Решение № 4978 от 28.8.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 2280/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от „Е.М.“ ЕООД срещу решение № 20283104/22.12.2020г. постановено по гр.д. № 12400/08.11.2022г. постановено по гр.д. № 7526/2022г. описа на Софийския районен съд, ГО, 120 състав, с което са отхвърлени предявените по реда на чл.422 от ГПК искове за признаване за установено спрямо Е. Н. Я., че дължи заплащането на сумите, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 03.11.2021г. по ч.гр.д. №6157/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 120 състав, както следва: -на основание чл. 240 от ЗЗД вр. чл.99 от ЗЗД сумата от 1 249, 20 лв. – главница по договор за потребителски кредит без обезпечение от 29.06.2015г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 20.10.2021г. до окончателното й изплащане; -на основание чл. 240 ал.2 от ЗЗД вр. чл.99 от ЗЗД за сумата от 371, 79 лв. – договорна лихва за периода 28.11.2018 г. до 28.10.2020 г.; -на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД сумата от 317, 51 лв. - мораторна лихва за периода от 28.11.2018 г. до 20.10.2021 г. В жалбата се твърди, че решението е постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите. Посочва, че първоинстанционният съд след като правилно е установил наличие на действително облигационно правоотношение между „ОББ“АД и ответника по договор за потребителски кредит, е приел, че липсва надлежно съобщаване на прехвърлянето на вземането по кредита в полза на ищеца до длъжника с изпратените уведомления до него, респективно с връчване на препис от исковата молба. Твърди, че извода на съда противоречи на материалната разпоредба на чл.99 ал.4 от ЗЗД, която не поставя ограничения съобщението да бъде направено от пълномощник на стария кредитор, какъвто може да бъде и цесионера, както е настоящият случай. Оспорва извода на съда, че при липса на съобщена цесия на длъжника към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК исковете подлежат на отхвърляне, без прилагане на разпоредбата на чл.235 от ГПК. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което иска се отхвърли изцяло. Въззиваемата страна Е. Н. Я. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК депозира писмен отговор, в който оспорва наведените доводи във въззивната жалба, като счита решението за правилно и обосновано. Твърди, че въззивникът-ищец включително и във въззивната жалба не посочва точния момент, в който твърди да е уведомил длъжника за извършената цесия, както и не представя убедителни доказателства, поради което и правилен е извода, че не е легитимиран кредитор към датата на подаване на заявлението за издаване за заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. Моли решението да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, при наличие на правен интерес и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна. Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по правилността на решението - само по наведените оплаквания в жалбата. Първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран от ищеца „Е.М.“ЕООД с обективно кумулативно съединени искови претенции по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено спрямо Е. Н. Я., че дължи заплащането на сумите, предмет на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 03.11.2021г. по ч.гр.д. №6157/2021г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 120 състав, както следва: -на основание чл. 430 ал.1 от ЗЗД вр.чл.9 от ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД сумата от 1 249, 20 лв. – главница по договор за потребителски кредит без обезпечение от 29.06.2015г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 20.10.2021г. до окончателното й изплащане; -на основание чл. 430 ал.2 от ЗЗД вр.чл.9 от ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД за сумата от 371, 79 лв. – договорна лихва за периода 28.11.2018 г. до 28.10.2020 г.; -на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД вр. чл.99 от ЗЗД сумата от 317, 51 лв. - мораторна лихва за периода от 28.11.2018 г. до 20.10.2021 г. За да бъдe уважен предявеният главен иск ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да установи кумулативното наличие на следните материално-правни предпоставки: 1. съществуване на действително задължение на ответника към цедента – основание, вид, размер 2. действителен договор за цесия, с който цедентът прехвърля на цесионера /ищеца/ вземанията по т.1 3. уведомяване на длъжника за извършената цесия. Относно съществуване на действително вземане в полза на „ОББ“АД ООД спрямо ответника-въззиваема страна. За основателността на иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. 240 ал.1 от ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл.99 от ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже възникването и съществуването между страните по делото на валидно правоотношение по договор за потребителски кредит при посочените условия, по който кредитодателят е предоставил процесната сума на кредитополучателя. Не е спорно между страните, а и се установява от представения писмен документ - л.7-12 от делото на СРС, двустранно подписан, саморъчно от ответника, при неоспорена своевременно и неустановена неавтентичност на подписа на ответника, че между „ОББ“АД, от една страна и Е. Н. Я. от друга, е подписан договор а за договор за потребителски кредит със съдържание обективирано в цитирания писмен документ, а именно: кредитодателят се е задължил да предостави на кредитополучателя потребитески кредит от 2490, 00 лв., която се усвоява по сметка на кредитополучателя еднократно на 30.06.2015г., като кредитополучателят се задължава да върне същата, ведно с лихва на 111 анюитетни месечни вноски, всяка дължима на 28-мо число на месеца, считано от 28.7.2015г. Предвидено е редовната главница да се олихвява с променлив годишен лихвен процент, формиран от референтен лихвен процент /РЛП/-пазарен индекс- 6 месечен SOFIBOR, за кредити в лева, публикуван на сайта на БНБ и фиксирана надбавка 13, 55 като към момента на сключване на договора РЛП на ОББ АД за физически лица в лева е в размер на 1, 17 или лихвения процента по кредита – 14, 72 – чл.4 ал.1 и ал.2 от договора, а в ал.3, ал.4 и ал.7 и ал.8 са предвидени условия за изменение на лихвения процент; посочен е годишния процент на разходите /ГПР/ – 19, 36 % - чл.5 ал.1, като в ал.3 на същата разпоредба е посочено при какви условия и допускания е изчислен посочения размер на ГПР; в чл.7 ал.1 от договора е предвиден размер на наказателна неустойка за забава плащанията на вноските – 5 пункта над действия съгласно договорения в чл.4 от договора лихвен процент; в чл.19 от договора са уговорени условията, при които банката може да направи кредита предсрочно изискуем. По силата на чл. 7 ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, дори и без направени възражения, респективно не е обвързан от същите, а в случая такива са наведени от ответника в отговора на исковата молба и поддържани във въззивната жалба. Въведената със ЗЗП, респ. с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, както от гледна точка на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да се повлияе на съдържанието им /решение от 14.06.2012 година по дело С-618/10 на СЕС/. Клаузите не са индивидуално определени, когато са типизирани и се сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги. В този случай те са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им – арг. чл.146 ал.2 ЗЗП. В тежест на търговеца е да докаже, че са индивидуално уговорени клаузите – обстоятелство, което не е устасновено в настоящото производство, поради което и съдът приема, че същите не са индивидуално уговорени. От ЗЗП се извежда изискването към търговците при формулиране на отделните уговорки да е използван ясен и разбираем език – от формална и граматическа страна. Въз основа на ясни и разбираеми критерии средният потребителят следва да може да предвиди произтичащите за него икономически последици от сключване на договора. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, в действието й към релевантния за спора момент, а именно момента на възникване на материалното правоотношение /Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., но в редакцията към изм. с ДВ бр. 91 от 20.11.2012 г., в сила от 1.01.2013 г./, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12 ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. От посоченото до тук настоящият състав счита, че процесния договор като сключен в писмена форма и с описаното по – горе съдържание отговаря на императивните изисквания на чл. 10 ал. 1 чл. 11 ал. 1, 8, и - процесният договор е сключен в писмена форма, посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на кредита- брой на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, срока на договора за кредит. От описаното съдържание на договора за потребителски кредит, е видно, че в същия не е посочен общия размер на кредита, който кредотополучателя се е задължил за върне като сума – изискване по чл.11 ал.1 т.1 от ЗПК, както и размера на погасителните вноски, които са посочени само като брой и че анюитетни, съответно същата информация не би могла да бъде изведена и от погасителен план към договора, тъй като такъв липсва – чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК. Посоченото несъмнено води до недействителност на договора за потребителски кредит съобразно императивната разпоредба на чл.22 от ЗПК. Предвид посоченото, настоящият състав счита, че е ирелевантно обстоятелството дали са налице неравноправни клаузи в договора – относно начина на изменение на договорения лихвен процент, размера и компонентите на ГПР и предвидените начини на изменение на същия, поради което и не следва да бъдат обсъждани, при условие, че договора е нищожен, поради противоречие с императивни разпоредби на ЗПК – чл.22. Горното осъждане би имало значение, ако е се установи частична нищожност на клауза, която не води до недействителност на целия договор и съответно неприлагането й в отношенията между страните /напр. неприлагане на неравноправна клауза за изменение на договорния лихвен процент/ или заместването й с императивна разпоредба /напр.чл.33 ал.1 от ЗПК/. Предвид обстоятелството, че договорът за потребителски кредит от 29.06.2015г. е недействителен, без значение за изхода на спора се явяват останалите обстоятелства - дали и кога кредита е станал предсрочно изискуем, съответно дали изискуемостта е обявена по съответния ред на ответника. Относно наличието на действителен договор за цесия и съобщаването на цесията на длъжника. По делото е представен рамков договор за прехвърляне на парични вземания от 31.01.2018г., сключен между "ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА"АД – продавач или цедент, и „Е.М.“ООД– купувач или цесионер. По силата на договора продавачът се е задължил да прехвърли и продаде вземания към свои длъжници, подробно индивидуализирани в приложение № 1 към договора за цесия, в състоянието, вида и размера им към дата 26.01.2018г. срещу заплащане на съответната покупна цена от цесионера. Съгласно договора за цесия страните по него са се съгласили, че цесионерът приема прехвърлените вземания от цедента и встъпва като кредитор за вземанията, предмет на договора, от датата на заплащане на цената по договора за цесия, като вземанията преминават върху цесионера заедно с принадлежностите и учредените обезпечения, ако има такива. Съгласно нормата на чл. 99 и чл. 100 ал.1 пр.3 от ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Ако прехвърлянето е възмездно, кредиторът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето. Той не отговаря за платежоспособността на длъжника, освен ако се е задължил за това, и то само до размера на онова, което е получил срещу прехвърленото. За да действителен договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, което трябва да е определено или определяемо. Неопределяемостта на прехвърлените вземания води до недействителност на цесията поради недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена, т.е поради липса на предмет - чл. 26, ал. 2 ЗЗД/Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о., ТК/. В рамковия договор е определено съдържанието на приложение № 1, което се подписва с различни дати към рамковия договор и което всъщност представлява договор за цесия. По делото е представено извлечение от това приложение № 1, в което фигурира номера на кредита, името и размера на задължението на ответника – л.45 от делото на СРС, под № 38259. На основание чл.99 ал.3 ЗЗД и във връзка с рамкови договор за цесия цедентът е потвърдил писмено цесията по приложение № 1 – л.43 от делото на СРС. Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник, както е настоящият случай - в договора е предвидено, че цесионерът се смята изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито вземания се прехвърлят, като се задължава изрично да издаде и пълномощно. /каквото е издадено– л.40 от делото на СРС/. В този случай представителната власт възниква по волята на представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът й се определя според това, което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Упълномощаването не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99 ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Към исковата молба е приложено уведомление от цедента и цесионера - ищец до ответника относно сключения договор за прехвърляне на парични задължения - л.49 от делото на СРС. Липсват ангажирани доказателства, че това писмено изявление е било връчено на кредитополучателя по предписания в договора ред – същото да е изпратено на известния адрес. Независимо от горното, настоящият състав счита, че цесията е проявила своето действие съгласно чл. 99 ал. 4 ЗЗД по отношение на длъжника/ответник с получаването на приложеното към исковата молба уведомление, което е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за спорното право, с оглед на което следва да бъде съобразен при решаването на делото съгласно чл. 235 ал. 3 ГПК. Връчване на уведомлението за цесията в хода на исковото производство, в това число с исковата молба, има действие спрямо длъжника /решение № 114/07.09.2016 г. по т. дело № 362/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 123 от 5 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д. №2352/2013 г., ІІ т. о., ТК /. Предвид горното, съдът приема, че ищецът има активна материална легитимация, произтичаща от договора за прехвърляне на вземания спрямо ответника. С оглед на това и на основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита /, определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО/, като в случаите, когато тази недействителност се установи в производството по предявен иск с правно основание чл.79 ал.1 от ГПК съдът с решението си установява размера на дължимата главница, а не отхвърля иска, респективно в правната сфера на кредитополучателя не възниква правото да иска връщане на платената главница на основание чл.55 ал.1 от ЗЗД, тъй като в този случай би се стигнало до неоснователното му обогатяване. /решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. 1023/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I т. оq решение № 50259 от 12.01.2023 г. по гр. д. № 3620/2021 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО; решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т. д. 2024/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о./. Следователно ищецът се легитимира като кредитор единствено на вземане за чистата сума по кредита в размер на 2490, 00 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – получената чиста стойност на кредита подлежи на връщане при поискване - чл. 23 ЗПК. Видно от заключението по ССчЕ изслушана в хода на първоинстанционното производство, неоспорено от страните и кредитирана от съда като компетенто и мотивирано, внесените от ответника суми са в размер на 148, 02 лв., които следва да бъдат приспаднати от чистата стойност на отпуснатия кредит или кредитополучателят остава задължен за сумата от 2341, 97 лв., като предявения иск е за сумата от 1249, 20 лв. –главница и за който размер следва да е произнасянето на съда, с оглед диспозитивното начало. Във връзка с установеното, следва да бъде разгледано и направеното от ответника възражение за погасяване по давност на претендираните вземания. В случая предвид установената нищожност на договора за потребителски кредит и задължението на длъжника за плащане на чистата стойност на кредита по реда на чл.23 от ЗПК /след приспадане на извършените плащания ако има такива/, то безпредметно е обсъждане дали приложимата давност е по чл.111 б. „в“ от ЗЗД, както поддържа въззивника или общата 5- годишна по чл.110 от ЗЗД /за пълнота само следва да посочи, че настоящият състав споделя становището, че задължението за главница по договора за банков кредит/респ. потребителски кредит /действителен/ се погасява с общата 5 годишна давност, изчислена от датата на изискуемостта на съответната погасителна вноска, а не от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. /в т.см. Решение № 45/17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ВКС, II т.о., решение № 63/01.06.2022г. по т.д. № 2140/218г. на ВКС, I то./. В случая обаче настоящият състав счита, че както с оглед постановките на цитираната съдебна практика на ВКС относно приложимостта на разпоредбата на чл.23 от ЗПК вкл. и съобразявайки мотивите към решение С-714/2022 на СЕС, както и обстоятелството, че чл.23 от ЗПК е специален по отношение на ЗЗД, като специалната законова разпоредба изключва приложението на общия закон /lex specialis derogat generali/, то вземането за връщане на предоставената сума – чистата стойност на кредита /главница/ е изискуемо с оглед обявената недействителност на договор от съда – т.е. от момента на постановяване на съдебното решение. Следователно не е налице вземане, което да е погасено по давност. Следователно и поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с което е отхвърлен иска за главница в размер на 1249, 20 лв. и вместо него постановено друго, с което претенцията се уважи при правилна квалификация - чл.23 от ЗПК, а в останалата отхвърлителна част – потвърдено. Разноски С оглед изхода на делото, отговорността за разноски се разпределя по следния начин: В първоинстанционното производство: -на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищеца му дължат разноски съобразно уважената част от исковете, като от общия им размер от 411, 32 лв., от които 61, 32 лв. –държавна такса и 350, 00 лв. – депозит за възнаграждение за вещо лице, следва да се присъдят 265, 06 лв. С оглед ТР 4/2013г. от 18.06.2014г. – т.12 разноските по ч.гр.д. № 60157/2021г., за които отговаря ответника от общо 38, 77 лв. са 24, 98 лв. и следва да бъдат присъдени с осъдителен диспозитив в настоящото производство. -на основание чл.78 ал.3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски съобразно отхвърлената част от исковете, а именно от направени разноски в размер на 400, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение – 142, 23 лв. т.е. първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над 142, 23 лв. до присъдения размер от 400, 00 лв. Във въззивното производство: -с оглед разпоредбата на чл.273 вр. чл.78 ал.1 от ГПК на въззивника има право да му бъдат присъдени направените по делото разноски съобразно основателната част от жалбата, а именно – от 38, 77 лв. – внесена държавна такса, следва да се присъдят 24, 98 лв. -на основание чл.273 вр. чл.78 ал. 3 от ГПК на въззиваемата страна следва да присъдят разноски съобразно неоснователната част от жалбата, а именно от направени в размер на 400, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение, следва да се присъдят 142, 23 лв. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т. 1 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд