Решение № 479 от 24.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7223/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на П. Х. Н.-У. против Решение № 5745 от 11.04.2023 г., постановено по гр. д. № 31019/2021 г. по описа на СРС, 26-ти състав, с което е отхвърлен предявеният от П. Х. Н.-У. срещу И. Н. М. и Л. И. М. установителен иск за обявяване на нищожност на Решение №130/02.07.2018 г. по гр. д. №2090/2016 г. по описа на ВКС, IV гр. отд. Със същото решение ищецът е осъден да заплати на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1000, 00 лв., представляваща разноски по делото. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост на изводите на първоинстанционния съд, който не е отчел обстоятелството, че решението, чиято прогласяване за нищожност се иска е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда на соченото основание, тъй като делото е разгледано по чл. 303, ал.1, т.4. ГПК, а не по заявеното в молбата за отмяна основание по чл. 303, ал.1, т.1 ГПК, с което е прехвърлил пределите на своята компетентност и по непознат в закона начин е посегнал на СПН на Решение № 710/2015 г., с което е уронен и авторитета на съдебната власт. Изтъква още, че интензитета на твърдяното нарушение е значителен, имайки предвид обстоятелството, че искането И. Н. М. и Л. И. М. по отношение на основанието по чл. 303, ал.1, т.4. ГПК е било отхвърлено с Решение № 176/10.06.2016 г. на ВКС. Моли съдът да отмени решението и уважи предявения иск. Въззиваемите ответници - И. Н. М. и Л. И. М., чрез пълномощника си - адв. В.К., с надлежно учредена представителна власт по делото, са подали в законоустановения срок отговор на въззивната жалба с който оспорват жалбата, поддържайки, че решението на първоинстанционният съд е правилно, постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон. Молят съда да потвърди първоинстанционното решение. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт, а по конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания намира следното: Съгласно правната норма, уредена в чл. 270, ал. 2 ГПК, нищожността на съдебно решение може да се предяви безсрочно по исков ред чрез предявяването на установителен иск. За разлика от недопустимото нищожното решение не е годно да породи правни последици, поради което законодателят е уредил правната възможност пороците на съдебния акт, водещи до неговата нищожност, да се реливират по исков ред безсрочно или чрез възражение. Наистина, нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, за определянето на който обаче законът не е уреди легална дефиниция, нито е изброил пороците, които водят до него. Но в съдебната практика и правната доктрина се приема, че нищожност е налице, когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда; от незаконен състав; при неподписване на решението от мнозинството от съдийския състав; при неспазване на писмената форма; при абсолютна неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването; когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на морала и добрите нрави. В случая въззивникът твърди, че атакуваното Решение №130/02.07.2018 г. по гр. д. №2090/2016 г. по описа на ВКС, IV гр. отд. е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда на соченото основание, тъй като делото е разгледано по чл. 303, ал.1, т.4. ГПК, а не по заявеното в молбата за отмяна основание по чл. 303, ал.1, т.1 ГПК. Сочи се, че по този начин съставът на ВКС е прехвърлил пределите на своята компетентност и по непознат в закона начин е посегнал на СПН на Решение № 710/2015 г., с което е уронен и авторитета на съдебната власт. Изтъква още, че интензитета на твърдяното нарушение е значителен, имайки предвид обстоятелството, че искането И. Н. М. и Л. И. М. по отношение на основанието по чл. 303, ал.1, т.4. ГПК е било отхвърлено с Решение № 176/10.06.2016 г. на ВКС. В тази връзка следва да се отбележи, че с процесното Решение №130/02.07.2018 г. по гр. д. №2090/2016 г. по описа на ВКС, IV гр. отд., съдът се е произнесъл по молба за отмяна на влязло в сила решение по смисъла на чл. 303 ГПК, като повдигнатият спор е бил подведомствен на български съд – ВКС – арг. чл. 307 ГПК, който в изпълнение на вмененото си задължение по чл. 2 ГПК, вр. чл. 307 ГПК, което произтича и от конституционно установеното задължение (арг. чл. 119, ал. 1 КРБ), е разгледал повдигнатия пред него въпрос. Ирелевантно по отношение действителността на съдебното решение е обстоятелството как молителят е квалифицирал искането си, тъй като съдът не е обвързан от дадената от молителя квалификация. На следващо място следва да се отбележи, че видно от приложения надлежно заверен препис от Решение №130/02.07.2018 г. по гр. д. №2090/2016 г. по описа на ВКС, IV гр. отд. /страница 8-10 от делото на СРС/ същото е постановено от законоустановения брой членове на съдебния състав – чл. 307, ал. 2 ГПК, спазена е предвидената в чл. 236 ГПК форма и съдържание, формирана е ясна правосъдна воля, не се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или изпълнение на действие, което е престъпление, включително съдебното решение да постановява нещо, което противоречи на морала и добрите нрави. Следователно установителен иск за обявяване нищожност на Решение №130/02.07.2018 г. по гр. д. №2090/2016 г. по описа на ВКС, IV гр. отд. е неоснователен. С оглед на обстоятелството, че правните изводи, до които въззивната инстанция е достигнала, съответстват изцяло на изводите на първоинстанционния съд, решението следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се остави без уважение като неоснователна. При този изход на правния спор, предмет на настоящото въззивно производство, въззивникът следва да заплати на въззиваемите на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК общо сумата от 1000, 00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителства пред СГС по договор за правна защита и съдействие от 10.06.2023 г., като при определяне размера на разноските за адвокатско възнаграждение съдът взе предвид своевременно направеното от въззивника и основателно по естеството си възражение за прекомерност на заплатено от въззиваемите разноски за адвокатско възнаграждение, с оглед ниската правна сложност на делото, както и обстоятелството, че двамата въззиваеми се защитават по едни и същи факти. Така мотивиран, Софийският градски съд