Решение № 535 от 13.3.2026 г. на Административен съд - Перник по дело № 25/2026 г.

Производството е по реда на чл. 145 – чл. 178 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Образувано е по жалба, подадена от Б. Б. М., [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], вх. ••, ет. ••, ап. ••, чрез адв. Б. К. – САК, срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM‑1901654, издадена на 15.11.2025 г. от Х. И. Х. – полицейски орган към СДВР, отдел „Пътна полиция“, с която спрямо жалбоподателя е постановено прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП. В жалбата се твърди, че оспорената заповед е незаконосъобразна – издадена в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Навежда се довод, че административният орган не е определил конкретен срок на наложената принудителна административна мярка, а е посочил единствено законовия интервал „от 6 месеца до 1 година“, поради което срокът е останал неопределен. Излагат се и доводи за нарушение на принципа на съразмерност по чл. 6 от АПК. Претендира се присъждане на разноски. В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител. С писмена защита, депозирана на 17.02.2026 г., моли съдът да отмени обжалваната Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № GPAM‑1901654/15.11.2025 г. по съображенията, изложени в жалбата и в депозираната защита, като поддържа доводите си, че административният орган не е определил конкретен срок на наложената принудителна административна мярка, а е посочил единствено законовия интервал „от 6 месеца до 1 година“, поради което срокът е останал неопределен. В съдебно заседание ответникът по жалбата – Х. И. Х. – мл. автоконтрольор към отдел „Пътна полиция“ при СДВР, редовно призован, чрез процесуалния си представител – юрисконсулт, оспорва жалбата като неоснователна и моли обжалваната заповед да бъде оставена в сила, при подробно изложени съображения в депозирана по делото писмена защита. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът, след като обсъди и прецени наведените в жалбата доводи и събраните по делото относими към спора доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, и след като извърши проверка за законосъобразност на оспорения административен акт по реда на чл. 168, ал. 1 от АПК, приема за установено от фактическа страна следното: От представената по делото Заповед № 513з‑12089/13.09.2024 г., издадена от директора на СДВР на основание чл. 43, ал. 4 от ЗМВР, се установява, че са определени длъжностни лица, оправомощени да прилагат принудителни административни мерки по реда на Глава шеста от Закона за движението по пътищата, съобразно тяхната компетентност. Сред тях, съгласно т. 1.1 от заповедта, са и държавни служители от сектор „Пътна полиция“ при СДВР – полицейски органи по смисъла на чл. 152, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Със Заповед № 513з‑9755/13.09.2024 г. Х. И. Х. е преназначен на длъжност „младши автоконтрольор I степен“ в 02 група „Пътен контрол“ на 01 сектор „Организация и контрол на пътното движение“ към отдел „Пътна полиция“ – СДВР. За да издаде обжалваната Заповед № GPAM‑1901654/15.11.2025 г., с която спрямо жалбоподателя е постановено прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, административният орган е приел, че на 15.11.2025 г. в [населено място], при извършена проверка от контролните органи, е установено, че жалбоподателят е управлявал моторно превозно средство след изчерпване на всички контролни точки, поради което е изгубил правото си на правоспособност по реда на чл. 157, ал. 4 от ЗДвП. С това поведение, според административния орган, жалбоподателят виновно е нарушил чл. 150 от ЗДвП, като е управлявал МПС без да е правоспособен водач, за което е съставен АУАН сер. GA № 4188610/15.11.2025 г. В издадената заповед е посочено, че жалбоподателят в [населено място], по [улица], с посока на движение от [улица]към [улица], е управлявал личния си лек автомобил••, с рег. № [рег. номер], като при извършване на проверка до № 205 е установено, че управлява МПС след изчерпване на всички контролни точки. При тези констатации административният орган е приел, че е осъществено нарушение по чл. 150 от ЗДвП, поради което, на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, е наложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на ППС“ за срок от 6 месеца до 1 година. По делото, с административната преписка, административният орган е представил справка „картон на водача“ (АИС‑КАТ), от която се установява, че жалбоподателят Б. Б. М. е правоспособен водач на МПС, на отчет в ОДМВР – П.••, като му е издадено СУМПС [номер] на 09.05.2023 г., валидно до 09.05.2033 г., категория „В“, при максимален брой 39 контролни точки. В раздел „Действия“ са отразени последователни отнемания и възстановявания на контролни точки, както и отнемане/изземване на СУМПС на 15.11.2025 г., като е отбелязано, че същото е предадено доброволно с протокол на същата дата. Отразена е и ЗППАМ № 25‑1158‑000149/25.11.2025 г. От раздела „справка/таблица за наложени наказателни постановления“ се установява, че спрямо жалбоподателя са издадени наказателни постановления, въз основа на които са отнети контролни точки, както следва: – НП № 25‑0813‑000386/09.04.2025 г., издадено от ОДМВР – Я.••, сектор „Пътна полиция“, за нарушение по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, с отнемане на 10 контролни точки, влязло в сила на 29.07.2025 г. – НП № 25‑1158‑001996/04.07.2025 г., издадено от ОДМВР – П.••, сектор „Пътна полиция“, за нарушение по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, с отнемане на 10 контролни точки, влязло в сила на 31.10.2025 г. – НП № 25‑0332‑000575/13.08.2025 г., издадено от ОДМВР – К.••, РУ Рила, за нарушение по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, с отнемане на 10 контролни точки, влязло в сила на 15.11.2025 г. – НП № 25‑4332‑023931/23.09.2025 г., издадено от СДВР, отдел „Пътна полиция“, за нарушение по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, с отнемане на 10 контролни точки, влязло в сила на 15.11.2025 г. Като доказателство за влязло в сила наказателно постановление е представено единствено НП № 25‑4332‑023931/23.09.2025 г., издадено от СДВР, влязло в сила на 15.11.2025 г., с което са отнети 10 контролни точки. Останалите наказателни постановления, въз основа на които според органа е настъпило изчерпване на контролните точки, не са представени като влезли в сила административнонаказателни актове, въпреки дадените от съда указания. Изложената фактическа обстановка съдът възприема въз основа на представените с административната преписка писмени доказателства, които са приети като годни, относими и допустими. При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът достигна до следните правни изводи: Жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна при наличие на правен интерес от обжалването в предвидения от закона преклузивен срок по чл.149, ал. 1 от АПК, пред надлежен съд съгласно чл. 133, ал. 1 от АПК по постоянният адрес на посочения в акта адресат. Оспореният с жалбата административен акт е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, вр. чл. 154, ал. 2, т. 1 от АПК подлежащ на съдебен контрол за законосъобразност. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Предмет на настоящото съдебно производство е индивидуален административен акт – заповед за прилагане на принудителна административна мярка, издадена по реда на чл. 171, т. 4 от Закона за движението по пътищата. Процесната заповед е издадена от компетентен административен орган по смисъла на чл. 172, ал. 1 от ЗДвП. В конкретния случай със Заповед № 513з‑12089/13.09.2024 г. директорът на СДВР е оправомощил държавни служители от сектор „Пътна полиция“ при СДВР – полицейски органи по смисъла на чл. 152, ал. 1, т. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи, да прилагат с мотивирана заповед принудителни административни мерки по реда на Глава шеста от ЗДвП. Сред оправомощените длъжностни лица попада и заеманата от мл. инспектор Х. И. Х. длъжност „младши автоконтрольор I степен“ в 02 група „Пътен контрол“ на 01 сектор „Организация и контрол на пътното движение“ към отдел „Пътна полиция“ – СДВР. Заповедта за прилагане на принудителната административна мярка е издадена именно от лице, изрично посочено в т. 1 от цитираната оправомощителна заповед, поради което не са налице основания за отмяна по чл. 146, т. 1 от АПК. Процесната заповед е издадена в предвидената от закона писмена форма и от компетентен орган, поради което не са налице основания за отмяна по чл. 146, т. 1 от АПК. Независимо от това, актът страда от съществен порок – той е фактически немотивиран, тъй като липсват каквито и да било конкретни фактически и правни основания относно отнемането на контролните точки: не са индивидуализирани наказателните постановления (номер, дата, орган, влизане в сила), въз основа на които е прието изчерпването им, нито е посочено кога е настъпила правната последица по чл. 157, ал. 4 ЗДвП. Този дефект представлява съществено нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК и сам по себе си налага отмяна на заповедта, тъй като прави невъзможна проверката за законосъобразност и препятства ефективния съдебен контрол. Въпреки липсата на надлежно изложени мотиви, административният орган е основал оспорения акт единствено на твърдение за автоматично отнемане на контролни точки, които не били възстановени, и оттук – на извод за лишаване на жалбоподателя по административен ред от правото да управлява моторно превозно средство, без това твърдение да е подкрепено с конкретни и проверими фактически и правни основания. Съгласно действащата нормативна уредба, за да бъде установено по надлежния ред лишаването от право на управление на МПС поради отнемане на всички контролни точки, в доказателствената тежест на административния орган е да установи влизането в сила на наказателните постановления, въз основа на които са отнети контролните точки, както и обстоятелството, че максимално допустимият брой от 39 контролни точки е изчерпан. Това предполага представяне на доказателства както за връчването, така и за влизането в сила на съответните наказателни постановления. От действащата правна уредба следва недвусмислено, че контролните точки се отнемат единствено въз основа на влязло в сила наказателно постановление. При липса на такъв акт липсва правно основание за отнемането им, доколкото законодателят изрично е определил наказателното постановление като единствения юридически факт, пораждащ тази правна последица. Вписванията в информационните масиви на административния орган не могат да заместят липсващия административнонаказателен акт, нито да обосноват извод за изчерпване на контролните точки. В този смисъл е и Решение № 6933 от 24.06.2025 г. по адм. д. № 1949/2025 г. на Върховния административен съд, в което изрично е прието, че липсата на влязло в сила наказателно постановление изключва възможността да се приеме законосъобразно отнемане на контролни точки и настъпване на последиците по чл. 157, ал. 4 ЗДвП. В тази връзка съдът е дал изрични указания на ответника, че в негова доказателствена тежест е да установи съществуването на фактическите основания, посочени в обжалвания акт, както и спазването на законовите изисквания при издаването му, а именно – че към релевантната дата жалбоподателят е бил с изцяло отнети контролни точки, поради което е загубил придобитата правоспособност. Тези указания не са изпълнени. Съгласно чл. 170, ал. 1 от АПК, в производството по оспорване на индивидуален административен акт доказателствената тежест за установяване на фактическите основания, послужили за издаването му, лежи върху административния орган. В конкретния случай именно органът следва да докаже по несъмнен начин, че към момента на проверката на 15.11.2025 г. жалбоподателят е бил с изчерпан максимален брой контролни точки, респективно е загубил правоспособността си по реда на чл. 157, ал. 4 от ЗДвП, за да е налице предпоставка за прилагане на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП. Наведените доводи на ответника за доказателствената сила на АУАН по чл. 189, ал. 2 ЗДвП не освобождават органа от доказателствената тежест по чл. 170, ал. 1 АПК относно настъпването на правните последици по чл. 157, ал. 4 ЗДвП, на които заповедта се основава. След дадените от съда изрични указания за представяне на доказателства за отнемане на всички контролни точки и неизпълнението им, съдът не може да приеме за доказано изчерпването на контролните точки единствено по вътрешни справки, които сами по себе си не индивидуализират и не удостоверяват по несъмнен начин влизането в сила на релевантните наказателни постановления По делото обаче се установява, че въпреки дадените от съда указания, административният орган не е изпълнил доказателственото си задължение. Представено е само едно наказателно постановление – НП № 25‑4332‑023931/23.09.2025 г., издадено от СДВР, отдел „Пътна полиция“, за нарушение по чл. 137а, ал. 1 ЗДвП, с което са отнети 10 контролни точки, влязло в сила на 15.11.2025 г. От представената по делото справка „картон на водача“ (АИС‑КАТ) се установява, че спрямо жалбоподателя е отразено изчерпване на контролните точки. Това отразяване обаче не е подкрепено с надлежни доказателства, тъй като наказателните постановления, въз основа на които следва да е настъпило отнемането на всички контролни точки, не са представени по делото като влезли в сила административни актове. Напротив, с писмо вх. № 521/23.02.2026 г. административният орган е уведомил съда, че същите са изпратени по компетентност до други структури на МВР, без да бъдат приложени към настоящото съдебно производство. При това положение съдът не разполага с доказателства, въз основа на които да установи броя на влезлите в сила наказателни постановления към релевантния момент, точния момент на влизането им в сила, както и дали и кога е достигнат лимитът от 39 контролни точки. Твърденията и вътрешните отразявания на административния орган не могат да заместят доказването, а обстоятелството, че други административни органи евентуално разполагат с изисканите наказателни постановления, не освобождава издателя на заповедта от задължението да ги представи по делото. При недоказаност на отнемането на всички контролни точки не е установено по несъмнен начин настъпването на правната последица „загуба на правоспособност“ към момента на извършената проверка. При това положение не е доказано и осъществяването на нарушение по чл. 150 от Закона за движението по пътищата, което е посочено като основно фактическо и правно основание за прилагане на процесната принудителна административна мярка. С оглед на изложеното съдът намира, че в конкретния случай не са налице материалноправните предпоставки за прилагане на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП, поради което оспорената заповед е издадена в нарушение на материалния закон, явява се незаконосъобразна и следва да бъде отменена на основание чл. 146, т. 4 от АПК. С оглед изхода на спора, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, право на разноски има жалбоподателят, който своевременно е направил искане за присъждането им и е представил доказателства за сторени такива, а именно: държавна такса в размер на 5,11 евро и заплатено адвокатско възнаграждение в размер [рег. номер]., съгласно договор за правна защита и съдействие от 20.11.2025 г. С оглед присъединяването на Република България към еврозоната и приемането на еврото като национална валута от 01.01.2026 г., разноските следва да бъдат присъдени в тяхната еврова равностойност, изчислена по фиксирания курс 1 EUR = 1,95583 BGN, а именно: 511,29 евро – адвокатско възнаграждение и 5,11 евро – държавна такса, или общо 516,40 евро. Водим от изложеното и на осн. 172, ал. 2, предложение второ от АПК, СЪДЪТ