Решение № 518 от 24.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 944/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 16226 от 09.10.2023 г., постановено по гр. д. № 38653/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 62-и състав, са отхвърлени предявените от З. В. С. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2, вр. чл. 82 ЗЗД, вр. чл. 357 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 12 600 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснато увеличение в дохода на ищеца за периода 01.07.2018 г. – 01.07.2021 г., в причинна връзка с неизпълнение на задължение на ответника по трудов договор № 486 от 12.10.2001 г. да му осигури условия за зачисляване за придобиване на образователна и научна степен „доктор“ в самостоятелна подготовка, и сумата 3 816 лева, представляваща мораторна лихва за периода 01.07.2018 г. – 01.07.2021 г. – като неоснователни. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на Н.Б.У. на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 4 сумата от 2000 лева – разноски по делото. Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ищеца, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционния съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите на СРС. Въззивникът твърди, че макар СРС да е установил липсата на акредитирана докторска програма по „Финансово“ право в Н.Б.У., първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил исковете. В тази връзка поддържа, че доколкото в Н.Б.У. няма акредитирана програма, няма възможност да се приложи чл. 31 от НРАСНБУ, уреждаща възможността за съвместна докторантура. Сочи, че в първоинстанционното производство не са събрани никакви доказателства, от които да се установи съществуването на партньорски отношения между ответника и друг университет, в който е налична акредитирана докторска програма по „Финансово право“. Отбелязва, че противно на приетото от СРС, ищецът не претендира пропуснат доход от трудово правоотношение, а обезщетение за неизпълнението по отношение на ищеца от ответника на нормативно, а не договорно задължение с трудовоправен характер, чието стойностно изражение е съобразено с размера на редовно изплащаното от Н.Б.У. на лицата, които са придобили образователната и научна степен „доктор“. Излага съображения, че въпросът дали ищецът би успешно защитил докторска степен не подлежи на обсъждане, тъй като липсва нормативна задължителност за подобен и дължим от ищеца резултат. Акцентира върху това, че той няма задължение да търси къде може да се зачисли в акредитирана докторска програма по „Финансово право“, но работодателят ответник има нормативно задължение да осигури условия по смисъла на пар. 6 от ПЗР на ЗРАСРБ и след като ги оповести, заинтересованите лица да вземат мотивирано решение как да постъпят. Поддържа, че не са събрани доказателства за условията, при които зачислено за обучение в друго висше училище лице от академичния състав на Н.Б.У. може да прекъсне преподавателската си дейност за целите на обучението си за доктор, за условията, при които Н.Б.У. ще заплаща съпътстващите разходи за транспорт и нощувка при обучение от висше училище извън столицата, както и при какви условия служител на Н.Б.У. може да отсъства от редовно провежданите в сградата на ответника учебни занятия за срока на обучението си в друг университет. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционния съдебен акт и поради нарушение на процесуалните правила, изразяващи се в необсъждане на събраните по делото доказателства. Твърди, че първоинстанционният съдебен акт е недопустим, тъй като ищецът нямал качеството на кредитор по отношение на работодателя. В тази връзка сочи, че ищецът е изправна страна в трудовото правоотношение и цели да репарира последиците от противоправното бездействие на работодателя. Въззивникът поддържа, че обжалваното първоинстанционно съдебно решение е недопустимо и поради факта, че СРС се е произнесъл по заявено и поддържано в хода на трудовия спор от ответника искане за присъждане в полза на ответника на разноските с включено ДДС. В тази връзка твърди, че данъчните задължения имат строго определен носител и косвеният данък, какъвто е ДДС, се дължал единствено от лицето, което ползва облагаема доставка на стока или услуга. При подробно изложените оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение въззивникът ищец моли съда да отмени обжалвания акт и претендира разноски. Въззиваемата страна ответник – Н.Б.У., в законоустановения срок, чрез адвокат С. Л.- Н., е подал писмен отговор на въззивната жалба, в който изразява становище за нейната неоснователност. Твърди, че ответникът е осигурил условия за ищеца да проведе обучение по докторантура за придобиване на научна степен „доктор“, като няма данни да е кандидатствал за такова обучение в други университети, в които е налична докторантура по „Финансово право“. Поддържа, че доколкото кандидатстването за акредитация зависи от наличието на хабилитирани преподаватели, с които Н.Б.У. не разполага, последният не може да кандидатства за акредитация за обучение по докторантура по „Финансово и данъчно право“. Поради тази причина ответникът е приел вътрешни актове, с които е предоставил възможност на лицата, заемащи длъжността „асистент“, без докторска степен, да се зачислят както в Н.Б.У., така и в друг университет при заплащане на таксите от висшето училище. В тази връзка сочи, че по делото са събрани доказателства, че таксите са поемани служебно от Н.Б.У.. Оспорва доводите на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че искът за заплащане на допълнително възнаграждение е неоснователен, тъй като ищецът не само не е придобил научна степен „доктор“, но не е участвал в конкурс, не е изготвил и дисертационен труд, което е задължение на кандидата, а не на университета. По подробно изложените аргументи моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира разноски. Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирани лица – страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което същата е допустима. Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното: Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 82 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 15 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, настъпили в резултат на неизпълнение на задължение на ответника по трудов договор да осигури на ищеца условия за зачисляване за придобиване на образователна и научна степен „доктор“ в самостоятелна подготовка. Ищецът основава претенцията си за обезщетение за вреди за пропуснати ползи от неизпълнение на задължение на ответника, вменено му по силата на нормативен акт, да осигури на лицата, заварени на длъжностите „асистент“, „старши асистент“ и „главен асистент“, съответно „научен сътрудник“ III, II и I степен, които не притежават образователна и научна степен „доктор“, условия за зачисляване за придобиване на образователна и научна степен „доктор“ в самостоятелна подготовка, което бездействие на ответника е резултирало в имуществени вреди за ищеца, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което би получил при придобита образователна и научна степен „доктор“, и трудовото възнаграждение, което е получавал на заеманата от него длъжност. Пропуснатата полза е имуществено увреждане, изразяващо се в неосъществено увеличаване имуществото на увредения. Пропуснатата полза е реална, а не хипотетична вреда, като при иск за обезщетение на пропуснати ползи трябва да съществува сигурност от увеличаване на имуществото на кредитора, която сигурност не се предполага, а следва да се докаже. Обезщетение се дължи само за доказани вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като доказването им е в тежест на ищеца, който трябва да установи по безспорен начин, че имуществото му със сигурност би се увеличило, ако не беше твърдяното увреждане. В този смисъл са и задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 08.12.2012 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС. В настоящия случай не е спорно, а и от събраните доказателства се установява, че по силата на трудов договор № 486 от 12.10.2001 г. ищецът е заемал при ответника длъжността „асистент“, като с допълнително споразумение № 144 от 25.03.2005 г., трудовият договор е изменен, като считано от 01.04.2005 г. ищецът е преназначен на длъжност „старши асистент“. С последващо изменение на трудовия договор посредством допълнително споразумение № 019 от 03.01.2012 г. и на основание чл. 119 КТ, вр. пар. 5, ал. 4, т. 2 ЗРАСРБ ищецът е преназначен на длъжност „главен асистент“, считано от 01.01.2012 г. Не е спорно, че през процесния период в Н.Б.У. не е съществувала акредитирана докторска програма по „Финансово право“. Спорът по делото се концентрира върху това доколко липсата на акредитирана програма при ответника е довела до претърпяването на имуществени вреди от ищеца под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което би получавал за придобитата образователна и научна степен „доктор“ и трудовото възнаграждение, което е получавал за заеманата от него длъжност. Принципно основателни са оплакванията на въззивника, че предвиждането на съвместна докторантура в чл. 31 от Наредбата за развитието на академичния състав на НБУ (НРАСНБУ), в сила от 12.12.2018 г. не касае процесния случай, доколкото по арг. от чл. 5а ЗРАСРБ за придобиването на образователна и научна степен „доктор“ в условията на съвместно ръководство следва партниращите си висши училища да са получили акредитация за обучение в образователната и научна степен „доктор“ от Националната агенция за оценка и акредитация (НАОА), тъй като при успешна защита образователната и научна степен „доктор“ се присъжда едновременно от двата университета. Въпреки това настоящият състав намира, че ответникът не е имал задължение да реализира акредитирана докторска програма по „Финансово право“. В пар. 6 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗРАСРБ е формулирано юридическо задължение за осигуряване за зачисляване за придобиване на образователна и научна степен „доктор“ в самостоятелна подготовка на съответните нехабилитирани преподаватели, като разпоредбата има за свой адресат висшето училище или съответната научна организация. При системното тълкуване на цитираната разпоредба с разпоредбите на Закона за висшето образование, регламентиращи процеса и условията за програмна акредитация (чл. 78 и следв. ЗВО), се установява, че под създаване на условия не се има предвид създаване на акредитирана програма за придобиване на докторска степен. Това е така, тъй като създаването на акредитирана докторска програма не зависи единствено от вземане на решение от съответните органи на управление на висшето учебно заведение. Програмната акредитация се осъществява от Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА) въз основа на методика, разработена от Агенцията. Доколкото е налице възможност да бъде направен отказ за програмна акредитация при непостигане на определен резултат от страна на висшето училище, то не може да бъде споделен доводът на ищеца, че разпоредбата на пар. 6 от ПЗР на ЗРАСРБ под създаване на условия за зачисляване за придобиване на образователна и научна степен „доктор“ визира създаването на акредитирана докторска програма. Създаването на условия за зачисляване за придобиване на образователна и научна степен „доктор“ може да се състои в предоставянето на научна и материална база, финансова подкрепа в зачисляването в докторантска програма в друг университет, както и в други възможности, уговорени между страните. На следващо място, съгласно чл. 5, ал. 1 ЗРАСРБ образователна и научна степен „доктор“ и научната степен „доктор на науките“ се придобиват само във висши училища и научни организации, получили акредитация за обучение в образователна и научна степен „доктор“ от НАОА, при условията и по реда на Закона за висшето образование. Съгласно ал. 2 на цитираната разпоредба образователната и научна степен „доктор“ и научната степен „доктор на науките“ са безсрочни и важат на територията на цялата страна. При това следва да бъде посочено, че при наличието на акредитирана докторска програма „Финансово право“ в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и във Великотърновски университет „Свети Свети Кирил и Методий“, ищецът е имал възможност да се кандидатира да придобие образователна и научна степен „доктор“ в друго висше учебно заведение. Доколкото не се твърди, а и не се установява от събраните по делото доказателства ищецът да е имал активно поведение и да е предприел действия по кандидатстване и зачисляване към докторска програма в друг университет, то не може да се изисква от ответника да го обезщети за вредите, които той би претърпял от неполучаването на разликата във възнаграждението за доктор и заеманата от него длъжност. За пълнота на изложението следва да се посочи, че за придобиване на образователната и научна степен „доктор“ лицето следва да защити дисертационен труд при условията и по реда на ЗРАСРБ. Съгласно чл. 6, ал. 4 ЗРАСРБ дисертационният труд се подготвя чрез редовно обучение, задочно обучение или самостоятелна подготовка в получила акредитация от НАОА докторска програма на висше училище или научна организация. Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗРАСРБ приемането на редовни и задочни докторанти се извършва чрез конкурс, който се провежда не по-рано от един месец след изтичане на срока за подаване на документи по чл. 3, ал. 3. Съгласно чл. 7, ал. 3 ЗРАСРБ зачисляването на успешно издържалите конкурса кандидати, съответно на кандидатите с одобрени проекти по ал. 2, се извършва с решение на факултетен, съответно научен съвет на висшето училище или научната организация. С оглед цитираните разпоредби е видно, че зачисляването към докторска програма не гарантира придобиването на образователна и научна степен „доктор“ от лицето, доколкото придобиването й зависи от резултата от представянето на кандидата за придобиване на образователна и научна степен „доктор“ и положителното решение на факултетен съвет на висшето училище. С оглед така изложените съображения, настоящият състав намира, че дори и да съществуваше задължение за ответника да създаде докторска програма, това не би довело до неизменна дължимост на възнаграждение за образователна и научна степен „доктор“, тъй като такова възнаграждение би било дължимо само при успешно придобиване на образователна и научна степен „доктор“, а по делото не бе установено, че в процесния период ищецът въобще е предприел действия по кандидатстване за докторска програма в друго висше учебно заведение, предоставящо акредитирана докторска програма. Поради тази причина настоящият състав намира, че увеличението на имуществото на ищеца с определеното възнаграждение за образователна и научна степен „доктор“ за процесния период не би настъпило със сигурност при наличие на акредитирана докторска програма в Н.Б.У.. При това доколкото не е доказана сигурна възможност за увеличаване на имуществото на ищеца, исковата претенция е неоснователна и правилно е отхвърлена от първоинстанционния съд. Предвид неоснователността на предявения иск за главница, тонеоснователен се явява и акцесорният иск за обезщетение за забава върху посочената главница. Настоящият състав достига до същите правни изводи, възприети и от СРС, поради което обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение. По разноските: Предвид неоснователността на въззивната жалба в настоящото производство право на разноски има въззиваемият ответник, който своевременно е направил искане за присъждането им. По делото е представен анекс към договор за правна защита и съдействие с процесуално представителство, сключен между Н.Б.У. и Адвокатско съдружие при САК „Н., К.“, в който страните са уговорили възнаграждение в размер на 1500 лева без ДДС или 1800 лева с ДДС за изготвяне на писмен отговор на въззивна жалба и процесуално представителство във въззивното производство. В чл. 4 от анекса страните са уговорили договореното възнаграждение да се заплаща по банков път. Приложено е и доказателство, удостоверяващо извършеното плащане по банков път. Предвид това съдът намира за доказано извършването на разноски в уговорения размер от страна на въззиваемия ответник. Въззивникът ищец е изложил оплаквания срещу начисляване на ДДС върху разноските, Съгласно разпоредбата на пар. 2а от Допълнителните разпоредби на НМРАВ за регистрираните по ЗДДС адвокати ДДС се начислява върху възнаграждението и се счита неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение. В случаите на предоставена адвокатска услуга от адвокат, регистриран по ЗДДС, същото има характер на облагаема доставка по смисъла на ЗДДС. При това в тези случай върху адвокатското възнаграждение се начислява ДДС и начисленият данък представлява неразделна част от възнаграждението, което клиентът дължи на адвоката. При това когато адвокатското възнаграждение е заплатена за процесуално представителство и защита по водено от или срещу клиента дело, цялата платена сума има характер на разноски по смисъла на чл. 78 ГПК. Следователно, ако бъде поискана при благоприятен за клиента изход от делото, тя следва да се присъди на последния под формата на разноски и съобразно правилата на чл. 78 ГПК. Следва да се посочи, че противно на развитите във въззивната жалба доводи, отношенията на страната с държавния бюджет са ирелевантни за отговорността за разноски по чл. 78 ГПК, поради което дали страната – ползвател на облагаема по ЗДДС услуга има право на възстановяване на данъчен кредит не е от значение при преценката за ангажиране на отговорността за разноските на насрещната страна (Определение № 279 от 29.06.2022 г. по ч. т. д. № 1380 / 2021 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. Отделение). Въззивникът своевременно е релевирал и възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Предвид разрешенията, дадени в решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 и чл. 3 ГПК, съдът не е обвързан от минимума, предвиден в цитираната наредба за определяне на адвокатски възнаграждения. Въпреки това посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждение могат да служат като ориентир при определянето им от съда, но без да са обвързващи за него. Изчислено на основание чл. 7, ал. 7 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразявайки обжалваемия интерес, възнаграждението възлиза на 2252, 45 лева с ДДС. Предвид обстоятелството, че се претендира сумата в размер на 1800 лева с ДДС, съдът намира, че възражението за прекомерност е неоснователно, поради което следва да бъде присъдена в пълен размер. С оглед цената на иска въззивното решение подлежи на касационното обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Така мотивиран, съдът