Решение № 317 от 21.6.2024 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 1015/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 900104/10.05.2023 г., постановено по гр.д. № 1752/2019 г., РС – Благоевград е ОТХВЪРЛИЛ предявеният от В. Г. М., с ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр. Б., ул. „••••“ № ••, вх. • ет. • ап. • и Р. В. М., с ЕГН ••••••••••, с постоянен адрес: гр. Б., ул. „••••“ №•, вх. •, ет. •, ап. •, чрез пълномощника адвокат М. А., със съдебен адрес за призоваване и получаване на книжа: гр. Б., ул. „••••“ № •, ет. •, офис • срещу Е. В. М., М. В. Д., И.С. И., Р. И. И. и Н. И. И., иск за делба на следния недвижим имот: мазе с площ от 74.46 кв.м., в сграда № 04279.613.291.1, на два етажа, построена в Поземлен имот № 04279.613.291, находящ се в град Благоевград, община Благоевград, област Благоевград по кадастрална карта, одобрена със Заповед № РД-18-32 от 10.05.2006 г. на Изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, с адрес: улица „Д-р Христо Татарчев” (Батуми) № 4, с площ от 161 кв.м., с трайно предназначение: Урбанизирана, с начин на трайно ползване: Ниско застрояване (до десет метра), със стар идентификатор № 1618, имот № 9521, при съседи: 1. Ниско застрояване (до десет метра), имот № 04279.613.290, собственик - Тодор Антонов Ковачев: 2. второстепенна улица, № 04279.613.292, собственост на Община Благоевград, Булстат 000024695 Ю, с адрес: Благоевград, площад „Георги Измирлиев-Македончето” №1; 3. Средно застрояване (от десет до петнадесет) метра, № 04279.613.287, собственост на Община Благоевград, Булстат 000024695 Ю, с адрес: град Благоевград, пл. „Георги Измирлиев-Македончето” № 1; 4. Ниско застрояване (до десет метра), № 04279.613.289, собственик - Виолета И., при квоти: 1/2 идеална част за ищците В. Г. М. и Р. В. М. и 1/2 идеална част за ответниците - Е. В. М., М. В. Д., И.С. И., Р. И. И. и Н. И. И., като неоснователен. Срещу това решение е постъпила въззивна жалба, подадена от В. Г. М., ЕГН •••••••••• и Р. В. М., ЕГН ••••••••••, двамата с адрес гр.Б., ул. „••••“ № •, вх. •, ет. •, ап. •, чрез адв.М. А., със съдебен адрес гр. Б., ул. „•••“ № •, ет.• офис •. Изложени са доводи в насока, че атакуваното решение е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. В случая, в хода на производството пред първата инстанция чрез приобщените писмени доказателства и приета съдебно-техническа експертиза безспорно било установено според въззивниците, че процесното помещение не е принадлежност към нито един от жилищните етажи, поради което то съгласно разпоредбата на 98 ЗС не следва нито една главна вещ ( въззивниците се позовават на изводи, направени в решение № 172/12.10.2015 г. по гр. д. № 1167/2015 г. на ВКС, I г. о.). Процесният обект не бил функционално свързан и не е обслужвал нито едно отделно жилище в сградата. Този обект бил обособен като самостоятелен, тъй като е отграничен от другите такива. Описаното помещение, чиято делба съставът на БлРС отхвърлил, не било придадено към нито един от жилищните етажи, поради което то представлявало самостоятелен обект на правото на собственост. Само в случай, че мазетата в сграда-етажна собственост са придадени към съответния жилищен етаж, те не са самостоятелни обекти и не могат да се делят отделно от жилището, към което принадлежат. В случая, процесното помещение, което в исковата молба е наименовано мазе, не принадлежало към жилищните обекти в сградата и било съсобствено между страните по делото. Правата на съсобственост върху него се определяли от правата на съсобственост върху терена, върху който е построена сградата. Фактът, че това помещение не било заснето по КК, не водел до извод, че то е несамостоятелен обект на правото на собственост. Изводите на състава на БлРС не следвали от фактически установеното чрез експертното заключение, а били въпреки тях. След като по одобрения архитектурен проект процесното складово помещение не било придадено към нито един от етажите, то същото било самостоятелен обект на правото на собственост, защото не следва нито една от главните вещи- отделните етажи. Като е приел обратното, съдът бил нарушил материалния закон. Съдът в нарушение на материалния закон - член 38 от ЗС заключил, че процесното мазе е обща част/без да се мотивира дали е по естеството си или по предназначение/, въз основа на което достигнал до неправилен извод, че то не подлежи на делба. РС бил възприел заключението на вещото лице, според което процесното помещение по одобрения архитектурен проект не било показано като зимнично помещение, като въпреки това на две места в мотивите си, за да отхвърли иска за делба, се е позовал на разпоредбата на член 38, ал.1 от ЗС. Жалбоподателите, правейки свои изводи въз основа на решение №359 от 1986 г. на Върховен съд на РБ и решение №81 от 23.12.2020 г. на ВКС по гр.д. №3017/2019 г., I г.о., ГК, решение №40 от 25.03.2016 г. по гр.д. №4994 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., обосновават извод, че меродавният момент, към който се преценява статутът на един обект, е моментът на възникване на етажната собственост. В противоречие с посочената практика на ВКС, съставът на БлРС бил приел, че несамостоятелният обект (мазе), предмет на производството по делба, е със статут на обща част. В случая, правнозначим факт бил този за начина, по който е ползвано мазето към датата на възникване на етажната собственост, а не този какви са предвижданията относно мазето по одобрения архитектурен проект. Не било спорно между страните по делото, а това било заявено и изрично в отговора на исковата молба от ответниците, че ищците ползват самостоятелно една част от мазето, а ответниците друга част. Двете части били преградени. В отговора на исковата молба ответниците твърдели, че от повече от 50 години избеният етаж е разделен на две основни избени помещения, които са равни по площ и които се ползват и владеят от собствениците на отделните етажи в сградата. Нещо повече, ответниците твърдели, че между страните по делото е извършена неформална делба на мазето преди повече от 50 години. Нито една от двете страни по спора не била въвеждала фактически твърдения, че мазето по своето предназначение е обща част, тъй като е служело и служи за общо ползване от всички съсобственици. Процесното мазе е преградено като страните (ищци и ответници) са разпределили правото му на ползване като всяка от тях ползва за лични нужди различни площи от мазето. Съставът на PC - гр. Благоевград като е заключил, че процесното мазе е обща част, не само бил нарушил материалния закон, но нарушил диспозитивното начало, като е възприел за установени факти, на които нито една от страните по спора не се е позовала. Видно от приобщените по делото писмени доказателства ставало, че етажната собственост е възникнала на 06.09.1961 г., на която дата била изповядана сделка покупко-продажба, с която едноличният собственик на сградата А.Х.М. е продал на В.Г. М. и И.Г.И. първия етаж от жилищната сграда, на която е признат за собственик (Записка от 05.11.1937 г.). Сделката била оформена с нотариален акт за покупко-продажба №27, том III, дело №438 от 1961 г. на съдия при Благоевградски Народен съд. Мазето, предмет на производството по делба, според експертното заключение, било разделено от етажните собственици на два дяла -югозападен и североизточен. Чистата площ на мазето била 72.42 кв.м. Нито една от страните по спора не била твърдяла, че мазето е служило за общо ползване на етажните собственици, като въпреки това съдът е намерил, че е обща част, без да се мотивира каква - дали по естеството си или по предназначение. Изрично в нарочна молба, депозирана пред състава на БлРС, ищците били пояснили, че мазето е несамостоятелен обект на правото на собственост като принадлежност към самостоятелни обекти на правото на собственост. Ищците били собственици в режим на СИО на втория жилищен етаж от сградата, който етаж е заснет с идентификатор №№04279.613.1.2, а ответниците били съсобственици на първия етаж, който е заснет с идентификатор №04279.613.1.1. Позовавайки се на Решение № 66 от 24.07.2018 година на ВКС по гражданско дело №2109/2017 година, II г.о., ГК, постановено в производство по реда на член 290 от ГПК се обосновава от жалбоподателите извод, че е допустима делбата дори на притежавани в съсобственост, несамостоятелни обекти на правото на собственост каквито са мазетата. Процесното складово помещение било съсобствено между ищците и ответниците при квоти по 1/2 идеална част за ищците и 1/2 идеална част за ответниците. В случая ищците претендирали съдът да допусне до делба между съделителите при посочените квоти обект (мазе), разположено в избения етаж, което съгласно одобрения проект не е обслужващо помещение към жилищните обекти на двата етажа в сградата, тяхна принадлежност. Допускането на делбата върху възникналата между съделителите съсобственост върху това помещение целяло след обособяването на два отделни обекта въз основа на изготвен инвестиционен проект и извършване на преустройство (изграждане на трайни преградни стени) тези обекти да станат принадлежност към отделните жилищни обекти на двата етажа. При постановяване на атакуваното решение съдът бил допуснал процесуални нарушения на нормите на член 235, ал.2 от ГПК, чл.236, ал.2 от ГПК. Първоинстанционният съд бил длъжен, но не бил сторил това - да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235. ал. 2 и чл. 236. ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с исковата молба и с отговора на исковата молба. Мотивите на първоинстанционното решение били фрагментарни като в тях липсва поотделно и заедно обсъждане на събраната в хода на делото доказателствена съвкупност. Съдът не е обсъдил събраните в хода на делото писмени доказателства и приобщена СТЕ. Съдът не бил дал отговор и на довода на ищците, че дори и да приеме, че процесният обект според функционалното му предназначение представлява несамостоятелен обект/складово помещение/, след като е съсобствено между страните и не е обща част, било по естеството си, било по предназначение и части от него, след извършено преди повече от 50 години разпределение на ползване, се ползват поотделно от собствениците на отделните етажи, а не общо, то този обект подлежи на делба. Отправя се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което се допусне делбата. Претендират се сторените съдебни и деловодни разноски съгласно списък по реда на член 80 от ГПК. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил писмен отговор от Е. В. М., М. В. Д., Р. И. И. и Н. И. И., всички действащи чрез пълномощника си адв. Ат. Б. Б., ул. „•••”•, с който се оспорва въззивната жалба като неоснователна. Навеждат, че доводите в жалбата са противоречиви и от същите не може да се установи коя от хипотезите жалбоподателите - ищци поддържат, а именно: че е налице общо избено помещение или че е налице самостоятелен обект в сграда, който подлежи на делба като такъв. Ако се приемело, че се касае до предявен иск за делба на едно общо избено помещение, то правилно бил отхвърлен иска. Писмените доказателства по спора установявали, че в частта на претендираното за делба мазе, съгласно одобрените проекти за строителство на спорната сграда, имало предвидени единствено основи на сградата, но не и избен етаж или обект, който да има характеристиките и предназначението на такъв. Като последица от това, правилно PC е приел, че като помещение, заключено в основите на сграда в етажна собственост, същото представлява обща част по естество и предназначение, което е пречка за допускането му до делба. В тази насока са и изричните разпоредби на чл. 38 ал. 3 от ЗС, във вр. с чл. 38 ал. 1 ЗС, доколкото последният изрично разпорежда, че основите и площадките /а процесното помещение е площадка, заключена между стените на основите на сградата/, представляват именно части от сградата, които са за общо ползване. Като такива същите не подлежат на делба и правилно PC е отхвърлил иска. Твърди се, че са неотносими към настоящия предмет на спор решенията от практиката на ВКС, цитирани в жалбата. В настоящия случай самостоятелни помещения липсвали, а било налице едно общо помещение, разположено в основите на сградата, което има само един вход. Ето защо същото било обща част както по естеството си, така и по предназначение и като такава не подлежи на делба, което правело искът неоснователен. Отделно от горното - в жалбата се съдържали множество твърдения, свързани със самостоятелния характер на помещението, предмет на исковата претенция. Нито едно от тях обаче не било доказано, а напротив - опровергано било от в.л. по СТЕ. Ето защо и доколкото в тежест на ищеца било да установи предназначението и вида на спорния обект, следвало да се приеме, че искът му е недоказан на посочените в него основания. Като последица от това и доколкото съдът не бил длъжен сам да издирва относими към спора доказателства или да установява факти, то правилно БлРС се позовал на изготвената по делото СТЕ. Предвид горното, претенцията за делба се явявала неоснователна и като такава същата правилно била отхвърлена от БлРС. Отправят искане за потвърждаване на атакуваното решение и присъждане разноските за производството. Съдът, след преценка на събраните доказателства, касаещи предмета на спора и предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от страна в първоинстанционното производство, чрез надлежен представител, насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка, съдържа необходимите реквизити, не страда от пороци, като са извършени необходимите действия по администрирането и, поради което съдът я намира за допустима. Въззивният съд приема, че така постановеното решение на РС Благоевград е валидно. Съдът не констатира пороци, които могат да обусловят нищожност на решението. Същото обаче, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск срещу И.С. И. – е недопустимо. Производството е образувано по искова молба, подадена от В. Г. М. и Р. В. М., двамата от гр. Б., ул. „••••“ № •, вх. •, ет. •, ап. •, чрез пълномощника адвокат М. А. срещу Е. В. М., М. В. Д., Р. И. И., Н. И. И. и И.С. И.. С определение № 906110 от 27.01.2022 г., РС Благоевград на осн. чл. 227 ГПК е конституирал като ответна страна - наследниците на починалата на ••• г. в хода на производството - И.С. И., а именно: Р. И. И. и Н. И. И.. Двете са участници в производството за делба и към момента на конституирането им в качеството на наследници на И. И.. От изложените констатации е видно, че решението от 10.05.2023 г.на първата инстанция е постановено в момент, когато съделителката И.С. И. е била вече починала и е липсвала дееспособна страна, доколкото процесуалната дееспособност на страната в общия исков процес, е присъща единствено на живите физически лица /арг. чл. 227 ГПК във вр. чл. 2 ЗЛС/. Настъпилата смърт слага край на процесуалната правоспособност на физическите лица. Когато в хода на съдебното производство е настъпило правоприемство, съдът съобразно чл.227 ГПК е длъжен да продължи производството по делото с участие на правоприемника, респ.при настъпило наследствено правоприемство по време на процеса съдът е длъжен да отчете настъпилата промяна и да постанови решението спрямо конституираните наследници на починалата страна. Решението, постановено спрямо страна, загубила процесуалната си правоспособност, е процесуално недопустимо – съобразно константната практика на ВКС, поради което въззивният съд ще обезсили в тази му част първоинстанционния съдебен акт. Доколкото наследниците на починалата съделителка са конституирани и са взели участие в производството от самото му начало, не следва да се извършват други процесуални действия, като с този съдебен акт е отчетено и участието им като надлежна страна. По въззивната жалба срещу решението, в останалата му част, в която първоинстанционният съд е ОТХВЪРЛИЛ предявеният от В. Г. М. и Р. В. М. иск за делба срещу Е. В. М., М. В. Д., Р. И. И. и Н. И. И., въззивният съд излага следното: Ищците твърдят, че страните по делото са съсобственици на мазе в сграда № 04279.613.291.1, построена в Поземлен имот № 04279.613.291, находящ се в град Благоевград, по кадастрална карта, одобрена със Заповед № РД-18-32 от 10.05.2006 г. на Изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, с адрес: улица „Д-р Христо Татарчев” (Батуми) № 4, с площ от 161 кв.м., с трайно предназначение: Урбанизирана, с начин на трайно ползване: Ниско застрояване (до десет мегра), със стар идентификатор № 1618, имот № 9521. Сочат, че сграда с идентификатор № 04279.613.291.1 е на два етажа, като първият етаж е с идентификатор № 04279.613.1.1 и е съсобствен на ответниците, а вторият етаж е собствен на ищците в режим на СИО. Твърди се, че на 30.11.2006 г. Е.Г., В.Е. и Н.Ц., в качеството на продавачи, са прехвърлили чрез покупко-продажба на първата ищца В. М. правото на собственост върху описания по-горе ПИ и Самостоятелен обект в сграда, представляващ: Жилище, апартамент с идентификатор № 04279.613.291.1.2, находящ се в град Благоевград, по кад.карта, одобрена със Заповед № РД-18-32 от 10.05.2006 г. на изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, с адрес: улица „Д-р Христо Татарчев (Батуми)“ № 4, етаж 2, ап. № 2, който самостоятелен обект попада в сграда № 04279.613.291.1, в ПИ № 04279.613.291, с предназначение: Жилище, Апартамент, със съседни самостоятелни обекти: под обекта: 04279.613.291.1.1, с площ от 108 кв.м. съгласно схема № 4796 от 10.11.2006 г., издадена от СГКК - гр. Благоевград, ведно с таван и 1/2 идеална част от мазето с площ от 74.46 кв.м., както и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото. Сочи се, че сделката е обективирана в Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 137, том VI, peг. № 14724, дело № 1038 от 2006 г. на нотариус И. К. с район на действие PC-Благоевград, вписан като акт № 126, том X, дело № 3074/2006 г. на CB-Благоевград. Пояснява се, че по време на сключване на сделката ищците са в брак. Праводателите на ищците се легитимирали с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 120, том I, peг. № 1672, дело № 134/1937 г. на Горноджумайски околийски съд и Записка за вписване на нотариален акт за продажба № 157, том І от 05.11.1937 г. Твърди се, че ответниците по делото - Е. В. М. и М. В. Д. са наследници на В.Г. М., а И.С. И., Р. И. И. и Н. И. И. са наследници на И.Г.И.. Сочи се, че с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 27, том III, дело № 438/1961 г. на съдия при Благоевградски народен съд А.Х.М. продава на В.Г. М. и И.Г.И. следния свой собствен недвижим имот, находящ се в град Благоевград, а именно: първия етаж, заедно с 1/2 идеална част от мазето от масивна жилищна сграда, построена в парцела девета, пл. № 1363, от квартал 220. Направено е искане за постановяване на решение, с което да се допусне делба на следния недвижим имот: мазе с площ от 74.46 кв.м. в сграда№ 04279.613.291.1, на два етажа, построена в Поземлен имот №04279.613.291, находящ се в град Благоевград, с площ от 161 кв.м., при квоти: ½ идеална част за ищците В. Г. М. и Р. В. М. и ½ идеална част за ответниците - Е. В. М., М. В. Д., Р. И. И. и Н. И. И.. На 26.08.2019 г. искът е уточнен / л.19 /, като в молбата си до съда, ищците твърдят, че мазето, обект на делба, не е обща част на сградата, представлява обслужващо помещение към жилищните обекти на двата етажа в сградата. Мазето е несамостоятелен обект на правото на собственост като принадлежност към самостоятелни обекти на правото на собственост. Ищците са собственици в режим на СИО на втория жилищен етаж от сградата, който етаж е заснет с идентификатор № 04279.613.1.2, а ответниците са собственици на първия етаж, който е заснет с идентификатор № 04279.613.1.1. В срока за писмен отговор по делото е постъпил такъв само от ответниците И. И., Н. И. и Р. И.. Тези ответници оспорват изцяло предявения иск за делба. Твърдят, че искът е недопустим, а при условията на евентуалност - неоснователен, поради следното: процесното мазе не представлявало едно общо помещение, както са твърдяло с исковата молба. Същото се състояло от две самостоятелни мазета с равни площи - югозападно и североизточно, като последното на място било разделено на още две отделни изби. С оглед на това разделение на мазето на отделни помещения, същите представлявали неразделна част от отделните жилищни обекти сградата и по отношение на целия този избен етаж нямало съссобственост между страните по делото. Твърди се, че преди повече от 50 години избения етаж е разделен на две основни избени помещения, които са равни по площ и които се ползват и владеят от собствениците на отделните етажи в сградата: югозападното помещение, представляващо половината от избения етаж винаги принадлежало и се владеело от собствениците на втори жилищен етаж на сградата, а североизточното помещение винаги било във владение на собствениците на първи жилищен етаж. На практика, била извършена неформална делба на мазето още преди повече от 50 години, поради което всеки от собствениците на отделните етажи бил владял отделни избени помещения. Твърди се, че като последица от това, всички ответници по делото били собственици на основание давностно владение на североизточното избено помещение в сградата, което били разпределили помежду си за ползване на две отделни избени помещения /отделни избени клетки/, от които ответниците, които подават писмения отговор владеят югоизточното помещение, а останалите двама ответници - северното мазе. До този момент относно разпределението на мазетата никога не бил възниквал спор между етажните собственици, като същите винаги са възприемали югозападното помещение като прилежащо към втория етаж, а североизточното помещение, състоящо се от две избени клетки, като прилежащо към първия етаж. По този начин владение на отделните мазета се осъществявало както преди ищците да придобият имот в сградата, така и след това. За времето от 2006 година, когато ищците закупили втория етаж и до сега, промяна не била настъпила по отношение на владението на мазетата и респективно бяха от страните придобила в собственост съответните избени помещения. Прави се извод, че по отношение на мазето като цяло няма съсобственост между страните, тъй като същата е трансформирана в собственост върху отделни избени помещения от всяка от страните по делото. Като последица от това искът се явявал неоснователен и се отправя искане да бъде отхвърлен. Не оспорват наличието на идентичност на имотите, в отделните нотариални актове, приложени към исковата молба. Установява се от събраните по делото писмени доказателства, че: Ответниците М. Д. и Е. М. са низходящи наследници по закон на В.Г. М., б.ж. на гр.Благоевград, починал на ••• г. /удостоверение за наследници № 2977 от 23.08.2019 г., изд. от община Благоевград, л.20 от първоинстанционното дело/. Ответниците Р. И. и Н. И. са низходящи наследници по закон на И.Г.И., б.ж. на гр.Благоевград, починал на ••• г. /удостоверение за наследници № 2976 от 23.08.2019 г., изд. от община Благоевград, л.23 от първоинстанционното дело/, а също и на починалата в хода на производството И. И. – преживяла съпруга на И.И.. В Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 137, том VI, peг. № 14724, дело № 1038 от 2006 г. на нотариус И. К. с район на действие PC-Благоевград, вписан като акт № 126, том X, дело № 3074/2006 г. на CB-Благоевград е обективиран договор от 30.11.2006 г., сключен между Е.Г., В.Е. и Н.Ц., в качеството на продавачи за покупко-продажба и В. М. като купувач на: Поземлен имот № 04279.613.291, находящ се в град Благоевград, по кадастрална карта, одобрена със Заповед № РД-18-32 от 10.05.2006 г. на Изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, с адрес: улица „Д-р Христо Татарчев” (Батуми) № 4, с площ от 161 кв.м., с трайно предназначение: Урбанизирана, с начин на трайно ползване: Ниско застрояване (до десет метра), със стар идентификатор № 1618, имот № 9521 и на Самостоятелен обект в сграда, представляващ: Жилище, апартамент с идентификатор № 04279.613.291.1.2, находящ се в град Благоевград, по кад.карта, одобрена със Заповед № РД-18-32 от 10.05.2006 г. на изпълнителния директор на Агенцията по кадастъра, с адрес: улица „Д-р Христо Татарчев (Батуми)“ № 4, етаж 2, ап. № 2, който самостоятелен обект попада в сграда № 04279.613.291.1, в ПИ № 04279.613.291, с предназначение: Жилище, Апартамент, със съседни самостоятелни обекти: под обекта: 04279.613.291.1.1, с площ от 108 кв.м. съгласно схема № 4796 от 10.11.2006 г., издадена от СГКК - гр. Благоевград, ведно с таван и 1/2 идеална част от мазето с площ от 74.46 кв.м., както и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото.. Не е имало спор по твърдения факт, че имотът е придобит от ищците по време на брака им. Праводателите на ищците са се легитимирали по сделката с Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 120, том I, peг. № 1672, дело № 134/1937 г. на Горноджумайски околийски съд и Записка за вписване на нотариален акт за продажба № 157, том І от 05.11.1937 г./л.7-8 от делото/. Видно от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 27, том III, дело № 438/1961 г. на съдия при Благоевградски народен съд, А.Х.М. продал на наследодателите на ответниците - В.Г. М. и И.Г.И. следния свой собствен недвижим имот, находящ се в град Благоевград, а именно: първия етаж, заедно с 1/2 идеална част от мазето от масивна жилищна сграда, построена в парцела девета, пл. № 1363, от квартал 220 – л.11 от делото. Установява се, че сграда с идентификатор № 04279.613.291.1 е на два етажа. Първият етаж е с идентификатор № 04279.613.1.1 и е съсобствен между ответниците. Има данни, че е придобит по наследство от техните праводатели, закупили го още през 1961 г., като е доказано наследственото им правоприемство. Ответниците Е. М. и М. Д. се легитимират като съсобственици заедно с ответниците Р. И. и Н. И. /низходящи наследници на И.И./, на първия етаж по силата на извършено дарение от родителите им В. М. и С. М., като всеки един от тях двамата е бил надарен с по ¼ ид.ч. от първия етаж и с по 1/8 ид.ч. от мазето. Вторият етаж е придобит от ищците в режим на СИО чрез покупко- продажба през 2006 г.. Дарствената сделка към М. Д. е от 27.11.1984 г. и е обективирана с нотариален акт за дарение на низходящ № 20, том III, дело № 562 по описа за 1984 г. на нотариус Р. Б. при БлРС – л. 87. Дарствената сделка към Е. М. е от 01.12.1997 г. и е обективирана с нотариален акт за дарение № 73, том IX дело № 2688 по описа за 1997 г. на нотариус при БлРС - И. К. – л.86. Страните са оттеглили исканията си за събиране на гласни доказателства. От приетото заключение на вещото лице инж.Х.Г. по назначената съдебно-техническа експертиза, неоспорена от страните, се установява, че мазето, включващо се в основите на сградата, представлява едно помещение, под нивото на терена, подхода за влизане е един, от северозапад. Помещението е със стени от каменна зидария с дебелина 55 см., като само част от северозападната стена е тухлена с дебелина 30 см., таванска конструкция от дървен гредоред, подпрян на стените към улицата и двора, както и в средата върху дървена греда и дървени колони. Подходът за влизане към мазето е един, от северозапад, по две еднораменни стълбища, лежащи върху терена, откъдето се влиза в югозападния дял. Помещението е разделено на два дяла с лека дървена преграда, означена в приложение към експертизата с цифри 1 и 2. Двата дяла - югозападен и североизточен не са самостоятелно обособени - през югозападния дял се влиза в североизточния дял. Чистата площ на мазето е 72.42 кв. метра, а светлата му височина е - 2, 46 м. За сградата има одобрен проект с дата 08.03.1930 г. Първоначално проектът е изготвен за дюкян с мазе, като при утвърждаването му е бил поправен, в смисъл да се направи и втори жилищен етаж. В проекта, мазето няма обозначение като такова и не е отразено в план с размери, подход, прозорци. В план са отразени основите на сградата, които очертават пространството от четирите му страни. Изпълнението на място като размери – дължина и широчина на сградата, съответства на одобрения проект. Тъй като мазето не е предвидено в проекта, вещото лице не може да даде заключение дали има съответствие между проекта и изпълнението на място. Напречно на помещението в сутерена на сградата с идентификатор 04279.613.291.1 по КККР на Благоевград е направена дървена преграда от дъски, която разделя помещението на две. Същата не може да бъде наречена стена. В съдебно заседание, при изслушването му, експертът пояснява, че на проекта е показано основи/ които всъщност се ползват за мазе/, без вход към тези основи и няма надпис за мазе. Стълбищната клетка е от вън на сградата, като подход към мазето и е покрит. Входът от югоизточната фасада е затворен. С Определение № 906663/29.06.2022г., постановено по гр.д. № 1752/2019г. по описа на РС Благоевград, първоинстационният съд е прекратил производството по делото, поради недопустимост на предявения за разглеждане иск с правно основание чл. 34 от ЗС. С определение № 174 от 15.02.2023 г., постановено по гр. № 858/2022 г., ОС – Благоевград е отменил определението за прекратяване на производството и е върнал делото на РС Благоевград, за произнасяне с решение по чл. 344 ал. 1 от ГПК, по предявения иск за делба по чл. 34 от ЗС. При така обсъдените от въззивния съд събрани по първоинстанционното дело писмени доказателства, РС направил краен извод за неоснователност на предявения иск за делба на процесното мазе. Като водещи мотиви изложил, че липсват доказателства от една страна за това, мазето да представлява годен самостоятелен обект на правото на собственост. От друга - собствеността върху общите части се придобивала по право, като съпритежанието на общи части има повелителен характер и дори с единодушно съгласие, отделните съсобственици не могат извън предвидените в чл. 38 ал. 2 ЗС случаи да изключат принудителната неделима съсобственост върху обща част. Процесното помещение обслужва собствениците на етажите в сграда при режим на ЕС. Същото е ограничено от основите на построената жилищна сграда, в която страните са съсобствениците от ЕС. Това помещение не представлява според РС годен обект на правото на собственост, поради което и искът за делба е неоснователен. Въззивният съд споделя направения краен извод от РС Благоевград за неоснователност на предявения иск за делба на процесния обект, индивидуализиран от ищците като мазе. Съображения: В практиката на ВКС по решение № 74/22.03.2013 г. по гр.д. № 757/2012 г., І г.о., решение № 92/3.07.2014 г. по гр.д. № 1001/2014 г., ІІ г.о. и др. е дадено тълкуване, че когато обектът на спорното право е недвижим имот, той се индивидуализира от ищеца в исковата молба чрез посочване на местонахождение, граници, площ, актуален градоустройствен статут по действащия кадастрален и регулационен план или друг вид план, а когато за населеното място има влязла в сила кадастрална карта - идентификатора на имота. Всяко право се индивидуализира чрез юридическия факт, от който се поражда, чрез своето съдържание и субектите на правоотношението, чиято активна страна е то. И при абсолютните права, каквото е правото на собственост, правото не се индивидуализира само с вещта, върху която съществува, но и с лицето, което е негов носител и с основанието му- юридическия факт, от който се поражда. В този смисъл са и мотивите на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.гр.д.№ 8 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС. Искането е – да се допусне делба на мазе с площ от 74.46 кв.м. в сграда № 04279.613.291.1, на два етажа, построена в Поземлен имот №04279.613.291, находящ се в град Благоевград, с площ от 161 кв.м., при квоти: ½ идеална част за ищците В. Г. М. и Р. В. М. и ½ идеална част общо за ответниците - Е. В. М., М. В. Д., Р. И. И. и Н. И. И.. Не е възниквал спор относно титулът, с който се легитимират участниците в делбеното производство като собственици съответно на първия и втори етаж в сградата, където се намира процесния обект - мазе. С уточнителна молба, ищците твърдят, че мазето, обект на делба, не е обща част на сградата, а представлява обслужващо помещение към жилищните обекти на двата етажа в сградата. Мазето представлявало несамостоятелен обект на правото на собственост като принадлежност към самостоятелни обекти на правото на собственост. Ищците били собственици в режим на СИО на втория жилищен етаж от сградата, който етаж е заснет с идентификатор № 04279.613.1.2, а ответниците са съсобственици на първия етаж, който е заснет с идентификатор № 04279.613.1.1. Ответниците Р. И. и Н. И. пък противопоставят възражение, че отдавна е разпределена площта за ползване и всеки собственик на обект в сградата, разполежен съответно на първи и втори етаж, владее необезпокоявано обособената си част от мазето повече от 50 години, като това състояние е съществувало и за праводателите на страните. По спорния въпрос относно вещноправния статут на процесния обект – мазе и същото обслужващо помещение към жилищни обекти ли е, обща част ли е или не, представлява ли самостоятелен обект или не и може ли да бъде придобито по давност, въззивният съд излага следното: Къщата е построена по утвърден план от 1930 г., когато е действал Закон за благоустройството на населените места на Княжество България от 1905 г. (отм.) и който, в последния му одобрен вариант, няма предвидено помещение за мазе/зимник или изба/, а само основи, с оглед последваща промяна в предвиждането да бъде построен и втори етаж, а не само дюкян, а и нормативната уредба не е предписвала задължителна необходимост от такова помещение. По делото ищците следва да докажат твърдяното, че процесното мазе е обслужващо помещение към обектите на двата етажа и не представлява обща част по естеството си, а е несамостоятелен обект на правото на собственост като принадлежност към самостоятелни обекти в сградата, собственост на различни лица, който е с такива характеристики, че може да бъде допуснат до делба. Между страните не е възниквал спор относно идентичността на описаните в представените по делото от страните нотариални актове – сграда и имот, в който е построена същата. Установява се, че след построяването на къщата, по плана от 1930 г., който не предвижда мазе, а само дюкан на първия етаж и 2 – ри етаж, през 1937 г. / л.7 от делото/, С. И. С е продал на А.Х.М. следния недвижим имот: Парцел XIVа по плана на гр.Горна Джумая, кв.84, заедно с масивна двуетажна къща, построена върху същия парцел при съседи: улица; К. К. и Н.Р.. Сградата по този нотариален акт е описана като двуетажна къща, без описание и на друг обект - мазе. През 1961 година възниква етажна собственост за сградата, където се намира процесното мазе, чиято делба се претендира, след като собственикът Ангел Миловански продал на В. М. и И.И. първия жилищен етаж, ведно с ½ ид.ч. от мазе от масивната жилищна сграда, построена в парцела. Първото свидетелство за обект мазе в двуетажната сграда е именно от 1961 г., при действието на Закона за плановото изграждане на населените места (отм.) - в сила от 1.01.1950 г. до 01.06.1973 г., Правилника за приложение на Закона за планово изграждане на населените места (отм.) и на Закона за собствеността, уреждащ и института на етажната собственост, отменил НАРЕДБА-ЗАКОН за етажната собственост (отм.), която е отменила на свой ред Закона за етажната собственост от 15 февруари 1933 г. Етажната собственост се характеризира със съчетанието на изключителна собственост върху помещенията и съсобственост върху така наречените общи части. Съгласно чл. 38 ЗС, действащ към 1961 г., общи са всички части на сградата, които по естеството си или по предназначението си обслужват помещенията на всички собственици или на някои от тях – чл. 38, ал.2 ЗС. Такива са напр. земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера. Съгласно закона и съдебната практика / така в решение № 40 от 25.03.2016 г. по гр. д. № 4994/2015 г. на ВКС, ІІ г. о. /, статутът на обслужващите помещения, като принадлежност към самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост или като обща по предназначението си част, се определя към момента на възникване на етажната собственост съобразно строителните книжа или с оглед волеизявленията на собственика (съсобствениците) при разделянето на една сграда на повече самостоятелни обекти в нея и въведените в законодателството към този момент нормативни изисквания за самостоятелност на обект от съответния вид. Също така, етажните собственици могат във всеки един момент с общо съгласие, при условия, допустими от закона, да променят общите части по предназначение, като те преминат в самостоятелна собственост на един или няколко съсобственика или трети лица. Такава промяна не е допустима обаче относно общите части по естеството си. Докато за някои части на сградата може да се презумира, че са общи, за други това подлежи на доказване по делото по правилото на чл. 154, ал.1 ГПК. Ако в една сграда има няколко самостоятелни обекта на собственост, принадлежащи на различни собственици, и е приложим режимът на чл. 38 ЗС, не във всички случаи обект мазе би се явило обща част, обслужващо всички обекти в сградата. В някои случаи то може да обслужва и само конкретен обект и да принадлежи само към него. В настоящия случай обаче, по делото не е имало такова твърдение от ищците, а част от ответниците заявяват, че владеят необезпокоявано оградената си част от мазето, като другата - се ползва от ищците и никога не е възниквал спор между тях. От значение за определяне статута на спорното помещение като самостоятелен обект на правото на собственост или като обща част по смисъла на чл. 38 ЗС е предназначението, което то е имало към момента на възникване на етажната собственост. В случая, етажната собственост е възникнала през 1961 г., когато праводателите на ответниците са закупили първия жилищен етаж и ½ ид.ч. от мазе. Към този момент липсват обективни данни процесното мазе с какви характеристики е, къде се е намирало и как е било обособено като такова след 1930 г.. Липсват данни да е извършвана чрез надлежни органи и с инвестиционен проект промяна относно предназначението на съществуващите обекти в двуетажната сграда, в т.ч. – да е обособявано помещение за мазе. Не се е и твърдяло наличие на такава промяна след одобрения проект през 1930 г., като вещото лице също не е констатирало друго освен плана от 1930 г. Въззивниците се позовават на Решение № 66 от 24.07.2018 година на ВКС по гражданско дело №2109/2017 година, II г.о., ГК, твърдейки, че е възприето, че е допустима делба дори на притежавани в съсобственост, несамостоятелни обекти на правото на собственост, каквито са мазетата. Решението обаче не касае производство по допустимостта на делба, а такава във втората и фаза и при установена различна фактическа обстановка от настоящата. В процения случай по това дело се твърди наличие на едно мазе, което се иска да бъде допуснато до делба, като констатираното от експерта е, че няма трайно преградени пространства със стени, и подходът е един към това помещение с покрита подземна стълба, като преди това е затворен вътрешния подход – стълбище. Както се посочи, по плана за сградата от 1930 година, извън дюкяна и втори етаж, са проектирани единствено основите на сградата. Характеристиката, която се дава от експерта на това помещение, претендирано от ищците с характеристиката на обект - мазе, е такава, че съдът прави извод, че това процесно пространство представлява общ незастроен обем между основите и гредореда на първия етаж, като този обем се намира под земната повърхност, т.е. това са основите на сградата с площадката, които са обща част по естеството си, тъй като сградата не може да съществува без тях, като тавана, който е основата на първия етаж - е гредоред. Обща част по естеството си не може да променя предназначението си, дори по решение на съсобствениците, защото това вече е въпрос на законосъобразност, а не на целесъобразност. С решение от 4.07.2006 г. по гр. д. № 745 от 2005 г. на ВКС, IV-Б г. о, е споделена практиката, според която общите по естеството си части не могат да бъдат предмет на разпоредителни сделки и не могат да променят предназначението си и съдържащо тълкуване на чл. 38 от ЗС и възможността да се промени предназначението само на общи по предназначението си части. С оглед възприетото в тази практика, която въззивният съд споделя, страните не се легитимират като собственици и на мазе в процесната сграда. Основите на сградата са обща по естеството си част, т.е. такава, без която е невъзможно съществуването на самата сграда, поради което е недопустимо промяната на предназначението им. Ако се възприеме тезата, че въпреки това е променено предназначението на това подземно пространство и същото се използва за мазе, следва да се докаже, че то е несамостоятелен или самостоятелен обект - за да бъде допуснато до делба извън обектите, намиращи се на първи и втори етаж. Тъй като твърдението на ищците е, че мазето е несамостоятелен обект, който може да се допусне до делба, такова възражение за самостоятелност на обекта може да се извлече от ответната теза, тъй като се твърди завладяване повече от 50 години на ползваната обособена с преграда реална част, но не са събирани доказателства в такава насока, вкл.гласни, тъй като поискалата ги страна се е отказала от тях. В решение № 313 от 05.04.2000 г. по гр. д. № 793/97 г. на ВС, I г. о. е посочено, че не е допустима делба на отделно помещение в сграда, щом то не е самостоятелен обект /каквато всъщност теза застъпва ищеца: че мазето е несамостоятелен обект, обслужващ обектите на първия и втория етаж/. В решение № 1368/3.12.2008 г. по гр. д. № 4834/2007 г. на IV ГО на ВКС е прието принципно, че мазето няма самостоятелен статут – то по общо правило е прилежаща част към жилищен, търговски или друг обект и поради това е изключено от гражданския оборот в общата хипотеза, както и другите несамостоятелни части на недвижимите имоти. Избата може да се придобива самостоятелно само ако е променен статутът й по начин, даващ възможност за притежанието й като самостоятелен обект. Прието е, че е допустимо избеното помещение да се придобива от лице, притежаващо в същата сграда, която е в режим на етажна собственост, друг самостоятелен обект и по този начин избата става прилежаща част към него. Във всички случаи обаче избеното помещение е прието, че не трябва да е единствено складово помещение на друг обект в сградата, за който по закон задължително се предвижда наличие на такова /напр. жилищата, ако нямат таванско или други помещения с подобно предназначение/. В противен случай отделянето му е невъзможно. С решение № 10 от 06.02.2015 год. на ВКС по гр. д. № 4598/2014 г., II г. о., ГК, е дадено разрешение в насока, че от значение за определяне статута на спорното помещение като самостоятелен обект на правото на собственост или като обща част по смисъла на чл. 38 ЗС е предназначението, което то е имало към момента на възникване на етажната собственост. Пояснено е, че: „Право на собственост може да съществува само върху застроен обект, който съставлява самостоятелен обект на вещни права съгласно действалите към момента на построяването или обособяването му или понастоящем строителни правила и нормативи. В случая, както се посочи вече, етажната собственост е възникнала през 1961 г., когато праводателите на ответниците са закупили първия жилищен етаж. Към 1930 г. не е имало нормативно изискване за характера на помещенията и това сградата да разполага задължително с избено помещение. ВКС посочва в свои съдебни актове, че нормативната уредба определя минималния брой и характер на помещенията в жилищата – като според чл. 209 от Закона за благоустройството на населените места от 1941 г. (отм.) всяко жилище трябва да има най-малко: преддверие, стая, кухня, клозет, избено и таванско помещения; според чл. 38 от Строителните правила и норми от 1959 г. /отм. 1977 г./ всяко жилище трябва да има най-малко стая за живеене, кухня или кухня-бокс, клозет, помещение за баня с тоалетна мивка и електрическа пералня, преддверие, дрешник, килер или шкаф, зимник или складово помещение; според чл. 35 от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство от 1977 г. (отм.) жилището се състои от помещения, които териториално и функционално са обединени в самостоятелен обект, предназначен за задоволяване жилищните нужди на гражданите, като то може да се устрои в един или два етажа, свързани с вътрешна стълба /мезонетен тип/. Аналогично е и определението за жилище в последващите Наредба № 5 от 17.05.1995 г. за правила и норми по териториално и селищно устройство (отм.) – чл. 93; Наредба № 5 за правила и нормативи за устройство на територията, обн. ДВ, бр. 51/2001 г. (отм.) – чл. 129 и действащата Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони – чл. 108. Според действащото определение в § 5, т. 30 ДР ЗУТ жилище е съвкупност от помещения, покрити и/или открити пространства, обединени функционално и пространствено в едно цяло за задоволяване на жилищни нужди. Самостоятелен обект на вещни права може да бъда сграда или част от сграда. Във втория случай, кои помещения принадлежат към този самостоятелен обект се преценява с оглед строителните книжа, когато обекта е изграден като самостоятелен или с оглед волеизявленията на собственика или съсобствениците при разделянето на една сграда на повече самостоятелни обекти в нея и въведените в законодателството към този момент нормативни изисквания за самостоятелност на обект от съответния вид. Установено е, че спорът касае обект, част от проектирана още през 1930 г. сграда, чието строителство е било изпълнено към 1937 г. /видно от нотариален акт №120/1937 г., с който двуетажната сграда е продадена /. Мазето като съществуващ обект /било то като самостоятелен или несамостоятелен такъв/ в продадената сграда през 1937 г. не е описано, видно от обективирания в нотариалния акт договор за покупко-продажба. През 1961 г. е извършена покупко-продажба освен на първи етаж от сградата, още и на ½ ид.ч. от мазе. Въз основа на събраните обаче доказателства по делото, въззивният съд прави извод, че се касае за обща част по естеството си, която се използва от съсобствениците с друго предназначение - на мазе. Това обаче ползване не може да промени характера на процесното пространство, от такова на обща част по естеството си – в несамостоятелен обект мазе, което да обслужва обектите, съществуващи на първи и втори етаж, доколкото, както се посочи вече, същото представлява и е предвидено за основи на сградата, които са обща по естеството си част, без която е невъзможно съществуването и, поради което е недопустимо промяната на предназначението и, като не е поддържано и установено обектът да е и самостоятелен. Искът за делба на процесния обект – мазе, се явява неоснователен и правилно първоинстанционният съд го е отхвърлил по отношение на ответниците: Е. В. М., М. В. Д., Р. И. И. и Н. И. И.. Възраженията на въззивниците във въззивната им жалба - са неоснователни. Решението, в тази му част, следва да бъде потвърдено. По разноските: Съгласно трайно установената практика на ВКС относно присъждането на разноски в делбеното производство, разноски във въззивното производство се присъждат на онзи съделител, който е участвал в първоинстанционното производство и чиито права са били оспорени с подаването на въззивната жалба, която е приета за неоснователна, респ. правата му са били отречени от първоинстанционния съд и съответно признати от въззивния съд по подадена от него въззивна жалба. Разноски са претендирани по списък по чл. 80 ГПК от въззиваемите, сторени за адвокат в общ от тях размер на 1500 лв., за което се представят доказателства – договор за заплатеното възнаграждение в брой. От въззивниците е направено възражение по чл. 78, ал.5 ГПК – за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение. Въззивният съд, като взе предвид фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия от пълномощника на въззиваемите – подаване на отговор по въззивната жалба и изготвяне на писмено становище, намира, че възнаграждението не следва да се намалява. Това е предвидения минимален размер за адвокатско възнаграждение за защита, процесуално представителство и съдействие по искове за делба с чл.7 ал.4 от НАРЕДБА № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно разп. на чл. 9 от същата Наредба, за изготвяне на отговор по въззивна жалба, без процесуално представителство, възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7, като в случая това би била сумата от 1125 лв.. процесуалният представител е изготвил и писмено становище, постъпило преди съдебното заседание, а представлява и общо 4-ма въззиваеми, поради което и заплатеното възнаграждение от тях не е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Възражението по чл. 78, ал.5 ГПК се явява неоснователно и съдът ще осъди въззивниците да заплатят на въззиваемите общо сумата от 1500 лв., представляваща сторени разноски в това производство за адвокат. Водим от горното, съдът