и съдебното – на две инстанции, с влязъл в сила съдебен акт изобщо не може да бъде определен като изключително дълъг, така, както твърди защитата на осъдената и не е от категорията продължителност, която да бъде обсъждана като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Не се разкриват и особено положителни характеристични данни за личността на осъдената, доколкото по делото са инкорпоринаи данни, че не се касае само до присвояване вещите на пострадалата И., а и до множество други извършени от нея нарушения в рамките на заеманата от нея длъжност касиер в заложната къща. Ето защо и съставът на апелативен съд Велико Търново, намира, че така диференцирано по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанието на осъдената е справедливо и допринася за изпълнение на целите по чл. 36 от НК. Изложеното до тук, навежда на извод за неоснователност на искането за възобновяване с неговите три алтернативи. Водим от изложените съображения, Апелативен съд В. Търново