Решение № 6398 от 18.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 13081/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Със съдебно решение №11681 от 25.10.2022 г., постановено по гр.д. № 15112/2022 г. по описа на СРС, 59 състав, са уважени предявените от Х. Д. К., ЕГН •••••••••• против „Н.с.“ ЕАД, ЕИК: •••• искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, т.2 и т.3 вр. чл.225 КТ и е признато уволнението за незаконно и и е постановена неговата отмяна, ищецът е възстановен на предишната му работа и му е заплатено обезщетение за оставане без работа за периода 10.02.2022 год.- 10.08.2022 год. след извършено прихващане с изплатеното й обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ в размер на 8700, 00 лева, сумата общо от 10735, 80 лева, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на завеждане на исковата молба 23.03.2022 год. до окончателното изплащане на сумата. Осъжда „Н.с.“ ЕАД, ЕИК: ••••, да заплати на по сметка на СРС сумата от 789, 43 лева, представляваща направените по делото разноски, както следва: държавни такси от 30 лева за неоценяемия иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ и 30 лева за за неоценяемия иск по чл.344, ал.1, т.2 КТ, държавна такса в размер на 429, 43 лева върху уважения размер на оценяемия иск по чл.225, ал.1 от КТ; сума в размер на 300 лева, представляваща депозит за изготвяне на съдебно-счетоводна експертиза по делото. Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника, който е недоволен от постановеното решение. Твърди, че решението е постановено при неправилно прилагане на материалния закон и при съществени процесуални нарушения и е необосновано. Като аргументи за твърдението си посочва, че съдебното решение си противоречи в мотивите и крайния извод, закрепен в диспозитива на решението. Грешен според жалбоподателя е извода на съда относно неприложимостта на основанието, на което се иска прекратяване на трудовото правоотношение, т.е. за грешна правна квалификация. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявените претенции като неоснователни и недоказани. Претендира и разноски. В срок е ищецът е подал отговор на въззивната жалба, с която моли съда да отхвърли подадената въззивна жалба изцяло като недоказана и неоснователна, а да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е признато уволнението за незаконно и е възстановен на работа, като обосновано и законосъобразно. Претендира и разноски. Страните не представят нови доказателства и не сочат нови обстоятелства по смисъла на чл. 266 от ГПК. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното: Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, срещу акт, подлежащ на обжалване и от лице, което има правен интерес. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на нейната правилност, съдът намира подадената въззивна жалба за неоснователна. Съображенията за това са следните: С исковата молба се предявяват искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ - за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ - за възстановяване на предишната заемана длъжност, чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ и чл. 225, ал. 1 и 2 от КТ - заплащане на обезщетение за времето, през което лицето е останало без работа поради уволнението и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – законна лихва от предявяването на иска до изплащането на сумата. Ищецът, участващ по делото чрез процесуалния си представител е предявил срещу ответника кумулативно обективно съединени искове, както следва: 1) за признаване за незаконно на уволнението му и неговата отмяна - правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; 2) на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и 3) на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225, 2, ал. 1 от ГПК за заплащане на сумата в размер на сумата от 19 435, 80 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа за периода от 10.02.2022 г. - 10.08.2022 г. Ищецът твърди, че между него и ответната дружество съществува трудово правоотношение, по силата на което първоначално е заемал длъжността "Финансов контрол – клонова структура – клон Хасково“, която впоследствие е изменяна с допълнителни споразумения, приложени като доказателства към исковата молба, като към датата на предявяване на исковете същата е с наименование "Специалист "Вътрешен контрол". По силата на посочените допълнителни споразумения, изменение е наблюдавано и в размера на трудовото възнаграждение, получавано от ищеца, като след последното изменение същото е в размер на 2 900 лева. На 10.02.2022 г. трудовото правоотношение на ищеца било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ със Заповед, която също е приложена по делото. Основанието за уволнението е липса на сертификат "Вътрешен одитор в публичния сектор". Твърди се, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като за ищецът не съществува задължение да притежава сертификат "вътрешен одитор в публичния сектор". Твърди, че в дружеството и към настоящия момент работят лица на същата длъжност, които също не притежават цитирания сертификат, поради което се приема че такъв не се изисква за заемане на длъжността. С оглед горните твърдения счита, че за него е налице правен интерес да поиска от съда да постанови решение, с което заповедта за прекратяване на трудовото му правоотношение да бъде отменена, същият да бъде възстановен на заеманата до увалнението длъжност и да му бъде присъдено обезщетение за оставане без работа за процесния период, като се претендират сторените съдебни и деловодни разноски. Ответникът по делото, в срока за отговор по чл. 131 ГПК е подал отговор, в който дава становище за допустимост, но неоснователност на предявените искове, като твърди, че уволнението е законосъобразно. Не оспорва обстоятелството че между страните е съществувало трудово правоотоншение, което е допълвано и изменяно с по-горе цитираните допълнителни споразумения. Между страните не се спори и по въпроса, че ищецът не притежава сертификат "Вътрешен одитор в публичния сектор". Ответникът твърди, че още при сключване на трудовия договор са били въведени в нормативен акт изисквания за образование или професионална квалификация за заеманата работа. Сочи, че през целия период на трудовото правоотношение ищецът не е придобил изискуемия сертификат, като след изтичане на законовоустановения двугодишен срок за снабдяването му с такъв е настъпило и цитираното в уволнителната заповед пректарително основание. Подробно аргументира позицията си, касаеща законосъобразното прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца, моли исковете да бъдат отхвърлени с решенвието по делото, като бъдат присъдени сторените съдебни и деловодни разноски. За съвместно разглеждане в производството е прието възражение за прихващане въведено от ответника с изплатените на основание чл. 220, ал. 1 КТ сума в размер на 8 700 лева. Първоинстанционния съд, след като е подвел установената фактическа обстановка под приложимата правна норма, правилно е разпределил доказателствената тежест. Като за работодателя – ответник възниква задължението да докаже, законосъобразно упражняване правото си на уволнение, а именно че соченото в заповедта за уволнение основание за прекратяване на трудовото правоотношение се е осъществило. В хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, работодателят следва да установи: изменение на изискванията за професионална квалификация за заеманата от ищеца длъжност, на които той не отговаря. По иска с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже оставането си без работа поради уволнението и размер на последното месечно брутно трудово възнаграждение, което е получил преди уволнението. По възражението за правната квалификация на уволнението. В съответствие със съдебната практика по приложението на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ първата инстанция е основала извода си относно незаконосъобразността на същото в конкретния случай. Промяната на изискванията за заемане на определена длъжност трябва да е настъпила след сключване на трудовия договор, т.е. по време на вече възникнало и създадено трудово правоотношение. В хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, тази промяна следва да касае конкретно изискванията за образование и професионална квалификация. Нормата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е приложима при промяна на изискванията за образование и квалификация, т.е. тук се засягат единствено образованието или квалификацията, като изисквания за заемане на длъжността, следователно е по – малък обема на изискванията. (Решение № 208 от 23.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 650/2009 г., III г. о., ГК, Решение № 1219 от 31.10.2003 г. на ВКС по гр. д. № 3455/2001 г., III г. о., докладчик съдията С. Чаначев). Разпоредбата на чл. 328, ал.1, т.6 от КТ предвидижда две основания за уволнение - липса на необходимото образование за изпълняваната работа /изискване за необходима степен и вид завършено образование/ и липса на необходимата професионална квалификация, които са самостоятелни, а не кумулативно изискуеми предпоставки за възникване правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с работника, макар, че е възможно работникът да не отговаря едновременно и на двете изисквания, което също е основание за уволнението му по реда на цитираната правна норма (така и Решение № 616/02.11.2010 г. по гр.д. № 1042/2009 г., ІV г.о. на ВКС). С оглед на горното, в правната теория и съдебна практика трайно се застъпва становището, че изискване за законосъобразност на уволнението на основание чл. 328, ал.1, т.6 от КТ е работникът да може да получи точна и ясна информация, от съдържанието на заповедта за уволнение или съпътстващ я документ, на кое от двете основания или и на двете се позовава работодателят при прекратяване на трудовото му правоотношение, а във втория случай - и в какво точно се изразява липсата на необходимо образование и на съответната професионална квалификация за изпълнение на възложената работа. Дори и текстът да е посочен общо, от изложените към заповедта мотиви трябва да може да се разбере кои са фактите от обективната действителност, поради които трудовото правоотношение се прекратява. Важно е от съдържанието на заповедта да следва несъмнения извод за същността на фактическото основание, поради което е прекратено трудовото правоотношение, след което е само въпрос на правна квалификация да се констатира коя е приложимата правна норма. Ако основанието за уволнение е посочено общо като цифрово означение, в хода на процеса относно неговата законосъобразност, работодателят следва да докаже, че е довел своевременно до знанието на работника или служителя точното основание за уволнение и, че преди да заведе делото работникът е бил наясно относно причините за уволнението и основанието, довели до прекратяване на трудовото му правоотношение. В противен случай, липсата на мотиви за постановяване на заповедта за уволнение препятства правото на защита на работника срещу нея и възможността за осъществяване на контрол за законност от страна на съда, което е основание за отмяна на уволнението като незаконосъобразно единствено по тази причина. В конкретния случай се установи, че в заповедта за уволнение е посочен цифром тестът на чл. 328, ал.1, т.6, а с думи – двете, визирани в разпоредбата основания, и е добавено, че уволнението е във връзка с чл. 19, ал.2, т.3 и т.4 от ЗВОПС, който текст визира като изискване за заемане на длъжността "вътрешен одитор" висше образование и придобита образователно- квалификационна степен "магистър" или "бакалавър" и сертификат "вътрешен одитор в публичния сектор", издаден от министъра на финансите след успешно положен изпит по чл. 53, или да притежават валиден международно признат сертификат за вътрешен одитор. Възражението на жалбоподателя е именно по отношение на извода на първата инстанция, че в случая не става дума за длъжността „вътрешен одитор“ така както е регламентирана в ЗОВПС, съответно и за неприложимост на правилата и изискванията за заемане на същата длъжност по отношение на ищеца по делото. Въззивният съд споделя изводите на първата инстанция в тази насока, като съображенията са следните. Обхватът и осъществяването на финансовото управление и контрол, както и принципите и изискванията към системите за финансово управление и контрол в организациите от публичния сектор, са регламентирани в Закона за финансовото управление и контрол в публичния сектор /ЗФУКПС/. Съгласно чл. 15 от закона, ръководителите на организациите по чл. 2 осигуряват система за мониторинг на финансовото управление и контрол с цел да се оцени неговото функциониране и своевременно да се предостави информация за установените слабости и пропуски пред лицата, отговорни за предприемане на коригиращи действия, както и да се осигури навременното му актуализиране при промени в условията, като тази система включва текущо наблюдение, самооценка и вътрешен одит. Съответно същността, принципите и обхвата на вътрешния одит в организациите от публичния сектор, статута и функциите на структурите и лицата, които ги осъществяват, както и одитните дейности по фондове и програми на Европейския съюз, са регламентирани в ЗВОПС. В чл. 19, ал. 2 от закона са установени изискванията, на които трябва да отговарят вътрешните одитори, като съгласно т. 3 от посочения законов текст те трябва да имат завършено висше образование и придобита образователно-квалификационна степен "магистър" или "бакълавър", а съгласно т. 4 – да притежават сертификат "вътрешен одитор в публичния сектор", издаден от министъра на финансите след успешно положен изпит по чл. 53, или да притежават валиден международно признат сертификат за вътрешен одитор. Споделя се извода за приложимост на горепосочените нормативни актове по отношение на ответното дружество, действащи към момента на възникване на трудовото правоотношение, тъй като дружеството е с над 50 % държавно участие в капитала. Следователно законосъобразността на процесното уволнение е обусловена от това дали нормативните изисквания по чл. 19, ал. 2, т. 3 и 4 ЗВОПС са приложими за заеманата от ищеца длъжност "специалист вътрешен контрол", за която ответникът твърди, че е идентична с длъжността "вътрешен одитор". Преценката за идентичност на трудовите функции е винаги конкретна и се извършва с оглед естеството на възложената работа. Изводът за идентичност не може да се изведе нито само въз основа на наименованието на длъжността, нито от механичното сравнение на трудовите задължения по длъжностната характеристика. Една и съща длъжност, в зависимост от предмета на дейност на работодателя може да има различни трудови функции. Едни и същи трудови задължения по длъжностна характеристика могат да съдържат същностни различия в зависимост от съответната длъжност; от йерархичното и място в структурата на предприятието; от предмета на дейност и организацията на предприятието. Именно поради това при преценката за идентичност на трудовите задължения следва да се изхожда от естеството на работата, от свойствените задължения за длъжността – от това има ли съществена разлика в трудовите функции с оглед характера и естеството на възложената работа в длъжността (в този см. Тълкувателно решение № 3/2011 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2011 г., ОСГК, Решение № 246 от 23.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1152/2010 г., III г. о., ГК, Решение № 174 от 13.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 659/2016 г., ІV г. о., ГК/, Решение № 498 от 13.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1561/2010 г., IV г. о., ГК). Въззивният съд счита, че в настоящия случай не е установена идентичност на трудовите функции на двете длъжности – "специалист вътрешен контрол" и "вътрешен одитор", макар те да са на еднакво йерархично място в структурата на предприятието – подчинени са пряко на изпълнителния директор на дружеството, като няма други длъжности на тяхно подчинение /виж чл. 12, ал. 1 ЗВОПС/. Съпоставянето на целите и функциите на служителите в структурата за извършване на вътрешен контрол и структурата за извършване на вътрешен одит – каквито обособени структурни звена съществуват в ответното дружество и са функционално независими, показва различие не толкова по отношение на обектите на въздействие – всички дейности и структури на организацията /не само тези с финансови измерения/, а по отношение на средствата и методите, с които се постига това въздействие. Вътрешният одит и финансовото управление и контрол се явяват алтернативни форми на контролна дейност. Основната цел на вътрешния одит е полза и подобряване на дейността на предприятието, като тази цел се преследва с независима и обективна дейност за гарантиране на доверие и консултиране /виж и легалната дефиниция на понятието "одит", съдържащо се в § 1, т. 1 от ДР на Закона за Сметната палата/. Същността и обхватът на вътрешния одит са регламентирани в глава ІІ от ЗВОПС, като с разпоредбата на чл. 5, т. 2 е установено и задължението за извършване на оценка на адекватността и ефективността на системите за финансово управление и контрол. Вътрешният одит използва специфичните инструменти на одитните ангажименти за даване на увереност или даване на оценка и консултиране – чл. 6 ЗВОПС. Т. е. дейността на служителите от звено "Вътрешен контрол също може да бъде обект за извършване на оценка. В този смисъл различието между присъщите трудови функции на двете длъжности е съществено, тъй като няма пълно покритие между тях, доколкото в комплекса на трудовите функции на длъжността "вътрешен одитор" са включени и други специфични същински задължения, свързани със събиране, анализиране и оценяване на информация, с цел да се изрази мнение относно степента на съответствие с предварително определени критерии, т. е. свързани с оценъчен контрол – виж чл. 5, чл. 7, чл. 8, чл. 30, ал. 1 и чл. 32 ЗВОПС, които предполагат и съответна компетентност /експертни познания/ за изпълнение на целите и обхвата на одита и одитната програма/план, съгласно чл. 19, ал. 2, т. 3 и 4 ЗВОПС. Следователно възражението на ответника за идентичност на двете длъжности се явява неоснователно, като СГС приема, че липсват нормативно установени изисквания за завършено висше образование и придобита образователно-квалификационна степен "магистър" или "бакалавър" и за притежаването на сертификат "вътрешен одитор в публичния сектор" за заемането на длъжността "специалист вътрешен контрол" /виж и чл. 16, ал. 3 от ЗФУКПС/. Сключването на трудов договор при начална липса на изискванията на работодателя за определена длъжност не е пречка за съществуването на самия договор. В частност изискванията за висше образование и придобита образователноквалификационна степен "магистър", специалност: икономика, финанси, счетоводство и контрол, или "бакалавър", и за притежаване на сертификат "вътрешен одитор в публичния сектор" са въведени от работодателя с утвърждаването на длъжностната характеристика на 19.06.2017 г. Не е спорно, че ищецът няма висше образование и не е придобил посочения сертификат и работодателят се е съгласил с това, назначавайки го на длъжността "специалист вътрешен контрол", т. е. приел е, че притежаваните от ищеца образование и квалификация не представляват обективна пречка за изпълнение на трудовата функция при сключването на трудовия договор. В подкрепа на гореизложеното е и приетото в Тълкувателно решение № 4 от 01.02.2021 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2017 г., ОСГК, според което не е налице основание за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ в случаите, когато несъответствието с изискванията за образование и професионална квалификация, въведени от работодателя, е съществувало при сключването на трудовия договор, тъй като няма да е налице нововъзникнал юридически факт, а такъв, който се е осъществил преди сключването на договора и преди началото на неговото изпълнение. Затова работодателят, приемайки на работа работник или служител, който не притежава определените от самия него изисквания за образование и квалификация, не може да прекрати трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, тъй като ще е налице "злоупотреба с право" при упражняване на потестативното право, а уволнението ще е незаконно поради липсата на основание в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ. Когато обаче изискванията за образование или професионална квалификация са били нормативно установени, а работодателят констатира, че работникът или служителят не ги притежава, но след възникване на трудовото правоотношение, той може да се позове на чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, тъй като упражнява правомощия в съответствие с изискванията на закона (Решение № 4425 от 15.08.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 1965/2023 г.; Решение № 4424 от 15.08.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 2090/2023 г.). Предвид гореизложеното, както и на основание събрания и преценен съвкупно доказателствен материал по делото, настоящият състав приема за правилен извода на първоинстанционния съд, че не е налице хипотезата на чл.328, ал.1, т.6 от КТ. По останалите въпроси относно фактическия състав за ангажиране отговорността на работодателя за незаконно прекратяване на трудовото правоотношение, настоящата инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, тъй като съвпадат изцяло с постановеното на база събраните, от една страна, писмени доказателства, включително и приетата и неоспорена по делото съдебно-счетоводна експертиза относно размерите на трудовото възнаграждение и дължимите обезщетения, и от друга страна, на гласни доказателства от разпитания по делото свидетел, с които се установяват обстоятелствата относно структурата и изискванията към съответните длъжности в дружеството – работодател. Подадената въззивна жалба следва да се остави без уважение като неоснователна, а процесното уволнение да се признае за незаконосъобразно, поради което и да се уважи искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като исковете по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ - за възстановяване на заеманата до уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за времето, през което ищецът е останал без работа поради уволнението, предвид акцесорния им характер, също следва да се уважат като основателни. По разноските: При този изход на правния спор въззивникът няма право на направените от нея в хода на въззивното производство разноски. На въззиваемият следва да се присъдят разноските, направени в производството пред настоящата инстанция, за което е представен договор за правна защита и съдействие, в който възнаграждението е определено в размер на 1 000 лева. Приложима е разпоредбата на чл.7, ал.2, т.3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съобразно която възнаграждението се определя от материалния интерес по делото. На процесуалния представител на ищеца по делото, следва да се определи възнаграждение в размер, изчислен по цитираната в т.3 формула, поради което и претендираният размер от 1000 лева не е прекомерно завишен и следва да се присъди в полза на адвоката. Мотивиран от горното, Софийски градски съд