Решение № 5221 от 11.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5162/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба:

1. подадена „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД срещу решение № 21122/20.12.2023г. по гр.д. № 66140/2021г. по описа на СРС, ГО, 26 състав, в частта, с което са отхвърлени предявените от него срещу В. Н. В., А. Н. Н., Г. Н. Н. И Г. М. И., осъдителни искове с дадена от първоинстанционния съд правна квалификация чл.79 от ЗЗД за заплащане на сумата от 4889, 58 лв., всеки ответник в съответна част, представляваща невърнат депозит след прекратяване на договор за наем от 21.05.2018г.

В жалбата се твърди, че решението е постановено при допуснати процесуални нарушения, а именно непълнота на доклада по делото, направен от първоинстанционния съд изразяващи се в непосочване на релевантните за доказване факти от страна на ищеца и съответно за кои от тях не сочи доказателства. Посочва, че напълно неправилно е направеното тълкуване на разпоредбата на чл.20 от договор за наем от 21.11.2016г. и с което първоинстанционният съд приема, че страните преуреждат отношенията си във връзка с предходния договор за наем и по същество постигат спогодба по чл.365 от ЗЗД включително и за недължимост на процесния депозит, който има обезпечителен характер и по същество представлява залог на пари и служи за удовлетворение на претенциите на наемодателите. Липсват както направени изявления, така и представени доказателства, че вземането за връщане на депозит е било предмет на изявление за опрощаване, прихващане или отказ от получаване, като при коментиране на цитираните способи за погасяване на задължения, въззивникът счита, че първоинстанционният съд не е изпълнил задълженията си във връзка с доклада по делото, поради което и страната не е имала знанието за кои факти не сочи доказателства. Счита и че дадената от първоинстанционният съд правна квалификация е погрешна и претендира въззивният съд да посочи правилната такава – чл.55 ал.1 предл.3 от ЗЗД и разпредели доказателствената тежест.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещните по нея страни В. Н. В., А. Н. Н., Г. Н. Н. И Г. М. И., в която считат всички направени възражения срещу неправилността, необосноваността и незаконосъобразността на решението в частта, с което са отхвърлени предявените от банката искове за неоснователни. Посочват, че първоинстанционното решение в тази му част е постановено при обстоен анализ на всички събрани по делото доказателства, при липса на допуснати процесуални нарушения и правилно приложение на закона. Молят решението по първоначалния иск да бъде потвърдено. Претендират разноски.

1. подадена от В. Н. В., А. Н. Н., Г. Н. Н. И Г. М. И. срещу решение № 21122/20.12.2023г. по гр.д. № 66140/2021г. по описа на СРС, ГО, 26 състав, в частта, с което са отхвърлени предявените от тях срещу „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД осъдителни искове с дадена правна квалификация чл.233 ал.1 от ЗЗД, чл.236 ал.2 от ЗЗД и чл. 232 ал.2 предл.1 от ЗЗД.

Въззивниците-ответници считат, че решението в обжалваната от тях част е постановено при съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Посочват, че първоинстанционният съд в доклада по делото е приел за безспорни определени факти и обстоятелства, като след това е посочил, че същите не се доказват; превратно е тълкувал волята на страните обективиран в протокол от 10.09.2021г. за предаване владението на имота, предмет на договорите за наем; не е обсъдил всички събрани по делото доказателства – заключенията по изслушаните експертизи, свидетелските показания; направил е незаконосъобразен извод, че е необходимо изрично и ясно страните да договорят начина и средствата за поправяне на вредите след напускане на помещението от страна на наемателя. Молят решението в обжалваната част да бъде отменено и постановено друго, с което предявените от тях насрещни искове се уважат в пълен размер. Претендират разноски.

В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД, в който изразява становище за правилност и обоснованост на обжалвания от въззивниците –ответници съдебен акт. Счита, че изводите на районния съд за договаряне между страните, че наемателя не дължи суми за ток, за наем на банкомат, поради предаване и връщане на веща, за липса на противпоставяне от страна на наемодателите банкоматът да стои в помещението и след предаване на ключовете, за недоказаност на работата на банкомата в офиса, както и за липса на установеност на твърдяната консумация на електроенергия и липса на вреди, които да не са поправени от наемателя, са правилни и обосновани, изведени въз основа на съвкупна преценка на всички доказателства по делото. Молят решението в обжалваната от въззивниците –ответници част да бъде потвърдено.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Досежно правилността обжалваното решение съдът намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран:

• от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД срещу В. Н. В., А. Н. Н., Г. Н. Н. И Г. М. И. с иск с дадена правна квалификация от първоинстанционниясъд правно основание чл.79 ал.1 от ЗЗД за сумата от заплащане на сумата от 4889, 58 лв., всеки ответник в съответна част, представляваща невърнат депозит след прекратяване на договор за наем от 21.05.2018г.;

-насрещни искове предявени от В. Н. В., А. Н. Н., Г. Н. Н. И Г. М. И. срещу „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД, както следва:

-с правна квалификация чл.233 ал.1 изр.2 от ЗЗД за сумата от 9523, 38 лв. – стойността на причинени щети на фасадата на наетото помещение след заличаване на указателните за банков офис на ПИБ облицовъчни плочи и след демонтиране на поставения от банката банкомат-АТМ;

• с правна квалификация 236 ал.2 от ЗЗД за сумата от 1000, 00 лв. – обезщетение за ползване на имота, предмет на прекратения договор за наем от 21.11.2016г., в частта относно поставеното в имота устройство – АТМ за периода 10.09.2021г. – 08.02.2022г.;

• с правна квалификация чл.236 ал.2 вр.чл.232 ал.2 от ЗЗД за сумата от 389, 02 лв. – представляваща потребена електроенергия за функциониране на терминалното устройство АТМ за периода 10.09.2021г. -08.02.2022г.

Ответникът по насрещните искове „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД е релевирала възражение за прихващане с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата 938.47 лв., представляваща обща стойност на заплатени от консумативни разходи за имота, предмет на прекратения договор за наем от 21.11.2016г. - за ползвана вода и ел. енергия за периода след прекратяване на наемното правоотношение –за периода от 10.09.2021 г. до 17.12.2022г., с които наемодателите са се обогатили.

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Във връзка с оплакванията във въззивната жалба на въззивника - „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД, че първоинстанционният съд е квалифицирал неправилно предявения от него иск, настоящият състав намира следното:

Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения за правнорелевантните за спора факти. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Когато обаче първоинстанционният съд само е определил неправилна квалификация на спорното право, но я е извел от обстоятелства, на които страната се е позовала, въззивният съд следва да даде вярната правна квалификация, доколкото същият не е обвързан от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. В настоящият случай първоинстанционният съд е разгледал и се е произнесъл относно фактите, които са заявени в исковата молба, но неправилно е квалифицирал същите и в този смисъл не е излязъл от търсената защита и не е постановил недопустим съдебен акт по смисъла на чл. 270, ал. 3 ГПК, а е нарушил материалния закон като е дал неправилна правна квалификация на иска, което обуславя неправилност на решението в тази му част. В този е и съдебната практика – решение № 124/24.03.2011 г. гр. д. № 882/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, решение 941/30.12.2009 г. по гр.д. 1673/208 г., ГК, III, Г.О. на ВКС., решение 306/01.04.2010 г. по гр.д. 4715/2008 г., Г.К., I ГО на ВКС и др. Следва да се има предвид и че произнасянето на съда се определя от диспозитива на съдебното решение – чл.263 ал.2 от ГПК.

В настоящият случай в диспозитива на съдебното решение е посочена правната квалификация на иска – чл.79 ал.1 от ЗЗД, както и фактическите основания на същия, които съответстват на тези, изложени в исковата молба, с която съдът е сезиран. От мотивите на обжалваното съдебно решение е видно, че съдът е приел, че договорната клауза, въз основа на която ищецът „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД претендира плащане на сумата е обвързала страните, като е изложил мотиви относно нейното действие към момента на устните състезания и въз основа на която е счел, че вземането към момента на устните състезания не съществува и е отхвърил като неоснователен.

Тълкуването на първоинстанционния съд във връзка с изпълнение/неизпълнение на задълженията на ответника, респективно наличие на допълнителни съглашения между страните, които ги обвързват е по съществото на спора, който настоящата въззивна инстанция следва да разгледа, тъй като непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция“ /т.2 от ТР 1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК/. Именно след като реши спора по същество, въззивнният съд ще направи извода за правилност/неправилност на фактическите и правни изводи на първоинстанционното решение.

По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:

С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид цитираната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, не е предмет на оспорване пред въззивната инстанция установената от първоинстанционният съд фактически обстановка, а именно: на 21.11.2006г. е сключен договор за наем, по силата на който "НИВИКОМ“ЕООД/в качеството на наемодател, но ползвател на имота въз основа на договор за наем със собствениците имота и с тяхно съгласие/ е предоставил на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД /в качеството на наемател/ за временно и възмездно ползване недвижим имот, описан в чл.1 от договора – магазин № 4 и 5 с административен адрес: гр. София, бул. Ломско шосе № 112, като изрично е уговорено, че отдаваният под наем имот ще се ползва със стопанска цел – за експлоатацията му като "банков офис"; договорът е сключен за срок от 10 години; уговорената наемна цена за ползването е в размер на 2500 евро без ДДС.; съгласно чл.6 ал.2 от договора наемателят се задължава да заплати на наемодателя при представяне от наемодателя на разрешение за ползване на сградата - акт № 16 гаранционен депозит в размер на един месечен наем, който подлежи на връщане при прекратяване на договора за наем, ако са изплатени всички консумативни разходи и няма нанесени щети на наетите имоти; в изпълнение на цитираната договорна клауза, наемателят е заплатил уговорения депозит, след представяне на разрешение за ползване на сградата, в левова равностойност от 4889, 58 лв. с платежно нареждане от 03.10.2007г., с която сума е заверена банковата сметка на наемодателя; с анекс между страните по договора за наем и физическите лица – собственици на магазините – Н.Н.В. и Г. М. И., наемодателят "НИВИКОМ“ЕООД е заместен в наемното правоотношение от физическите лица Н.Н.В. и Г. М. И., които са декларирали че получават депозита от 2500 евро; договорът за наем е прекратен с изтичане на неговия срок- на 21.11.2016г.; на същата дата страните по договор за наем от 21.11.2006г. подписват нов договор за наем със съдържание, обективирано в представения към отговора на исковата молба писмен документ – договор за наем от 21.11.2016г. – л.28-30 от делото на СРС.

Към датата на подаване на исковата молба от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД срещу наемодателите по договор за наем от 21.11.2016г. - прекратен, поради настъпила смърт на едно от физическите лица – Н.Н.В., претенцията е насочена срещу неговите наследници по закон - Г. М. И. /освен като наемодател и като наследник на починалия Н.В./, А. Н. Н., Г. Н. Н., В. Н. Н.. Спорният въпрос пред настоящата съдебна инстанция по иска с правно основание чл.79 ал.1 вр. чл.233 ал.1 от ЗЗД е дали сключения между страните договор за наем от 21.11.2016г. преурежда последиците от прекратения договор за наем от 21.11.2006г. включително и съгласието на страните гаранционния депозит да не бъде връщан на наемателя.

Уговорката на страните по чл. 6 ал.2 от договор от 21.11.2006г. за заплащане на депозит от страна на наемателя, съдържа белезите на договор за залог - чл. 149 - чл. 161 ЗЗД, тъй като действителната обща воля на страните е с предаването на паричната сума в размер на 1 месечен наем /наименована в договора "гаранционен депозит"/ да се обезпечи изпълнението определени задължения на наемателя - тези по чл. 232 ал. 2 ЗЗД и чл. 233 ал. 1 изр. 2 ЗЗД.

Заложното право осигурява на заложния кредитор възможността да упражнява фактическа власт върху документите за заложеното вземане /паричната сума/, докато обезпеченото вземане бъде погасено изцяло. Това право има абсолютен характер и е противопоставимо, както на длъжника, така и на всяко трето лице. Т. е. в частност ищецът има право да задължи процесната сума до момента, в който наемателят заплати всички дължими суми включително и обезщетение за вредите, причинени на наемодателя при едностранното прекратяване на договора по вина на наемателя.От акцесорния характер на залога следва, че последният поражда действие само при наличието на друго, главно вземане, което се обезпечава със заложното право. Заложното право осигурява на заложния кредитор възможността да упражнява фактическа власт върху заложената вещ, респективно върху документите за заложеното вземане, докато обезпеченото вземане бъде погасено изцяло. Това право има абсолютен характер и е противопоставимо, както на длъжника, така и на всяко трето лице.

Следователно основателността на предявения иск по чл. 79 ал. 1 от ЗЗД за връщане на гаранционния депозит е обусловено от установяване на следните обстоятелства: 1/. ищецът да е заплатил уговорения депозит по договора за наем; 2/. договорът за наем да е прекратен; 3/. към момента на прекратяването наемателят да не е имал задължения към наемодателя по договора, чието изпълнение да е било обезпечено с предоставения депозит – нанесени материални щети и незаплатени консумативни разходи.

От изложената и неспорна между страните фактически обстановка се установяват безспорно наличието на първите две от предпоставките, като ответникът нито е навел твърдения, нито ангажирал доказателства, че към датата на прекратяване на договора за наем от 21.11.2006г., а именно – 21.11.2016г. наемателят е причинил каквито и да са щети по наетите обекти, респективно е имал неплатени консумативни разходи на имотите /безспорно е че партидите на имота, касещи заплащането именно на тези разходи са прехвърлени на името на банката - наемател/ Т.е. налице са и трите кумулативни предпоставки обуславящи правото на наемателя, респ. задължението на наемодателите да върнат получената стойност на гаранционния депозит.

В тази връзка следва да бъде разгледано единственото правоизключващо възражение направено от наемодателите, а именно наличие на допълнително споразумение между страните обективирано в чл.20 от договор за наем от 21.11.2016г., с което се съгласяват, че страните нямат претенции една към друга по договор за наем от 21.11.2006г.

Действително в сключения нов договор за наем между страните относно същите недвижими имоти, в чл.20 е обективирана съгласуваната им воля, което гласи “с подписване на настоящото споразумение страните се съгласяват и приемат, че всички предходни договори, сключени между тях по повод на имота по чл.1 се прекратяват и нямат претенции по тях“.

Както следва от текста на разпоредбата на чл.365 от ЗЗД, а и е безпротиворечиво прието в константната съдебна практика, че целта на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ал. 1 ЗЗД е да внесе определеност и яснота в отношенията на спорещите, като се прекрати съществуващия спор чрез взаимни отстъпки. Взаимните отстъпки по смисъла на чл. 365 ал. 1 ЗЗД, които са насочени към достигане на общоприемливо решение на правния спор, не включват задължително отказ от субективни права. Отказът от субективни права следва да бъде изрично заявен.

Разпоредбата на чл. 20 ЗЗД предвижда, че при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите и добросъвестността. В тази връзка, когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост по установените в договора клаузи, в това число и по обема на правата, които се уреждат с договора за спогодба, при тълкуването на тези клаузи следва да се има предвид и се изследват обстоятелствата, при които е сключен договора, породените към този момент отношения между страните и произтичащото от това поведение на последните, както и това след сключването му, които обстоятелства водят до цялостно изясняване на действителната воля на страните. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението; доколко буквалният текст изразява действителната обща воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл. Договорната свобода (принцип на гражданското право), е ограничена единствено от императивните разпоредби на закона и добрите нрави. Константната съдебна практика приема, че меродавна е изявената, а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение; при осъществяване на такава дейност по тълкуване винаги следва да се търси общата воля на страните – изявеното и обективирано в писмения текст общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи, със смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката и добросъвестността; при всяко тълкуване на договорно установени права и задължения следва да се изясни само изявената воля, без същата да бъде подменяна, тъй като чрез тълкуване не може да бъде изменено договорно поето задължение или да бъдат създадени права, които страните не са уговаряли; критериите регламентирани от чл. 20 ЗЗД са обективни, поради което разбирането на всяка от страните по договора за смисъла на договореното следва да се съобразява и отнася именно към обективираната им воля, тъй като неизявената воля е правно ирелевантна./в т. см. решение № 504 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. дело № 420/2009 г., ІV г. о, ГК, решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. дело № 856/2009 г., IV г.о., ГК, решение № 333 от 19.10.2012 г. на ВКС по гр. дело № 955/2011 г., IV г. о., ГК, решение № 5 от 30.04.2019 г. на ВКС по т. дело № 2747/2017 г., І т. о., ТК, решение № 213 от 06.01.2017 г. на ВКС по гр. дело № 5864/2015 г., ІV г. о., ГК, решение № 16 от 28.02.2013 г. на ВКС по т. дело № 218/2012 г., ІІ т. о., ТК, решение № 60169 от 28.01.2022 г. на ВКС по т. дело № 2012/2020 г., I т. о., ТК, решение № 162 от 29.01.2019 г. на ВКС по гр. дело № 10/2018 г., I г. о., ГК, решение № 50116 от 18.10.2022 г. на ВКС по т. дело № 1247/2021 г., I т. о., ТК, решение № 102 от 01.08.2017 г. на ВКС по гр. дело № 50254/2016 г., ІV г. о., ГК, решение № 231 от 17.01.2020 г. на ВКС по гр. дело № 4249/2017 г., IV г. о., ГК, решение № 281/27.05.2025г. по гр.д. №337/2023г. на IV г. о., ГК на ВКС и др., / Съобразявайки горното, както и обстоятелствата че: учредения залог за парични вземания по договор за наем от 21.11.2006г. обезпечава отговорността на наемателя единствено за вземания срещу него на наемодателите за неплатени консумативи относно ползвания недвижим имот и обезщетение за нанесени в имота щети, при съобразяване, че: в момента, в който е прекратен договора за наем от 21.11.2016г. с изтичане на уговорения срок, както и акцесорното правоотношение по залог на вземане, страните са подписали нов договор за наем – 21.11.2016г. с нотариална заверка на подписите, чието съдържание не е идентично с вече прекратения договор за наем вкл. и досежно наличие на клауза подобна или идентична на тази по чл.6 ал.2 от договор за наем от 21.11.2006г. въз основа на която да възниква ново акцесорно правоотношение, волята на страните обективира тяхното съгласие договорните правоотношение между тях да продължат да съществуват, но само относно договор за наем на недвижимия имот, очевидно поради липса на спор, противоречия и неизпълнение на задълженията на страните по този договор, договорът за наем от 21.11.2016г. е сключен отново за 10 годишен срок, което отразява намерението им за дългосрочно обвързване и удовлетвореност от изпълнение на задълженията по прекратения договор от всяка от страните, а от друга страна – липсват каквито и да са индиции за спор или взаимни претенции или вземания на страните помежду си във връзка с наемното правоотношение по договор от 21.11.2006г., напротив с изричното си изявление за липса на претенции на всяка една от страните по вече прекратения договор за наем от 2006г. се съдържа признание на наемодателите за неизпълнени задължения от страна на наемателя респ. и липса на вреди в предоставеното за временно и възмездно ползвано имущество т.е. липсват възникнали към датата на подписване на спогодбата на факти и обстоятелства, които пораждат спор между страните, поради което и уговореното прекратяване на съществували между тях спор следва да се приеме като липса на претенции на страните една към друга, както и констатация, че предходния договор за наем е прекратен /който е прекратен с изтичане на срока, за който е сключен, а не по взаимно съгласие на страните/, настоящият въззивен състав приема, че споразумението по чл.20 от договор от 21.11.2016г. не представлява отказ от права на наемателя да получи връщане на предадения гаранционен депозит /който за да е валиден изисква точното индивидуализиране на правото предмет на разпореждане/ по акцесорното правоотношение за залог на вземане, респективно липсват претенции на наемодателите за неплатени консумативи и щети по договора за наем по основното правоотношение, по което страните постигат споразумение за липса на претенции, т.е възникналото притезателно право за връщане на гаранционния депозит не е предмет на уреждане с цитираната разпоредба на чл.20 от договор за наем от 21.11.2016г.

В този смисъл при наличие на материалните предпоставки обусловящи възникването на правото на наемателя да получи връщане на предадения въз основа на договор за наем от 20.11.2006г. гаранционен депозит, задържането му от страна на наемателите би било допускане на неоснователно обогатяване за същите, при условие, че не противопоставят права възникнали на основание чл. 232 ал. 2 ЗЗД и чл. 233 ал. 1 изр. 2 ЗЗД от договор за наем от 20.11.2006г., а противопоставяне на такива претенции по възникнало друго наемно правоотношение, дори и при доказване на тяхната основателност, се явяват ирелевантни, тъй като за извън обхвата на обезпечените евентуални вземания по договора за залог изрично уговорени в чл.6 ал.2 от договор от 21.11.2006г., съответно и не може да се счита, че страните са приели дадения гаранционен депозит да служи и за обезпечение на същите вземания на наемодателите по другото наемно правоотношение възникнало след прекратяване това, по което е уговорен залога на вземанията, доколкото липсва съгласувана на страните воля в този смисъл.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав счита, че ищецът „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА“АД по реда на чл.154 ал.1 от ГПК установи при пълно и главно доказване съществуване на правото да получи от ответниците плащане на претендираната сума от 4889, 58 лв. на основание чл.6 ал.2 от договор за наем от 21.11.2006г., прекратен на 21.11.2016г.

По насрещните искове:

Няма спор между страните, че по договор за наем от 21.11.2016г е прекратен на основание чл.13 б. „в“ от договора- с едностранно 6-месечно предизвестие от страна на наемателя, което е връчено на насрещните страни на 11.03.2021г. т.е. от дата 12.09.2021г., като на 10.09.2021г. е съставен и протокол - л.49 от делото за предаване на имота, предмет на договора за наем.

Видно от съдържанието на същия, което не се оспорва от страните, а за неизгодните за всяка една от страните факти, като частен писмен документ подписан от наемодателите и наемателя имаща материална доказателствена сила, се установява, че наемателя е предал на наемодателите един брой ключове от имота и държането на същия, както и е поел задължението да предприеме за своя сметка действия по пребоядисване на фасадата в частта относно поставените обицовъчни плочи, характерни за визията на ПИБ АД.

Не е спорно и че след прекратяване на договора за наем на 12.09.2021г. до 08.02.2022г. в имота, предмет на прекратения договор за наем не е бил премахнато поставеното от банката терминално устройство – АТМ /банкомат/.

Доколкото в протокол от 10.09.2021г. банката е поела задължение да извърши пребоядисване на фасадата на помещението ползвано като банков офис в частта относно поставените облицовъчни плочи характерни за визията на ПИБ АД, но такива действия са предприети от нея и реализирани към дата 14.09.2021г., видно от приемо – предавателен протокол - л.74 от делото на СРС, т.е. в период след съставяне и подписване на протокола от 10.09.2021г., а банкомата е премахнат едва на 08.02.2022г. /протокол за физически демонтаж – л.85 от делото на СРС/, то неправилен се явява извода на първоинстанционният съд, че претенциите на ищците по насрещните искове във връзка с некачествено извършен ремонт на фасадата, вреди по същата след премахване на АТМ са неоснователни и обхванати от спогодба по смисъла на чл.365 от ГПК между страните, обективирана в протокол от 10.09.2021г., със съдържание: „страните декларират, че нямат претенции една към друга и считат отношенията си произтичащи от договор за наем от 21.11.2016г. и анекси към него за изцяло уредени“, предвид направения анализ в горното изложение относно тълкуване на волята на страните по реда на чл.20 от ЗЗД и предвид обстоятелството, че към датата на подписване на цитирания протокол, все още не са се осъществили фактите, въз основа на които ищците претендират имуществените вреди респ. не са били причинени същите, поради което и е обективно невъзможно същите да са се разпоредили или отказали от правата си да търсят обезщетение за тях. Следователно, спогодителните изявления между страните в протокол от 10.09.2021г. категорично не обхваща предявените претенции за имуществени вреди по чл.233 ал.1 изр.2 от ЗЗД.

От показанията на свидетеля М.И., се установява, че след напускане на обекта от банката, фасадата е била боядисана в жълт цвят съответстващ цветово на цялостната визия на банката, но банкоматът е останал и същия е функционирал, тъй като нейн служител от кантората, така и други хора са го ползвали за теглена на пари, а след неговото демонтиране – извършен ремонт на стената, където е бил поставен, но към настоящия момент отвора, където е бил поставен банкомата е затворен само с бели тухли, различаващи се от цялостната визия и фасада, а от вътрешната страна от витрините се вижда, че не е цялостно затворена, дори има леко отчупване на гипсокартона. Показанията на свидетеля, съдът кредитира като обективни, достоверни, подробни и незаинтересовани, тъй като свидетеля И. е наемател на обект в същата сградата, над ползвания за банков офис, има преки и почти ежедневни наблюдения върху обекта, доколкото минава покрай него, за да стигне до офиса, където работи, същата лично и непосредствено е възприела описаните обстоятелства, нейните показания напълно кореспондират с останалите свидетелски показания, писмените доказателства – оферти за извършване на ремонт, протокол за приемане на СМР, протокол за демонтаж на АТМ, фактури за извършени плащания от банката за извършен ремонт, както и заключението по СТЕ, които обстоятелства обосновават и високата им доказателствена стойност.

На следващо място, въпреки оспорване на заключението по СТЕ от страните по делото и допускане доказателствено искане за повторна СТЕ, ответниците – физически лица не са внесли депозит за изготвянето й. При преценка на приетото заключение по изслушана в първоинстанционното производство СТЕ по реда на чл.202 от ГПК, настоящият въззивен състав счита, че същото следва да бъде кредитирано. Некачествено извършения ремонт по запълване на отвора и ремонтиране на фасадата след премахване на АТМ устройството се установява и категорично от заключението по САТЕ. Вещото лице след оглед на място, подробно описва начина на запълване на отвора във фасадата – мястото, на което е бил поставен банкомата – с итонг, като само по външния периметър залепен с монтажна пяна, без шпакловка отвън и отвътре, без възстановяване на фасадата с плочки, а от вътрешната страна – без поставен гипсокартон, без възстановяване на настилката под банкомата от вътрешната страна, а поставената боя на фасадата – неправилно боядисване на подпрозоречните первази, където е следвало да има само плочки без боя, съответно – боядисването на мястото на съществувалите облицовъчни плочки на ПИБ – поставена директно фасадна боя, но поради обстоятелството, че същите са били релефни, към настоящия момент – видимо различаваща се от останалата част на фасадата, а боята – изсветляла. При условие, че е поставена преди около 1 година, това изсветляване не е нормално с оглед изминалия период от време, което сочи на некачествен материал и/или начин на полагане. Дадените стойности за привеждане на фасадата в състояние съответно на цялостната визия на сградата и затваряне на отвора, на който е бил поставен банкомата, както вещото лице посочва изисква ремонтите дейности да засегнат по – голяма квадратура от същата, а не само мястото на поставяне на облицовъчните плочи на ПИБ АД или отвора за банкомата, за да се уеднакви цвета и визията на помещението, респективно – от вътрешната страна – цялостно възстановяване на стената и витрината. /вж. разпит на вещо лице - протокол от открито съдебно заседание на 20.04.2023г. – л.192 от делото на СРС/. Всички описани необходими ремонтни дейности, вещото лице съобразявайки актуалните цени, коригирани спрямо спецификата на обекта – малък обект, малки количества, ремонтно строителство и др., посочва, че са на стойност 2539, 23 лв. и до който размер настоящият състав счита, че предявения иск по чл.233 ал.1 изр.2 от ЗЗД е доказан по размер и следва да бъде уважен.

Ищците по насрещния иск не установиха по реда на чл.154 ал.1 от ГПК и при условията на пълно и главно доказване други недостатъци и щети, нито различна стойност на същите по фасадата на сградата от некачествено поставена боя и запълване на отвор, ползван за поставяне на АТМ устройство.

С оглед установеното обстоятелство, че в хода на съществуване на договорното наемно правоотношение, ищците В., А. и Г. Н. са встъпили в правоотношение в качеството си на наследници на починалия Н.В. – наемател, то сумите, за които исковете се уважават следва да се считат в съответна на наследствената им част стойност, а относно ищеца – Г. И. – за ½ в лично качество като наемодател и за ¼ - като наследник на починалия Н.В.. Относно иска с правно основание чл.236 ал.2 от ЗЗД.

С оглед изложените в исковата молба фактически основания и петитум, правилно съдът е квалифицирал предявения иск по чл. 236 ал. 2 ЗЗД - норма, явяваща се специална по отношение общата разпоредба за неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД, която има субсидиарен характер и намира приложение само в случаите, когато ищецът не разполага с друг иск по отношение на неоснователно обогатилия се, в който смисъл е т. 10 от ТР 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС.

В определение 403/29.06.2022г. по т.д. № 2183/2021г., I I т.о. на ВКС е обобщена задължителната съдебна практика, а именно: вземането по чл. 236 ал. 2 ЗЗД възниква от квазинаемно правоотношение, пораждащо се между страните по силата на закона с настъпването на определените в него предпоставки /прекратяване на наемния договор, продължаване на ползването и противопоставяне на бившия наемодател/, поради което задължението за плащане има обезщетителен, а не престационен характер и не се дължи наем, а обезщетение, възмездяващо както евентуални претърпени загуби от амортизацията на вещта, така и пропуснати ползи – нереализиран доход от вещта, като последните само по размер се съпоставят с получавания преди това наем /решение по т. д. № 934/09 г. на II т. о. на ВКС, решение по т. д. № 196/08 г. на на II т. о. на ВКС/; размерът на това обезщетение се изчислява на плоскостта на неоснователното обогатяване / решение по т. д. № 308/05 г. на I т. о. на ВКС, както и решение по т. д. № 3605/15 г. на II т. о. на ВКС/; то се дължи от момента и за всеки ден, в който чрез действията си ползващият вещта се обогатява, ползвайки я без основание /решение по гр. д. № 3104/14 г. на IV г. о. на ВКС/; че размерът на обезщетението не представлява аритметична величина, изчислена като стойността на последната наемна вноска по договора бъде умножена по броя на месеците, за които се претендира обезщетението, а се определя с оглед вида на засегнатото благо и вредите, които подлежат на доказване от ищеца /решение. по т. д. № 939/11 г. на I т. о. на ВКС, решение. по гр. д. № 1332/10 г. на III г.о. на ВКС/; че същото е съизмеримо със средната пазарна наемна цена, но само ако ищецът докаже, че в периода, когато е бил лишен от ползването, тази цена е надвишавала по размер уговорения наем, поради което размерът на последния служи само като ориентир за определяне на минималния размер на обезщетението /решение по т. д. № 527/09 г. на първо т. о. на ВКС, решение по гр. д. № 981/09 г. на трето г. о. на ВКС, решение по гр. д. № 765/09 г. на трето г. о. на ВКС, реш. по гр. д. № 401/10 г. на четвърто г. о. на ВКС, решение по гр. д. № 1332/10 г. на трето г. о. на ВКС, решение по. д. № 2334/14 г. на първо т. о. на ВКС, решение по гр. д. № 5376/15 г. на четвърто г. о. на ВКС/. В този смисъл посочената практика дава отговор на въпроса как се определя в общия случай размерът на обезщетението за ползване без основание /включително в хипотезата на прекратен договор за наем с противопоставяне от страна на наемателя/.

Горните постановки са относими и в случая, когато след прекратяване на договорната връзка ползването продължава чрез съхраняване на вещи на наемателя в имота на наемодателя, въпреки противопоставянето му се дължи обезщетение за ползата от която последния е бил лишен./решение № 477/20.07.2010г. по гр.д. № 1081/2009г. на III г.о. на ВКС/ Както беше приета за установено в изложеното до тук, безспорно се установява от непротиворечивите писмени доказателства – протокол за демонтаж – л.85 от делото, непротиворечивите свидетелски показания на свидетелите Ю.А., Г.М., които преценени по реда на чл.172 от ГПК доколкото са служители в ищцовото дружество, съдът кредитира като обективни и правдиви, М.З. и М.И. и заключение по СТЕ изготвено от инж. Б., че след прекратяване на наемното правоотношение между страните на 12.09.2021г. в имота е останало монтираното на фасадата на офиса АТМ устройство, което е работело и ползвано по предназначение /като само за периода 17.12.2021г. – 03.01.2022г. поради липса на електрозахранване устройството не е функционирало/, както и че наемателя – ПИБ АД и към датата на подаване на исковата молба, по която е образувано делото респективно – разпита на свидетелите не е върнал един брой ключове за имота и чрез който до 08.02.2022г. е осъществявал достъп до банкомата и е обслужвал същия. От подробните показания на свидетеля М.З. се установява, че след напускане на офиса от страна на банката, собствениците – ответници са искали да отдадат под наем обекта, но монтирания банкомат им пречел, като ответника А. Н. е имала трудности при комуникацията си с банката и относно премахване на банкомата, като същата се е противопоставяла същия да остане в имота и не е била постигната договорка относно наемната цена за ползване на част от помещение от АТМ устройството. Липсата на постигнато съгласие относно условията за ползване на част от помещението за банкомата след прекратяване на договора за наем се установява и от показанията на свидетелите разпитани по почин на ответника по насрещните искове и от представената на хартиен носител, неоспорена от страните, електронна кореспонденция, видно от която банката е предлагала варианти за сключване на договор за наем относно ползването на част от помещението за вече монтирания банкомат, но липсва приемане и съгласие от страна на ответниците.

Предвид изложеното, настоящият състав счита, че несъмнено е налице фактическият състав по чл.236 ал.2 от ЗЗД, при което ползването на част от имота е продължило от наемателя, след прекратяване на договора за наем и при знание и противопоставяне от страна на наемодателите, поради което и същите дължат обезщетение за ползите, от които последните са лишени на извъндоговорно основание – чл.236 ал.2 от ЗЗД.

В случая задължението за плащане, което има обезщетителен характер не може да се определи като поне в размер на месечната наемна цена по прекратения договор за наем, предвид особеностите на продължилото ползване – не на цялото помещение, а на една от стените на помещението, където е поставено АТМ устройство, както и достъп до имота за обслужването му, а подлежи на доказване с оглед специфичния начин на търговската дейност на ответника по иска. От изразената воля на банката в представените проекто- договори за наем, както и при съобразяване на показанията на свидетеля Здравков, настоящият състав счита, че месечното обезщетение за ползване на имота без основание съобразявайки посочените специфики вкл. и периода, за който се претендира, следва да бъде определен в размер на 200, 00 лв. т.е. иска се явява основателен и доказан за периода 12.09.2021г. – 08.02.2020г. /като ирелевантно е обстоятелството, че за периода 17.12.2021г. – 03.01.2022г. е липсвало електрозахранване и устройството не е функционирало/ и до размера от 857, 12 лв. и до който размер иска следва да бъде уважен.

Относно претенцията с правна квалификация чл.236 ал.2 вр.чл.232 ал.2 от ЗЗД за сумата от 389, 02 лв. – представляваща потребена електроенергия за функцкциониране на терминалното устройство АТМ за периода 10.09.2021г. -08.02.2022г.

Всички приети за установени по – горе факти въз основа на анализа на събраните по делото доказателства са относими и към претенцията на ищците по насрещните искове за заплащане на обезщетение за ползване на имота без основание в размер на цената на потребената електроенергия в имота за периода 10.09.2021г. – 08.02.2022г.

Както беше изяснено вече, след прекратяване на наемното правоотношение, при неизпълнение на задължението на наемателя за връщане на веща на наемодателя вкл. и освобождаване от неговите вещи, то същия дължи по силата на възникналото въз основа на закона „квазинаемно правоотношение“, но на извъндоговорно основание плащане поне на наемната цена, както и изпълнение на другите задължения по прекратения договор за наем – ползване на веща съобразно предназначението й, плащане на разходите за консумативи.

Ищците претендират от ответника плащане на консумативите за потребена електроенергия за периода 10.09.2021г. – 08.02.2022г. в размер на 389, 02 лв.

В настоящият случай, партидите за електроенергия и ВиК, със сключването на договор за наем са били прехвърлени на името на наемателя- за електроенергия - до 03.01.2022г., след което титуляра е променен /вж. заключение по СТЕ изготвено от в.л. Б./, то от електроразпределителното дружество за издавани фактури за потребена електроенергия, включително и за период след 12.09.2021г., когато е прекратено наемното правоотношение. От представените фактури, и кредитно известие - сторно към фактура от 21.12.2021г., както и извлечения от сметки и платежни нареждания от банката се установява, че същата е извършила плащане на всички начислени суми за потребена електроенергия в недвижимия имот, предмет на прекратения договор за наем до 31.12.2021г.-л.98-143 от делото на СРС и в размерите: 140, 80 лв., 145, 78 лв. 01.10.2021г. – 31.10.2021г.; 01.11.2021г. – 30.11.2021г. – 135, 32 лв., 688, 46 лв. - 01.12.2021г. – 31.12.2021г.; компенсация – 135, 56 –по протокол приложен на л.132 от делото на СРС, или в общ размер както и за ВиК услуги – за периода 26.10.2021г. – 24.11.2021г. – 11, 74 лв. от крудитно известие – л.122 от делото на СРС се установява, че на името на ответната банка е начислена коригирана електроенергия в размер на 538, 14 лв. за периода 01.09.2021г. – 30.09.2021г. от Болкан Лоджистик ООД, но липсва представена фактура от електроразпределителното дружество, която да установи, че коригираната сума за потребена електроенергия е именно за обекта на блу. Ломско шосе 112 офис в гр. София, като извлечението от сметка с посочване на това обстоятелство от страна на банката като едностранно вписване, не е противопоставимо на ищците по иска и съдът приема, че не установява този факт при пълно доказване /при условие и че банката се домогва да черпи благоприятни правни последици от същия – чл.154 ал.1 от ГПК и носи тежестта да го установи при условията на пълно и главно доказване/.

Следователно общо платените разходи за периода до 31.12.2022г. за имота от банката по горецитираните фактури и платежни нареждания са в размер на 974, 80 лв. за електроенергия и 11, 74 в. за вода или общо 986, 54 лв. т.е. ответникът е плащал изцяло начислените суми за електроенергия в имота за периода до 31.12.2021г.

От заключението по СТЕ, изготвена от в.л. Б., както и от представената на л.50 от делото на СРС, разписка за извършено плащане в „Изипей“ от 29.03.2022г. се установява, че фактура № 330665675/12.02.2022г. и фактура № 332336495/12.03.2022г. за отчетен период 04.01.2022г. - 12.02.2022г. и за начислена електроенергия в обекта на бул. Ломско шосе 112, офис общо за сумата от 389, 02 лв. е платена от „ИНВЕСТ СТРОЙ 2004“ЕООД /наредител/ и който е титуляр на партидата считано от 03.01.2022г.

Спорен между страните е въпросът какво е количеството електроенергия респективно цената за потребена електроенергия в имота, предмет на прекратеното наемно правоотношение, за периода 12.09.2021г. – 08.02.2022г.

От неоспореното заключение по СТЕ на вещото лице Б. съобразило фабричните показатели на АТМ устройството, както и техническите спецификации на същото и СТИ, както и от представените писмени доказателства относно потребена електроенергия от банкомати на банката в гр. Видин и гр. София като сравнителен материал за количеството и цената на потребената само от банкомата електроенергия, следва категорично направения извод на вещото лице, че за периода от 34 дни – 04.01.2022г. – 08.02.2022г., когато е начислена електроенергия в обекта в размер на 389, 02 лв. по гореописаните фактури, е пректически невъзможно само АТМ устройството да е консумирало такова количество електроенергия. При преизчисляването за същия период на количеството потребена електроенергия и по цени на ЧЕЗ ЕЛЕКТРО БЪЛГАРИЯ АД вещото лице посочва, че следва да се приеме цена за потребено количество електроенергия от 50, 94 лв., а заключението по ССчЕ, по данните от т.4 от заключението по СТЕ на в.л. Б., изчислява цената на електроенергията за периода 11.09.2021г. – 16.12.2021г. – 278, 48 лв. или общо за периода 11.09.2021г. – 08.02.2022г. /при съобразяване на прекъсването на електрозахранването в обекта за периода 17.12.2021г. – 03.01.2022г./ - 329, 43 лв.

Както се установи, за периода до 31.12.2021г. банката е извършвала плащания на всички начислени суми за ползване на електроенергия в имота, поради което и претенцията за сумата от 278, 48 лв. се явява неоснователна – като погасена чрез плащане, а претенцията за периода 04.01.2022г. – 08.02.2022г. следва да бъде отхвърлена поради липса на пасивна материална легитимация на ищците – макар и собственици на имота, от събраните доказателства по делото се установява, че титуляр на партидата за електроенергия за процесния период е трето неучастващо в делото юридическо лице и което е наредител при плащане на задълженията за електроенергия за периода 04.01.2022г. – 12.02.2022г. т.е. доколкото се касае за ангажиране на отговорност на ответника на извъндоговорно основание и с оглед недопускане на неоснователно обогатяване на същия, което във фактическия си състав включва намаляване на актива на патримониума на ищеца, а такова обедняване респективно вреда или пропусната полза не е настъпила в патримониума на ищците, доколкото същите не са извършили плащане на сумата от 389, 48 лв.

При този изход на делото и сбъдване на вътрешно-процесуалното условие – основателност на насрещния иск /за обезщетение за ползване без основание на имота след прекратяване на договора за наем/ е необходимо да бъде разгледано направеното възражение за прихващане с правно основание чл.59 от ЗЗД от страна на ответника по насрещните искове със сумата от 938, 47 лв. – платени консумативи за имота, предмет на прекратеното наемно правоотношение за периода 10.09.2021г. – 17.12.2021г.

Както се установи, банката е извършила плащане на консумативи за електроенергия и вода в имота, за периода след съставяне на протокол от 10.09.2021г. между страните, предаване на държането на имота и един брой ключове в общ размер от 986, 54 лв. Доколкото част от тази сума е за потребена електроенергия именно от нейното АТМ устройство, което е продължило да функционира в имота - в размер на 278, 48 лв., то възражението за прихващане се явява основателно за разликата над този размер до претендирания от 938, 47 лв. или за сумата от 659, 99 лв.

Обстоятелството, че посочената сума за потребена електроенергия не е дължима от ответника по насрещните искове се установява не само от заключението по СТЕ, а и от показанията на свидетелите М.И. и М.З., които посочват, че след напускане на офиса от банката, в имота са започнали ремонтни дейности, свидетеля Здравков лично по възлагане от А. Н. е извършвал такива, което несъмнено сочи, че количеството потребена електроенергия е поради извършвани дейности от трети лица/собственици и поради което липсва основание за ангажиране на отговорността на банката, а в нейна полза е възникнало вземане на основание неоснователно обогатяване спрямо ищците. С посоченото вземане от 659, 99 лв. и предвид изрично направеното възражение за съдебно прихващане от банката спрямо вземането на ищците за заплащане на наемна цена след прекратяване на договора за наем и което се явява основателно за периода 12.09.2021г. – 08.02.2022г. в размер на 857, 12 лв., поради което и следва да се присъди само остатъка от 197, 13 лв.

Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частите, за които настоящият въззивен състав прие, че исковете са основателни, респ. частично и относно възражението за прихващане по насрещните искове.

По разноските В първоинстанционното производство:

-на основание чл.77 от ГПК „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД следва да бъде осъден да заплати държавна такса по предявените първоначално искове в полза на СРС в размер на 172, 23 лв.

-на основание чл.78 ал.1 от ГПК ответниците по първоналните искове следва да бъдат осъдени да заплатят на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД разноски по уважените срещу тях искове за юрисконсултско възнаграждение в размер на общо 100, 00 лв.

Разноските направени от страните за експертизи за по повод предявените насрещни искове и са в размер:

-от ищците по насрещните искове – 436, 50 лв. –внесена държавна такса;

-660, 00 лв. – депозити за възнаграждения за вещи лица;

-710, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение; или в общ размер от 1806, 50 лв.

-само от А. Н. – платено адвокатско възнаграждение в размер на 250, 00 лв.

Ищците по списък по чл.80 от ГПК претендират адвокатско възнаграждение в размер на 1910, 00 лв., но видно от договор за правна защита и съдействие - л.56 от делото на СРС, е уговорен размер на адвокатско възнаграждение от 1910, 00 лв., като само за сумата от 710, 00 лв. същия служи за разписка, доколкото само тази сума е платена при сключване на договора, като плащането на остатъка до 1910, 00 лв. е отложено до датата на първо съдебно заседание, при условие, че не се постигне спогодба между страните. Спогодба не е постигната, като до приключване на устните състезания по делото не са представени надлежни доказателства за изплащане на остатъка от уговорения размер на адвокатско възнаграждение с оглед т.1 от ТР 6/06.11.2013г. по т.д. №6/2012г. на ОСГТК на ВКС.

„ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД чрез своя процесуален представител на направил своевременно възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК а ко заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/.

Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, в конкретния случай присъждане на възнаграждение от 2300, 00 лв. е съответно и непротиворечащо на чл.3 от ГПК предвид извършените от адвоката действия по делото, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита. Тази преценка кореспондира с критериите по чл.78 ал.5 от ГПК за отчитане на фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия, а именно – подаване на отговор на въззивна жалба, активна позиция при направени доказателствени искания от насрещната страна, мотивирани писмени становища по делото, явяване в проведените две съдебни заседания във въззивната инстанция. В настоящият случай съдебният състав отчитайки горните критерии и конкретиката на случая счита, че адвокатско възнаграждение от 710, 00 лв. и 250, 00 лв. допълнително платено само от една от страните, не е прекомерно и до който размер следва да бъде съобразен при присъждане на разноски.

Следователно с оглед изхода по насрещните искове, разноски следва да се присъдят на ищците по тях, както следва:

-561, 75 лв.

-само на А. Н. – 77, 74 лв.

На основание чл.78 ал.3 от ГПК ПИБ АД има право да й бъдат присъдените разноски съобразно отхвърлената част от насрещните искове, а именно – от направени в размер на 560, 00 лв. – внесени депозити за възнаграждения за вещи лица, следва да се присъдят 429, 83 лв.

Във въззивното производство:

-направените разноски от въззивника – първоначален ищец са в размер на 97, 79 лв. и половината от юрисконсултското възнаграждение – 50, 00 лв. т.е. 147, 79 лв., което въззивниците – ответници по първоначалния иск следва да заплатят съразмерно на своите части -направените разноски от въззивниците – ответници по първоначалния иск и ищци по насрещните – по подадената от ПИБ АД въззивна жалба същите нямат право на разноски, но по своята частично основателна жалба имат право да им бъдат присъдени разноски, които са в общ размер от 1018, 25 лв., от които 218, 25 лв. – внесена държавна такса, 800, 00 лв. – платено адвокатско възнаграждение /като съдът намира направеното възражение за прекомерност за неоснователно - по мотиви идентични с вече изложеното при обсъждане на възражнието за прекомерност относно разноските в първоинстанционното производство/, а само от А. Н. – 250, 00 лв. и съобразно частичната основателност на жалбата имат право на разноски в размер на 316, 63 лв., а А. Н. отделно – 77, 74 лв.

Решението на въззивната инстанция подлежи на касационно обжалване само в частта относно предявения от Г. М. И. срещу „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА” АД иск с правно основание чл.233 ал.1 изр.2 от ЗЗД, който е с цена на иска над 5000, 00 лв. – 5952, 11 лв., в останалата част с оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК и цената на всеки един от останалите обективно и субективно съединени искове /под 5000, 00 лв/ - решението не подлежи на касационно обжалване.

Така мотивиран, Софийски градски съд