Решение № 715 от 12.8.2024 г. на Окръжен съд - Бургас по дело № 867/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивната жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД(В и К) със седалище и адрес на управление гр.Бургас, кв.“Победа“, ул.“Ген. Владимир Вазов“№3, ЕИК 812115210, представлявано от гл. ю.к.Н.Ватева против Решение №605 от 26.03.24г. на РС-Бургас, постановено по гр.д. №20222120107421/22г. по описа на БРС, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ответната страна- С. И. обезщетение за имуществени вреди за пропуснати ползи в размер от 6442, 50 лв. за лишаването й от възможността да ползва жилището си в гр.Айтос на ул.“Васил Левски“ №45 за период от 47 месеца и 10 дни, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда, до окончателното изплащане; сумата от 3221, 25лв. такова обезщетение на същото лице, в качеството му на наследник на покойния първоначален ищец С.Г.Б.- дирещ имуществени вреди от същото деликтно поведение, ведно със законна лихва за забава; на същото лице и сумата от 1000лв.- по частичен иск от общо 2000лв.- обезщетение за претърпени в тази връзка неимуществени вреди и 500лв. като обезщетение за претърпени неимуществени вреди на И., явяваща се наследник на 1/2 част на имуществото на първоначалния ищец Б.(по частичния иск на последния за неимуществени вреди в размер на 1000лв., от общо 2000 лв.), а също е осъден да заплати на втората ответница- Е. М. – като наследник на първоначалния ищец Б. сумата от 3221, 25лв.- обезщетение за имуществените вреди, причинени на наследодателя й от горното неправомерно поведение и 500лв. обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от наследодателя й- предявен като частичен иск за 1000 лв. от общо 2000лв., съответни на правата й в наследството от 1/2 ид.ч., ведно със съдебно- деловодни разноски за първата инстанция. В жалбата решението се сочи за неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Първият довод сочи, че не са доказани в процеса елементите, видни от хипотезата на правната норма, за да се ангажира отговорността на водопреносното дружество.Сочи се, че правото на ищците да ползват процесното жилище не е било засегнато, защото те фактически не са го обитавали(цитират св. Н.М. и Х.).Сочат, че ищците са живели в друг свой имот в с. Чукарка. На следващо място твърдените за причинени пропуснати ползи следвало да бъдат установени от ищците, което в случая не е сторено.Не са били доказани фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползите, както и че реализирането им е станало невъзможно поради деликта. В случая нямало данни имотът да е бил отдаван под наем преди напускането му от ищците.Не са доказани според страната и самите вреди. Пропуснатите ползи не са реални, а хипотетични и като такива не подлежат на обезщетяване.Цитира се задължителна съдебна практика, която според страната намира приложение в казуса. Въобще се отрича и наличието на противоправно поведение от страна на дружеството, както и наличието на вина у служители на дружеството в тази връзка, т.к. всички предприетите действия и осъществени предписания до ползувателите за изграждане на обща водомерна шахта за захранване на сградата и предприетите в тази връзка действия са правомерни. Не се установява според въззивника и пряка причинно-следствена връзка между твърдените за настъпили имуществени и неимуществени вреди от една страна и виновно противоправно поведение, осъществено при или по повод на възложена работа от дружеството на негов работник- от друга. На следващо място се твърди, че правото на ползване, учредено на ищците, е било погасено поради неползването му в рамките на общия петгодишен давностен срок, визиран в закона. Сочат се и допуснати от РС процесуални пропуски: Поддържа се, че в доклада си по делото съдът не е отразил правната квалификация на претендираните от ищеца права и на възраженията на ответника-съществено нарушение на чл.146, ал.1, т.2 ГПК; не е отразено кои права и обстоятелства се признават- съществено нарушение на чл.146, ал.1, т.3 от ГПК; не са посочени и фактите, които не се нуждаят от доказване- съществено нарушение на чл.146, ал.1, т.4. Съдът не е поставил на страните нужните въпроси за изясняване на фактите, релевантни за казуса и не е указал значенето им по делото –съществено нарушение на чл.145, ал.1 от ГПК; не е указал на страните да конкретизират твърденията си- съществено нарушение чл.145, ал.2 от ГПК.Непълнотата на доклада е съществено нарушение на процесуалните правила- в тази връзка се цитира и задължителна за правоприлагане съдебна практика. Решението се сочи за необосновано, предвид превратно тълкуване на събраните по делото свидетелски показания, неотчетената пристрастност на св. М. и приемане въз основа на тях за установени на неверни фактически положения. Освен това приема за необосновани и правните изводи на съда, почиващи на установените в процеса факти. Сочи се, че делото не е попълнено с нужните за изясняването му доказателства, като съдът е оставил без уважение искането на дружеството за събиране на такива относно адресната регистрация на ищците. В тази връзка са поискали събирането на допълнителни доказателства(сочи се неправомерен отказ на първоинстанционния съда да ги допусне, макар да са били своевременно поискани).В тази връзка се моли за служебна справка в регистъра на населението относно обстоятелството какъв е настоящият адрес на С. И. и С. Б., откога е посочен, както и дали са били регистрирани на адрес в с. Чукарка и в кой период?При условие на евентуалност се моли за издаване на съдебно удостоверение за снабдяване с горната информация от съответната Община. Така се стремят да установят, че имотът не е бил ползван от ищците и тяхното право на ползване е погасено. В обобщение се е молило за отмяна на съдебното решение и за постановяването на ново, с което претенциите да бъдат отхвърлени като неоснователни.Дирят разноски. Искането за събиране на доказателства е оставено от БОС без уважение. В срок е подаден писмен отговор от въззиваемите ищци С. Е. И. и Е. С. М. с общ съдебен адрес: гр.Бургас, ул.“Вардар“№27, ет.3-адв. Д. Стойков, чрез същия в качеството му на процесуален представител.В отговора оплакванията от жалбата се сочат за неоснователни. Твърди се, че с Решение №260059 от 06.11.20г. на Айтоски РС по гр.д.№1163/19г. В и К е осъден на основание чл.109 от ЗС да възстанови водоподаването на имота по съществуващия 1964г. водомерен възел и вертикален водоснабдителен клон в двуетажната жилищна сграда в УПИ ІХ- 3399 в кв.200 по плана на гр.Айтос, потвърдено от въззивен съд и недопуснато до касационно обжалване, което при това е и принудително изпълнено.С това се установява противоправното поведение на дружеството, което в жалбата се оспорва неоснователно. Възразява се и срещу твърденията за погасяване на правото на ползване на въззиваемите ищци върху имота в гр.Айтос, т.к. този въпрос не е бил поставен за разрешаване пред първата инстанция, иск по чл.59, ал.3 от ЗС не е бил подаден, а заявяването му пред БОС е вече преклудирано.Следователно трябва да бъдат зачетени вещно правните последици от н.а. за дарение на недвижим имот №165, т.V, дело №1070/93г. от 10.11.93г. на районен съдия при АРС. Пространно се обосновава тезата за доказаност на заявените претенции. Искането на въззивника по доказателствата се сочи за преклудирано. Възразява се и срещу доводите, че установяването на адресната регистрация на физическите лица има правно значение за спора в насока „фактическо живеене“, т.к. лицата с учредено право на ползване имат възможността за преценка дали сами да го упражняват или чрез другиго, но трети лица са винаги задължени да не им пречат за това. В рамките на процеса не е било спорно, че ищците са били с постоянна адресна регистрация именно на административния адрес на процесното жилище в гр.Айтос. Молили са за оставяне без уважение направеното доказателствено искане, а също и за потвърждаване на съдебното решение на РС, като законосъобразно и правилно.Дирят деловодни разноски. Не ангажират други доказателства. Извършената от съда проверка по чл.267 от ГПК е посочила въззивната жалба за допустима, а служебната такава по чл.269 от ГПК определя като валидно и допустимо обжалваното съдебно решение. По съществото на спора, с оглед въведените оплаквания за неправилност на решението на първата инстанция, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона, съдът приема за установено следното: Производството по делото е образувано по исковата молба на С. Е. И. и С.Г.Б. против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД(В и К ЕАД) за осъждане на ответника да плати на всеки от ищците по 4 733 лева(общият размер за двамата е 9 466 лева), която сума представлява обезщетение за пропуснати ползи за периода от 11.09.2018 година до 22.08.2022 година включително(47 месеца от 10 дни), през който всеки един от ищците е бил лишен от право да ползва жилището, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане; сумата от по 1000 лева, представляваща частичен иск от такъв в размер от 2000 лева за всеки един от ищците, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - понесени и претърпени от всеки един от ищците в периода от 11.09.2018 година до 22.08.2022 година включително, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане, както и за присъждане на разноските, направени по водене на делото. В хода на първоинстанционното производство С. Б. е починал и е заместен от своите универсални правоприемници – ищцата С. И. в качеството си на преживяла съпруга и тяхната дъщеря- Е. М.. В рамките на първоинстанционното производство е прието и изменение на претенциите за имуществени вреди, чрез увеличението им от 4733 лв. за всеки от първоначалните ищци- на 6442, 50лв. и от 2366, 50лв.- на 3221, 25лв. за частта на правоприемник Е. М.(наследяваща половината от имуществото на своя баща С. Б.), а също толкова и за частта на първата ищца, в качеството й на преживяла съпруга на Б., наследяваща половината от имуществото му. Претенциите за имуществени вреди са заявени от ищците като пропуснати ползи, обяснени с факта, че в периода 11.09.18г. – 22.08.22г. горните лица били лишени от пълноценното ползване на имота си поради неправомерното прекъсване на водоснабдяването му от В и К ЕАД, като не са могли нито да го ползват лично съобразно правата си в пълен обем, нито да получават граждански добиви от него. Претенцията за неимуществени вреди е обоснована с факта, че поради липса на водоснабдяване в жилището, в което живеят от 60 - те години на миналия век, ищците били принудени за този период от време да го напуснат. Посочват, че са възрастни хора и са изпаднали в състояние на безизходица, душевни терзания и емоционален срив за тези близо 4 години на принудително отсъствие от жилището си, което е било и техен дом.Били са лишени принудително от възможността да задоволят своя основна жизнена потребност, защото всеки гражданин има право на достъп до вода за питейно- битови нужди. В исковата молба са описани неимуществените вреди, претърпени от ищците. В исковата молба ищците се легитимират като правоимащи лица с обстоятелството, че са бивши собственици на имот в гр.Айтос, който прехвърлили с Нотариален акт за дарение № 165, том V, дело № 1070/1993 година от 10.11.1993 година на дъщеря си Е. С. М., но запазили за себе си ограниченото вещно право на ползването му пожизнено. Описали са имота като: ½ ид.ч. от дворно място, цялото от 320 кв.м., находящо се в град Айтос и съставляващо самостоятелен урегулиран парцел IX - 3399 в кв.200 по плана на град Айтос, ведно с изградените в него: втори жилищен етаж от масивна двуетажна жилищна сграда, състоящ се от: спалня, детска стая, всекидневна, хол, ниша, коридор и баня с тоалетна; северозападен избен етаж на гореописаната жилищна сграда, състоящ се от една изба с две салончета и стълбище за първия жилищен етаж; ½ идеална част от таванско помещение в двуетажната масивна жилищна сграда; лятна кухня с гараж, построени в северозападния ъгъл на гореописания парцел; тоалетна, изградена в северозападната част от парцела.Административният адрес на имота е гр. Айтос, ул.“Васил Левски“ №45. Обяснили са, че сградата в която се намира жилището им е била с общо захранване за двата етажа от уличен водопровод по ул. „Васил Левски“ още от 1964 година до 11.09.2018г., когато ответното дружество, като оператор на водоснабдителни услуги, чрез негови служители прекъснало захранването с вода до жилищната сграда и конкретно до частта от имота, ползвана от ищците при подмяна на градската водопроводна мрежа. Тогава на съществуващото водопроводно отклонение към жилищната сграда бил поставен спирателен кран на територията на уличния тротоар, само на един метър преди влизането му в жилищната сграда. Собственикът на имота (дъщерята на ищците) сезирала ответното дружество с искане за реално възстановяване на водната връзка, но неуспешно, което я принудило до води дела за това срещу дружеството. Едва на 23.08.2022 година чрез принудителното изпълнение на съдебно решение по дело, водено срещу ответното дружество, последното било осъдено да извърши на основание чл. 109 от ЗС необходимите действия за възстановяване на водоподаването по съществуващия още от 1964 г. водомерен възел и вертикален водоснабдителен щранг до имота, ползван от ищците. Т.е. ищците били лишени от ползването на имота си поради неправомерните действия на водопреносното дружество, прекъснало захранването им в продължение на близо 4 години. При тези обстоятелства са заявили претенциите си за обезщетение- имуществено и неимуществено, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаването на исковата молба, до окончателното изпълнение. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който ответникът оспорва исковете за обезщетение като неоснователни. Конкретно е заявил, че не е налице твърдяната невъзможност за ищците да ползват жилището, тъй като те не са го обитавали, въпреки учреденото им вещно право на ползване. Това се установявало от служителките на ВиК оператора, отчитали обекта. На следващо място считат, че не са били претърпени твърдените неимуществени вреди, които се изразяват в понесени душевни страдания, терзания, емоционален срив, вследствие на извършените действия по спиране на водоподаването, защото: действията на ответника са били правилни и законосъобразни, тъй като е било изпратено предписание до двамата собственици в сградата за изграждане на една обща водомерна шахта за захранване на сградата по причина, че имотът е съсобствен. Изложен е правният довод, че не са налице елементите от състава на непозволеното увреждане по смисъла на чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД, а именно: увреждане, вреда, вина, причинна връзка между деликт и щети. В писмения отговор ответникът е поискал предявените искове да бъдат отхвърлени. С решението си първоинстанционният съд е уважил заявените претенции изцяло в предявените размери, като е съобразил и тяхното увеличение(за имуществените вреди), а също наследствените права на правоприемниците на първоначалния ищец Б., починал в хода на делото, присъждайки и законна лихва върху главниците от подаването на исковата молба до окончателното й изпълнение. Намерил е твърденията на ищците за претърпени вреди от неправомерното поведение (действие и последващо бездействие) на ответника за изцяло доказани с данните по делото, а размерът на имуществените вреди е съобразен стойностно с констатациите на експертните заключения, установили средна пазарна наемна цена за имот с техническите данни на ползвания от ищците, за периода, в който е било прекъснато водоподаването му.Присъдени са и деловодни разноски. Бургаски окръжен съд споделя крайните правни изводи на БРС за дължимост на обезщетение за неимуществени вреди в присъдения с решението му размер, но не и тези, че на ищците се дължи заявеното в производството обезщетение за имуществени вреди. Съображенията за това са следните: Според БОС по делото е предмет на фактически спор само това дали ищците са ползвали лично имота в гр.Айтос. Въззивната страна е дирила събиране на допълнителни доказателства за твърдението си, че ищците не са адресно регистрирани и не са ползвали имота в гр.Айтос, за който искат да бъдат обезщетени поради липсата на водоснабдяване в рамките на почти четири години. Според БОС обаче доказването на адресната им регистрация не носи релевантна за предмета на делото информация. Това е така, понеже от една страна от адресната регистрация на физическо лице или от нейната липса не може да се направи еднозначен извод за фактическото ползване на един имот, а от друга- защото притежаващият правото на ползване на недвижим имот няма поставени от закона ограничения да го упражнява и чрез трети лица, т.е. ползвателят може да упражнява ефективно ограниченото си вещно право в недвижим имот, въпреки че е адресно регистриран в друг. Изхождайки от горните съображения, БОС приема относимата към казуса фактическа обстановка за установена според изводите на БРС, изнесени в решението му в следния смисъл: Ищците са били собственици на имота в гр.Айтос, описан в исковата молба.Те са го подарили на дъщеря си Е. М. през 1993г., но са запазили пожизнено правото си на ползване. След това те са го обитавали заедно със семейството на дъщеря си(вж. показанията на св. М.- съпруг на Е. М. и зет на С. И.).Ходели и на вилата си в с.Чукарка, закупена след като се пенсионирали, като пребивавали там от пролетта до есента, но се връщали в Айтос в събота и неделя, понякога през седмицата, а през зимата се установявали трайно в жилището в града, т.к. вилата била лятна и непригодна за обитаване през зимния период. На 11.09.18г. водоснабдяването на имота било преустановено, а възстановяването му е станало на 23.08.22г. след близо четири години и продължително водене на дела от Е. М. срещу В и К ЕАД(според св. М.). С Решение № 260059/06.11.2020г., постановено по гр.д. № 1163/2019г. по описа на Районен съд Айтос, „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД е осъдено да извърши необходимите действия за възстановяване на водоподаването по съществуващия от 1964г. водомерен възел и вертикален водоснабдителен клон в двуетажната жилищна сграда в гр.Айтос на ул. „Васил Левски“№45, до жилището на Е. С. М., разположено на втори етаж от сградата. Така постановеното решение на Районен съд Айтос е потвърдено с Решение № IV-40/21.07.2021г. на Окръжен съд Бургас. С Определение № 259/09.06.2022г. ВКС не е допуснал касационното обжалване на решението на ОС Бургас. През този период според св. М. имотът не е бил отчитан от инкасатори( в същия смисъл са и показанията на св.Х.- отчетничка при В и К, заявила, че от 11.09.18г. до момента, в който напуснала предприятието не е отчитала имота, т.к. се водели дела). Според св. М. всички обитатели на имота били принудени да го напуснат след прекъсването на водоподаването, т.к. много трудно се живеело без вода. Отначало носели такава отвън за питейни и битови нужди, за свое улеснение изградили външна баня, но през зимата тръбите се спукали.Б. и И. много се разочаровали от създаденото положение, срамували се, било им неприятно да се върнат вкъщи, останали на вилата в с.Чукарка, където също имало воден режим. М.и пък се принудили да излязат на квартира- наели гарсониера и я обзавели. Свидетелката Начева-бивш служител на В и К – Бургас сочи, че не е виждала възрастни хора на адреса в Айтос при отчитане на потреблението, но това според БОС не води до еднозначния извод, че такива не са живели там. Свидетелката Х. – ответник при В и К Бургас е заявила, че в предприятието са отчитали потребление на вода за възрастните хора на вилата им в с. Чукарка.Това сведение изцяло кореспондира и с показанията на св. М., установяващ, че вилата е била ползвана от И. и Б.. По времето, когато било прекъснато водоснабдяването на имота в Айтос, ищците, възрастни хора на по 84-85 години били и много болни- Б. с онкологични проблеми и след болнично лечение, а И. – на легло- и двамата трябвало да лежат(вж. св. М.). При тези данни БОС не намира за доказано твърдението на ответното дружество, че имотът е бил напуснат от ищците И. и Б. преди прекъсването на водоснабдяването му. Напротив- той е бил ползван от тях, първо самостоятелно, после и съвместно със семейството на дъщеря им. Има данни за известно време М. да са живели и на друго място-според св. Н. – бивш служител на В и К- в гр.Бургас, а според св. М. след прекъсването на водоподаването – всички били принудени да го напуснат -М. се изнесли на квартира, а възрастните хора се принудили да живеят на вилата си в с.Чукарка, макар да не била пригодна за зимно обитаване. На следващо място: В това производство не се е твърдяло както наличието на преддоговорни отношения за отдаването на имота в гр.Айтос под наем, така и сключването на договор с трети лица с такава цел.Единственото, което ищците са описали в обстоятелствената част на исковата молба като основание да дирят имуществена обезвреда е лишаването им от възможността сами да обитават имота в гр.Айтос поради прекъсването на водоснабдяването му и отказа то да бъде доброволно възстановено от ответното дружество в рамките на приблизително четири години, а възможността за получаването на граждански плодове от имота е представена като хипотетична. При така установената фактическа обстановка, от правна гледна точка БОС заключава, че ищците нямат право на обезщетение за имуществени вреди, които те самостоятелно квалифицират като „пропуснати ползи“, разбирайки под това лишаването си от ползването на имота им лично и отдаването му под наем хипотетично. Това е така, защото както е изрично посочено и в Тълкувателно решение № 3/2021 г. от 13.01.2023 г. по Тълкувателно дело № 3/2021 г. на ОСГТК „Причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение.“ Самото тълкувателното дело е образувано поради противоречива практика на състави на ВКС по въпроса дали причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение, или не. Според едната група становища, като изразените например в мотивите на гр. дело № 1520/2015 г., IV г. о. по чл. 290 ГПК, касаещо обезщетение заради отнемане на фактическа власт върху недвижим имот чрез насилие, причинените на ищеца вреди, изразяващи се в лишаването му от възможността в процесния период да ползва имота, са изчислени по размер на базата средната пазарна наемна цена. В мотивите на същото решение е прието, че фактическият състав на отговорността за обезщетяване на непозволено увреждане не предвижда като предпоставка ищецът да е изразил намерение и да е положил усилия да отдаде имота под наем. Другото становище на съдилищата поставя изискване да се установят вредите по размер, а пропуснатите ползи за собственика от плодовете на унищожена вещ за бъдеще време се обезщетяват само ако ще настъпят със сигурност. ВКС приема за правилно последното.В тълкувателното си решение се позовава на това, че понятието пропусната полза не е дефинирано в гражданския закон, но теорията и съдебната практика приемат пропуснатата полза като неосъществено увеличаване на имуществото на кредитора, респективно на третото лице, увредено от деликта. Намира понятието пропусната полза за едно и също по съдържание както при договорната, така и при деликтната отговорност. При всяка от тях пропуснатата полза, като вид имуществена вреда, е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение, освен това „Както при договорната, така и при деликтната отговорност в закона няма презумпция, по силата на която пропуснатата полза да се предполага за настъпила. Поради това доказването на пропуснатата полза в двата случая следва да е еднакво“. В тълкувателното решение по Тълкувателно дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС също се приема, че тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, това предположение винаги трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото и не може да почива на логическо допускане за закономерно настъпване на увеличаването. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването, пропуснатата полза не се предполага, а следва да бъде доказана в процеса. Съобразявайки горните задължителни за правоприлагане разрешения и обстоятелството, че настоящата претенция е с правно основание чл.49 от ЗЗД, вр. чл.45 от ЗЗД, т.е. за уважаването й следва да са кумулативно налични следните предпоставки: деликт (противоправно действие или бездействие), настъпила вреда(подлежаща на доказване по размер), причинно следствена връзка между деликта и вредата, както и вина, която се приема за установена чрез оборима законова презумпция, съставът на БОС констатира, че имуществено в случая имуществено обезщетение не се дължи, защото един от горните елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане(имуществена вреда) не е наличен. Самото описание на вредоносните последици, настъпили в имуществената сфера на ищците съдържа твърдението, че щетите се изразяват само в лишаването на ползвателите от това да упражнят вещното си право лично и в пълен обем, притеснени от липсата на течаща вода, с която да задоволяват ежедневните си битови нужди. Не се твърди в тази връзка ползувателите да са били принудени да плащат квартира или да направят други допълнителни разходи, които иначе не биха сторили- такива се твърди да е направило сем. М.и, но не те са ищците в процеса.Т.е. възстановяването на реално причинени от поведението на В и К щети не се претендира. Също така не се твърди и конкретно уговорено отдаване на имота под наем, което да е останало неосъществено, а само че по този начин е осуетена хипотетичната възможност това да бъде сторено. Само хипотетичната загуба обаче не е реална такава и не подлежи на обезщетяване. Тук следва да се съобрази, че за да бъдат репарирани, неблагоприятните последици от незаконното посегателство в патримониума на правните субекти трябва да имат имуществен израз, който според теорията и трайната съдебна практика се обективира или в намаляване на имуществото(реална вреда) или в пропуска то да бъде сигурно увеличено(пропусната полза), а между деликта и щетите трябва да има пряка причинно- следствена връзка. Т.к.по делото няма твърдения за реална вреда, изразяваща се в намаляване на имуществото на ползвателите, нито се посочва конкретен по размер пропуск за неговото увеличаване, а се претендира обезщетение в размер на среден пазарен наем за подобен имот в рамките на четиригодишния срок, в който водоснабдяването до обекта е било прекратено, БОС заключава, че в ищците в настоящото производство не доказват настъпването на имуществени щети от прекъсването на водоподаването до процесния имот в гр. Айтос. Затова крайната преценка на съда е, че т.к. не са налице всички предпоставки за носене на имуществена отговорност от В и К ЕАД в конкретния случай, заявените претенции за имуществено обезщетение следва да бъдат отхвърлени. Ето защо и поради несъвпадението на крайните правни изводи на двете съдилища, решението на първата инстанция следва да бъде отменено в тази част и вместо това съдът да постанови друго, с което тези искове да бъдат отхвърлени, ведно с акцесорните за законна лихва за забава. По претенциите за неимуществени вреди: Въззивният съд ги намира за основателни, т.к. са доказани всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, визирани в нормата на чл.45 от ЗЗД, за да бъде ангажирана отговорността на работодателя- възложител по чл.49 от ЗЗД. БОС счита за неоснователно въведеното възражение, че в случая липсва деликт. Последният се изразява в лишаването на ищците от водоснабдяване на жилищния градски имот, за който имат право на ползване, за дълъг времеви период(от почти четири години) и то не защото те не са изпълнили задълженията си по договора за водоснабдяване, а защото от дружеството е извършена подмяна на инсталации от уличната мрежа, като на потребителите са били дадени указания за промени по съществуващата водна връзка между новата инсталация и дома им, но промените очевидно не са били съобразени с особеностите на водоснабдения обект и с техническите възможности за обезпечаването на предписаното изменение.Това е изводимо от обстоятелството, че в проведеното между собственика на имота и ВиК ЕАД съдебно производство по чл.109 от ЗС, приключило в последна касационна инстанция на 09.06.22г., ищецът Е.М. е постигнала осъждането на оператора да възстанови прекъснатата водна връзка до обекта й в съществуващото старо положение. В заключение съдът приема, че деликт има, както и че той е бил осъществен чрез неизвестен служител на ответното дружество в изпълнение на дадените му от работодателя задачи и в рамките на трудовите му задължения, с което принципно ангажира обективната отговорност на своя работодател и възложител- водопреносното дружество да обезщети засегнатите от тази дейност трети лица. Неимуществените вреди в случая са доказани от показанията на св. М., сочещ, че в този период от живота си възрастните С. и С. (84-85годишни) са били принудени да напуснат дома си и да пребивават на вилата си в с. Чукарка, която обитавали само през топлите месеци, тъй като там нямало битови условия за целогодишно ползване. От изложените по- горе показания на свидетеля явства, че с прекъсването на водоснабдяването е бил съществено нарушен създаденият от ищците ритъм на битуване и ежедневие и това е оказало крайно негативен ефект върху тях. Вследствие действията на ответника, те са били подложени на лишения, притеснения и неудобства, които е трябвало да търпят на преклонната си възраст, като са били принудени да живеят почти четири години при влошени и тежки битови условия в непригодна за обитаване през зимата лятна вила, което не би се случило, ако В и К не бе преустановила необосновано водоподаването на техния градски имот. Без съмнение горните обстоятелства предполагат крайно негативни изживявания, още повече, че в същото това време Б. е бил онкологично болен, а съпругата му е била на легло и двамата е трябвало да полагат повече и по-качествени грижи за здравето си.По този начин са грубо нарушени и правата на И. и Б. като потребители на В и К услугите в имота, в който притежават вещното право на ползване, а това на самостоятелно основание е достатъчно да се счетат неимуществено увредени, т.к. от една се касае до доставка на жизнено важна за битуването на физическите лица услуга- вода за битови и питейни нужди, а от друга- те са икономически по-слабата страна в правоотношението и именно поради това си положение са били принудени да търпят почти четири години неблагоприятните последици от нежеланието на търговеца–доставчик да изпълни задължението си да възстанови доброволно водоподаването на имота им в гр.Айтос. Налице е също така и причинно- следствена връзка между поведението на дружеството и причинените на ищците неимуществени вреди, представляващи негативни изживявания и страдания в продължителен период от време. Презумпцията за вина при осъществяването на деликта също не е оборена, тъкмо обратното- предвид факта, че на основание чл.109 от ЗС дружеството е било осъдено да възстанови преди съществувалата водна връзка до имота на ползувателите, поради което и този субективен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане следва да се счете доказан. В обобщение от горното и т.к. всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, визирано в чл.45 от ЗЗД са налични, обективната отговорност на ответното дружество за заплащане на неимуществени щети на ищците следва да се приеме за ангажирана. Бургаски окръжен съд не споделя и доводите на въззивника, че ищците нямали право на обезщетение за нанесени им вреди заради прекъсването на водоподаването до имота в гр.Айтос, защото били загубили правото си на ползване върху него още преди м.септември 2018г. Поначало правото на ползване върху горепосочения имот не е било предмет на обсъждане или оспорване в първоинстанционното производство. Там защитната теза на ответника е била, че ползувателите не пребивават там реално, т.е.на го ползват лично.Доводи, че това ограничено вещно право е погасено, т.к. за това е изтекъл предвиденият в чл.59, ал.3 от ЗЗД петгодишен срок не са били въвеждани, поради което и първостепенният съд не е давал указания за доказателствена дейност в такава насока, нито е излагал съображения по този повод. За това БОС намира възражението за вече преклудирано по смисъла на чл.266, ал.1 от ГПК и недопустимо за въвеждане, респективно за разглеждане от въззивната инстанция. Независимо от това и само за пълнота на изложението съдът посочва, че за да бъде горното възражение основателно, позоваващата се на него страна следва да установи, че имотът е изоставен от ползувателите за повече от пет години преди м. септември 2018г., което в случая не е видно от данните по делото. Показанията на св. М.- съпруг на Е.М.- поддържат, че са живели в Айтос с родителите на жена му преди спирането на водоподаването, като ищцата С. И. продължава да живее с тях и сега след смъртта на мъжа си. По причина, че конкретният размер на присъденото неимуществено обезщетение не се оспорва с доводи за прекомерност или неадекватност на остойностяването на вредите, според БОС те следва да се приемат за дължими както са поискани по делото- в размер от по 1000лв. за всеки първоначален ищец(като частичен иск от обезщетение в пълен размер от по 2000лв. за всеки от тях), което означава, че преживялата съпруга и дъщерята на Б. имат право като негови наследници на неимуществено обезщетение от по 500лв. – всяка. Тъй като ищцата М. участва в делото само в качеството си на наследник(дъщеря) на починалия в рамките на производството ищец Б., тя има право само на горната сума, а ищцата И.- освен на своята част още и на другата половината от обезщетението на покойния Б.- неин съпруг. Върху така определените главници следва да се присъди и законна лихва за забава от подаването на исковата молба до окончателното изпълнение. По причина, че първата инстанция се е произнесла в същия смисъл по тези искове и поради съвпадението на изводите на двете съдилища по тях, в тази част, решението на БРС следва да бъде потвърдено. При постигнатия изход от обжалването, решението на БРС следва да бъде коригирано в частта за разноските, като присъдените на ищците на основание чл.78, ал.1 от ГПК такива следва да бъдат намалени от 2191, 89лв. на 294, 51лв. за И. и от 720лв. на 96, 74лв. за М..На основание чл.78, ал.3 от ГПК на ответника следва да се присъдят разноски в размер от 554лв. За въззивното производство въззивникът има право на направените съдебно- деловодни разноски съобразно чл.78, ал.1 от ГПК съответно на уважената част, които възлизат на 537, 50лв. За въззивното производство имат право на разноски на основание чл.78, ал.3 от ГПК и въззиваемите, съответно на отхвърлената част от жалбата, като И. има право на сума в размер от 188, 11лв., а М., на такива в размер от 90, 02лв. Мотивиран от горното, Бургаски окръжен съд