Решение № 408 от 24.7.2025 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 841/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Образувано e по въззивна жалба и по частна жалба, подадени от А. М. Б., ЕГН ••••••••••, М. М. В., ЕГН ••••••••••, П. М. Б., ЕГН ••••••••••, и Ф. М. Л., ЕГН ••••••••••, чрез адв. Г. К.. Жалбоподателите са ответници в първоинстанционното производство. Въззивната жалба е подадена срещу Решение № 11 от 18.01.2024 г. по гр. д. № 916/2022 г. по описа на Районен съд •, с което: 1/ е признато за установено по отношение на ответниците, че ищецът С. С. Х., ЕГН ••••••••••, е собственик на описания в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ••• г. недвижим имот, а именно - УПИ (парцел) IV, имот с планоснимачен номер 268 от квартал 13 по сега действащия план на с. К., община •, област Б., одобрен със Заповед № 115 от 1968 г. на Кмета на общината, с площ на имота от 540 кв.м. и при съседи на имота: от изток - УПИ (парцел) V, от запад - УПИ (парцел) III, от север - улица и от юг – УПИ (парцел) XI; 2/ ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението на 236 кв. м. от процесното УПИ (парцел) IV, защрихован на скицата на вещото лице с жълт цвят, приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението; 3/ ответниците са осъдени да заплатят солидарно на ищеца сумата от 13 лв., представляваща обезщетение за времето от 14.09.2021 г. до 14.10.2022 г. за неоснователното им обогатяване от ползването на описаната част от неговия имот, както и законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. С решението си първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските като е осъдил ответниците: да заплатят солидарно на ищеца сторените по делото разноски в размер на 436, 64 лв.; на основание чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. да заплатят на адв. С. А. сумата от 3650 лв., представляваща адвокатски хонорар; да заплатят на РС • държавна такса по предявения иск по чл. 59 от ЗЗД в размер на 24 лв., ведно с 5 лв. за издаване на изпълнителен лист. След като е било постановено първоинстанционното решение, ответниците са подали по реда на чл. 248 ГПК молба с вх. № 1383/28.02.2024 г., с която са отправили искания то да се измени в частта за разноските като: се намалят присъдените в полза на ищеца разноски по делото с 18 лв.; се отмени решението в частта, с която разноски са присъдени в полза на адв. С. А. или същите да се намалят до сумата от 900 лв.; да се отмени определението по чл. 77 ГПК и да се осъди ищецът да заплати в полза на бюджета на съда незаплатените от него разноски по делото; да се присъдят в полза на ответниците разноски с оглед на изменения размер на иска по чл. 59 ЗЗД – по 480 лв. за всяка от ответниците. По реда на чл. 248 ГПК е постановено Определение № 195 от 21.03.2024 г. по гр. д. № 916/2022 г. на РС •, с което е отхвърлено искането на ответниците за изменение на решението в частта за разноските. Във въззивната жалба се изразява становище, че съдебното решение е неправилно, незаконосъобразно, че е поставено в противоречие с материалния закон и в нарушение на процесуалните правила. Жалбоподателите навеждат, че съдът избирателно е обсъдил свидетелските показания. Считат, че не е обсъдил Протокол № 32/29.04.2010 г. на Общински съвет - гр. •. Сочат, че с отговора на исковата молба са поискали изслушването на четирима свидетели при режим на довеждане, които да установят, че ответниците владеят непрекъснато и необезпокоявано целия процесен имот за периода от м.12.1989 г. до 14.10.2022 г., както и към настоящия момент. Твърдят, че с определение № 600 от 02.12 2022 г. е предоставена възможност на страните да ангажират до двама свидетели, без да бъдат изложени мотиви защо е оставено без уважение искането за допускане на четирима свидетели. Посочват, че свид. Т. С. Х. е на • години и че по време на разпита си е бил объркан и не си е спомнял ясно имената и лицата, за които е говорил. Считат, че свидетелят не успял да установи спорните факти. Поддържат, че предвид състоянието на свид. Т. Х. по време на заседанието, проведено на 14.09.2023 г., са поискали съдът да допусне още един свидетел, съобразно поисканото с отговора на исковата молба, който живеел до имота и можел да изложи категорични наблюдения за лицата, които владеели имота повече от 30 години. Твърдят, че той е бил пред залата и е можело да бъде разпитан, но съдът отказал. Сочат, че съдът е приел, че и свид. Б. не установява период на владение на ответниците върху имота, тъй като не посочва конкретна година. Посочват, че според чл. 159, ал. 2 ГПК, когато за установяване на един и същ факт страната сочи повече свидетели, съдът може да допусне само някои от тях, като останалите свидетели се допускат, ако призованите не установят спорния факт. Позовават се на съдебна практика, според която в тези случаи съдът и без искане на страната е длъжен да допусне до разпит останалите посочени от нея свидетели, както и че когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това във въззивната жалба. Считат, че понеже не е допуснал свидетелите, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение. Жалбоподателите сочат, че им е била предоставена възможност да се снабдят с препис от решение на Общински експертен съвет по чл. 19, ал. 3 ЗУТ. Поради забава на общинската администрация то все още не им било издадено. Посочват, че са поискали районният съд да задължи общинската администрация да издаде искания документ и съдът уважил това искане. Въпреки това документът не бил издаден. Съдът вместо да отложи делото, отменил своето определение, с което бил допуснал това доказателство. Така достигнал до неправилния извод, че ответниците не биха могли да придобият по давност част от имота. Жалбоподалите навеждат доводи за неправилно оценяване на свидетелските показания от страна на районния съд. Оспорват извода на съда, че владеят само реална част от процесния имот. Считат, че владението им не е било прекъсвано. Твърдят, че всички лица, които в момента обработват имота, го правят от името на ответниците, като третите лица, които са техни държатели. Поддържат, че по делото е доказано, че владеят целия имот повече от десет години преди завеждането на исковата молба. Навеждат, че имотът се ползва и владее необезпокоявано повече от 32 години от наследниците на М. Ю. Т. и че следва да се приеме, че те са го придобили по давност. Намират за неоснователен и иска по чл. 59 ЗЗД. Относно държавната такса по този иск считат, че съдът неправилно е приложил чл. 77 ГПК. Сочат, че в хода на делото по реда на чл. 214 ГПК е намален размера на иска по чл. 59 ЗЗД, но съдът не бил присъдил разноски в тяхна полза с оглед на частичното прекратяване на делото. Във въззивната жалба се оспорват разноските, присъдени в полза на ищеца и на адв. А.. Жалбоподателите навеждат, че присъденото адвокатско възнаграждение надвишава материалния интерес по делото, поради което го намират за прекомерно. Молят изцяло да се отмени съдебното решение и да се постанови друго, с което да се отхвърлят предявените искове. С въззивната жалба жалбоподателите са отправили доказателствено искане да им бъдат допуснати двама свидетели при режим на довеждане на основание чл. 260, т. 6 ГПК вр. чл. 159, ал. 2 ГПК, които да установят, че те владеят целия процесен имот за периода от м.12.1989 г. до 14.10.2022 г., както и към настоящия момент. Молят и да им бъде предоставена възможност да представят по делото Решение на Общински експертен съвет по чл. 19, ал. 3 ЗУТ, заявено с молба от 29.09.2023 г. В срок е постъпил отговор на въззивна жалба, подаден от С. Х. С., чрез адв. С. А., в който се изразява становище за неоснователност на жалбата и за правилност на първоинстанционното съдебно решение. Въззиваемият навежда, че съдът надлежно е обсъдил всички доказателства по делото, които са относими към предявените искове. Счита, че съдът не е нарушил чл. 159, ал. 2 ГПК, поради което не следва да бъдат допускани свидетели по реда на чл. 266 ГПК. Намира за безпредметно събирането на решение по чл. 19, ал. 3 ЗУТ, тъй като счита, че то не е относимо по делото, понеже ответниците твърдят, че владеят целия имот. Поддържа, че имотът е ползван от различни лица, като той им е бил даван от предишния собственик З. К.. Счита, че не се доказва, че ответниците са го придобили по давност. Намира за правилен извода на районния съд, че спорната реална част от имота не може да бъде придобита по давност. Оспорва твърденията, че ответниците ползват целия имот и че го предоставят на други лица. Счита, че това е видно от подаденото от тях на 06.01.2023 г. заявление по чл. 10 и сл. ЗСПЗЗ до Общинска служба земеделие • Поддържа, че ЗТСУ (отм.), ЗПИНМ и ЗУТ не допускат придобиване по давност на реална част, освен когато тя се присъединява към съседен парцел, а остатъкът има лице и повърхност, достатъчни за обособяването му в самостоятелен имот. Сочи, че до 2001 г. в чл. 59 ЗТСУ (отм.) е съществувала изрична забрана за придобиване на част от парцел по давност. Намира, че в случая чл. 200 ЗУТ също не допуска това. Поддържа, че имотът е бил урегулиран към момента на твърдяното давностно владение и с оглед установената в чл. 59 ЗТСУ (отм.) забрана и чл. 200 ЗУТ счита, че реалната част може да се придобие само при спазване на чл. 19 ЗУТ. Въззиваемият сочи, че във въззивната жалба са различни твърдения за това колко години продължава владението на ответниците и че свидетелите им не сочат конкретни години. Моли да се потвърди съдебното решение, вкл. в частта за разноските. Подадена е частна жалба с вх. № 2698/24.04.2024 г. срещу определението по чл. 248 ГПК, депозирана от ответниците. В нея те оспорват, че ползва на адв. А. следва да се присъди възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. Намират за неправилен извода на съда, че е предоставена правна помощ в полза на материално затруднено лице, както и че ищецът не е близък на адв. А.. Оспорват становището на съда, че не е било направено възражение за прекомерност. Сочат, че разноските по чл. 38 ЗАдв. се определят с крайния съдебен акт, поради което не е налице възможност преди това да се възрази срещу техния размер, а първата възможност за това е молбата по чл. 248 ГПК. Поддържат, че адвокатски хонорар е бил присъден за явяване на съдебни заседания, по които обаче не е бил даван ход на делото. Считат, че присъденото адвокатско възнаграждение многократно надвишава материалния интерес по делото. Изразяват становище, че съдът неправилно е приложил чл. 77 ГПК. Навеждат, че според съдебната практика и при уважаване на иска, ако ищецът не е внесъл държавната такса, той следва да бъде осъден по реда на чл. 77 ГПК. Поддържат, че след като е намален размера на иска по чл. 59 ЗЗД, е следвало да им бъдат присъдени разноски. Навеждат и че не дължат разноски по този иск на осн. чл. 78, ал. 2 ГПК. Молят да се отмени определението по чл. 248 ГПК, като и отправят следните искания: да се отмени решението в частта за разноските, присъдени в полза на адв. С. А. или да се намалят до 400 лв.; да се отмени определението по чл. 77 ГПК и да се осъди ищецът да заплати в полза на бюджета на съда незаплатените от него разноски по делото; да се присъдят в полза на ответниците разноски по делото с оглед изменения иск по чл. 59 ЗЗД – по 480 лв. за всяка от ответниците. В срок е постъпил отговор на частна жалба, подаден от ищеца С. Х. С., чрез адв. С. А., в който се навеждат доводи за неоснователност на частната жалба и се отправя искане тя да бъде оставена без уважение. Намира за неотносими исканията да бъде изисквана справка от ГД „Гранична полиция“, както и ищецът да бъде задължаван да представя граждански и трудови договори. Въззивната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и e допустима, понеже е подадена в срок от легитимирани страни с правен интерес срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване. Редовен е и представеният отговор на въззивна жалба. Частната жалба е подадена в срок от надлежни страни против съдебен акт, подлежащ на обжалване на осн. чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Тя отговаря на изискванията за редовност по чл. 275, ал. 2 вр. с чл. 260 и чл. 261 ГПК, поради което е редовна и допустима. Редовен е и представеният отговор на частна жалба. Затова жалбите следва да бъдат разгледани по същество. Районният съд е бил сезиран с иск с правна квалификация чл. 108 ЗС, предявен от С. С. Х. срещу А. М. Б., М. М. В., П. М. Б. и Ф. М. Л., с който ищецът иска: да се признае за установено, че е собственик на описания в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ••• г. недвижим имот, а именно - УПИ (парцел) IV, имот с планоснимачен номер 268 от квартал 13 по сега действащия план на с. К., общ. •, обл. Б., одобрен със Заповед № 115 от 1968 г. на Кмета на общината, с площ на имота от 540 кв.м. и при съседи на имота: от изток - УПИ (парцел) V, от запад - УПИ (парцел) III, от север - улица и от юг – УПИ (парцел) XI; да се осъдят ответниците да му предадат владението върху частта от описания имот, която владеят без правно основание. Ищецът е предявил и иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, с който иска ответниците да бъдат осъдени да му заплатят в условията на солидарност обезщетение за неоснователното им обогатяване от ползването на описаната част от неговия имот, в размер на сумата от 650 лв., представляваща обезщетение за времето от 14.09.2021 г. до датата на подаване на исковата молба в съда /14.10.2022 г./, както и законната лихва върху сумата, от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Ищецът поддържа, че въз основа на договор за покупко-продажба е собственик на процесния имот, че ответниците го владеят и за това му дължат обезщетение за времето от 14.09.2021 г. до датата на подаване на исковата молба в размер на 650 лева. В исковата си молба ищецът твърди, че откакто е закупил имота не може да го използва по предназначение, тъй като ответниците неоснователно и без правно основание владеят реална част от него, която е с площ от около 240 кв.м., попадаща в задната, южна част на парцела. Сочи, че ответниците и техни низходящи ползват тази реална част от имота като градина и засаждат в нея плодове и зеленчуци. Твърди, че те не желаели да я освободят, тъй като смятали, че имотът е техен по наследство. Ищецът твърди, че през месец септември 2021 г. ответниците са депозирали пред РС • иск по чл. 124 ГПК, с който искали да се установи, че те са собственици, всяка една от тях на по ¼ от 300/540 идеални части от процесния имот. Така било образувано гр. д. № 480/2021 г., по което те твърдели, че имотът е част от техен наследствен имот, който те били заявили за възстановяване, но с решение на ПК • същото им е било отказано, като било посочено, че имотът е в регулация. В исковата молба по чл. 124 ГПК те сочели, че въпреки това от 1991 г. са установили фактическа власт върху имота. С. Х. оспорил тези твърдения. По гр. д. № 480/2021 г. по описа на РС • била назначена съдебно-техническа експертиза, която установила каква е реалната част от имота, която се владее от ответниците, включително и в идеални части, както и че е налице невъзможност тази част да отговаря на условията и изискванията на ЗУТ за минимално необходимите лице и площ, достатъчни за обособяване на самостоятелен парцел (УПИ). С. Х. твърди, че след като те са се запознали с това заключение, са оттеглили своя иск по чл. 124 ГПК. Ищецът обаче твърди, че и след това е продължило тяхното владение над процесната реална част. В подадения отговор на искова молба ответниците са оспорили исковете на ищеца. Те твърдят, че са дъщери и наследници на М. Ю. Т., ЕГН ••••••••••, починал на ••• г. и на съпругата му А. С. Т., ЕГН ••••••••••, починала на ••• г. Сочат, че приживе М. Т. е станал член на кооперативното земеделско стопанство в с. К., като е депозирал заявление-декларация до председателя на ТКЗС, към която е приложена и опис-декларация № 205 по емлячна партида, от която се установявало, че преди включването си в ТКЗС М. Ю. Т. е бил собственик на градина с площ от 0, 5 дка, намираща се в с. К., пред дома му. Докато ТКЗС е било собственик на градината, настъпили промени в регулационните планове. Новообразуваният имот, представляващ Парцел IV, пл. № 268 от кв. 13 по плана на селото, действал към 1969 г., е бил прехвърлен от ТКЗС на И. К., за което е съставен Нотариален акт за собственост на придобит имот по Закона за реда за прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти № ••• г. по описа на Гоцеделчевски районен съд, който нотариален акт е вписан в Службата по вписванията – • том ХХХIX, стр. 605. Ответниците твърдят, че части от бившата градина попадат в задната част на процесния УПИ, а друга нейна част попада в съседния имот. Поддържат, че от м.12.1989 г. до настоящия момент владеят и ползват УПИ IV и че се разпореждат с него като го отдават по наем. Твърдят, че го засаждат и че го ползват като градина. Потвърждават, че с Решение № 3479 от 13.01.1995 г. на ПК • на наследниците на М. Ю. Т. е отказано възстановяване на собствеността върху 0, 540 дка – представляваща овощна градина в землището на с. К.. Като причина за отказ за възстановяване на собствеността било посочено, че имотът е в регулация. Въпреки формалния отказ на ПК обаче още през 1989 г. те установили фактическа власт върху УПИ IV. Сочат, че ищецът и неговата праводателка никога не са владяли имота. Ответниците навеждат възражение, че са придобили имота въз основа на давностно владение, продължило повече от 32 години. Сочат, че и към настоящия момент ползват имота в цялост. Навеждат, че по гр. д. № 480/2021 г. по описа на РС • не е изслушвана и не е приемана СТЕ. Поддържат, че тези искове са били оттеглени поради отказ на съда да допусне изменение на иска. Ответниците считат, че след като са придобили имота по давност, ищецът е закупил имота от лице, което не е бил собственик. Тъй като поддържат, че са собственици на имота, ответниците намират за неоснователен иска по чл. 59 ЗЗД. Излагат доводи, че не е налице обедняване от страна на ищеца, тъй като няма лица, които биха искали да наемат имота, понеже той е собственост на ответниците и се владее от тях. По делото са били ангажирани писмени и гласни доказателства. Била е назначена и изслушана е съдебно-техническа и оценителна експертиза. Назначена е била и допълнителна съдебно-техническа и оценителна експертиза. С протоколно определение от о.с.з., проведено на 24.02.2023 г., е допуснато изменение на иска по чл. 59 ЗЗД, като същият се счита за предявен за сумата от 13 лв., ведно със законната лихва. За да постанови своето решение първоинстанционният съд е намерил за установено, че на 25.09.2020 г. ищецът е закупил процесния недвижим имот от М. И. А., която преди това го е била закупила от З. И. К. и Л. И. У.. Съдът е посочил, че от представеният от ответниците нотариален акт за собственост на придобит имот по Закона за реда за прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти № ••• г. по описа на Гоцеделчевски районен съд се установява, че ТКЗС „Яне Сандански“ гр. • е продало на И. М. К. празно дворно място с площ от около 540 кв.м., съставляващо парцел IV, пл. № 268 от квартал 13 по плана на с. К., при съседи на имота: улица, А. К. и М. М.. Според удостоверение за родствени връзки № 408 от 15.03.2021 г. И. М. К. е имал съпруга – А. А. У., починала на ••• г., както и две деца – З. И. К. и Л. И. У.. Районният съд е посочил, че според заявление вх. № 1414 от 14.01.1992 г. Ф. М. Л., като наследник на М. М. Т., е поискала от ПК • на наследниците на М. Т. да бъдат възстановени редица земеделски земи, сред които и градина от 0, 500 дка в местността „Пред къщи“. Към заявлението приложила и опис- декларация за влизане в ТКЗС. С решение № 3479/13.01.1995 г. ПК • възстановила част от заявените земи и отказала възстановяването на правото на собственост върху овощна градина с площ от 0, 500 дка, находяща се в землището на с. К. в местността „В село“, с мотив, че имота е в регулация и следва друго решение. Отбелязано било, че решението е връчено на 09.08.1995 г. и е влязло в сила на 23.08.1995 г. Посочил е, че според удостоверение за идентичност на лице с различни имена изх. № 27/01.03.2021 г. М. И. Т. е друго име на М. Ю. Т., както и че според удостоверение за наследници изх. № 24/01.03.2021 г. ответниците по делото са негови наследници. Районният съд е намерил за безспорно установено, че ищецът е станал собственик на процесния имот въз основа на покупко-продажба, за която е съставен Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ••• г. Затова е намерил, че е налице първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 ЗС. Въз основа на доказателствата по делото първоинстанционният съдебен състав е счел за недоказани твърденията на ответниците, че след отказа за възстановяване те са започнали да владеят процесния имот и че го владеят без прекъсване и до настоящия момент. Затова е приел, че те не са придобили по давност владяната от тях реална част от процесния имот. Районният съд е счел, че не се установява владяната от ответниците част от имота да отговаря на изискванията на чл. 200 ЗУТ. Посочил е, че според заключението по СТЕ ответниците владеят част от УПИ IV – 268 от кв. 13 по плана на с. К. с площ от 236 кв.м. Намерил е, че в случая владяната площ не отговаря на изискванията на чл. 19 от ЗУТ. Посочил е, че дори и да се приеме, че тази реална част би се присъединила към съседен имот УПИ III, оставащата част е общо 304 кв.м. Съдът е приел, че площта от процесния имот, която не се владее от ответниците, е разделена от ползваната от ответниците площ на две части с площ от 206 кв.м. и с площ от 108 кв.м., като втората част е без излаз на улица. По тези съображения първоинстанционният съд е намерил, че ответниците владеят процесната реална част без основание, поради което е счел, че са налице и останалите предпоставки за уважаването на иска по чл. 108 ЗС. Посочил е, че по делото не се спори, че част от имота се владее от ответниците. Съдът е кредитирал заключението по приетата СТЕ и е посочил, че от него се установява, че частта от процесния имот, владяна от ответниците, е с площ от 236 кв.м. и че съгласно заключението на вещото лице месечният наем за този имот е в размер на 1 лев. Затова с оглед на периода на претенцията по чл. 59 ЗЗД е осъдил ответниците да заплатят сумата от 13 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Съгласно чл. 269 ГПК правомощията на въззивния съд са да се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В случая първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По ревандикационния иск: За да се уважи ревандикационен иск следва да се установи, че ищецът е собственик на имота на заявеното основание, че ответникът упражнява фактическа власт върху имота, както и че владението /държането/ от страна на ответника е без правно основание (виж решение № 39 от 30.01.2009 г. по гр. д. № 4526/2007 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС). Според решение № 152 от 13.09.2011 г. по т. д. № 950/2009 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС доказателствената тежест за тези предпоставки се разпределя между насрещните страни в процеса, като ищецът следва да докаже правото си на собственост и фактът на владение от страна на ответника, а последният следва да докаже основанието си да упражнява фактическа власт върху вещта. В тази връзка ищецът не е длъжен да доказва по какъв начин и защо ответникът е установил владението или държането върху вещта. В случай, че оспорва активната легитимация на ищеца и се опитва да установи основанието за своето владение или държане, ответникът трябва да формулира възражение и да го подкрепи с доказателства. Според мотивите към т. 2А от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС искът по чл. 108 ЗС съдържа в себе си две искания за правна защита, отправени до съда: искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесния имот и искане да бъде осъден ответникът да му предаде владението върху имота. В случая ищецът е отправил искане да бъде установено, че той притежава правото на собственост върху целия процесен имот, като второто му искане е ответниците да бъдат осъдени да му предадат владението върху реалната част от имота, която владеят. Първата предпоставка за уважаването на ревандикационния иск е ищецът да е собственик на имота на заявеното основание. Ответниците поддържат, че тъй като са придобили имота по давност, той вече е бил тяхна собственост към момента, в който ищецът е закупил имота от своя праводател. Този техен довод обаче касае приложението на чл. 99 ЗС, според която правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. В действителност ако се уважи възражението за изтекла придобивна давност, владелецът придобива собствеността на имота към момента, в който е изтекъл срока на придобивната давност (виж мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС). Затова ако ответниците са придобили имота по давност, която е изтекла преди ищецът да го закупи, би се оказало, че към този момент на осн. чл. 99 ЗС неговият праводател не е бил титуляр на правото на собственост върху имота, респективно и че ищецът не е станал негов титуляр въз основа на частно правоприемство. Разпоредбата на чл. 99 ЗС обаче би намерила приложение само при условие, че се установи, че друго лице е придобило собствеността върху имота. Затова в конкретния случай доводите, че на осн. чл. 99 ЗС праводателят на ищеца не е собственик, биха могли да се обсъждат само ако се установи, че ответниците са придобили имота по давност. Тази преценка обаче касае третата предпоставка за уважаване на ревандикационния иск – дали владението/държането на ответника е без правно основание. От Нотариален акт от 23.04.1969 г. за собственост на придобит имот по Закона за реда за прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти № ••• г. по описа на Районен съд • се установява, че ТКЗС „Яне Сандански“ гр. • е продало на И. М. К. празно място с пространство около 540 кв. м., съставляващо парцел IV, пл. 268, квартал 13 по плана на с. К., общ. •. В тази връзка са и представените Протокол № 5 от 04.05.1968 г., както и Протокол № 3 от 01.07.1968 г. в чиято т. 3 е взето решение да се продаде земята включена допълнително в регулационния план на с. К. и с. Брезница. Изготвените по делото експертни заключения следва да се кредитират като компетентно и професионално изготвени от трето незаинтересовано от изхода на делото лице. В заключението по назначената съдебно-техническа и оценъчна експертиза се посочва, че продаденият парцел е УПИ IV - 268 от кв. 13 по действащия ЗРП /ПУП/ на с. К., общ. Г. Делчев, одобрен със заповед № 115 от 20.02.1968 г., че той е урегулиран поземлен имот и не са налице неуредени регулационни сметки. Страните не спорят, че наследници на И. М. К. са лицата З. И. К., ЕГН ••••••••••, и Л. И. У., ЕГН ••••••••••, както и че те са продали имота на М. И. А., ЕГН ••••••••••, чрез сключването на договор, обективиран в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № •, том •рег. № • от ••• г. Въззивният съд споделя изводите на районния съд, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот, като с Нотариален акт от 25.09.2020 г. за покупко-продажба на недвижим имот № ••• г. е закупил имота от М. И. А.. С оглед на наличието на правоприемства между посочените лица не се констатира да е бил нарушен принципа nemo dat quod non habet и ищецът да е закупил имота от лице, което да не е негов собственик. Следователно ищецът се явява собственик на процесния имот на заявеното от него основание. Страните по делото не спорят, че ответниците упражняват фактическа власт върху част от процесния имот. В исковата молба ищецът сочи, че те ползват площ от около 240 кв. м., попадаща в южната част на парцела. В отговора на исковата молба ответниците твърдят, че са придобили имота по давност и че ползват целия УПИ IV. Съгласно чл. 153 ГПК на доказване подлежат спорните факти от значение за решаване на делото. В случая спорно между страните е обстоятелството дали към ответници упражняват фактическа власт над целия имот, както и дали тя представлява владение, въз основа на което те са го придобили по давност. Следователно твърдяното от ищеца обстоятелство, че ответниците ползват реална част от имота от около 240 кв. м. се явява безспорно между страните по делото, поради което по арг. от чл. 153 ГПК същото не подлежи на доказване. Затова по делото се установява и втората предпоставка за уважаването на иска по чл. 108 ЗС – ответниците упражняват фактическа власт върху частта от имота, която ищецът иска да му бъде предадена. Следва да се направи внимателна преценка дали владението /държането/ на ответниците е без правно основание. Те носят доказателствената тежест да установят наличието на такова основание. Страната, която носи тежестта на доказване провежда главно доказване. За да постигне своята цел, главното доказване трябва да бъде пълно – иначе съдът не ще приеме, че фактът, предмет на главно доказване, се е осъществил (Сталев, Ж. „Българско гражданско процесуално право“, десето преработено и допълнено издание, второ по действащия ГПК“, „Сиела Норма“ АД, София, 2020, стр. 248). В тази връзка следва да се обсъди възражението за изтекла придобивна давност. Ответниците твърдят, че в необходимия период от време са упражнявали владение върху целия УПИ IV, поради което въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот. Според Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС фактическият състав на придобивната давност включва като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение, като при позоваване, правните последици - придобиване на вещното право – се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок. В случая ответниците трябва в условията на пълно и главно доказване да установяват, че елементите на този фактически състав са се осъществили по отношение на целия недвижим имот. Съгласно чл. 68, ал. 1 ЗС владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Ако признаците на владението са налице, има владение, но отпадне ли някой от тях, владението се загубва (Витали Таджер. „Владение“, трето издание, изд. Софи-Р, 2001 г., стр. 45). В случая е приложима презумпцията по чл. 69 ЗС, поради което ответниците следва да докажат упражняването на фактическа власт за съответния период от време. Районният съд правилно е посочил, че от представеното по делото удостоверение за идентичност на лице с различни имена е видно, че М. И. Т. и М. Ю. Т.ов са имената на едно и също лице, а от представените удостоверения за наследници се установява, че той е починал на ••• г., бил е женен за А. С. Т., ЕГН ••••••••••, починала на ••• г., като ответниците са техни дъщери и наследници. Документите, удостоверяващи правото на собственост, се вземат предвид доколкото установяват факта на владението (чл. 357, ал. 2 ГПК). Доказването на началния момент на владението може да стане с акт, от който се вижда, че владелецът е имал право да владее, например акт за покупка на имота (Витали Таджер. „Владение“, трето издание, изд. Софи-Р, 2001 г., стр. 213). По делото е представено заявление-декларация за включване в ТКЗС, което е било подадено от М. Т.. С нея е представен и опис-декларация (л.64 от гр.д. № 916/2022 г. на РС •), с която Т.ов е удостоверил, че притежава градина с площ 0, 5 дка, намираща се в с. К.. За възстановяване на внесените от М. Т., земи в ТКЗС е било подадено от Ф. М. Л. заявление с вх. № 1414 от 14.01.1992 г. (л.62). С решение № 3479 от 13.01.1995 г. на ПК гр. • е възстановено правото на собственост на наследниците на М. Т. в съществуващи (възстановими) стари реални граници, като по отношение на три имота е постановен отказ от възстановяване. Един от имотите, за които е отказано възстановяване, е овощна градина от 0, 5 дка, находящ се в землището на с. К., като в решението се сочи, че причината да не се възстанови е поради това, че имотът е в регулация. Тази доказателствена съвкупност позволява да се направи извода, че владението над тези имоти е започнало към 1995 г., като то е обхващало и процесната овощна градина. Според твърденията на ответниците части от бившата овощна градина попадат в границите на процесния имот УПИ IV и на съседния УПИ III, като градината заема реална част от всеки имот. Това се потвърждава и от допълнителното експертно заключение, според което ответниците ползват 236 кв.м. от УПИ IV и 315, 60 кв.м. от УПИ III. Следователно документите, удостоверяващи правото на собственост върху овощната градина, обуславят извод, че вероятно към 1995 г. ответниците са упражнявали владение върху реална част от процесния УПИ IV, представляваща част от овощната градина, която попада в границите на този имот, но от същите не би могло да се изведе дори и вероятностен извод, че към този период те са упражнявали владение върху целия УПИ IV. От заключението по назначената съдебно-техническа и оценъчна експертиза може да са направи извод, че ответниците ползват част от УПИ IV, представляваща 236 кв.м. от него, защрихована в скицата на вещото лице с жълт цвят. Същото може да се заключи и въз основа на допълнителното експертно заключение и от заявеното от вещото лице в о.с.з. по делото. Наличието на явно владение върху целия имот не се установява категорично и от гласните доказателства. Свид. М. Б. твърди, че след като са възстановили имотите от ТКЗС е виждал в процесния имот ответниците, като те го били разделили и в него сеели царевица. Според този свидетел те са обработвали цялата градина. Трябва обаче да се отчете, че тя представлява само част от процесния имот. Свид. Т. Х. заявява, че ответниците са ползвали имота около 1990 г. – 1992 г. От показанията му обаче не става ясно дали те са ползвали целия имот в този период. Свид. Ш. Д. сочи, че заедно със своя съпруг са обработвали имота 2-3 години, пред той да почине през • г. Тези обстоятелства се потвърждават от свид. М. Б., според който след това в продължение на 2 години имотът е бил ползван от неговия баща, след него го е ползвала сестрата на свид. Д., а след това за период от една-две години не е бил обработван. Това обуславя невъзможност владението на ответниците да е започнало преди 2000 г. и да е продължило за период от 10 години без да бъде прекъсвано. Свид. Т. Х. твърди, че след 2000 г. и към настоящия момент ответниците обработват имота. Свид. Б. счита, че е възможно в момента ответниците да отдават имота под наем. Според свид. Б. част от имота се ползва от Б.и, а друга от Ю. С., което не обуславя извод, че целият имот се владее от ответниците лично или чрез друго лице. Свидетелят Б. сочи, че е била премахната оградата, поставена от З. К., което навежда на извод, че към този момент е било упражнявано владение върху имота. Съгласно решение № 60114 от 08.10.2021 г. по гр. д. № 4077/2020 г., Г. К., І г. о. на ВКС според практика по чл. 290 ГПК съдът е длъжен да допусне до разпит като свидетели недопуснатите такива, ако вече разпитаните не са установили обстоятелствата, за които са били посочени; когато първоинстанционният съд не е изпълнил това си задължение, свидетелите трябва да бъдат разпитани от въззивния съд, щом страната е поискала това с въззивната жалба - в случая не се касае за несвоевременно ангажиране на доказателства по вина на страната, а за своевременно поискани доказателства, които не са допуснати поради процесуални нарушения на съда, като в тази хипотеза събирането на доказателствата пред въззивния съд е допустимо. В този смисъл е решение № 35 от 14.03.2017 г. по гр. д. № 60126/2016 г., III г. о. на ВКС, решение № 32 от 8.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г., I г. о. на ВКС; решение № 49 от 5.03.2012 г. по гр. д. № 584/2011 г., III г. о. на ВКС, решение № 165 от 18.05.2013 г. по гр. д. № 1008/2013 г., IV г. о. на ВКС, решение № 16 от 28.11.2016 г. по т. д. № 2524/2014 г., I т. о. на ВКС, решение № 81 от 30.07.2020 г. по т. д. № 889/2019 г., II т. о. на ВКС. На л. 206-гръб от първоинстанционното дело е видно, че процесуалният представител на ответниците е посочил, че поради наличието на несигурност в свидетелите моли да му бъде допуснат още един свидетел за разпит. Районният съд е намерил искането за неоснователно, тъй като не е правено искане да бъде изменено негово определение, като е изложил съображения, че дори и да бъдат допуснати свидетели, не може да се предположи какви биха били показанията им и дали и те няма да бъдат несигурни и това отново да доведе до искане за нови свидетели. Съдът е счел и че вече е настъпила преклузия за искане да се променя броя на свидетелите. Районният съд е пропуснал, че с отговора на исковата молба са поискани четири свидетеля (л. 50), а с определение № 600 от 02.12.2022 г. той допуснал само двама (л.78-гръб), с което е попаднал в хипотезата на чл. 159, ал. 2 ГПК. Затова съобразно съдебната практика и доколкото бе оправено искане във въззивната жалба, въззивният съд уважи искането да се допуснат до разпит двама свидетели. Свид. Р. Х. заяви, че от 1992 г. имотът постоянно се ползва от ответниците. Отново обаче не е налице категоричност дали е бил владян целият имот. Същевременно заявеното от този свидетел противоречи на показанията на Ш. Д. и М. Б., според които в определен период имота е ползван от други лица. Х. потвърждава, че за една година имота и бил изоставен, както и че от 3-4 години е даден временно за ползване на С.. Според свид. Ю. К. ответниците обработват имота от възстановяването на имотите от ТКЗС през 1992 г. Сочи, че сега имота го ползва и Ю. С.. Потвърждава, че ответниците са премахнали оградата, която е била поставена от З. К.. За да бъде основателно възражението за придобивна давност по отношение на целия имот, наличието на явно владение върху него трябва да бъде установено в условията на пълно доказване, т.е. в случая въз основа на оценката на доказателствения материал трябва да се достигне до категоричен извод, че ответниците са упражнявали фактическа власт върху целия УПИ IV, при това в необходимия период от време. От съвкупната оценка на доказателствения материал по делото обаче не може да се направи категоричен извод, че ответниците са владели целия процесен недвижим имот. Това не се установява от писмените доказателства по делото или от приетите експертни заключения. Същевременно свидетелските показания са противоречиви и позволяват да се направи само заключение, че ответниците са владяли част от имота през различни периоди, което обаче поражда само вероятностен извод, че те са осъществявали владение върху целия УПИ IV. По делото не се установява в условията на пълно доказване, че ответниците са владяли целия имот, поради което не е основателно възражението им, че са го придобили по давност. Дори и ответниците да са осъществявали владение по отношение на целия имот, то не е било явно и несъмнено. Затова независимо от дългия период от време, през който са го използвали, в тяхна полза никога не е започвала да тече придобивна давност за придобиването на целия УПИ IV. Оценката на доказателствата по делото не позволява да се приеме, че ответниците са придобили по давност целия недвижим имот. От доказателствата по делото обаче несъмнено се установява, че те са осъществявали владение върху реална част от него, представляваща 236 кв.м. от УПИ IV, защрихована в скицата на вещото лице с жълт цвят. Това се потвърждава от писмените доказателства относно бившата овощна градина, от експертните заключения, както и от гласните доказателства, които са ангажирани от страна на ответниците. В съдебно заседание вещото лице сочи, че имотът се обработва и ползва за добив на селскостопанска продукция. Недвижим имот може да се завладее чрез обработване (виж Йосиф Фаденхехт. „Владение“, второ издание, ИК „Петко Венедиков“, София, 2024, стр. 184). Премахването на оградата, която е била поставена от З. К. категорично сочи на установяване на фактическа власт и на намерение за своене. Данните по гр. д. № 480/2021 г. на РС • също са индиция, че намерението им за своене не е обхващало целия недвижим имот. Според чл. 83 ЗС, който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. В случая от доказателствата по делото се установява, че ответниците са владяли реална част от имота в различни времена, поради което се презюмира, че са владяли и в промеждутъка. Това обуславя извода, че следва да се приеме, че те са владяли реална част от имота в продължение на един значителен период от време. Затова следва да се направи внимателна преценка дали е налице правна възможност владяната от тях реална част от имота да бъде самостоятелен обект на право на собственост и съответно дали е възможно да са придобили същата по давност. Владението на правото на правото на собственост трябва да се разграничава от квазивладението на ограничено вещно право /право на строеж, право на ползване, сервитут/. Така и съвладението трябва да се разграничава от владението на идеална част (виж Петко Венедиков, „Ново вещно право“, второ издание, С.: ИК „Проф. Петко Венедиков“, София, 2008, стр. 25, както и Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 3 от 05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г., ОСГК на ВКС). Ответниците не са навели възражение за придобиване по давност на ограничено вещно право, поради което въпросът за наличието на квазивладение не следва да се обсъжда, като за него са приложими и други правила (решение № 201 от 23.03.2018 г. по гр. д. № 900/2017 г., Г. К., І г. о. на ВКС). Съвладение е налице, когато няколко правни субекта едновременно упражняват фактическа власт върху чужд имот с намерение да придобият собствеността (определение № 60287 от 29.06.2021 г. по гр. д. № 4130/2020 г., Г. К., І г. о. на ВКС). В случая от доказателствата по делото се установява, че от страна на ответниците е налице съвладение върху процесната реална част от имота. Всяка от четирите жалбоподателки заедно с останалите е упражнявала фактическа власт върху процесната реална част с намерение за своене. Следователно всяка една от тях е имала намерение за своене по отношение на ¼ ид. ч. от имота, при наличието на съвладение с останалите три. Според решение № 3 от 09.1994 г. по гр. д. № 2/1994 г., Пленум на ВС обектът на владелчески действия с последица придобиване собствеността върху него поради изтекла придобивна давност могат да бъдат само вещи или вещни права, които не са извадени от граждански оборот (чл. 86 ЗС). Според решение № 62 от 29.03.2016 г. по гр. д. № 5628/2015 г., Г. К., І г. о. на ВКС при решаване на въпроса дали владелецът е придобил вещта по давност съдът служебно следва да вземе предвид дали през периода на осъществяваното владение е била налице законова пречка за придобиване на собствеността по давност. Такива разпоредби са чл. 59 ЗТСУ и чл. 200 ЗУТ. Всички предвидени в тези законови разпоредби забрани са установени в публичен интерес. Поради това нормите, предвиждащи тези забрани, имат характера на императивни материалноправни норми. Съгласно приетото в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС тези норми следва да бъдат прилагани служебно от съда, а когато за тяхното приложение е необходимо да бъде изслушана експертиза, съдът служебно следва да допусне и приеме такава експертиза. Съгласно решение № 27 от 01.03.2012 г. по гр. д. № 365/2011 г., Г. К., І г. о. на ВКС чл. 59 ЗТСУ (отм.) се отнася се само за имоти които се намират в регулация, но не и за такива, които към момента на изтичане на необходимия срок за придобиване на имот по давност са извън регулация. Според чл. 200, ал. 1 ЗУТ реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ. Съгласно чл. 200, ал. 2 ЗУТ правилото на чл. 200, ал. 1 не се прилага в случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. В решение № 136 от 28.03.2022 г. по в. гр. д. № 564/2021 г. на Окръжен съд – Б. е посочено, че съгласно чл. 200 от ЗУТ (в сила от 31.03.2001 г.) части от урегулирани поземлени имоти могат да се придобиват в собственост чрез давностно владение само ако отговарят на изискванията на чл. 19 ЗУТ за лице и площ за обособяването им като самостоятелни урегулирани имоти, т.е. само в случай, че както завладяната част, така и остатъка от съответния имот отговарят на изискванията за минимална площ и лице за обособяването им като самостоятелни парцели. Цитираната норма въвежда забрана за придобиване чрез правни сделки или по давност на реални части от неурегулирани поземлени имоти в урбанизирана територия, ако същите не отговарят на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ или не отговарят на условията едната реална част да се присъедини към съседен неурегулиран поземлен имот, а другата да може да се регулира самостоятелно. Придобиването на реална част от неурегулиран поземлен имот в границите на селищно образувание е допустимо и възможно само при наличието на предвидените в чл. 200, ал. 2 ЗУТ предпоставки, т.е. когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част от имота отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот. При тази нормативна уредба следва да се приеме, че от 31.03.2001 г. е допустимо придобиване чрез давностно владение и правни сделки на реални части от неурегулирани или урегулирани поземлени имоти в урбанизирана територия, които части могат да се урегулират самостоятелно. Според решение № 60108 от 14.01.2022 г. по гр. д. № 123/2021 г., Г. К., І г. о. на ВКС ако фактическият състав на придобивната давност по чл. 79 ЗС не е завършен към момента на урегулирането на поземлените имоти, реално определени части от такива имоти могат да се придобиват по давност, само ако са спазени изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно - ако е налице изключението по чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Придобивна давност от този момент насетне не тече, тъй като законът изрично забранява придобиването на реално определени части от урегулирани поземлени имоти, които не отговарят на изискванията за минималните размери по чл. 19 ЗУТ, съответно на предвиденото в чл. 200, ал. 2 ЗУТ изключение, чрез посочения придобивен способ. Реална част от парцел /УПИ/ може да бъде придобивана по давност и ако е осъществявано владение в период повече от 10 години след влизане в сила на ЗУТ, но при условие, че владяната част от поземления имот може да се обособи като самостоятелен УПИ съобразно изискванията на чл. 19 ЗУТ или ако тази част се присъединява към съседен имот по реда на чл. 17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот (решение № 112 от 29.10.2018 г. по гр. д. № 4681/2017 г., Г. К., І г. о. на ВКС). Правилно районният съд е приел, че ответниците не са придобили по давност владяната от тях реална част от УПИ IV. По делото е изискан и представен препис-извлечение от Протокол № 32 от 29.04.2010 г. от заседание на Общински съвет гр. •. От него е видно, че с решение № 402 на осн. чл. 19, ал. 2 от ЗУТ е определено с. К. като такова с преобладаващ стръмен терен. Следователно в случая се явява приложима разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 5 ЗУТ. Тя поставя изискване имотът да спазва размерите от най-малко 12 м. лице и 250 кв.м. повърхност. Според експертното заключение процесната реална част е с площ от само 236 кв.м. и се намира в дъното на парцела УПИ IV и няма лице към прилежащата към него улица. Следователно владяната реална част не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1, т. 5 ЗУТ. Според чл. 19, ал. 4 ЗУТ при делба на поземлените имоти по ал. 1 реално обособените части не могат да бъдат с размери по-малки от минимално определените в ал. 1, намалени най-много с 1/5. Съобразно тази разпоредба изискването е спазено, ако недвижимият имот е с размерите от най-малко 9, 6 м. лице и 200 кв.м. повърхност. В първоначалното експертно заключение е посочено, че от процесния парцел УПИ IV не е възможно обособяването на два самостоятелни парцела /УПИ/, дори и в хипотезата на чл. 19, ал. 4 ЗУТ. Според чл. 19, ал. 3 ЗУТ определените в ал. 1 най-малки размери на урегулираните имоти за ниско застрояване (лице и повърхност) могат да бъдат намалявани най-много с една пета в зависимост от стопанските, техническите или теренните условия или във връзка с положението на заварените масивни сгради, когато това не влошава условията за целесъобразно застрояване, въз основа на заключение на общинския експертен съвет. В хода на въззивното производство беше изискано от Община • заключение на общинския експертен съвет по чл. 19, ал. 3 ЗУТ относно възможността за обособяване на три самостоятелни УПИ от УПИ III-268 и УПИ IV-268 кв. 13 по плана на с. К.. По делото постъпи препис-извлечение от Протокол № 5 от 18.04.2024 г. от заседание на общинския експертен съвет по устройството на територията при община •. В него е обективирано Решение № 16, според което е изразено становище, че могат да се обособят три нови урегулирани поземлени имоти от разделянето на УПИ III-268 и УПИ IV-268, като всеки един от новообразуваните парцели да бъде с площ от по 361, 53 кв.м. и лице от по 11, 72 м. Следователно е възможно определена реална част от процесния недвижим имот да представлява годен обект на право на собственост и да бъде придобита по давност. В конкретният случай обаче такава възможност не е налице досежно владяната от ответниците реална част от 236 кв.м. В случая дори и да се приложат изискванията на чл. 19, ал. 3 вр. ал. 1, т. 5 ЗУТ, процесната реална част не отговаря на тях, тъй като тя има повърхност от над 200 кв.м., но сама по себе си няма лице. Следва да се отчете, че в конкретния случай не е налице възможност по чл. 200, ал. 2 ЗУТ процесната реална част да се присъедини към съседен имот при условията на чл. 17 ЗУТ. Дори и да се приеме, че реалната част отговаря на условията на чл. 17 ЗУТ, в тази хипотеза чл. 200, ал. 2 ЗУТ изисква оставащата част от имота отговаря на изискванията на чл. 19 или се присъединява към съседен имот. В конкретния случай процесната реална част от 236 кв.м., разделя УПИ IV на две други части, които не се присъединяват към съседен имот. Според експертното заключение и скицата на вещото лице едната оставаща част е 206 кв.м., а другата 108 кв.м. Очевидно е, че оставащата част от 108 кв.м. не отговаря на изискванията на чл. 19 ЗУТ, вкл. в хипотезата на чл. 19, ал. 3 ЗУТ. Същевременно е налице и друга правна пречка за ответниците да присъединят процесната реална част към съседния имот УПИ III. Следва да се отчете, че по отношение на имота, който е съседен на процесния, от Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № ••• г. се установява, че ТКЗС „Яне Сандански“ гр. • е продало на Ю. Ю. Б. недвижим имот – парцел III, пл. № 268 от кв. 13 по плана на с. К., общ. •. Свидетелката Ш. М. Д. потвърждава, че този съседен имот е на Юсеин Бабешки. Същевременно ответниците представят по делото Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство и давностно владение № ••• г. Той представлява констативен нотариален акт, издаден въз основа обстоятелствена проверка, с който на ответниците по делото е признато, че са собственици на съседния парцел III, въз основа на наследствено правоприемство и придобивна давност. Според Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В случая и двата нотариални акта се ползват с легитимиращо действие, поради което собствеността върху съседния УПИ III подлежи на доказване по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК. Затова от доказателствата по делото не се установява в условията на пълно и главно доказване ответниците да са придобивали собствеността върху съседния УПИ III или на реална част от него. Невъзможността да се приеме, че съседният имот е собственост на ответниците обуславя извода, че не е налице правна възможност те да придобият по давност процесната реална част от УПИ IV посредством присъединяването й към този съседен имот. По изложените съображения ответниците не могат да придобият по давност правото на собственост върху владяната от тях реалната част с 236 кв.м. от УПИ IV, дори и да са упражнявали владение върху нея за повече от 10 години, тъй като не е възможно същата да бъде обособена като самостоятелен урегулиран поземлен имот с оглед изискванията на чл. 19 ЗУТ, нито е възможно тази част от имота да се присъедини към съседен по чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Според съдебната практика в процесния случай владението на реалната част не може като правни последици да породи и придобиването на идеална част от правото на собственост върху имота. Съгласно решение № 599 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 766/2009 г., Г. К., І г. о. на ВКС съдебната практика на ВС и на ВКС приема за възможно придобиване на идеална част от недвижим имот в рамките на обема на владяната реална част от жилищен имот. Виж решение № 672 от 03.04.1976 г. по гр. д. № 329/76 г. и решение № 325 от 23.04.1993 г. по гр. д. № 963/92 г., двете на ВС, I-во г. о., както и определение № 627 от 08.07.2009 г. по гр.д. № 188/2009 г., Г. К., І г. о. на ВКС. Съгласно определение № 627 от 08.07.2009 г. по гр.д. № 188/2009 г., Г. К., І г. о. на ВКС наличието на съдебна практика на ВКС, в която се приема за възможно придобиване на идеална част от недвижим имот в рамките на обема на владяна реална част от жилищен имот не означава, че във всички случаи възражение от такъв характер следва да бъде уважено - прилагането на института на правната конверсия изисква да бъдат установени всички елементи на владението. Според решение № 532 от 25.05.2011 г. по гр. д. № 532/2010 г., Г. К., І г. о. на ВКС възможно е придобиване на идеална част от недвижим имот в рамките на обема на владяната реална част от жилищен имот щом обекта на владение не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на собственост. И в този случай следва да се докажат елементите на владение - упражняването на фактическа власт върху съответна реална част, намерението за придобиване в собственост на тази част и невъзможността тя да се обособи като самостоятелен обект на собственост. Правото на собственост при доказване на фактическия състав на придобивната давност се придобива в обем на съотношението между реално владяната част и целия имот. В същият смисъл е и определение № 246 от 09.05.2018 г. по гр. д. № 3132/2017 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС. Съдебната практика на ВКС относно т.нар. правна конверсия касае възможността да се придобие по давност идеална част от жилище, съответстваща на владяната реална част, а в настоящия случай се касае не за жилища като обекти на правото на собственост, а за урегулирани поземлени имоти в границите на населено място, по отношение на които не съществува правна възможност владението върху реално определена част да доведе до придобиване на право на собственост върху идеална част, съответна на владяната реална част (виж решение № 60154 от 12.09.2022 г. по гр. д. № 1313/2021 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС). В практиката на ВКС се приема (виж решение № 60154 от 12.09.2022 г. по гр. д. № 1313/2021 г., Г. К., ІІ г. о., решение № 185 от 01.03.2010 г. по гр. д. № 280/2009 г., Г. К., I г. о.), че на основание чл. 181, ал. 3 ЗТСУ (отм.), може да бъде придобита идеална част от парцел по давностно владение, осъществявано върху съответна реална част от парцела, но само в случаите на придобивна давност, изтекла до влизане в сила на ЗТСУ (отм.), тоест до 1973 г. За придобивната давност, започнала да тече преди влизане в сила на ЗТСУ (отм.), но изтекла след влизане в сила на този закон, в ЗТСУ (отм.) и в последващия действащ благоустройствен закон ЗУТ няма правни норми, предвиждащи възможност за придобиване на идеална част от парцел по давност при осъществявано давностно владение върху съответна реална част от парцела. В същият смисъл са и решение № 301 от 28.04.2009 г. по гр. д. № 5576/2007 г., Г. К., IV г.о., решение № 999 от 11.01.2010 г. по гр. д. № 3141/2008 г., Г. К., IV г.о., решение № 348 от 21.04.2010 г. по гр. д. № 4131/2008 г., Г. К., III г.о., решение № 470 от 21.06.2010 г. по гр. д. № 691/2009 г., Г. К., I г.о., решение № 727 от 09.12.2024 г. по гр. д. № 817/2024 г., Г. К., І г. о., решение № 12 от 08.01.2025 г. по в. гр. д. № 16/2024 г. на Окръжен съд – Б.. При доказване елементите от фактическия състав на придобивната давност, действащият благоустройствен закон, при който се твърди изтичане на давностния срок, не предвижда възможност за придобиване на собствеността върху идеални части от парцел по давност в рамките на владяната реална част от него (решение № 73 от 14.07.2021 г. по гр. д. № 2589/2020 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС). По изложените съображения следва да се приеме, че възражението за изтекла в полза на ответниците придобивна давност е неоснователно. Те не са владяли целия УПИ IV, поради което не са го придобили по давност. Доказва се, че те са владяли реална част от него, представляваща 236 кв.м. от УПИ IV, защрихована в скицата на вещото лице с жълт цвят, която те не са придобили по давност, тъй като за нея не е налице правна възможност да бъде придобита по давност като самостоятелен обект на право на собственост, нито да бъде присъединена към съседен имот. С това се установява третата предпоставка за уважаването на ревандикационния иск – ответниците владеят и държат имота без правно основание, тъй като те не доказаха твърдяното от тях основание. Понеже ответниците не са придобили по давност имота, на осн. чл. 99 ЗС правото на собственост върху него не е било загубвано от неговия предишен титуляр. С това се потвърждава и първата предпоставка за уважаването на иска по чл. 108, ал. 1 ЗС, тъй като е налице надлежна верига от частни правоприемства, в резултат на която ищецът е закупил имота от собственик и сам е станал титуляр на правото на собственост. Следователно по делото се установяват всички предпоставки за уважаването на иска по чл. 108 ЗС. Същият е основателен, поради което правилно е бил уважен от първоинстанционния съд и тази част от съдебното решение следва да се потвърди. Иска по чл. 59 ЗЗД: В случая установяването на предпоставките за уважаването на иска по чл. 108 ЗС, обуславя и основателността на иска по чл. 59 ЗЗД, тъй като се установява, че ищецът е собственик на УПИ IV, а ответниците са ползвали реална част от него без наличието на правно основание за това. Неоснователно е възражението им, че не е налице обедняване, тъй като няма лице, което да има желание да наеме имота, понеже той бива ползван от ответниците и от други лица, на които те са го предоставили. Именно това тяхно поведение е в причинна връзка с невъзможността ищецът да ползва имота, вкл. като го отдава под наем на други лица, което обуславя и наличието на обедняване за ищеца. Според допълнителното експертно заключение месечната пазарна цена за реалната част с площ 236 кв.м., която е владяна от ответниците, се равнява на 1 лв. Ищецът претендира обезщетение за периода от 14.09.2021 г. до подаването на исковата молба на 14.10.2022 г., поради което правилно районният съд е присъдил обезщетение в размер на 13 лв. Въззивниците не са навели оплаквания относно това, че по иска по чл. 59 ЗЗД са осъдени в условията на солидарност, поради което на осн. чл. 269 ГПК въззивният съд няма правомощието да обсъжда правилността на тази част от първоинстанционното решение, като същевременно понеже в исковата молба е било поискано обезщетението за неоснователно обогатяване да се присъди солидарно от ответниците, не е налице произнасяне свръхпетитум от страна на районния съд, съответно не е налице недопустимост на тази част от решението (в този смисъл виж решение № 145 от 20.03.2013 г. по в. гр. д. № 43/2013 г. на Окръжен съд - Плевен). По изложените съображения решението е правилно и следва да се потвърди в частите, с които са уважени исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД. По разноските: Въззивната жалба е неоснователна, поради което на осн. чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК въззиваемият има право да му бъдат присъдени разноските, които е сторил във въззивното производство. На осн. чл. 38 ЗАдв. се претендира адвокатско възнаграждение в общ размер на 1900 лв. – 1500 лв. по иска по чл. 108 ЗС и 400 лв. по иска по чл. 59 ЗЗД (л.119 от в.гр.д. № 841/2024 г. на ОС Б.). Съгласно формираната практика на ВКС, за да бъде надлежно упражнено правото на адвоката, регламентирано в чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. – да окаже безплатна адвокатска помощ на изчерпателно посочените в чл. 38, ал. 1 от ЗАдв. категории лица, е необходимо да са сключени и представени по делото договори за правна защита и съдействие, в които да е изрично вписано и основанието за оказване на безплатна защита за производството пред съответната съдебна инстанция (определение № 51 от 19.02.2019 г. по т. д. № 659/2018 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). По делото е представен договор за правна защита и съдействие, в който изрично да е отразено, че се оказва безплатна адвокатска помощ на ищеца, но само за производството пред районния съд. Ищецът не е представял по делото друг договор за правна защита и съдействие. Следователно при липсата му, процесуалният представител не би могъл надлежно да упражни правото си да иска определяне и присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. с чл. 36, ал. 2 ЗАдв. и за въззивното производство. В този смисъл са определение № 282 от 27.11.2013 г. по гр. д. № 1367/2012 г., Г. К., ІІІ г. о. на ВКС, определение № 255 от 28.11.2016 г. по т. д. № 2306/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 289 от 29.05.2017 г. по ч. т. д. № 1463/2016 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 413 от 26.07.2017 г. по ч. т. д. № 556/2017 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 51 от 19.02.2019 г. по т. д. № 659/2018 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 171 от 20.01.2025 г. по т. д. № 1900/2024 г., Т. К., І т. о. на ВКС. По тези съображения в полза на въззиваемия не следва да се присъждат разноски за въззивното производство. По частна жалба с вх. № 2698/24.04.2024 г.: С частната жалба се обжалва изцяло определението по чл. 248 ГПК. В производството по частната жалба съдът има правомощията на пълен въззив, които включват възможността да бъде проверена правилността на обжалвания акт и на невъведени в частната жалба оплаквания (в този смисъл Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС). Ответниците претендират разноски с оглед на намаления размер на иска по чл. 59 ЗЗД. В тази връзка въззивният съд констатира недопустимост на част от обжалваното определение. С протоколно определение от о.с.з., проведено на 24.02.2023 г., е допуснато изменение на иска по чл. 59 ЗЗД, като същият се счита за предявен за сумата от 13 лв. По този начин по реда на чл. 214 ГПК е намален размерът на иска от първоначално предявената сума от 650 лв. Ответниците считат, че е настъпило прекратяване на делото относно разликата от 637 лв., поради което намират, че на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК следва да се присъдят разноски по този иск. Според определение № 703 от 13.10.2014 г. по ч. т. д. № 2472/2014 г., Т. К., І т. о. на ВКС, когато прекратяването на производството в хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК е резултат на пълен или частичен /в резултат на изменение чрез намаление на размера/ отказ или оттегляне на иска, на ответника се дължат направените до момента на предприемане на това процесуално действие разноски по делото, за завеждането на което той не е дал повод /аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК/. Следва обаче да бъде отчетено, че актуалната задължителна съдебна практика разграничава частичния отказ от иск от намаляването на размера на иск. Така съгласно Тълкувателно решение № 4 от 23.11.2022 г. по тълк. д. № 4/2021 г., ОСГТК на ВКС частичният отказ от иск е самостоятелно уредено правно действие, което не може да бъде квалифицирано като намаляване размера на иска. Според тълкувателното решение частичният отказ от иск и намаляване размера на иска са различни процесуални действия, уредени самостоятелно /съответно отказът от иск в Глава седемнадесет „Отклонения в развитието на исковото производство“, а намаляването на размера на иска в Глава петнадесета „Отклонения в предмета на делото“/ и за тях са предвидени различни предпоставки за допустимост. Правилно в молбата по чл. 248 ГПК ответниците сочат, че с всеки акт по чл. 81 ГПК съдът се произнася и по искането за разноски. Съгласно чл. 81 ГПК, във вр. с чл. 78 ГПК, разноски се присъждат с акта, с който приключва производството на всяка инстанция и с който искът се уважава или отхвърля, респективно се прекратява производството по него (в този смисъл определение № 1102 от 07.12.2012 г. по ч. т. д. № 695/2012 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 511 от 19.10.2016 г. по ч. т. д. № 2006/2016 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 17 от 28.01.2021 г. по гр. д. № 4250/2019 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, определение № 41 от 23.03.2021 г. по ч. гр. д. № 3311/2020 г., Г. К., І г. о. на ВКС, определение № 1088 от 11.03.2024 г. по ч. гр. д. № 679/2024 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС). В случая протоколното определение от 24.02.2023 г., с което е допуснато изменение на иска чрез намаляването на неговия размер, има характер на съдебен акт по чл. 81 ГПК. Следователно с него е следвало на осн. чл. 81 ГПК съдът да се произнесе по въпроса дали на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК в полза на ответниците следва да се присъдят разноски с оглед на намаления размер на иска по чл. 59 ЗЗД. Ако разноски по намалената част от иска по чл. 59 ЗЗД са били претендирани, но съдът е пропуснал да ги присъди, пропускът е следвало да се отстрани по реда на чл. 248 ГПК, като заинтересуваната страна подаде молба по чл. 248, ал. 1 ГПК в съответния преклузивен срок. Така според определение № 417 от 16.07.2015 г. по ч. т. д. № 2480/2014 г., Т. К., І т. о. на ВКС определението по чл. 214, ал. 1 ГПК, с което се прекратява производството за част от вземането, въведено като предмет на делото, поради намаление на размера на иска, се явява акт по см. на чл. 81 ГПК относно частта от вземането, с която съдът се десезира. Ето защо, защитата при непресъждане на направените разноски във връзка с прекратената част от спорното право, е посредством молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на определението за прекратяване по чл. 214, ал. 1 ГПК, каквато не е била подадена в законоустановения за това срок. Посочените разноски не могат да бъдат предмет на молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение в частта за разноските на съдебен акт, с който не се разглежда тази част от спорното право, във връзка с която са направени разноските, какъвто акт в случая е постановеното от въззивния съд решение за останалата част от спорното право, за която искът не е оттеглен. В този смисъл е и решение № 4120 от 27.06.2025 г. по възз. гр. д. № 13995/2023 г. на Софийски градски съд. В случая първоинстанционното решението няма характер на акт по чл. 81 ГПК, с които да е приключило производството относно намаления размер на иска по чл. 59 ЗЗД. Такъв акт е определението по чл. 214 ГПК. Затова и разноските, които ответниците претендират поради намаления размер на иска, не могат да бъдат предмет на молба по чл. 248 ГПК за изменение или допълнение на решението в частта за разноските. При претендирането на тези разноски редът за защита на ответниците е бил чрез подаването на искане по реда на чл. 248 ГПК за допълване на определението по чл. 214 ГПК в частта за разноските. Такова искане от тяхна страна е обективирано в процесната молба с вх. № 1383/28.02.2024 г., но същото е преклудирано. Протоколното определение, с което е допуснато намаление на размера на иска е от 24.02.2023 г. То е необжалваемо, поради което срокът за подаването на молба по чл. 248 ГПК за допълването му в частта за разноските е бил едномесечен от постановяването му. Следователно е следвало да се остави без разглеждане искането, което е обективирано в молба с вх. № 1383/28.02.2024 г., в полза на ответниците да се присъдят разноски поради намаления размер на иска по чл. 59 ЗЗД. Обжалваното определение е недопустимо в частта, с която е отхвърлено това искане. Затова тази част от определението следва да се обезсили, а процесното искане следва да се остави без разглеждане. Ответниците считат, че неправилно със съдебното решение са били осъдени да заплатят в полза на РС • сумата от 24 лв., представляваща невнесена държавна такса за предявяването на иска по чл. 59 ЗЗД. Въззивният съд констатира, че ищецът неправилно е сметнал държавните такси, които е дължал за предявените искове, като това се е отразило и на сумите, които са били посочени от него в исковата молба и в представения от него списък по чл. 80 ГПК. Според ищецът по иска по чл. 108 ЗС е била дължима платената от него държавна такса в размер на 82, 64 лв. Цената на този иск се определя въз основа на данъчната оценка на имота /чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК/, която в случая е 2066, 60 лв. (л.11 от гр.д. № 916/2022 г. на РС •). Ищецът не е съобразил, че понеже този иск касае правото на собственост върху недвижим имот, на осн. чл. 71, ал. 2 ГПК размерът на държавната такса се определя върху една четвърт от цената на иска, т.е. върху сумата от 516, 65 лв. С оглед на разпоредбата на чл. 1 от ТДТССПК за предявяването на иска по чл. 108 ЗС се е дължала държавна такса в размер на 50 лв. Сумата от 82, 66 лв. се получава ако се игнорира разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК. Според ищецът по иска по чл. 59 ЗЗД е била дължима платената от него държавна такса в размер на 26 лв. Районният съд е констатирал, че размерът на тази държавна такса е под минималния, който е предвиден в чл. 1 от ТДТССГПК, поради което е счел, че дължимата държавна такса за този иск е останала несъбрана при образуването на делото и по реда на чл. 77 ГПК е осъдил ответниците да я заплатят в полза на РС •. Цената на иска по чл. 59 ЗЗД се определя въз основа на търсената сума /чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК/, която в случая първоначално е била 650 лв. С оглед на разпоредбата на чл. 1 от ТДТССПК за предявяването на иска по чл. 59 ЗЗД също се е дължала държавна такса в размер на 50 лв. За подаването на исковата си молба ищецът е дължал внасянето на държавна такса в общ размер на 100 лв. Като приложение към нея ищецът е представил платежен документ за внасянето на държавна такса в размер на 108, 64 лв., т.е. дължимата държавна такса по предявените искове в размер на 100 лв. е била изначално внесена от ищеца в пълен размер, като той дори е надвнесъл сумата от 8, 64 лв. Следователно дължимите държавни такси за подаването на исковата молба, с която са предявени исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, са били изначално внесени от ищеца. Не е била налице хипотезата на чл. 77 ГПК, поради което като е осъдил ответниците да заплатят държавна такса в размер на 24 лв., районният съд е постановил неправилен съдебен акт. Затова обжалваното определение е неправилно в частта, с която молбата по чл. 248 ГПК е била оставена без уважение относно дължимата държавна такса. Ответниците оспорват размера на разноските, които са били присъдени в полза на ищеца в хода на първоинстанционното производство. С решението на районния съд те са били осъдени да заплатят на ищеца сумата от 436, 64 лв. - разноски по делото. При заплащането на държавните такси ищецът е надвнесъл сумата от 8, 64 лв., която се явява недължимо платена и подлежи на връщане (чл. 4б ЗДТ), а не на присъждане в тежест на насрещната страна (виж решение № 3792 от 25.06.2024 г. по в. гр. д. № 13568/2023 г. на Софийски градски съд). По реда на чл. 78 ГПК в тежест на ответниците може да бъде възложена само дължимата държавна такса в общ размер от 100 лв. Ищецът претендира сумата от 10 лв. за заплащането на държавна такса за вписването на исковата молба. По делото обаче не са представени доказателства за заплащането на този разход. Само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване (Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС). Затова в случая разноските за вписване на исковата молба не подлежат на възмездяване по реда на чл. 78 ГПК (виж решение № 260032 от 15.03.2021 г. по т. д. № 131/2020 г. на Окръжен съд – Хасково, решение № 48 от 14.10.2022 г. по т. д. № 65/2021 г. на Окръжен съд – Габрово, решение № 261085 от 14.08.2023 г. по гр. д. № 10208/2020 г. на Софийски градски съд). Съгласно чл. 73, ал. 1 ЗЗД паричното задължение може да бъде изпълнено от всяко трето лице. Без правно значение е дали лицето, което е заплатило разноските е действало по писмено или устно овластяване от страната, или като гестор. Във всички случаи изплатеното съставлява разноски за страната. В този смисъл виж определение № 614 от 26.10.2010 г. по ч. гр. д. № 542/2010 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС и определение № 590 от 07.12.2017 г. по ч. гр. д. № 4655/2017 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС. Изплатените разноски от името на страната се присъждат, ако тя има право на разноски (определение № 3568 от 11.07.2024 г. по ч. гр. д. № 4760/2023 г., Г. К., І г. о. на ВКС). Ищецът е представил по делото платежен документ за внасянето на сумата от 300 лв., представляваща депозит за вещо лице. От страна на ответниците е представен платежен документ за сумата от 150 лв. – депозит за вещо лице. След приемането на първоначалното експертно заключение в хода на о.с.з., проведено на 24.02.2023 г., е определен размера на възнаграждението на вещото лице в размера на сумата от 468 лв. Съдебният протокол удостоверява, че вещото лице е заявило, че разликата от 18 лв. му е била доплатена в брой от страна на адвоката ищеца. С това се доказва, че ищецът е сторил разноски, които подлежат на възмездяване, в общ размер на 418 лв., представляващи 100 лв. – държавни такси и 318 лв. – възнаграждение на вещо лице. На осн. 78, ал. 1 ГПК е следвало ответниците да бъдат осъдени да заплатят в полза на ищеца сумата от 418 лв. Неправилно с решението си районният съд е осъдил ответниците да заплатят сумата от 436, 60 лв. Това обуславя неправилност на обжалваното определение в частта, с която е била оставена без уважение тази част от молбата по чл. 248 ГПК. Следва да се отчете, че ответниците са поискали с молбата си по чл. 248 ГПК разноските, присъдени в полза на ищеца, да се намалят с 18 лв. При произнасянето по молбата по чл. 248 ГПК съдът не би могъл да намали разноските с над 18 лв., тъй като това би било нарушение на диспозитивното начало и би обусловило недопустимост на част от определението (виж определение № 68 от 05.02.2016 г. по ч. т. д. № 823/2015 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС). Затова тази част от определението по чл. 248 ГПК следва да се отмени, като вместо това се постанови, че по реда на чл. 248 ГПК се изменя първоинстанционното решение в частта за разноските, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски по делото, като същите следва да бъдат осъдени да му заплатят сумата от 418, 60 лв. Спорен между страните по делото е въпросът относно адвокатското възнаграждение, което на осн. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да се присъди в тежест на ответниците, с оглед на осъщественото от адвоката на ищеца процесуално представителство в хода на първоинстанционното производство. Не е необходимо страната предварително да установява или да доказва съответното основание за предоставянето на правната помощ, но непосочването на основанието на което се осъществява безплатната помощ, поставя насрещната страна в невъзможност да проведе насрещно оспорване. Въззивният съд констатира, че в хода на първоинстанционното производство не е било посочено в коя от трите хипотези се предоставя безплатна помощ на ищеца и не е налице съвпадащо изявление на страната и адвоката, че страната попада в някоя от изчерпателно посочените категории лица по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв. Затова не е следвало да се уважава искането за присъждане на адвокатско възнаграждение. В този смисъл са определение № 505 от 27.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 307/2023 г. на Окръжен съд – Шумен, решение № 222 от 25.11.2024 г. по в. гр. д. № 424/2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново, решение № 8 от 07.01.2025 г. по т. д. № 690/2024 г. на Апелативен съд – София, определение № 299 от 08.05.2025 г. по възз. ч. гр. д. № 74/2025 г. на Окръжен съд – Кюстендил, определение № 507 от 19.09.2018 г. по ч. т. д. № 1972/2018 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС, определение № 191 от 16.01.2024 г. по ч. гр. д. № 2447/2023 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС. Следователно обжалваното определение не е правилно в тази му част, поради което в същата то следва да се отмени и да се уважи молбата по чл. 248 ГПК. По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивните решения по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти подлежат на касационно обжалване. Така мотивиран, Окръжен съд Б.,