Решение № 42 от 12.1.2026 г. на Административен съд - София-Област по дело № 1067/2025 г.

Производството е по реда на чл.145 – 178 АПК, във връзка с чл. 166, ал. 2 от ДОПК. Образувано е по жалба на ЕС БИ ЕНТЪРТЕЙНМЪНТ ООД, против Акт за установяване на публично държавно вземане № 2/12.06.2025 г., издаден на основание чл. 92 от Закона за хазарта във връзка с чл. 166 ДОПК от Изпълнителния директор на Националната агенция за приходите, с който по отношение на дружеството са установени публични задължения съгласно § 20,ал.1, от ПЗР към ЗДБ и чл. 30, ал. 4 от ЗХ. Твърди се незаконосъобразност на оспорвания акт и се иска отмяната му. Редовно призован за датата на с.з. оспорващия не изпраща представител. Ответника по оспорването се представлява от юриск. И. К., който оспорва жалбата. Съоръжения са изложени в писмени бележки. Претендират се разноски. СОП не прави искане за встъпване в производството. Въпросът за подсъдността на спора е решен с Определение № 8890, 29.09.2025 г. , постановено по административно дело № 8961/2025 г. по описа на ВАС Съдът, като взе предвид констатациите в обжалвания акт, становищата на страните и представените по делото доказателства, приема за установено следното: С Решение № 000030-8799 от 12.10.2022 г., изпълнителният директор на НАП е издал лиценз за организиране на хазартни игри онлайн със залагания върху резултати от спортни състезания и надбягвания с коне и кучета за срок от 5 /пет/ години по отношение на ЕС БИ ЕНТЪРТЕЙНМЪНТ ООД. Съгласно Удостоверение с № 000030-9166 от 27.10.2022 г., срокът на издадения лиценз е до 27.10.2027 г. Дружеството в законоустановения срок е декларирало следните данни: - еднократната част от таксата по чл. 30, ал. 4, която е в сила от 1 януари 2024 г. - 400,00 /четиристотин/ лв.; - еднократната част от таксата по чл. 30, ал. 4, която е била в сила до 1 януари 2024 г. - 100,00 /сто/ лв.; Общ брой месеци от срока на действие на издадения на организатора лиценз - 60 месеца; Броят месеци на действие на лиценза, оставащи след 1 януари 2024 г. – 45 месеца. Дружеството на 27.03.2024 г., е заплатило сума в размер на 225,00 /двеста двадесет и пет/ лв. еднократна част на таксата по чл. 30, ал. 4 от Закона за хазарта. С писмо от 30.05.2025год. на основание чл. 26, ал.1 от АПК дружеството е уведомено , че в едномесечен срок от получаването му следва да представи доказателства за заплащане на сумата от 224 775лв. представляваща разликата до цялата дължима сума, изчислена по формулата на § 20, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби към Закона за държавния бюджет на Република България за 2024. В писмото е посочено, че при непредставяне на доказателства за заплащане на сумата, ще бъде издаден АУПДВ. Писмото е връчено на електронната поща на дружеството на 30.05.2025год. след изтичане на срока е издаден и оспорвания акт. С оспорвания акт на основание чл. 92, ал. 1 от ЗХ във връзка с чл. 166, ал. 1 от ДОПК, е установен размер от 224 775,00лв. на задълженията по видове и периоди и лихвите за просрочие към тях 0.00 , изчислени на „ЕС БИ ЕНТЪРТЕИИМЪНТ“ ООД от 29.02.2024 г. до окончателното изплащане на главницата - Еднократна държавна такса по чл. 30, ал. 4, от ЗХ за 2024 г. От страна на адм. орган е прието, че дружеството неправилно е изчислило дължимата еднократна част на таксата по чл. 30, ал. 4 от Закона за хазарта, тъй като еднократната част от таксата по чл. 30, ал. 4 от Закона за хазарта, която е в сила от 1 януари 2024 г., е в размер на 400 000 /четиристотин хиляди/ лева, а тази която е била в сила до 1 януари 2024 г. е била в размер на 100 000 /сто хиляди/ лева. Направен е извод, че предвид общия брой месеци от срока на действия на издадения на организатора лиценз /60 месеца/ и броя месеци на действие на лиценза, оставащи след 1 януари 2024 г. /45 месеца/, то дължимата сума, изчислена по формулата на § 20, ал. 1 от преходните и заключителните разпоредби към Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г., (обн. - дв, бр. 106 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) е в размер на 225 000,00 /двеста двадесет и пет хиляди/ лева. Същата, в пълен размер, е следвало да бъде внесена най - късно до 28.02.2024 г. От страна на адм. орган е приспадната внесената от дружеството сума в размер на 225,00 /двеста двадесет и пет/ лева , поради което установения размер на задължението е 224 775 /двеста двадесет и четири хиляди седемстотин седемдесет и пет/ лева, което представлява разликата до цялата дължима сума, която не е заплатена към момента на издаване на акта. Пред съда не се представиха други доказателства освен събраните в хода на адм. производство. Оспорваният акт е съобщен на 17.06.2025 г., а жалбата е подадена чрез органа на 30.06.2025год. Жалбата е допустима, като подадена от надлежна страна-адресат на оспорения индивидуален административен акт в законоустановения срок. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Търсената от дружеството защита е срещу издаден от изпълнителния директор на НАП АУПДВ, с който на основание чл. 92, ал. 1 от Закона за хазарта във вр. с чл. 166, ал. 1 ДОПК е установено в тежест на дружеството задължение за еднократна държавна такса по чл. 30, ал. 4 ЗХ за 2024 г. в размер 224 775 лева и за лихви за забава върху вземането за такса след 28.02.2024 г. Позоваването в утежняващия административен акт на разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗХ е неотносимо, тъй като с нея се уреждат декларирането и установяването по реда на ДОПК на променливата част от таксите по чл. 30, ал. 3 и ал. 4 ДОПК, а задължението по АУПДВ е за другия компонент от съставната такса – еднократната, което обуславя прилагането на правилата на чл. 166 ДОПК (арг. чл. 166, ал. 2 ДОПК) – публичното вземане се установява по основание и размер с АУПДВ, издаван по правилата на АПК за издаване на индивидуални административни актове. Оспорването на тези актове е по реда на АПК (вж. чл. 166, ал. 3 ДОПК, с оглед мотивите на Определение № 8890, 29.09.2025 г. , постановено по административно дело № 8961/2025 г. по описа на ВАС. Съгласно чл. 30,ал.4 от ЗХ - За издаване и поддържане на лиценз за онлайн залагания се събира двукомпонентна държавна такса, състояща се от еднократна такса в размер на 400 000 лв. и променлива част в размер на 20 на сто върху разликата между стойността на получените залози и изплатените печалби, а за игри, за които се събират такси и комисиони за участие – в размер на 20 на сто върху стойността на получените такси и комисиони. Според чл.17, ал.1, т.16 ЗХ в действащата към датата на издаване на оспорения акт редакция, изпълнителният директор на НАП осъществява и други правомощия, освен посочените в т.1 – 15, в областта на хазарта и свързаните с него дейности, предвидени в нормативен акт. Предвид това съдът приема, че оспореното решение е издадено от компетентен административен орган в пределите на предоставената му от закона власт. Акта е издаден в изискуемата писмена форма и съдържа реквизитите по чл.59, ал.2 АПК. Посочени са фактическите основания за издаването му, което е предпоставка за упражняване на контрол за законосъобразност от съда върху приложението на материалния закон. Не се установяват допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, които да бъдат определени като съществени и съответно да мотивират отмяната на акта само на това основание. Правилно е приложен материалният закон. Дружеството притежава лиценз за организиране на хазартни игри онлайн със залагания върху резултати от спортни състезания и надбягвания с коне и кучета за срок от 5 /пет/ години, издаден с Решение № 000030-8799 от 12.10.2022 г., изпълнителният директор на НАП ,като срокът на издадения лиценз е до 27.10.2027 г. В ДВ, бр.108/30.12.2023г. е обнародван Закона за държавния бюджет на Република България за 2024г., като с § 18 - § 23 от Преходните и заключителните разпоредби към него са направени изменения в Закона за хазарта. С § 18, т.2,б.“б“ е изменен размера на еднократна такса за издаване и поддържане на лиценз за онлайн залагания от 100 000 лв. на 400 000 лв. Съгласно §20,ал.1 от ПЗР ЗДБРБ за 2024г. - Организаторите на хазартни игри за онлайн залагания с лицензи, издадени преди 1 януари 2024 г. /сред които попада и жалбоподателя /, дължат еднократната част от таксата по чл. 30, ал. 4 от Закона за хазарта, изчислена по следната формула , където А е дължимата еднократна част на такса; В е еднократната част от таксата по чл. 30, ал. 4, която е в сила от 1 януари 2024 г.; С е еднократната част от таксата по чл. 30, ал. 4, която е била в сила до 1 януари 2024 г.; D е общият брой месеци от срока на действие на издадения на организатора лиценз; Е е броят месеци на действие на лиценза, оставащи след 1 януари 2024 г. Страните не спорят относно размера на сумата и начина на определянето й. Спорът е относно дължимостта на така определената такса като жалбоподателят намира, че тя е законоустановена, но разпоредбите, които я регламентират са противоконституционни. Съдът намира възражението на жалбоподателя за неоснователно. Таксите и техните размери са установени със закон, което съответства на разпоредбата на чл.60, ал.1 вр. ал.2 от Конституцията на Република България. Дали с въвеждането на допълнителна такса се нарушава принципът на свободна стопанска инициатива и се създава нестабилна стопанска среда е въпрос на целесъобразност на конкретното законодателно решение, но не и на незаконоустановеност на процесната такса. Придаването на обратно действие на нормата, предвиждаща заплащане на държавна такса в по-висок размер, според съдът, в настоящия състав не е противоконституционно, тъй като преследва легитимна цел, в случая справедливо преразпределение на приходите от дейността и разходите за осъществяване на надзора върху нея. С Решение № 5 от 11.05.2017г. по конституционно дело № 12 от 2016г. Конституционния съд посочва, че мярката „…е средство за справедливо разпределение на разходите в обществото между тези, които в определена степен са привилегировани за своите приходи и следва да понесат и полагащите им се тежести. Никой не е защитен от такава тежест и нейното налагане, дори да има обратно действие въвеждащата я норма, не е задължително нарушаване на правната сигурност. Когато със законодателната промяна се преследва легитимна цел, за постигането на която са предвидени разумно обосновани средства, преценката за правилността на такова решение е изцяло на законодателя.“. Същото така в КС в решението си посочва, че „…Както в правната доктрина, така и в съдебната практика се прави разграничение между обратно действие на закона, когато той преурежда юридическите факти от момента на тяхното проявление до завършен фактически състав, с който приключва едно правоотношение (ретроактивност stricto sensu), и случаите, когато нововъведен правен режим преурежда за в бъдеще заварени правоотношения, които не са приключили (привидна, несъщинска ретроактивност - незабавно прилагане на закона). В своята практика КС, като подчертава, че правилото за неретроактивност е проява на конституционните принципи за правова държава и законност, приема, че "...хипотезата на прилагане на новия закон към заварено правоотношение не е равнозначно на обратно действие на новия закон (Решение № 12 от 11.11.2010 г., Решение № 9 от 1996 г., Решение № 10 от 2011 г.). Конституцията не съдържа забрана за обратно действие на правните норми във всички области на правото, а тя произтича от върховенството на правото като конституционен принцип (чл. 4, ал. 1 от Конституцията) и е приложима към хипотезите на ретроактивност stricto sensu, когато се нарушава доверието в правната система, правната сигурност и придобити права. Изрична забрана в този смисъл се съдържа единствено в чл. 5, ал. 3 от Конституцията по отношение на наказателните закони, които предвиждат нови или по-тежки санкции от отменените. Не е изключен ретроактивен ефект на закона в гражданскоправните отношения и той може да бъде обоснован с публичен интерес, особено ако става дума да правни норми, приети в процес на трансформиране на ценностния фундамент на обществото. Докато ретроактивност stricto sensu е допустима само по изключение, несъщинска ретроактивност е по правило възможна, когато законодателните цели не могат да бъдат надхвърлени от интереса на индивида в продължаващото действие на предишния закон. Незабавното прилагане на закона е съвместимо с принципа на закрила на правната сигурност, когато е подходящо и необходимо, за да бъде постигната преследваната от закона цел, и се остане в границите на разумно приемливото при цялостно балансиране на "излъганото доверие" и значимостта и спешността на основанията за законодателните промени.“. По изложените съображения съдът намери жалбата за неоснователна и като такава тя следва да бъде отхвърлена. При този изход на спора на жалбоподателя разноски не се следват. На ответника са дължими разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл.24, изр.второ от НЗПП, вр. чл.37 ЗПП, вр. чл.143, ал.3 АПК в размер от 200 лева/ 102,80 евро, като взе предвид фактическата и правна сложност на делото, процесуалната активност на пълномощника – юрисконсулт осъществения обем на правната защита. Водим от горното и на основание чл.172, ал.2 и чл.143, ал.3 АПК, Административен съд София област, втори състав