Решение № 12915 от 8.10.2026 г. на Административен съд - Варна по дело № 2534/2024 г.

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от легитимирана страна и пред надлежния съд, поради което е допустима. Разгледана по естеството на изложените оплаквания и в рамките на задължителната касационна проверка по чл. 218 ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 63 „в“ от ЗАНН, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна по следните съображения:

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че „Солвей Соди“ АД е вписано под № 196 в Регистъра на задължените лица по ЗЗНН за периода от 01.07.2022 г. до 30.06.2023 г. публикуван на интернет страницата на ДА „ДРВВЗ“ въз основа на Заповед № РЗЛ-11/21.04.2022 г. на председателя на ДА „ДРВВЗ“. С Разпореждане за създаване на запаси за извънредни ситуации № Р-12-196/28.04.2022 г., издадено от заместник - председателя на ДА „ДРВВЗ“, е определено „Солвей Соди“ АД да създаде до 01.07.2022 г. запаси за извънредни ситуации в размер на 53 422, 256 тона котелни горива и да ги съхранява в срок до 30.06.2023 г. Разпореждането е получено от представител на дружеството на 05.05.2022 г. На 04.08.2022 г. служители на Териториална дирекция „Държавен резерв“ – Варна извършили проверка за изпълнение на задължението на „Солвей Соди“ АД, вменено му с горецитираното разпореждане, въз основа на Заповед № ГМ-65/03.08.2022 г., издадена от Директора на ТД „ДР“ – Варна Проверката била извършена в присъствието на упълномощен представител на проверяваното дружество – Р. Г., а констатациите от нея обективирани в Констативен протокол №ГМ-65/04.08.2022 г., подписан и от него. Тъй като при извършената проверка на проверяващите не били предоставени документи, които да удостоверяват, че дружеството е създало определените му нива на запаси за извънредни ситуации бил достигнат извод за допуснато от него нарушение по чл. 17 ал. 1 от ЗЗНН, извършено на 02.07.2022 г. – денят, следващ датата, до която дружеството е следвало да създаде запаси за извънредни ситуации в посочения в разпореждането размер. С писмо изх. № ГМ-3012/04.08.2022 г. нарушителят бил поканен да се яви на 05.08.2022 г. на посочен в поканата адрес в гр. Варна при гл. експерт Г. Ж. Ж. за съставяне на акт за установяване на административно нарушение за констатираното нарушение. На 05.08.2022 г. свид. Г. Ж. пристъпил към съставяне на АУАН в присъствието на двама свидетели и в отсъствие на представител на дружеството – нарушител. Така изготвеният АУАН бил връчен срещу подпис на 15.08.2022 г. на пълномощник на дружеството - нарушител, съгласно нотариално заверено пълномощно с рег. № 3455 от 20.07.2022 г. по описа нотариус с рег. № 465 на НК и район на действие Районен съд - гр. Девня, като в полето за обяснения и възражения в акта пълномощника вписал, че ще представи възражения в законоустановения срок. Действително, в срока по чл. 44 ал. 1 от ЗАНН постъпили писмени възражения срещу съставения АУАН с аргументи, аналогични на изложените в жалбата. Приемайки фактическите обстоятелства, отразени в АУАН за доказани, правната квалификация на нарушението за правилна, а възраженията на нарушителя за неоснователни, на 29.11.2022 г. АНО – вр. и.д. председателя на ДА „ДРВВЗ“ издал оспореното наказателно постановление.

РС – Девня е приел от правна страна, че АУАН и НП са издадени от компетентни административни органи, разполагащи с материална и териториална компетентност и при спазване на визираните в разпоредбата на чл. 34 ал. 1 и ал. 3 от ЗАНН срокове. АУАН е съставен и в 14 - дневен срок от приключване на предприетата проверка, съгласно специалната разпоредба на чл. 48 ал. 1 от Наредба № 1 от 28.07.2014 г. за проверките, извършвани от ДА“ДРВВЗ“ /Наредба № 1 от 28.07.2014 г./, а съответна по съдържание норма се съдържа и в чл. 59 ал. 1 от ЗЗНН. Независимо от горното въззивната инстанция приема, че в хода на административнонаказателната процедура, регламентирана както в ЗАНН, така и в Наредба № 1 от 28.07.2014 г. за проверките, извършвани от ДА“ДРВВЗ“, АУАН е бил съставен в отсъствието на нарушителя, без да са били налице основанията за това, регламентирани в императивните разпоредби на закона и подзаконовия нормативен акт. Неправилното съставяне на АУАН в хипотезата на чл. 40 ал. 2 от ЗАНН е прието от въззивната инстанция като самостоятелно основание за отмяна на санкционния акт, тъй като се явява причина за опорочаване на цялото административнонаказателно производство започнало по описаният неправомерен начин. Направен е извод и за допуснато нарушение на материалния закон. Според съда ангажираните от въззивника доказателства установяват, че той действително е предприел действия с цел изпълнение на Разпореждане за създаване на запаси за извънредни ситуации № Р-12-196/28.04.2022 г., но предвид краткия срок, определените количества на запаси за извънредни ситуации, техния вид и обстоятелството, че не разполага със собствени складове, това се е оказало обективно невъзможно. Според съда при наличните по делото доказателства е невъзможно да се приеме, че към 01.07.2022 г. за дружеството – въззивник е било обективно възможно да създаде определените му количества котелни горива като запаси за извънредни ситуации. Приел, че наред с констатираното съществено нарушение на процесуалните правила, обжалваното наказателно постановление се явява незаконосъобразно и неправилно, поради което го отменил.

Оспореното решение е правилно и законосъобразно.

На първо място съдът следва да посочи, че Разпореждане за създаване на запаси за извънредни ситуации № Р-12-196/28.04.2022 г., издадено от заместник-председателя на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ е било оспорено от „Солвей соди“ АД и е образувано адм. дело № 1236/2022 г. на Адм. съд – Варна. С Решение № 12272/10.11.2025 г. по адм. дело № 1236/2022 г. е отменено Разпореждане № Р-12-196/28.04.2022 г. на зам. – председател на ДА ДРВВЗ. Решението е било оспорено пред ВАС по адм. дело № 536/2026 г., VI отд., по което е постановено Решение № 7138/25.06.2026г., с което решението на Административен съд - Варна е оставено в сила.

На следващо място настоящата инстанция не споделя изводите на РС – Девня, че е нарушено правото на защита на дружеството поради неправилното съставяне на АУАН в хипотезата на чл. 40 ал. 2 от ЗАНН. След връчване на АУАН на представител на дружеството на 15.08.2022г., същото в срока по чл. 44 от ЗАНН е подало писмено възражение, в което подробно е изложило доводите си и е представило допълнителни доказателства в подкрепа на защитната си теза.

Горното не променя направения извод от касационната инстанция за правилност на въззивното решението, предвид следното. С НП № 4513/29.11.2022 г. на вр. и. д. Председателя на ДА „ДРВВЗ“ е вменено нарушение на „Солвей Соди“ АД в качеството му на задължено лице по смисъла на чл. 23, ал. 2 от ЗЗНН за неизпълнение да създаде определеното с Разпореждане № Р-12-196/28.04.2022 г. ниво на запаси, като е прието, че нарушението е извършено на 02.07.2022 г. Съдът намира, че по Разпореждане № Р-12-196/28.04.2022 г. на зам. – председател на ДА ДРВВЗ, което подлежи на предварително изпълнение съгласно чл. 8 ал. 3 изр. 2 от ЗЗНН, неизпълнението е започнало на 29.04.2022 г. и това е датата на нарушението, като в оспореното НП неправилно е прието, че на 02.07.2022 г. е извършено нарушението. АУАН е съставен на 05.08.2022 г. след като са изминали повече от 3 месеца от извършване на нарушението на 29.04.2022 г., поради което АУАН е издаден в нарушение на чл. 34 ал. 1 от ЗАНН, което представлява самостоятелно основание за отмяната на НП.

Въззивната инстанция правилно е приела, че по делото не е доказано, че към 01.07.2022 г. е било обективно възможно въззивното дружество да създаде и съхранява определените му количества запаси за извънредни ситуации с Разпореждане № Р-12-196/28.04.2022 г., връчено му едва два месеца по – рано от тази дата. Ангажираните от въззивника доказателства установяват, че той действително е предприел действия с цел изпълнение на Разпореждането, но предвид краткия срок, определените количества на запаси за извънредни ситуации, техния вид и обстоятелството, че не разполага със собствени складове, това се е оказало обективно невъзможно.

Изводът на въззивната инстанция, че НП е издадено в нарушение на материалния закон е правилен и предвид отмяната на Разпореждане за създаване на запаси за извънредни ситуации № Р-12-196/28.04.2022 г., издадено от заместник-председателя на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ по административно дело №1236 от 2022 г. на Административен съд – Варна. Доколкото настоящото производство е по реда на АПК при постановяване на своя акт, настоящата инстанция е длъжна да съобрази всички факти и обстоятелства, вкл. и настъпилите след издаване на оспорения акт. Влязлото в сила Решение № 12272/10.11.2025 г. по адм. дело № 1236/2022 г. установява със сила на присъдено нещо назаконосъобразността на Разпореждане № Р-12-196/28.04.2022 г. на зам. – председател на ДА ДРВВЗ, поради което същото е отменено. Без наличието на административния акт, който да създаде задължение за създаване на запаси от котелни горива в определения обем и срок, за „Солвей Соди“ АД не може да възникне административнонаказателна отговорност по чл. 17, ал. 1 от ЗЗНН за неизпълнение на отменения вече акт.

По гореизложените съображения настоящата инстанция намира, че решението на районния съд е постановено в съответствие с материалния закон и при съблюдаване на съдопроизводствените правила, поради което не са налице сочените в касационната жалба основания за отмяната му. Въз основа на изложеното касационната жалба се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена, а обжалваното съдебно решение като законосъобразно и правилно следва да бъде оставено в сила.

Предмет на разглеждане в производството е и частната жалба срещу Определение № 73/09.07.2024 г., постановено по АНД № 402/2022 г. по описа на Районен съд – Девня, с което е отхвърлена молба вх. № 2645/23.04.2024 г. от вр. и. д. Председател на Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“ с правно основание чл. 248 ал. 1 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение №79/15.03.2024 г. в частта за разноските.

Съдът намира частната жалба за процесуално допустима. Съдебното решение в частта за разноските има характер на определение и в тези случаи постановеният съдебен акт подлежи на съдебен контрол по реда на чл. 229 и сл. от АПК. Частната жалба е подадена по реда на чл. 248, ал. 3, изр. последно от ГПК, вр. с чл. 144 от АПК, в срока, определен от въззивния състав за обжалване на определението.

Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.

Нормата на чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН определя, че в производствата пред районния и административния съд, както и в касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс.

Съгласно чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН в приложимата редакция (ДВ, бр. 109 от 2020 г., в сила от 23.12.2021 г.), ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съответно, съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата в приложимата редакция (ДВ, бр. 97 от 2012 г.), размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.

В тази връзка както правилно е посочил въззивния съд с Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, § 1 от ДФЕС във връзка с член 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.

Даденото тълкуване в Решението на СЕС, което по арг. от чл. 633 от ГПК е задължително за всички съдилища, означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и в приложение на разпоредбата на чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН, съдът не е обвързан от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата, съответно посочения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимален размер на адвокатското възнаграждение. Въведеният с разпоредбата на чл. 63д, ал. 2 от ЗАНН минимален праг на разноските за адвокатско възнаграждение – в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на конкуренцията, с оглед на целта му по смисъла на чл. 101, § 1 от ДФЕС. Поради това, при разглеждане на релевирано възражение по чл. 63д, ал. 2 от ГПК, възнаграждението следва да се определи, с оглед цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

В съответствие именно с това решение на СЕС и съобразявайки факта, че казусът се характеризира с немалка фактическа и правна сложност, като освен изготвянето на пространствена въззивна жалба и писмени бележки по делото, делото е разгледано в четири открити заседания, в които жалбоподателят е бил представляван от адвокат, както и направената преценка за размера на искания адвокатски хонорар, който е над десет пъти по-нисък от определения в Наредба № 1 от 9.07.2004 г., въззивният съд правилно е преценил, че няма основание за изменение на решението в частта за разноските.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че частният касационен жалбоподател необосновано прави сравнение между начина на изчисляване на адвокатските възнаграждения, уреден в Наредба №1 от 9.07.2004 г. и този в Закона за правната помощ и издадената по приложението му Наредба за заплащането на правната помощ, доколкото последните са неотносими, тъй като възнаграждението е изплатено за извършена работа по Закона за адвокатурата и приложимата Наредба №1 от 9.07.2004 г.

Неотносимо е и позоваването от страна на ДА ДРВВЗ на разпоредбите на чл. 63д, ал. 4 и ал. 5 от ЗАНН, които касаят присъждане на възнаграждение в полза на учреждение или организация, които са издали обжалвания санкционен акт, ако те са били защитавани от юрисконсулт или друг служител с юридическо образование. В случая „Солвей Соди“ АД е търговско дружество, ангажирало квалифицирана адвокатска защита, като договореното между него и упълномощения по делото адвокат възнаграждение е било изцяло заплатено.

При тези данни, настоящият съдебен състав намира, че частната жалба следва да се отхвърли като неоснователна.

По отношение на претенциите за присъждане на разноски в настоящото касационно производство и предвид изхода на спора, по аргумент на противното на чл. 63д, ал. 1 и ал. 4 от ЗАНН, вр. чл. 143, ал. 3 от АПК искането на касатора за присъждане на разноски е неоснователно и съдът го оставя без уважение.

С оглед своевременно направеното искане за присъждане на разноски от страна на ответника по касация следва да се осъди ДА ДРВВЗ да заплати на „Солвей Соди“ АД разноски за касационната инстанция в размер на 9 583.96 евро. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение се преценя като неоснователно, предвид фактическата и правна сложност на спора, както и поради неговата немотивираност по арг. от чл. 63д, ал. 2, изр. първо от ЗАНН, както и с оглед обема на осъществената от наетия адвокат защита (депозирани писмени отговори на касационната жалба и на частната жалба, молба за спиране на производството, молба за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, участие в открито съдебно заседание).