Решение № 2919 от 14.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5618/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. С решение от 19.02.2024г., постановено по гр.д. № 50543/2022г. по описа на СРС, ГО, 166 състав, са уважени предявените от Ц. Н. Ц. срещу Столична община обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на следните суми: 2 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, причинени от ухапване от безстопанствено куче на 16.10.2021г. в гр. София, кв. “Симеоново”, бул. “Симеоновско шосе”, на тротоара пред аптека “Нота бене” по посока “Околовръстен път”, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 16.10.2021г. до окончателното изплащане; за сумата от 26, 10 лева – имуществени вреди, представляващи разноски за лекарства, превързочни материали, ведно със законната лихва от 16.09.2022г. до окончателното изплащане и за сумата от 2, 44 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху обезщетението за имуществени вреди от 16.10.2021г. до 15.09.2022г. Със същото решение са отхвърлени предявените искове, както следва: иска за неимуществени вреди – за разликата над сумата от 2 000 лева до пълния предявен размер от 6 000 лева; за имуществени вреди – за разликата над сумата от 26, 10 лева до пълния предявен размер от 360 лева и иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД - за разликата над сумата от 2, 44 лева до пълния предявен размер от 33, 60 лева. Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника Столична община, в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че съдът неправилно е приел, че общината не е изпълнила задължението си за предприемане на необходимите действия за предотвратяване на агресивното поведение на безстопанствените кучета, за тяхното настаняване в приюти и осъществяване на надзор и грижи за върнатите по места след маркиране животни. Сочи, че по делото е представена Общинска програма за овладяване на популацията на безстопанствените кучета за 2012-2016г., което налага извод, че не е налице противоправно бездействие. Излага, че ответникът е изпълнил всички установени в ЗЗЖ и в ЗВМД задължения. В този смисъл поддържа, че обстоятелството дали предвидените в законите мерки са адекватни и ефективни и дали са постигнати целите и задачите на Общинската програма, е ирелевантно за спора. На следващо място, излага доводи, че ищецът не е доказал по реда на пълното и главно доказване твърдението си, поставено в основанието на предявения иск, че кучето е безстопанствено. Оспорва се и приетата за установена причинно-следствена връзка между инцидента и травматичните увреждания. Счита, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, е нарушен принципът за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, поради обстоятелството, че същото е присъдено в завишен размер. По тези съображения счита, че не са налице предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност на ответната община и първоинстанционното решение следва да се отмени в обжалваната му част. Въззиваемият Ц. Н. Ц. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Поддържа, че предявената претенция е доказана въз основа на събраните писмени и гласни доказателствени средства, както и с оглед заключението на приетата съдебно-медицинска експертиза. Аргументира становище, че по делото е установено, че предприетите от общината мерки са крайно недостатъчни, а упражняваният контрол е занижен и неефективен. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на решението в обжалваната му част. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД. Ищецът твърди претърпени имуществени и неимуществени вреди от ухапване от безстопанствено куче на територията на Столична община. Сочи, че вредоносното деяние е настъпило поради неупражняване /бездействие/ на възложената на администрацията на СО дейност по изолиране на безстопанствените кучета и овладяване на популацията им. Ето защо се претендира отговорността на ответника за бездействия на негови служители при или по повод извършване на определена работа - чл. 49 от ЗЗД. Съобразно константната съдебна практика (ППВС № 7/1959 г. и др.) юридическите лица отговарят за непозволено увреждане на основание чл. 49 ЗЗД, но не и на основание чл. 45 ЗЗД. Същите носят отговорност за вредите, причинени от техни работници, служители или други физически лица, на които са възложили работа по силата на граждански договор и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди, но са налице несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на посочените лица (в този смисъл и т. 7 от ППВС № 7/1959 г.). Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е особен вид безвиновна и обективна отговорност за чужди противоправни и виновни действия, като тази отговорност има гаранционно-обезпечителен характер. Според чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на изпълнителя на същата. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така – ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест. Когато се твърди, че вредите са причинени от бездействие, за да е противоправно бездействието, то на деликвента трябва да е предписано нормативно задължение за действие. Следователно, за да е противоправно бездействието на служители на Столична община, то трябва да има правна норма, която да ги задължава да извършват дейност по превенция за изолиране на безстопанствени кучета. В контекста на отговорността на общината по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от ухапване от безстопанствени кучета, от значение е дали прекият причинител на деликта (служител или служители на общината, отговарящи за изпълнение на задълженията й по 41, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 42 ЗЗЖ, чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ, чл. 50, т. 2 ЗЗЖ и чл. 59 ЗЗЖ) е положил дължимата грижа, като ако това не е сторено общината отговаря по чл. 49 ЗЗД /в този смисъл решение № 488/07.08.2012г. по гр.д. № 899/2010г. на ВКС, ІV ГО; решение № 368/18.11.2015г. по гр.д. № 2045/2015г. на ВКС, ІV ГО; решение № 308/03.01.2018г. по гр.д. № 1068/2017г. на ВКС, ІV ГО; решение № 50151/19.10.2022г. по гр.д. № 2598/2021г. на ВКС, ІІІ ГО/. Общината може да се освободи от отговорност като докаже, че предписаните от Закона за защита животните /ЗЗЖ/ действия са осъществени с дължимата грижа - изпълнени са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета, за тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. На етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че на 16.10.2021г. в гр. София, кв. “Симеоново”, бул. “Симеоновско шосе”, на тротоара пред аптека “Нота бене” по посока “Околовръстен път”, ищецът Ц. Н. Ц. е бил нападнат в гръб и ухапан от куче, като са му причинени следните травматични увреждания по задно-външната повърхност в средната трета на лява подбедрица под формата на правоъгълник, с изразен оток и кръвонасядане на кожата, като в горната част на това увреждане е имало две неправилни, ивически, дълбоки охлузвания, широки 5-6 мм и дълги около 2, 5 – 3 см за всяко, а в долната част на травмираната зона – две рани с характеристики на разкъсно-контузни с диаметър от по 7-8 мм. Тези обстоятелства се установяват и от събраните по делото писмени и гласни доказателствени средства. От приетата като компетентно изготвена и неоспорена от страните съдебно-медицинска експертиза, която преценена по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира, се установява, че травмите са характерни по вид, форма и морфологична конфигурация, за въздействие от кучешките зъби при ухапване от средно голямо куче, поради което те отговарят на получени по време и място, за които се твърди в исковата молба, а именно в резултат на ухапвания от куче при инцидента. Вещото лице е посочило, че подобни травми водят до изявени болки, страдания, временни функционални смущения, като при благоприятно протичане на оздравителния процес и липса на усложнения, възстановяване настъпва за около 3-4 седмици след инцидента. В случая оздравителният процес е протекъл по-бавно поради налични у ищеца заболявания – синдром на Съогрен /хронично автоимунно заболяване/ с необходима терапия от кортикостероиди и цитостатици и заболяване от захарен диабет. Основният спор по делото се съсредоточава върху обстоятелството дали кучето, което е нападнало ищеца, е безстопанствено, респ. дали общината чрез своите поделения и служби е изпълнила нормативно установените задължения за упражняване на надзор върху бездомните кучета, както и дали те са положили необходимата грижа за овладяване на популацията на бездомните кучета на територията на общината, за да бъдат предотвратявани нападения на кучета над гражданите. По въпроса относно разпределението на доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че кучето, причинител на вредите, е безстопанствено, е формирана трайна съдебна практика на ВКС, застъпена в следните решения по чл. 290 ГПК: решение № 308/03.01.2018г. по гр.д. № 1068/2017г. на ІV ГО на ВКС; решение № 377/27.04.2009г. по гр.д. № 5682/2007г. на ВКС, ІV ГО; решение № 50151/19.10.2022г. по гр.д. № 2598/2021г. на ВКС, ІІІ ГО, която се споделя и от настоящия съдебен състав. В същата е прието, че тежестта за доказване на факта, че кучето е безстопанствено, е на ищеца, който твърди да е пострадал от нападението му, доказването следва да е пълно, с всички допустими по ГПК доказателствени средства, в това число и свидетелски показания за външния вид на кучето, неговото поведение и различните други възможни обстоятелства, при които е наблюдавано - преди, по време и/или след инцидента. За установяване на това спорно релевантно обстоятелство в първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелката Т. Ц.а, чийто показания следва да се кредитират като отразяващи непосредствени възприятия относно релевантните обстоятелства, същите са логични и не са опровергани от други доказателства по делото. Свидетелката е съпруга на ищеца, което обстоятелство според въззивника е достатъчно основание нейните показания да не бъдат кредитирани в качеството й на заинтересовано от изхода на спора лице. Настоящият съдебен състав счита наведените възражения за неоснователни по следните съображения: В практиката на Върховния касационен съд е застъпено разбирането, че показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение с оглед всички останали доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност; да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. В аспекта на изложеното при преценка на показанията на свид. Ц.а по реда на чл. 172 от ГПК, се налага извод, че същите следва да бъдат кредитирани. Те не са опровергани от други доказателства по делото, като същевременно следва да се съобрази, че в тях липсват вътрешни противоречия и неясноти относно спорните факти. От показанията на сочената свидетелка се установява, че същата е очевидец на инцидента – била е заедно със съпруга си по време и на мястото, на което ищецът е бил нападнат от куче. Свид. Ц.а описва кучето като рошаво, черно и бяло на цвят, с маркировка, което е стояло отстрани до аптеката и изведнъж се е спуснало и нападнало ищеца в гръб. Посочените обстоятелства, които, при спазване на житейската логика и при съобразяване на факта, че същите не са опровергани от други доказателства, обосноват заключение, че кучето е било безстопанствено. Липсват данни кучето да е имало стопанин или лице, под чийто надзор се е намирало, напротив – установява се, че е било само на тротоара, без човек наблизо и очевидно не е имало каишка. Освен това свидетелката сочи, че то е било с маркировка, а съгласно чл. 47, ал. 3 от ЗЗЖ, кучетата, за които не се явят лица по ал. 2, се маркират и се настаняват във временни приюти, или се връщат по местата, от които са взети. Кучетата са под надзора и грижите на общините, организациите за защита на животните или други лица, които са подписали декларация за спазване изискванията на чл. 49 и 50. Следователно, наличието на маркировка е индиция, че кучето е било безстопанствено. В случай, че ответната община твърди, че процесното куче е имало свой стопанин, именно тя е следвало да проведе насрещно /непълно/ доказване, каквото в случая не е проведено. По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че ищецът е провел пълно и главно доказване на твърдението, че е нападнат и ухапан от безстопанствено куче. Релевираните от въззивника възражения в тази връзка са неоснователни. По въпроса дали общината носи отговорност по чл. 49 ЗЗД за вреди, причинени от безстопанствени кучета, дори ако е създала нормативна и фактическа организация за контрол по отношение на тези кучета, е формирана практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав. В решение № 50151 от 19.10.2022г. по гр.д. № 2598/2021г. на ІІІ ГО е дадено принципно разрешение, че общината може да се освободи от отговорност само ако докаже, че предписаното от ЗЗЖ поведение, а именно задълженията на общината по чл. 41, ал. 1, чл. 42, чл. 47, ал. 1, чл. 50, т. 2 и чл. 59 ЗЗЖ са изпълнени с дължимата грижа - взети са мерки за овладяване на популацията на безстопанствените кучета и на тяхното агресивно поведение, които са съответни на реалната ситуация и съобразяват финансовите, организационни и други възможности на общината. Съгласно чл. 40, ал. 3 и ал. 4 ЗЗЖ /в приложимата редакция/ общинските съвети приемат програми за овладяване популацията на безстопанствените кучета и предвиждат средства за изпълнението им, като кметовете на общини организират изпълнението на тези програми и ежегодно внасят отчет за тяхното изпълнение пред изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на храните. В ЗЗЖ са предвидени редица задължения на общинските органи за овладяване популацията на безстопанствените кучета, като целта на закона е подобни кучета да не са на свобода в населените места, тъй като са заплаха за живота и здравето на хората. С оглед на това законът предписва, че общинските власти са длъжни да вземат под надзор всички безстопанствени кучета чрез залавянето, кастрирането, обезпаразитяването, ваксинирането им срещу бяс и настаняването им в изградени и стопанисвани от тях приюти (чл. 47, ал. 1 ЗЗЖ). Следователно, основната мярка за надзор е именно настаняването на кучетата в приюти - арг. чл. 41, ал. 1 ЗЗЖ, като само по изключение се допуска те да бъдат връщани на местата, от които са взети - чл. 47, ал. 3 ЗЗЖ. Ако е било проявено агресивно поведение от безстопанствени кучета, то тогава се касае до грешна преценка на общинските органи да върнат кучетата по местата, от които са взети, вместо да ги настанят в приюти. Следователно, надзорът и грижите по отношение на безстопанствените кучета са възложени на общините чрез техния изпълнителен орган - кмета. Всички безстопанствени кучета са под надзора и грижите на общините, което означава, че чрез взетите от тях мерки същите следва да гарантират безопасното им поведение спрямо хората, независимо от вида на тези мерки /дали чрез настаняване в изолатор или чрез връщане по места/. Бездействието на длъжностните лица на ответника по изпълнение с дължимата грижа на възложените им със закон задължения е противоправно. В тази връзка следва да се има предвид, че установеното по делото обстоятелство, че безстопанствено куче е проявило непредизвикана агресия и е наранило човек, само по себе си означава, че общината чрез своите органи не е изпълнила надлежно законовите си задължения за надзор по ЗЗЖ. Рискът от връщането на безстопанствените кучета на местата, от които са взети /прилагането на мярката по чл. 47, ал. 3 от ЗЗЖ/ е изцяло в тежест на общината, тъй като е длъжна да гарантира, че поведението на кучетата няма да е опасно за здравето и живота на хората, тъй като те са под нейния надзор и грижи съгласно чл. 47, ал. 3, изр. 2-ро от ЗЗЖ. Задълженията на СО по повод безстопанствените животни, вкл. кучета, са нормативно установени в ЗЗЖ, който в редакцията на чл. 41, чл. 47, чл. 49, чл. 50 и чл. 59 към 16.10.2021г. /датата на увреждането/ предвижда задължения на общините за: 1/ овладяване популацията на безстопанствените кучета чрез приемане на програми и предвиждане на средства за изпълнението им; 2/ надзор върху безстопанствените кучета чрез настаняването им в приюти, кастриране, обезпаразитяване и ваксинирането им срещу бяс; 3/ надзор и грижа за върнатите по места кучета; 4/ вземане на мерки за предотвратяване на агресивно поведение на кучетата към хора или животни; 5 / контрол върху кучетата и приютите чрез периодични проверки и проверки по сигнали. В конкретния случай по делото е установена проявата на агресивно поведение на куче, за което се твърди, че като безстопанствено, е под надзора на общината. Подобна проява свидетелства за бездействие от страна на общината по отношение на задължението й по чл. 50 т. 2 ЗЗЖ да вземе мерки за предотвратяване на подобни прояви. В тежест на ответната община е да докаже, че е осъществила така вмененото й задължение с дължимата грижа т.е. набелязала е адекватни за целта мерки и упражнявайки законовите си правомощия, е направила необходимото според възможностите си за изпълнението им. Подобно доказване не е проведено. В подкрепа на възражението си, че не е бездействала, ответната община е представила по делото програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на СО 2012-2016г., решение № 38 от 08.02.2018г. на СОС, с което е дадено съгласие да бъде продължено изпълнението на същата програма до приемането от Министерски съвет на Национална програма за овладяване популацията на безстопанствени кучета; Национална програма за овладяване популацията на безстопанствените кучета на територията на Република България; справка за дейността на ОП “Екоравновесие” от 2015г. до 2022г.; годишен отчет на ОП “Екоравновесие” за 2019г., 2020г. и 2021г. Сред целите на посочените програми липсва такава за овладяване агресивното поведение на безстопанствените кучета. Като метод за разрешаване на проблема с тях е предвидена единствено евтаназията им и връщане по места само на неагресивните и здрави кучета. Евтаназията на кучета, чието агресивно поведение представлява опасност за хора и животни, е предвидена и като мярка за изпълнение на целите по програмата. В отчета на изпълнението на мерките по програмата липсват каквито и да е данни във връзка с изпълнението на тази мярка. Или представените по делото доказателства са негодни да установят какви мерки, извън евтаназията, са набелязани от общината в изпълнение на задължението й да надзирава, предотвратява и контролира агресивното поведение на безстопанствените кучета спрямо хората, както и дали, и в какви случаи, е предприемана единствено предвидената мярка - евтаназиране. Така по делото е останало недоказано, както че ответникът е набелязал адекватни на правомощията си по чл. 50 и чл. 59 ЗЗЖ мерки, така и че е предприел изпълнението им, поради което, в приложение правилата за разпределение на доказателствената тежест, следва да се приеме, че е налице противоправно бездействие, което е основание за ангажиране отговорността на СО по чл. 49 ЗЗД. Не са налице предпоставки за освобождаване от отговорност на ответника, след като не е могъл да предотврати появата на агресивно безстопанствено куче на оживен булевард. По делото е доказано виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение на СО чрез своите служители да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците на общината, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, поради което е установен фактическият състав, обуславящ възникването на обезпечитeлно- гаранционната отговорност на ответната община за противоправното бездействие на нейни служители - по реда на чл. 49 ЗЗД. От показанията на разпитаната по делото свидетелка Ц.а се установяват данни както относно механизма на увреждането, така и за състоянието на пострадалия непосредствено след ухапването и по време на оздравителния процес. В резултат на ухапването ищецът претърпял телесни увреждания по задно-външната повърхност в средната трета на лява подбедрица под формата на правоъгълник, с изразен оток и кръвонасядане на кожата, като в горната част на това увреждане е имало две неправилни, ивически, дълбоки охлузвания, широки 5-6 мм и дълги около 2, 5 – 3 см за вяско, а в долната част на травмираната зона – две рани с характеристики на разкъсно-контузни с диаметър от по 7-8 мм., чиито медико-биологичен характер, механизъм на причиняване, както и причинно-следствената връзка между инцидента и вредите се установяват от приетото и неоспорено от страните заключение на съдебно-медицинската експертиза, което съдът кредитира изцяло. От показанията на свидетелката се установява още, че възстановителният период е продължил около 3 месеца, тъй като ищецът страда и от други заболявания, поради които раните заздравявали по-бавно, което обстоятелство е потвърдено и от заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза. По делото се установи причиняването на неимуществени вреди, изразяващи се в болка, страдания, стрес и безпокойство. Налице е и причинно-следствена връзка между противоправното поведение на общинските служители и причинените вреди. Описаното по-горе бездействие на длъжностни лица при ответника се явява непосредствена причина за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Освен това деянието се явява и виновно предвид неопроверганата презумпция по чл. 45, ал. 2 ЗЗД. С оглед на изложеното съдът намира, че предявеният иск за неимуществени вреди е доказан по основание. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът съобрази следното: Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД. В ППВС № 4/68 г. е разяснено, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице от увреждащото действие. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Такива факти, наред с изброените в Постановлението, са и продължителността на лечението и извършените медицински манипулации, перспективата и трайните последици, възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, общественото и социално положение, икономическата конюнктура и др. Икономическото положение съставлява необходим ориентир за определяне на обезщетение, което да има на практика реална стойност. Изброяването не е изчерпателно и не може да бъде, доколкото във всеки случай се касае за различни относими обстоятелства и различни проявления на съответното увреждане и вредите от него. При определяне на размера на дължимото обезщетение съдът съобрази следното: Не са необходими специални знания, за да се приеме, че по естеството си инцидентът е предизвикал у ищеца стрес, уплаха, страх, повишена тревожност и негативни душевни преживявания. Това са обичайни негативни преживявания, чувства и усещания в случаите на преживян инцидент – ухапване от куче. За установяване на същите не са необходими формални доказателства в производството, доколкото те настъпват винаги в резултат от съответния деликт. При съблюдаване на обществения критерий за справедливост (чл. 52 ЗЗД), и с оглед претърпените болки и страдания от увреждането, продължителността на възстановителния период – по- продължителен от обичайния, а именно около 3 месеца; обстоятелствата, при които е причинена увредата – нападение в гръб и на обществено място, което безспорно е от естество да предизвика силен стрес и шок; както и обществено-икономическите условия в страната към датата на инцидента, настоящият съдебен състав счита, че с определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 2 000 лева ще бъде постигнат справедлив баланс между претърпените вреди и паричното измерение на нуждата от обезвреда съобразно принципа, въведен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Ето защо решението в посочената част следва да се потвърди. Във въззивната жалба не са изложени конкретни правни доводи относно неправилност на първоинстанционното решение в частта, в която е уважен деликтният иск за заплащане на компенсаторно обезщетение за причинените на ищeца имуществени вреди от процесното непозволено увреждане, изявяващи се в заплатени разноски за лечението на пострадалия - в размер на сумата от 26, 10 лева и по иска за мораторна лихва върху същото вземане. В тези части въззивната жалба е бланкетна (съдържа общо оплакване за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт), поради което въззивният съд, преценявайки, че решението и в тази част е валидно и допустимо, като не е постановено при нарушаване на императивни материалноправни норми, следва да го потвърди (арг. чл. 269, изр. 2 ГПК). По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за адвокатска защита и съдействие. Насрещната страна е релевирала възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от 800 лева, което преценено по реда и при условията на чл. 78, ал. 5 от ГПК е основателно. За да стигне до този извод съдът съобрази следното: Справедливият и обоснован размер на адвокатското възнаграждение се определя от една страна от защитавания интерес, а от друга - от фактическата и правна сложност на делото и извършената от адвоката работа. Според задължителното за съдилищата разрешение по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, пар. 1 ДФЕС, вр. чл. 4, пар. 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, пар. 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Даденото тълкуване по посоченото преюдициално запитване е, че при определяне на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от размерите в Наредба № 1/2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /заг. изм. – ДВ, бр. 14/2025г./, защото такава обвързаност нарушава забраната по чл. 101, пар. 1 ДФЕС в смисъла, разяснен от СЕС. Критериите от които следва да се ръководи съда при определяне размера на цената на предоставените адвокатски услуги са действителната правна и фактическа сложност на делото, която произтича от вида на претенцията, обема на събраните доказателства, извършените от страните процесуални действия, подлежащата на проучване и анализиране нормативна уредба и съдебна практика, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа, като се определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд размер на възнаграждението, т.е. адвокатското възнаграждение следва да е справедливо и обосновано. Отнесени към настоящия случай посочените обстоятелства налагат категоричен извод, че уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение от 800 лева е прекомерно. В случая делото е с ниска фактическа и правна сложност – спорът, пренесен пред въззивната инстанция е правен; не са събирани нови доказателства; проведено е едно съдебно заседание; положеният от адвоката труд са изразява в подаване на отговор на въззивната жалба и писмено становище по същество на спора, без участие в съдебното заседание. При съобразяване на изложеното се налага извод, че справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение следва да се намали до размер на сумата от 550 лева. Така мотивиран Софийският градски съд,