Решение № 3766 от 25.6.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 781/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. С решение от 04.07.2022г., постановено по гр.д. № 74211/2017г. по описа на СРС, ГО, 151 състав, са уважени предявените от Х. З. – В. срещу В. Г. В. обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, като ответникът е осъден да заплати следните суми: сумата от 4 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, вследствие на актове на домашно насилие от 20.05.2016 г. и 22.05.2016г.; сумата от 3 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, вследствие на посегателство върху ищцата от ответника на 29.06.2017 г.; сумата от 1 000 лева за обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди, вследствие на обиди, нанесени от ответника в телефонен разговор от 13.07.2016 г., като претенцията е отхвърлена за разликата над 1 000 лева до пълния предявен размер от 3 000 лева Със същото решение са отхвърлени предявените от В. Г. В. срещу Х. З. – В. обективно кумулативно съединени насрещни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, както следва: за заплащане на сумата от 5 000 лева — обезщетение за претърпени от ответника неимуществени вреди вследствие на завеждане от ищцата срещу ответника на гр. д. № 27326/2016 г. по описа на СРС, както и за заплащане на сумата от 4 000 лева - обезщетение за претърпени от ответника по насрещния иск неимуществени вреди, вследствие на разпространените от ищцата Х. З. неверни клеветнически твърдения. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от В. Г. В. срещу Х. З. – В. насрещен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 300 лева, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на изпращане на 3 броя кратки текстови съобщения от 18.02.2017г., 01.07.2017г. и 04.07.2017г., като претенцията е отхвърлена до пълния предявен размер от 4 000 лева. Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените от Х. З. искове и в частта, в която са отхвърлени предявените насрещни искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника В. Г. В., в която се навеждат оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа неоснователност на иска за сумата от 4 000 лева за твърдени от ищцата неимуществени вреди вследствие на актове на домашно насилие от датите 20.05.2016г. и 22.05.2016г. Въззивникът сочи, че от представеното съдебно-медицинско удостоверение № 174.05 от 2016г. не се установява, че травматичните увреждания, описани в същото, са получени именно във връзка с актовете на домашно насилие, за които е постановено съдебно решение от 14.03.2017г. по гр.д. № 27326/2016г. по описа на СРС. В същото съдебно-медицинско удостоверение било осочено, че кръвонасяданията са получени в период от 3 до 6 денонощия преди датата, на която е изготвено заключението. Актовете на домашно насилие се твърди да са били извършени на 20.05.2016г. и 22.05.2016г., а датата на издаване на СМУ е 23.05.2016г., т.е. дори да е имало актове на домашно насилие, те са били осъществени извън периода, посочен като възможен в съдебно- медицинското удостоверение. Тези съображения се отнасят и до заключението на съдебно-медицинската експертиза по писмени данни, доколкото изводите в същото се базират единствено на посоченото съдебно- медицинско удостоверение. Сочи се, че по делото са налице доказателства, че и на двете дати, на които се твърди, че е осъществено домашно насилие, ответникът е придружавал сина си на матури по български език и литература и по математика и не си е бил вкъщи. Наведени са оплаквания и за неправилно приложение на материалния закон с оглед прекомерно завишения размер на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. По отношение на предявения иск за сумата от 3 000 лева за обезщетение за претърпени от ищцата неимуществени вреди вследствие на твърдяно от нея посегателство от ответника на 29.06.2017г. са изложени подробни съображения за необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи. Поддържа се твърдение, че мотивите на обжалваното решение са противоречиви - от една страна е прието, че като доказателства по настоящото производство не могат да бъдат обсъждани такива, които са събрани в различно производство, но същевременно първоинстанционният съд се е позовал на жалбата с per. № 228000- 5374/2017г. /подадена от ищцата срещу В. В., по която е образувана полицейска проверка/ като документ, който бил във връзка с извършено деяние от страна на въззивника. Освен това в мотивите на съдебния акт е било посочено, че свидетелят С. Д. не е присъствал на процесната случка, но същевременно показанията му са съобразявани при обосноваването на тази искова претенция. Не било обсъдено обстоятелството, че свидетелят Д. единствено преразказвал чутото от приятелката си Х. З. - т.е. на практика искът е обоснован единствено с твърденията на ищцата, което е недопустимо. Освен това неговите показания били в противоречие с показанията на свид Р., от които се установявало, че ищцата З. притежава силно развити въображение и артистични дарби. Именно тази свидетелка заявила пред съда, че често е била очевидец на вербална агресия от страна на З. към В. пред детето, дори на публични места, на която агресия ответникът не е реагирал по никакъв начин. Необосновано тези твърдения на св. Р. били игнорирани, а са кредитирани тези на св. Д., който не само че не е очевидец, а сам признава, че преразказва чутото от З.. В жалбата е аргументирано становище, че сведенията, събрани от сина на страните А. В. в рамките на цитираната в обжалваното решение полицейска проверка, не са допустимо доказателствено средство по смисъла на ГПК и позоваването на тях, както е сторил СРС, е недопустимо и тенденциозно, тъй като същите очевидно не са събрани нито по реда на ГПК, нито по реда на НПК, а по реда на ЗМВР. Оспорва се и размера на присъденото обезщетение като прекомерен. По отношение на иска за сумата от 3 000 лева, претендирано като обезщетение за неимуществени вреди вследствие на твърдени от ищцата обиди, които според нея били нанесени от ответника в телефонен разговор от 13.07.2016г., когато я бил нарекъл „арабски боклук“ и „идиотка", са изложени доводи за необоснованост на постановеното решение. Сочи се, че от заключението на техническата експертиза на приложения по делото звукозапис е видно, че не може да се установи по безспорен начин, че гласовете от звукозаписа са действително на страните по настоящото дело. СРС неправилно в тази насока е кредитирал показанията на свидетеля Д., които, освен че са дадени от заинтересовано в полза на ищцата лице, същите не касаят конкретния процесен разговор и са житейски нелогични и вътрешното противоречиви. Във въззивната жалба се излага още, че първоинстанционният неправилно е приел, че въпреки че според заключението на вещото лице не може да се установи безспорно, че гласовете от звукозаписа принадлежат именно на страните по делото, била налице голяма степен на вероятност да са именно техните, като е изложил за това произволни съображения, несъобразени с допустимите доказателства по делото. Да се тълкува съдържанието на разговора би било допустимо единствено в случай, че от техническата експертиза се установява, че гласовете от звукозаписа са на З. и В., което в случая не е така. Навеждат се съображения, че присъденият размер на обезщетението е определен при неправилно приложение на чл. 52 от ЗЗД и е прекомерен. Оспорена е правилността на изводите на СРС и в частта, в която е отхвърлен предявеният насрещен иск за заплащане на сумата от 5 000 лева - обезщетение за претърпени от В. В. неимуществени вреди вследствие на заведеното от ищцата гражданско дело по ЗЗДН. Въззивникът счита, че по делото е установено, че ищцата З. е подала жалба до съответния компетентен орган с цел да му навреди, което всъщност представлява злоупотреба с право, тъй като е упражнила правото си на жалба недобросъвестно - за да бъдат увредени неговите права и законни интереси, без да представя конкретни гласни или писмени доказателства, а само въз основа на нейни твърдения в декларативен вид. Предвид изложеното поддържа, че СРС неправилно е отхвърлил насрещния иск в тази му част като неоснователен. Въззивникът релевира оплаквания за неправилност на обжалваното решение и в частта, в която е отхвърлен насрещният иск по чл. 45 от ЗЗД за сумата от 4 000 лева - обезщетение за претърпени от В. В. неимуществени вреди вследствие на разпространените от ищцата неверни клеветнически твърдения в статиите „Историята на една мюсюлманка от Тунис, която българският й съпруг преби до кръв, за да й вземе детето“ в електронното издание на „Блиц“ от 03. 03. 2017 г.; във вестник „Телеграф“ от 04. 03. 2017 г„ брой 4216, стр. 8, както и статия във „Фейсбук“. Счита за необоснован изводът на съда, че не е установено противоправно поведение на Х. З.. Изцяло игнорирани били показанията на свид. Р.С., който заявил, че статиите са съсипали В., паднало му е самочувствието, авторитета пред детето и пред близки и приятели, тъй като тези статии са го сатанизирали с близки до фантастиката неща - локви кръв и побоища. Този свидетел е очевидец на претърпените във връзка с процесиите статии болки и страдания, претърпени от В.. Освен това е свидетел и на обстоятелството, че източник на информацията в статиите е именно ищцата З., а не лицата от съответните издания, които са ги публикували. Поддържа, че в случая става дума за точно предаване на неверните твърдения на ищцата, а не за журналистическа интерпретация. В тази връзка неправилно СРС е приел, че претенцията е следвало да се насочи към съответните издания и техните редактори или издатели. Процесната статия започва с фразата „ при нас се яви лицето... ", което означава, че това лице е източник на твърденията, които се съдържат в нея. В тази връзка се твърди, че съдът не е съобразил практиката на Конституционния съд по тълкуване на разпоредбите на чл. 39, чл. 40 и чл. 41 от КРБ, съгласно която принципно гарантираната свобода да се отстоява мнение и същото да се прави достояние на обществото не е абсолютно. Въззивникът счита, че в случая Х. З., която е първоизточник на информацията в процесните статии, изключително грубо е разширила границите на приемливото изразяване на мнение. Липсата на позоваване на конкретни доказани по съответния законов ред факти в подкрепа на нейната версия за взаимоотношенията й с ответника и то пред журналист, а не пред разследващ орган, прави твърденията й нарушаващи принципа на пропорционалност между правото на свободно изразяване на мнение, общественият интерес и необходимостта от защита на правото на чест, достойнство и доброто име. Чрез тези статии ищцата е засегнала достойнството и честта на В., унизила е името му и е повлияла отрицателно на обществената оценка за него в средата, в която той живее. Събрани били конкретни гласни доказателства за претърпените от В. неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от процесните статии, за които показания е дал свидетелят Р.С.. Във връзка с частично отхвърления насрещен иск за сумата от 4 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на изпращане на три броя СМС-и от 18.02.2017г., 01.07.2017г. и 04.07.2017г., в които ищцата нарича В. „идиот“, „изрод“, „ненормалник“, „лъжец", „интригант“, „агресивен егоист“, „олицетворение на дявола“ и „използвач като баща си“ се излагат съображения, че първоинстанционният съд е нарушил чл. 52 ЗЗД, като е определил изключително занижено обезщетение. Твърди, че се касае за изключително тежки обидни думи и изрази и то осем на брой, които обективно няма как да не засегнат тежко честта и достойнството на всеки човек. С оглед изложеното е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните му части. Въззиваемата Х. З. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа, че в конкретният случай е налице влязло в сила съдебно решение, с което факта на насилие спрямо нея е доказан и обективиран в съдебно решение. Счита за бланкетни и лишени от смисъл и съдържание възраженията в жалбата, че първоинстанционният съд се е отклонил от доказателствата по делото, като не е извършил нужната им преценка. Напротив, от съдебното решение е видно, че съдът е обсъдил и анализирал всички събрани по делото доказателства. По отношение на твърденията, че съдът е допуснал сведенията, събрани от сина на страните А. В. от полицейската проверка, въпреки, че същите не са доказателствено средство по смисъла на ГПК, се поддържа, че жалбоподателят В. се е опитал от една страна да въведе в заблуждение въззивния състав, тъй като СРС не е кредитира тези сведения, а от друга страна следва да се има предвид, че видно от протоколите на откритите съдебни заседания А. не се е явявал на делата. Оспорват се и наведените доводи относно заключението на приетата съдебно-техническа експертиза. По отношение на отхвърлените насрещни искове на ответника се сочи, че първоинстанционният съд е обсъдил всички възражения на страните. Съдът се е аргументирал с факта, че подаването на жалба /молба до съответния компетентен орган/ съставлява законоустановена възможност - гражданите да имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни, поради което не е приел ищцата да е имала неправомерно поведение с депозирането на жалба срещу ответника пред компетентните органи. По отношение на насрещния иск на ответника, съдържащ претенция за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на разпространени от ищцата клеветнически твърдения в статии, се сочи, че съдът правилно е приел, че ищцата не може да носи отговорност за чужди действия, тъй като не е автор на статиите, нито има доказана връзка между нея и редактора или издателя на посочените медии, които са отговорните лица, ако действително е налице клевета. Изложени са и съображения, че присъденото в полза на насрещната страна обезщетение за неимуществени вреди, причинени от нанесени обиди от ищцата на 18.02.2017г., 01.07.2017г., и на 04.07.2017г. е справедливо по размер и съобразено с поведението и действията на ответника спрямо ищцата, като нейн бивш съпруг. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Предявени са първоначални и насрещни искове с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди. За да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищецът той следва да докаже факти, които се субсумират под хипотезата на гражданския деликт, а именно - противоправно деяние /действие или бездействие/; вина; вреди и причинно-следствена връзка между деянието и настъпилите вреди /чл. 45, ал. 1 от ЗЗД/. Доколкото това са правопораждащи факти ищците следва да проведат пълно и главно доказване. Законодателят е презюмирал небрежната вина /чл. 45, ал. 2 от ЗЗД/, следователно наличието на такава не е необходимо да се доказва. Останалите правопораждащи факти следва да се докажат от ищеца при условията на пълно и главно доказване по реда на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Липсата на която и да е от тези кумулативни предпоставки /правопораждащи факти/ водят до неоснователност на претенцията. Материално-правната разпоредба на чл. 45 от ЗЗД предвижда възможност за репарация на вреди, претърпени от конкретно лице. Правоимащ и кредитор по вземането за репарация на вреди следователно е този субект, чиито правнозначим интерес е накърнен. Следователно е необходимо на първо място ищецът по пътя на главното и пълно доказване да установи това свое качество. Вредата по смисъла на чл. 45 от ЗЗД е всяка неблагоприятна последица за защитените от закона права и интереси на увредения, като тя може да засяга, както настоящото имущество на увредения, така и вероятното бъдещо увеличение на имуществото му. Съответно обезщетението за причинените от непозволеното увреждане вреди е вземане само на увредения. А това е лицето, чието лично или имуществено благо е засегнато от събитието, което по своя фактически състав е непозволено увреждане. Затова само по отношение на него възникват правните последици на този фактически състав. Само по отношение на него причинителят на вредите, респективно лицата, които отговарят пред пострадалия вместо него, стават длъжници. Основният обективен елемент от фактическият състав на иска по чл. 45 от ЗЗД е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права. По предявения иск с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на упражнено спрямо ищцата Х. З. домашно насилие: Ищцата твърди, че на 20.05.2016г. около 12, 00 часа в семейното жилище на страните /чийто брак понастоящем е прекратен с влязло в законна сила решение за развод/ ответникът започнал да крещи, да я обижда и й нанесъл удари по лицето с шамари. На 22.05.2016г. вечерта, в същото жилище, В. В. отново започнал да крещи и да обижда ищцата, както и нанесъл удари в областта на лицето, задната повърхност на шията, главата, лявата ушна мида и левия лакът. В исковата молба се сочи, че във връзка с така описаните деяния е било образувано по нейна молба за защита от домашно насилие гр.д. № 27326/2016г. по описа на СРС, ГО, 83 състав. На 14.03.2017г. по делото било постановено съдебно решение, с което на основание чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН е издадена заповед срещу В. Г. В., с която той бил задължен на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Х. З.-В.; постановена била забрана на В. Г. В. на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. 1-во от ЗЗДН да приближава Х. З.-В. на разстояние по-малко от 100 метра за срок от 4 месеца, считано от 14.03.2017г.; постановена била забрана на В. Г. В. на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. 4-то от ЗЗДН да приближава местата за социални контакти и отдих на Х. З.-В. на разстояние по-малко от 100 метра за срок от 4 месеца, считано от 14.03.2017г., както и му била наложена на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН глоба в размер на 400 лева. Твърди, че посоченото решение било обжалвано по реда на инстанционния контрол, като с решение от 06.03.2018г., постановено по в.гр.д. № 5916/2017г. по описа на СГС, същото било потвърдено. В настоящото производство е заявена претенция за присъждане на обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 4 000 лева, представляваща обезвреда за нанесените физически и психически вреди от посочените актове на домашно насилие. За установяване на фактическите твърдения по предявения иск като доказателства по делото са ангажирани съдебно-медицинско удостоверение № 174.05/16г. от 23.05.2016г., издадено от съдебен лекар в Катедра по съдебна медицина и деонтология при МУ – София, заключение на съдебно- медицинска експертиза по писмени данни и е приложено гр.д. № 27326/2016г. по описа на СРС, ГО, 83 състав. Настоящият съдебен състав споделя разрешението на въпроса какво е значението и как съдът следва да преценява решение по ЗЗДН, с което са постановени мерки за защита на пострадалото лице и е приет за установен актът на извършено насилие, при положение, че за установяване на последното в производството по иск по чл. 45 ог ЗЗД са събрани и други писмени и гласни доказателства, което е дадено в решение № 53 от 23.02.2017г., постановено по гр.д. № 2760/2016г. по описа на ВКС, Четвърто ГО. В същото е посочено, че решенията по чл. 12-19 ЗЗДН са диспозитивни и представляват проява на съдебна администрация на гражданските правоотношения; че независимо, че тези решения са насочени към промяна на гражданските правоотношения, те се постановяват от съда не по силата на потестативно право на една страна спрямо друга, поради което не се ползват със силата на пресъдено нещо /СПН/; при тях липсва потестативно право, което да е предмет на СПН, а новото правно положение, което тези актове пораждат не може изобщо да се ползва от СПН. Като постановено в производство по спорна съдебна администрация на граждански правоотношения, решението по ЗЗДН, с което са постановени мерки за защита от домашно насилие, не се ползва със сила на пресъдено нещо. Това не означава обаче, че в производство по иск по чл. 45 от ЗЗД, в което ищецът твърди, че процесният деликт е насилието, установено и с решението по ЗЗДН, съдът трябва да игнорира това решение като доказателство по делото. В същото решение на ВКС е посочено още, че съгласно общия принцип, установен с чл. 12, чл. 235, ал. 2 и 3 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, съдът следва да преценява решението по ЗЗДН по вътрешно убеждение, наред и в съвкупност с останалите относими доказателства, събрани в производството по иска по чл. 45 от ЗЗД, още повече, че решението по ЗЗДН се постановява в рамките на състезателно съдебно производство, в което се събират доказателства и предмет на доказване е именно домашното насилие. Видно от представения по делото заверен препис от решение от 14.03.2017г., постановено по гр.д. № 27326/2016г. по описа на СРС, влязло в законна сила на 06.03.2018г., съдът е задължил ответника В. Г. В. на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Х. З.-В.; постановена била забрана на В. Г. В. на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. 1-во от ЗЗДН да приближава Х. З.-В. на разстояние по-малко от 100 метра за срок от 4 месеца, считано от 14.03.2017г.; постановена била забрана на В. Г. В. на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, предл. 4-то от ЗЗДН да приближава местата за социални контакти и отдих на Х. З.-В. на разстояние по-малко от 100 метра за срок от 4 месеца, считано от 14.03.2017г., както и му била наложена на основание чл. 5, ал. 4 от ЗЗДН глоба в размер на 400 лева. Решението е основано на установените с него актове на домашно насилие, както следва: на 20.05.2016г. около 12, 00 часа в семейното жилище на страните ответникът е извършил акт на домашно насилие спрямо ищцата Х. З., изразяващо се в обиди и нанасяне на удари по лицето с шамари и на 22.05.2016г. вечерта, в същото жилище, В. В. е извършил акт на домашно насилие спрямо ищцата, изразяващо се в нанасяне на обиди и удари в областта на лицето, задната повърхност на шията, главата, лявата ушна мида и левия лакът. Видно от мотивите към това решение по ЗЗДН, актовете на домашно насилие са установени от съда въз основа съвкупната преценка на свидетелските показания на свид. С.ка Куртева и съдебно-медицинското удостоверение № 174.05/2016г. от 23.05.2016г., издадено от съдебен лекар в Катедра по съдебна медицина и деонтология при МУ – София. Действително в настоящото производство не са ангажирани и разпитани същите свидетели, въз основа на чиито показания е бил установен актът на домашно насилие в производството по ЗЗДН. Представено е обаче цитираното съдебно удостоверение от 23.05.2016г. с № 174.05/2016г., издадено от съдебен лекар в Катедра по съдебна медицина и деонтология при МУ – София, от което се установява, че при извършения преглед на ищцата са констатирани следните травматични увреждания: кръвонасядане на челото, на лявата ушна мида, в лявата зад и подушна области, контузия на ляв лакът с кръвонасядане на същия и намаляване на обема на движение в ставата, поради болков синдром, които травматични увреждания са получени в резултат от действието на твърди тъпи предмети, каквито характеристики имат и части на човешкото тяло. Установено е обективното състояние при извършване на прегледа, като е констатирано, че на челото от ляво непосредствено над външния край на лява вежда има зеленикаво кръвонасядане с диаметър 1, 5 см; в лявата зад и подушна област има кафеникаво кръвонасядане с размери 2, 5/1, 5 см; по задната повърхност на лявата ушна мида има зеленикаво кръвонасядане с размери 2, 5/1 см, надлъжно разположение; в тилната област на главата е установено зеленикаво кръвонасядане с диаметър 2 см; на левия лакът има кафеникаво-зеленикаво кръвонасядане с обща площ 4/6 см, надлъжно разположено, отчетено е намаляване в обема на движение в ставата поради болков синдром. Посочено е, че същите са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, както и че установените кръвонасядания са с различна давност на получаване, ориентировъчно в порядъка на 3 до 5-6 денонощия и могат да бъдат получени по начин и време, съобщени в предварителните сведения. В тези предварителни сведения ищцата е посочила, че на 22.05.2016г. в дома си била бита от съпруга си, чрез удари на шамари по лицето и по задната повърхност на шията, както и че от 11.05.2016г. ежедневно е била бита от същия. В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно- медицинска експертиза по писмени данни, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно и обективно. Вещото лице е направило категоричен извод, че всички описани в посоченото съдебно- медицинско удостоверение травматични увреждания, констатирани при извършения съдебно-медицински преглед, отговарят на механизма да са получени от удари с ръце. В заключението е посочено, че в съвкупност кръвонасяданията причиняват страдание, както и че оздравителният процес е продължил в срок от 10-15 дни. Настоящият съдебен състав приема, че процесните деяния, осъществени на 20.05.2016г. и на 22.05.2016г., са доказани по несъмнен начин, предвид влязлото в сила решение по ЗЗДН, представеното съдебно-медицинско удостоверение и заключението на съдебно-медицинската експертиза, които доказателства в своята съвкупност установяват извършването на тези деликти от ответника. Неоснователни са релевираните във въззивната жалба доводи, че констатираните в съдебно-медицинското удостоверение травматични увреждания не са били получени от процесните деяния, тъй като в същото удостоверение съдебният медик е посочил, че установените кръвонасядания са с различна давност на получаване, ориентировъчно в порядъка на 3 до 5-6 денонощия. Следва да се посочи, че преценката на това обстоятелство – конкретно с каква давност са констатираните травматични увреждания, е направена „ориентировъчно“, поради което не може да се направи еднозначен извод в поддържания от въззивника смисъл. Освен това описаните факти в дадените от ищцата предварителни сведения, обективирано в процесното съдебно-удостоверение, са установени с влязлото в сила съдебно решение в производството по реда на ЗЗДН, в което производство като доказателство е представено и съобразено от решаващия орган същото съдебно-медицинско удостоверение. Безспорно в резултат на тези деяния ищцата е претърпяла както физически, така и емоционално-психически болки и страдания. С оглед изложеното се налага извод, че са налице всички кумулативно предвидени предпоставки за уважаване на иска по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Противоправно е всяко поведение, причиняващо вреди другиму, включително и неимуществени такива, представляващи търпени негативни психични изживявания - чувство на безпокойство, стрес, безсилие, страх, притеснение. Всички тези предпоставки са налице в настоящия случай, като са налице основанията за ангажиране на гражданската отговорност на В. В. за обезщетяване на причинените от него вреди. Относно размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази константната съдебна практика, според която понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, като във всички случаи правилното прилагане на посочената разпоредба при определянето на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на следните общи критерии: характер и тежест на уврежданията, обстоятелства, при които са настъпили, интензитет и продължителност на болките и страданията, физически и психически последици от уврежданията на пострадалия, както и конкретните икономически условия в страната към момента на увреждането. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. При съобразяване на посочените критерии настоящият съдебен състав взе предвид обстоятелството, че в случая са установени два деликта, имащи характер на акт на домашно насилие, извършени през непродължителен период от време – конкретно през два дни, и характеризиращи се с физическо и психическо насилие. Правилно първоинстанционният съд е взел предвид и факта, че деянията са извършени от съпруга на ищцата, който следва да е най- близкия до нея човек, което е увеличило интензитета на преживените негативни емоции, болка, обида и разочарование. В резултат на така описаното деяние ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес и ужас от преживяното, чувство на безпомощност пред проявената спрямо нея агресия, доколкото противоправните деяния са били извършени в дома на ищцата, а по правило всеки човек следва да се чувства защитен в най-висока степен именно в своя дом, болки и страдания от травматичните увреждания. В тази връзка следва да се посочи, че когато се претендира обезщетение за обичайните неимуществени вреди /обичайни негативни преживявания/ от деликт, не е необходимо същите да бъдат подробно описани в исковата молба. В тези случаи не са нужни формални, външни доказателства за установяване на тези обичайни вреди, тъй като те настъпват винаги в резултат от съответния деликт. В този случай размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето и други специфични увреждания, то тогава тези болки и страдания трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. Когато ищецът претендира вреди над обичайните, той носи тежестта да ги докаже. В конкретния случай в исковата молба се претендират неимуществени вреди от деликта, изразяващи се в стрес от случилото се, в негативно отражение върху психиката на пострадалата, притеснение и безпокойство, накърняване на чувството на чест и достойнство. Това са обичайни негативни преживявания, чувства и усещания в случаите на упражнено физическо насилие и употребени непристойни изрази – обиди и ругатни. За установяване на същите не са необходими формални доказателства в производството, доколкото те настъпват винаги в резултат от съответния деликт. Ищцата се легитимира като кредитор на вземане за репариране на претърпени неимуществени вреди в резултат на процесния деликт, изразяващи се в отрицателни стресови преживявания, страх, безпокойство, унижение, безпомощност, засягане на честта и достойнството на пострадалата, които съдът определя на сумата от общо 4 000 лева. По предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от деликт, извършен на 29.06.2017г: Ищцата твърди, че на 29.06.2017г. е имала случайна среща с ответника пред входната врата на жилищната сграда на адрес гр. София, ул. „•••• /в която се намира семейното жилище на страните/, при която последният я нарекъл „арабски боклук“ и я ударил два пъти с шамар по лицето. Ответникът оспорва да е извършил твърдяното от ищцата посегателство на посочената дата. Настоящият съдебен състав счита предявената претенция за недоказана. Ищцата, чиято е доказателствената тежест в процеса /чл. 154, ал. 1 от ГПК/ не е провела пълно и главно доказване на твърдяното деяние. По делото са ангажирани гласни доказателствени средства чрез разпит на свид. С. Д., който обаче не е очевидец на инцидента и в този смисъл няма непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства. Неговите показания са производни и възпроизвеждат получената от ищцата информация относно поведението на ответника при срещата им на 29.06.2017г. Същевременно по делото е разпитана и свид. Р. Р., чийто показания не са опровергани от други доказателства по делото и в този смисъл следва да се кредитират. Същата е съседка на страните в производството и познава ответника от 1994г. Излага, че на 29.06.2017г. около 18, 30 – 19 часа се връщала от пазар и видяла на улицата Х., В. и синът им. Спряла се близо до тях за да си почине и чула, че ищцата говори на висок глас. Свидетелката изчакала пред входа на кооперацията, за да види как ще се развият нещата и останала там докато ищцата си тръгнала. Тя е категорична, че ответникът е мълчал, не е отговарял нищо на виковете на Х., както и че между тях не е имало физически контакт. Свид. Р. изяснява, че си спомня точната дата, тъй предния ден се видяла с ответника, той й споделил, че на следващия ден има рожден ден и ще чака сина си да отидат да се почерпят. След случката пред жилищната кооперация, Р. Р. разбрала от В. В., че не успяли да празнуват със сина му, тъй като отново станала кавга с ищцата. Въззивният съдебен състав счита, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, като е формирал своите фактически и доказателствени изводи въз основа на обясненията на ищцата и на нейния син А. В., дадени в рамките на образуваната полицейска проверка по повод жалба от Х. З. за осъществено спрямо нея насилие от страна на В. В. на 29.06.2017г. Обясненията на страна по делото, дадени в друго производство, могат да бъдат ценени като извънсъдебно признание, в случай, че обективират неизгодни за страната обстоятелства. Случаят обаче не е такъв, поради което обясненията на ищцата в рамките на образуваната полицейска проверка по ЗМВР не са допустимо доказателствено средство в настоящото производство. Принципът на непосредственост /чл. 11 от ГПК/ не допуска решението на съда да се основава на свидетелски показания събрани в друго производство, в т.ч. в досъдебно производство, на постановления на прокурора, други констатации и мнения на разследващите органи и др. За гражданския съд е задължителна за съобразяване само присъдата на наказателния съд и то по въпросите, изрично посочени в чл. 300 ГПК /извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца/, като в тези случаи законодателят е ограничил приложението на принципите на непосредственост /чл. 11 ГПК/ и свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение / чл. 12 ГПК/. Всички останали правнорелевантни факти по гражданското правоотношение следва да бъдат установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани доказателства в хода на досъдебното, респ. наказателното производство. Недопустимо е да се ползват свидетелски показания, събрани по друго дело, като редът за събиране на гласните доказателства е устният разпит по реда на чл. 170 и чл. 171 от ГПК. Изключенията от това правило са уредени в чл. 25 от ГПК /съдебни поръчки/, чл. 232 от ГПК /при оттегляне на иск и повторното му предявяване/ и чл. 207 от ГПК /обезпечаване на доказателствата/. Изключение от това правило не може да има по причина, че разпитано като свидетел лице в друго производство не желае да свидетелства в настоящото. Процесуалният закон не допуска даването на свидетелски показания в писмен вид, поради което и протокола от досъдебното производство или от съответната полицейска преписка, документиращ дадените от свидетеля обяснения/показания не е годно доказателствено средство в гражданския процес. Допустимо е приложените по друго дело писмени доказателства да бъдат ползвани, ако то е било приложено по реда на чл. 86 ал. 3, т. 2 от Правилника за администрацията в съдилищата. Допустимо е ползването на протоколи за давани обяснения, показания и очни ставки, удостоверяващи изявления на страните по делото пред държавен орган и в качеството им на извънсъдебно признание – в този смисъл е решение № 66/12.03.2015г. по гр.д. № 5839/2014г. на ВКС, IV ГО; решение № 1042/09.10.2008г. по гр.д. № 2978/2007г. на ВКС, IV ГО; решение № 224/02.07.2010г. по гр.д.№ 177/2010г. на ВКС, ІІ ГО и др. В аспекта на изложеното се налага извод, че обясненията, дадени от А. В. по образуваната проверка по ЗМВР във връзка с жалба на ищцата, обективиращи сведения относно срещата между Х. З. и В. В. на 29.06.2017г. не са допустимо доказателствено средство в настоящото производство и не следва да се обсъждат. При съобразяване на изложеното и с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса съдът следва да приеме за ненастъпили тези правни последици, чийто юридически факт е останал недоказан. Отнесено към настоящото производство това означава, че съдът приема, че ответникът не е извършил на 29.06.2017г. твърдяното от ишцата посегателство. По тези съображения обжалваното първоинстанционното решение в посочената част следва да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което тази част от претенцията да се отхвърли. Същите изводи за недоказаност се отнасят и за предявената претенция по чл. 45 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на отправени от ответника В. В. обиди в телефонен разговор от 13.07.2016г. и конкретно на изразите – „арабски боклук“ и „идиотка“. Ответникът оспорва на посочената дата да е употребил спрямо ищцата описаните в исковата молба изразни средства. За установяване на релевираните твърдения в производството по делото е прието заключение на фоноскопска експертиза за установяване автентичността на звукозапис на оптичен носител на процесния телефонен разговор от 13.07.2016г. Съдът счита, че следва да кредитира приетото заключение като пълно и обосновано. От същото се установява съдържанието на записания телефонен разговор, което е снето на хартиен носител в техническата експертиза, както и че в същия разговор са участвали три лица – жена, мъж и дете. Вещите лица са категорични в изводите си, че при изследваве на времевите и честотни характеристики на аудиосигнала не се откриват изменения, предизвикани от манипулация и монтаж на звукозаписите /изрязване, копиране, вмъкване и др./, като се констатира естествена хронологична, смислова и логическа последователност на провежданите разговори. Не са установени признаци за външна/допълнителна намеса или манипулация върху записаната информация. Посочено е още, че поради това, че женският глас в записания разговор принадлежи на лице, чийто майчин език не е българския, като лицето говори с акцент, а лабораторията по фоноскопия при НИК – МВР не разполага със съответна мегодика, не е възможно извършването на сравнително идентификационно фоноскопно изследване на този глас. Не е възможно да се извърши сравнително идентификационно фоноскопно изследване и на детския глас и да се определи на кого принадлежи, тъй като няма разработена методика за такова изследване. Освен това от момента на записване на разговора до момента на извършване на изследването е минал значителен период от време, а гласът при момчетата мутира между 13-17 годишна възраст. В заключението е посочено още, че не е възможно извършването на сравнително идентификационно фоноскопно изследване между снетия сравнителен материал - гласа от ответника В. В. и записания в процесния телефонен разговор мъжки глас. Този извод е направен предвид обстоятелството, че звукозаписът е с изключително лоши технически характеристики и лоша разбираемост – конкретно той е с много висока степен на компресия, което допълнително изкривява полезния сигнал и прави неясна формантната му структура, а спектралните характеристики негодни за извършване на сравнително изследване. Показанията на разпитания свидетел С. Д. относно съдържанието на проведения между страните в производството телефонен разговор на 13.07.2016г. са производни и пресъздават получената от ищцата информация за този случай. С оглед изложеното и предвид липсата на други ангажирани доказателства относно авторството на процесното деяние се налага извод, че ищцата не е провела пълно и главно доказване на твърдяното противоправно поведение. По тези съображения предявеният иск следва да бъде отхвърлен. По предявените насрещни искове: В. В. е предявил насрещен иск срещу Х. З. за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от образувано срещу ищеца производство по ЗЗДН, при заявени фактически твърдения, че делото е било образувано единствено с цел да му навреди и злепостави и представлява злоупотреба с право. Сочи се, че правото й на жалба е било упражнено недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на ищеца, без да се представят конкретни гласни или писмени доказателства, обосновамащи основателността на жалбата. Настоящият съдебен състав счита предявения иск за неоснователен по следните съображения: Както е прието в решение № 758/11.02.2011г. по гр.д. № 1243/2009г. по описа на ВКС, IV ГО и решение № 245/05.11.2014г. по гр.д. № 1734/2014г. по описа на ВКС, ІІІ ГО, злоупотреба с право /т.е. противоправно поведение/ е налице, когато жалбата/искането до съответния компетентен орган не е отправена с цел обстоятелствата да бъдат проверени и да бъдат взети необходимите мерки, а когато жалбоподателят знае, че те са неверни, и подава жалбата, за да навреди другиму или за да накърни друг обществен интерес. Носителят на едно субективно право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Поради това и упражняването на материално и процесуално право поначало е правомерно. Това не изключва възможността за злоупотреба с право. Злоупотребата с право е противоправна; тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други /чл. 57, ал. 2 от Конституцията/, но също и в противоречие с интересите на обществото /чл. 8, ал. 2 ЗЗД/. Подаването на жалба/молба до съответния компетентен орган съставлява упражняване на законоустановена възможност - гражданите имат право да се обръщат към надлежните органи и да излагат обстоятелства, които са им известни. Жалбоподателят е добросъвестен и когато посочените от него обстоятелства не бъдат установени. По така изложените мотиви, настоящия състав намира че подаването на молба по чл. 9 от ЗЗДН от страна на ответницата по насрещния иск, въз основа на която е било образувано гр.д. № 27326/2016г. по описа на CPC, ГО, 83 състав с оглед упражняване на нейното право за защита от домашно насилие, не представлява злоупотреба с право. Изводът е формиран въз основа на липсата на установеност в настоящето производство, че ответницата е била недобросъвестна в това си поведение, че е упражнила правото си единствено с цел да навреди на ищеца и неговите интереси или за да накърни друг обществен интерес съзнавайки, че изложените от нея факти и обстоятелства са неверни. Както е посочено в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДН, в случай на домашно насилие пострадалото лице има право да се обърне към съда за защита. При сезирането на съответния орган страната може да се позове на факти и обстоятелства, каквито намери за добре и съобразно интересите си. Страната е добросъвестна и когато фактите, на които се позовава, не се установят в съответното производство. В конкретния случай обаче сезираният съд – както първоинстанционният, така и въззивният, са приели подадената от Х. З. молба за основателна, т.е. приели са за установено твърдяното домашно насилие. Следва да се посочи, че в производство по ЗЗДН съдът е формирал изводите си не само въз основа на подадената от ищцата декларация, а и въз основа на събраните гласни доказателствени средства и писмени доказателства, като производството е състезателно по своя характер и в същото ответникът е взел участие, включително чрез ангажиране от негова страна на доказателства, оборващи твърденията на Х. З.. С оглед изложеното и предвид липсата на ангажирани доказателства за недобросъвестно/превратно упражняване на процесуални права от Х. З., се налага извод, че претенцията на ищеца В. В. е неоснователна, до който извод е достигнал и първоинстанционния съд. Неоснователни са предявените насрещни искове за репариране на претърпени неимуществени вреди в резултат от разпространените от Х. З. неверни клеветнически твърдения в следните статии: „Историята на една мюсюлманка от Тунис, която българският й съпруг преби до кръв, за да й вземе детето“, публикувано в електронното издание на „БЛИЦ“ от 03.03.2017г. с автор М.Н., както и във вестник „Телеграф“ от 04.03.2017г., брой 4216, стр. 8 от неизвестен автор, както и статия във фейсбук от С.Ж.. За да стигне до този извод съобрази следното: Представените по делото статии представляват авторски журналистички материал със заглавие „Историята на една мюсюлманка от Тунис, която българският й съпруг преби до кръв, за да й вземе детето“, чието съдържание представлява разказ за живота на ищцата след преместването й в България, включително относно влошените отношения между бившите съпрузи и относно упражняването на родителски права по отношение на тяхното дете. При липсата на ангажирани от ищеца /при носена от него доказателствена тежест/ доказателства, че използваните в статията цитати /изявления, сложени в кавички с посочен автор Х. З./ представляват точно и добросъвестно предадени от автора на статията изявления на Х. З., се налага извод, че претенцията е неоснователна. Ангажирането на отговорността по чл. 45 от ЗЗД е за лично виновно противоправно действие, доказателства за което в настоящия случай не са ангажирани. Не е установено по делото процесните статии в „БЛИЦ“ и във вестник „Телеграф“ да са инициирани от ответницата /без значение, че в статията в „БЛИЦ“ е отбелязано, че именно ответницата е потърсила редакцията за да разкаже историята си, тъй като това обстоятелство следва да бъде установено с допустимите по ГПК доказателствени средства – например разпит на автора на статията/. Данните сочат, че същите са творчески продукт на съответните медии. Не може да са направи обоснован и еднозначен извод, че изявленията в тях /на които е придаден вид, че са изказани именно от ответницата З./ представляват точно и добросъвестно възпроизвеждане на тяхното съдържание. Ето защо не може да се приеме за установено, че е налице противоправно поведение на ответницата по насрещния иск, т.е. че в статиите именно ответницата /като автор на изявленията/ е разпространила за ищеца неверни позорни обстоятелства, както и да е приписала правни и фактически действия, които той не е извършил. По отношение на статията от С.Ж. във фейсбук следва да се посочи, че по делото не са налице данни за каквата и да е връзка между автора на публикацията и Х. З.. Ето защо съдът приема, че изявлението на С.Ж. представлява негов анализ и лично мнение по засегнатите в същата въпроси, като за този извод е без значение обстоятелството, че авторът е посочил, че “аз публикувам тези редове.......с нейното съгласие”. С оглед изложеното предявения иск е неоснователен и следва да се отхвърли, както правилно е приел и първоинстанционния съд. По отношение на предявения насрещен иск за заплащане на обезщетение за претърпени от В. В. неимуществени вреди във връзка с изявления на ответницата, съдържащи се в изпратени от нея кратки текстови съобщения: Първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която е уважен предявеният иск до размер на сумата от 300 лева, поради което следва да се приеме, че на етапа на въззивното производство са установени предпоставките по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, ангажиращи отговорността на ответника, а именно: виновно противоправно деяние, представляващо отправяне на обидни изрази, както следва: „идиот“, „изрод“, „ненормалник“, „лъжец“, „интригант“, „агресивен егоист“, „олицетворение на дявола“, „използвач като баща си“, чийто автор е ответницата; настъпили в патримониума на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на честта и достойнството му и причинно-следствена връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат. Основният спорен въпрос във въззивното производство е относно определянето на справедлив размер на претендираното обезщетение при съобразяване на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Процесните изрази безспорно са унизителни за честта и достойнството на всеки човек. Те носят негативен заряд и имат обидно значение, а с изричането им ищцата е искала да засегне честта и достойнството на ответника. За обезщетяване на неимуществени вреди от изрази, съдържащи обидни или клеветнически твърдения, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са въздействието на противоправния акт върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на противоправния акт върху социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията на ищеца със семейството и приятелите му, както и други подобни обстоятелства, видът на противоправния акт - дали е клевета или обида, тежестта им с оглед общоприетите норми за етика и морал. Като база за определяне на обезщетението служи още икономическият растеж и стандарта на живот в страната към датата на деликта. Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства - емоционални, физически и психически сътресения, които ноторно намират не само отражение върху психиката му, но му създават и социален дискомфорт за определен период от време, а понякога и реална възможност за неблагоприятни бъдещи прояви в здравословното му състояние и които в своята цялост представляват конкретните неимуществени вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. При определяне конкретния размер на обезщетението съдът съобрази обстоятелството, че по делото не е установено конкретните обидни изрази да са се отразили върху социалната сфера на общуване и работа, на контактите и взаимоотношенията на ищеца с неговото семейство или приятели или да са станали достояние на други лица, каквито твърдения са изложени в насрещната искова молба. При съобразяване на обстоятелството, че по делото са установени единствено обичайните неимуществени вреди /тези, които обичайно настъпват при този вид деликт/ и с оглед изключително влошените отношения между страните във връзка с упражняването на родителските права върху детето им /което към момента на деликта не е било навършило пълнолетие/, се налага извод, че справедливият размер на обезщетението следва да се определи на сумата от 1 000 лева. Ето защо първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която исковата претенция е отхвърлена за разликата над 300 лева до сумата от 1 000 лева. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззивника следва да се присъдят сторените по делото разноски съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от общо 207, 53 лева /при заплатена държавна такса в общ размер на 414 лева и 500 лева адвокатски хонорар във въззивното производство/. В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените в производството разноски съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от 772, 95 лева за адвокатско възнаграждение /при претендиран адвокатски хонорар от 1 000 лева, който настоящият съдебен състав счита, че не е прекомерен с оглед фактическата сложност на делото и обема на предоставената защита в производството/. С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която В. В. е осъден да заплати на Х. З. съдебни разноски за сумата над 1 020 лева, а в полза на В. В. следва да се присъдят допълнително съдебни разноски за производството пред СРС в размер на сумата от още 567, 92 лева. Решението следва да се отмени и в частта, в която В. В. е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК разноски в полза на бюджета на съдебната власт за сумата над 410 лева. Настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване при съобразяване на обстоятелството, че както по първоначалните искове, така и по насрещните искове са налице твърдения за няколко последователни деяния, свързани помежду си, които подлежат на глобално обезщетяване. Налице е обективна връзка между деянията и общо причиняване на неимуществени вреди, поради което се дължи определяне на глобално обезщетяване. Така цената на главния иск, както и на насрещния иск, е над 5 000 лева и решението подлежи на касационно обжалване /чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. Така мотивиран Софийският градски съд,