Решение № 4270 от 8.7.2026 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 174/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, във връзка с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания /ЗАНН/. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция “Национален парк Рила“, чрез процесуалния му представител адвокат Д. Б., срещу решение № 158/17.08.2025 г., постановено по а.н.д. № 369/2024 г. по описа на Районен съд-Разлог. В касационната жалба и в допълнително представено писмено становище са релевирани доводи за неправилността на атакувания съдебен акт, в това число като постановен в нарушение на закона, включително по изтъкнати съображения за формирани от въззивния съд некореспондиращи с данните от доказателствената съвкупност по делото правни изводи и при неправилно тълкуване на закона, по които се претендира отмяната му и постановяване на нов съдебен акт по съществото на спора – за потвърждаване на наказателното постановление, по чието оспорване е образувано въззивното производство, ведно с присъждането на разноски за въззивното производство. Ответникът – Н. А. В., чрез процесуалния си представител адвокат Е. Т., в писмен отговор по касационната жалба и в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователността й. Прави искане за оставяне в сила на обжалваното решение и присъждане на разноски. По делото е постъпила и частна жалба, подадена от Н. А. В., чрез упълномощения процесуален представител, срещу определение № 263/25.11.2025 г., постановено по а.н.д. № 369/2024 г. по описа на Районен съд-Разлог. Наведени са доводи за неправилността на атакуваното определение, по които се претендира отмяната му и постановяване на съдебен акт за изменение на решение № 158/17.08.2025 г., постановено по въззивното дело, в частта му за разноските, както и присъждане на разноски по частната жалба. Директорът на Дирекция “Национален парк Рила“, редовно уведомен за постъпилата частната жалба, не ангажира становище по нея. Административен съд-Благоевград, в настоящия тричленен съдебен състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, за да се произнесе съобрази следното: По касационната жалба: Касационната жалба, като подадена от надлежна страна в законоустановения срок, е допустима, а разгледана по същество – неоснователна, по следните съображения: Производството пред въззивния съд е образувано по жалбата на Н. А. В. срещу наказателно постановление № 2/15.02.2024 г., издадено от директора на “Национален парк Рила“, с което на посочено основание чл. 85, ал. 3, във връзка с чл. 81, ал. 1, т. 1, предложение трето от Закона за защитените територии /ЗЗТ/, във връзка с чл. 53, ал. 1 ЗАНН му е наложено административно наказание глоба в размер на 500лв. Пред районния съд е събрана административнонаказателната преписка по издаване на атакуваното наказателно постановление, изслушани са и петима свидетели. В резултат осъществена преценка на данните от събраните доказателства релевантната за правния спор фактическа обстановка е вярно установена и подробно отразена в мотивите на оспорения съдебен акт, предвид което и при липсата на спор относно фактите между страните е безпредметно да бъде възпроизвеждана изцяло в текста на настоящото решение. За целите на изложението е достатъчно да се посочат в резюме следните безспорно установени по делото факти, а именно: При извършен обход в местността Ръжавица, намираща се в Национален парк-Рила, над вододайна зона, V охранителен участък, отдел 15004, определен за паша на животни, собственост на Н. А. В., на 08.09.2023 г. в около 11.45 часа двама служители на гореописания национален парк /главен специалист Д. Х. и главен инспектор Д. К./ установяват три броя мъртви животни – говеда от порода сиво искърско, едното, от които с ушен идентификатор № BG 41022256, собственост на Н. А. В., намерено в десен приток на река Ръжавица /другите две животни са без ушен идентификатор/. Направени са снимки на намерените мъртви животни /приети по делото/ и след изготвен от двамата служители констативен протокол № 001304/08.09.2023 г. /за който липсват данни да е съобщен на настоящия ответник/, в присъствието на двама свидетели и Н. А. В., главен специалист Д. Х. съставя акт за установяване на административно нарушение № 1224/18.09.2023 г., с който възпроизвеждайки обстоятелствената част от предходно изготвения на място при установяването на мъртвите животни констативен протокол и изцяло въз основа на тези обстоятелства, приема за осъществено от настоящия ответник, в качеството му на собственик на откритите животински трупове, нарушение на чл. 21, т. 12 ЗЗТ. АУАН е предявен на установения с него нарушител в деня на съставянето му и след постъпване в законоустановения срок на писмено възражение срещу него, е издадено атакуваното пред въззивния съд наказателно постановление, с което въз основа на съставения АУАН на Н. А. В. е наложена глоба в размер на 500лв на основание чл. 81, ал. 1, т. 1, предложение трето ЗЗТ “за допускане на замърсяване на водите и терените с битови, промишлени и други отпадъци“. При тази фактическа установеност районният съд приема, че наказателното постановление е издадено от компетентен наказващ орган, в законоустановената форма, но при допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като при съставянето на АУАН и последвалото го постановление не е изпълнено задължението за описание на извършеното нарушение и обстоятелствата, при които то е осъществено. В тази връзка съдът излага мотиви, че в АУАН е описано, че Н. А. В. е нарушил разпоредбата на чл. 21, т. 12 ЗЗТ – замърсяване на водите и терените, а в постановлението съответно – че той е допуснал замърсяване на водите и терените с битови, промишлени и други отпадъци, без обаче да е описано/установено с кое си действие и по какъв начин той е допуснал това да се случи. Според въззивния съд в наказателното постановление не се твърди оспорващият, настоящ ответник, да е извършил замърсяване на водите и терените, не се твърди да го е осъществил, не се твърди да е замърсявал водите и терените с битови, промишлени и други отпадъци и следователно да е осъществил дейност по чл. 21, т. 12 ЗЗТ. По тези мотиви въззивният съд достига до извод, че административнонаказателната отговорност на Н. А. В. е ангажирана не за осъществяване на дейността по чл. 21, т. 12 ЗЗТ, а за допускане на такова замърсяване, но че законът не включва допускането като форма на изпълнително деяние на нарушението на чл. 81, ал. 1, т. 1 ЗЗТ, като в наказателното постановление не е посочено на какви фактически и правни основания допускането на замърсяване е приравнено на осъществяване на замърсяване, което е визираната в закона форма на изпълнителното деяние. По тези най-общо съображения, изтъквайки също така, че в АУАН и в процесното наказателно постановление не е описано с какви точно отпадъци – битови, промишлени или други е допуснато замърсяването, като краен резултат районният съд приема атакуваното пред него постановление за незаконосъобразно, в какъвто смисъл постановява и оспорения пред касационната инстанция съдебен акт, при съответно присъждане на разноските. Решението е валидно, допустимо и правилно, по изложените в него законосъобразни и кореспондиращи с данните по делото мотиви, които, споделени от касационната инстанция, е ненужно да бъдат възпроизвеждани в текста на настоящото решение. Не са налице сочените в касационната жалба пороци на атакувания съдебен акт, налагащи отмяната му като неправилен. Противно на релевираните от касатора възражения, правните изводи на въззивния съд са обосновани от данните от доказателствената съвкупност по делото, в това число от съдържанието на атакуваното наказателно постановление, ценени при правилно тълкуване и прилагане от въззивния съд на относимата спрямо фактическите му установявания нормативна уредба. Предвид съдържанието на процесното постановление и предхождащия издаването му АУАН, правилни са изводите на районния съд за неточно описание на нарушението, в несъответствие с изискванията на чл. 42, т. 4 и съответно с чл. 57, ал. 1, т. 5 ЗАНН. Правилно е съобразено от съда, че нито в съставения АУАН, нито в издаденото въз основа на него наказателно постановление, е посочено какъв вид измежду предвидените в чл. 21, т. 12 ЗЗТ отпадъци е установеният отпадък, чрез който е допуснато замърсяването, при положение, че забраната по тази разпоредба касае замърсяването с битови, промишлени или друг вид отпадъци, а подвеждането на установените по преписката факти под конкретно приложимата спрямо тях законова хипотеза е от съществено значение за възможността на санкционираното лице да организира адекватно защитата си, в това число като разбере какво именно нарушение, индивидуализирано чрез всички характеризиращи го признаци, му е вменено. По аргумент от разпоредбата на чл. 10 ЗАНН, правилни са и изводите на въззивния съд, кореспондиращи с данните относно съдържанието на процесното наказателно постановление, че допустителството, за което на практика е наказан ответникът предвид текста на постановлението, не е наказуемо, а разпоредбата на чл. 81, ал. 1, т. 1, във връзка с чл. 21, т. 12 ЗЗТ предполага като форма на изпълнителното деяние извършването на определени действия, които следва да бъдат установени в административнонаказателното производство, какъвто не е настоящият случай. Оплакванията на касатора в противоположния смисъл са неоснователни. За изчерпателност на изложението и в допълнение на изтъкнатите от районния съд, възприети от касационната инстанция мотиви, следва да се посочи, че данните по делото не предпоставят извод, че именно собственикът на установеното мъртво животно с ушен идентификатор № BG 41022256, безспорно притежаващ разрешително за паша, е всъщност извършителят на вмененото му с процесното постановление нарушение, още повече, при наличието на данни от фактическата установеност по делото, включително от показанията на свидетеля С. К., че към датата на откриване на мъртвите животни /на 08.09.2023 г./ собственикът им е бил в чужбина. Разпоредбата на чл. 21, т. 12 от ЗЗТ, по която е [жк], а и тази на чл. 81, ал.1, т. 1 ЗЗТ, по която е наказан ответникът, се отнасят за физически лица, които осъществяват замърсяване, а не само за лицата, на които е издадено разрешително за паша или са собственици на пашуващите животни. Или другояче казано установяването на собственика на намереното мъртво животно не води до автоматичен извод, че именно той е наказателно отговорното по чл. 21, т. 12, във връзка с чл. 81, ал. 1, т. 1 ЗЗТ лице, а оттам и че в случая е установено авторството на нарушението, след като по делото не са налице данни, че именно собственикът на животните е пашувал намерените мъртви животни, а не друго лице, на което той е възложил тази дейност. Този въпрос въобще не е обсъждан от наказващия орган в развилото се пред него административнонаказателно производство. Освен това не е извършена преценка и за маловажност на деянието, каквато е дължима от наказващия орган, още повече при отчитане на специалната разпоредба на чл. 81, ал. 3 ЗЗТ. Отделно от изложеното касационният състав намира за удачно да посочи, че дадената от наказващия орган правна квалификация на нарушението и съответно – наложената за него глоба е по чл. 81, ал. 1, т. 1, предложение трето ЗЗТ, а именно – за осъществена дейност в защитена територия в нарушение на утвърдени планове и проекти по глава четвърта от същия закон. Фактически и правни констатации на наказващия орган в тази насока не се съдържат в атакуваното пред въззивния съд наказателно постановление и в приобщената по делото административнонаказателна преписка, като действащ план за управление на “Национален парк Рила“ към момента на установяване на нарушението и издаване на оспореното постановление въобще не е представен. Изложеното обуславя извода, че фактическият състав на вмененото на настоящия ответник административно нарушение не е доказан по делото. По посочените съображения и по мотивите на въззивния съд, към които препраща на основание чл. 221, ал. 2, изречение второ АПК, във връзка с чл. 63в ЗАНН, касационният съдебен състав приема, че атакуваното решение е правилно, което налага оставянето му в сила. Предвид постановения по касационната жалба правен резултат искането на касатора за присъждане на разноски е неоснователно, като принципно основателна е претенцията на ответника, чрез процесуалния му представител, за присъждане на разноски за касационното производство. Но при отсъствието на представени пред касационната инстанция списък на разноските и доказателства за действително направените от ответника разноски по делото пред тази инстанция, искането му за присъждане на разноски съдът приема за недоказано, а оттам и неоснователно, предвид което и не присъжда разноски с настоящия съдебен акт. По частната жалба: Частната жалба, като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок, е допустима, а разгледана по същество –основателна, предвид следното: С решение № 158/17.08.2025 г., постановено по а.н.д. № 369/2024 г. по описа на Районен съд-Разлог, предвид правния резултат по делото и при отчитане на своевременно заявеното от процесуалния представител на ответната страна по това дело възражение за прекомерност, Дирекция “Национален парк Рила“ е осъдена да заплати на Н. А. В. сумата от 400лв, представляваща разноски за платено адвокатско възнаграждение. С молба вх.№ 11146/29.09.2025 г. по регистъра на Районен съд-Разлог, настоящият ответник, чрез процесуалния си представител, отправя искане горното решение да бъде изменено в частта му за разноските, при което в негова полза да бъде присъден пълният размер на претендираните разноски от 800лв, съобразно представения по делото списък, при съобразяване с действителната фактическа и правна сложност на делото и обема на осъществената от двамата упълномощени от него пред въззивния съд процесуални представители. По тази молба, в развило се производство по реда на чл. 248 от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/, във връзка с чл. 144 АПК, във връзка с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, е постановено атакуваното с частната жалба определение, с което молбата е оставена без уважение като неоснователна, по изтъкнати мотиви, че при постановяването на крайния си съдебен акт съдът е отчел естеството на спора и извършените процесуални действия по искания на страните, фактическата и правна сложност на делото, броя на проведените съдебни заседания и събрания доказателствен материал. Определението е валидно и допустимо, но неправилно. Субсидиарно приложимата в случая разпоредба на чл. 248 ГПК е част от раздел III, глава Осемнадесета, част втора на ГПК, озаглавен “Поправяне на решението“. В производството по чл. 248 ГПК съдът разполага с правомощието да измени или допълни постановеното решение или определение в частта му за разноските, само когато при направено искане, се установи допусната грешка или пропуск да ги присъди. В случая, при произнасянето си относно искането на частния жалбоподател за присъждане на направените във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, отчитайки заявеното от насрещната страна възражение за прекомерност, районният съд е допуснал грешка, като уважавайки това възражение не е отчел действителната фактическа и правна сложност на делото, обема на осъществената от процесуалния представител адвокат Т. защита /изготвяне на жалба и процесуално представителство в две съдебни заседания/, фактическата и правната сложност на делото, и размера на уговореното с представения договор за правна защита и съдействие възнаграждение за упълномощения по въззивното дело адвокат в размер на 500лв, както и по 150лв за всяко явяване в открито съдебно заседание по делото. Съвсем бланкетно, както в атакуваното с частната жалба определение, така и с постановения по делото съдебен акт по съществото на правния спор, съдът е посочил в декларативна форма, че при преценката си за прекомерност на присъденото възнаграждение е отчел фактическата и правна сложност на делото, както и осъществените от процесуалните представители на жалбоподателя по въззивното дело процесуални действия, но без всъщност да изложи каквито и да било конкретни и съобразени с предмета на делото и реално осъществените от упълномощените адвокати по него правни действия, мотиви. При допуснатата от въззивния съд грешка при определянето на размера на присъдените разноски, предвид отсъствието на мотиви, сочещи на осъществена от този съд преценка по чл. 63д, ал. 2 ЗАНН /в приложимата му редакция, обн. ДВ, бр. 109/2020 г./, във връзка с чл. 36, ал. 2, изречение второ от Закона за адвокатурата /в относимата му по делото редакция, обн. ДВ, бр. 97/2012 г./, в случая е била налице материалноправната предпоставка, предвидена в разпоредбата на чл. 248 ГПК, за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските и като е достигнал до извод за неоснователност на своевременно постъпилата молба с искане в тази насока, при което я е оставил без уважение, районният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен. При това, касационната инстанция счита, че справедливият и обоснованият от фактическата и правната сложност на делото и от обема на оказаната от адвокат Т. процесуална защита във въззивното производство /изготвяне на жалба и процесуално представителство в две открити съдебни заседания с изслушване на свидетели/ размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 500лв, какъвто именно е и уговореният с представения договор за правна защита и съдействие размер, който, противно на приетото от въззивния съд, не е прекомерен. След отмяната на оспореното определение, предвид приетата основателност на молбата за изменение в тази й част, следва да бъде постановен нов съдебен акт – за изменение на решението на въззивния съд, в частта му за разноските, при което размерът им да бъде увеличен, като на Н. А. В. бъде присъдена сумата от 500лв, представляваща разноски по делото за платено възнаграждение за един адвокат, в установен от касационната инстанция размер по данни от представеното по въззивното дело, платежно нареждане. В останалата й част, относима към искането за изменение на решението в частта за разноските по отношение на уговореното възнаграждение за явяване в открити съдебни заседания по делото, касационната инстанция счита искането за неоснователно. С оглед подробно релевираните в частната жалба доводи в тази насока, следва да се посочи, че пред въззивния съд не са представени доказателства за заплащане в полза на адвокат Т. на уговореното по силата на сключения с нея договор за процесуална защита и съдействие /серия А0926580/10.06.2024 г./, възнаграждение от по 150лв за всяко явяване по делото, за да бъдат те дължими и съответно присъдени в полза на частния жалбоподател. Действително пред районния съд са представени два броя разписки за платено в брой на адвокат М. възнаграждение от по 150лв /общо 300лв/, но по аргумент от субсидиарно приложимата разпоредба на чл. 143, ал. 1 АПК, при неблагоприятен за нея изход от делото, страната дължи разноски за заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение само за един адвокат /а не за двама или повече адвокати/ и то ако заплащането е установено, като действително направено в полза именно на този адвокат, по делото. Вярно е, че право на всяка страна в съдебното производство е да организира защитата си, както счита за най-удачно, а оттам и да ангажира процесуални представители според собственото си виждане за адекватна правна защита, но размерът на възнагражденията, заплатени за защита, надвишаваща определената в текста на чл. 143 АПК, тоест от един адвокат, не може да бъде вменен в тежест на насрещната страна в производството. Изложеното налага в тази й част молбата за изменение на решението в частта за разноските да бъде отхвърлена като неоснователна. Независимо от постановения по частната жалба правен резултат, разноски в производството по разноските не се дължат, предвид което неоснователно е искането на частния жалбоподател за присъждане на направените от него разноски по жалбата му срещу определението за разноските. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, във връзка с чл. 63в ЗАНН, и чл. 235, ал. 1 АПК, във връзка с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, във връзка с чл. 248 ГПК, Административен съд-Благоевград, втори касационен състав,