Решение № 5074 от 4.9.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7486/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С решение № 20202763 от 25.10.2021 год., постановено по гр.д. № 19416/2021 г. на СРС, 126 състав, е отменено на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ уволнението на Р. А. Р., извършено със заповед № СО-О-122/05.03.2021 г. на „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД, възстановена е на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ Р. А. Р. на длъжността „координатор склад кафе и ключови клиенти“ в „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД, и е осъдено „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД да заплати на основание чл.344, ал.1, т.3 КТ на Р. А. Р. следните суми: 1649, 02 лв., представляваща обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за оставане без работа за периода 10.03.2021 г.-11.04.2021 г.; 938, 47 лв., представляваща обезщетение по чл.225, ал.2 КТ в размер на разликата във възнаграждението, получено на по-ниско платена длъжност, и брутното трудово възнаграждение, което би получил при ответника за периода 12.04.2021 г.- 19.05.2021 г. и 2750, 44 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 20.05.2021 г.-09.09.2021 г., като са отхвърлени исковете по чл.225, ал.1 и 2 КТ за разликите до пълните предявени размери от 2231 лв., от 1505, 14 лв. и от 6560 лв., както и за 10.09.2021 г. Срещу постановеното решение в срока по чл. 259 ГПК е депозирана жалба от ответника „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД, гр. София, в частта, с която са уважени предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, във връзка с чл.225, ал.1 и ал.2 КТ. Във въззивната жалба се излагат подробни доводи за недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение, поради недопустимост на предявените искове и евентуално за неправилност на същото, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. В тази връзка във въззивната жалба се прави искане от ответника, съдът да постанови решение, с което да обезсили решението на СРС и да прекрати производството по делото по предявените искове, а в случай, че прецени, че предявените искове са допустими да отмени първоинстанционното съдебно решение, като неправилно и необосновано. Претендира присъждане на направените разноски по делото. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна- ищец Р. А. Р., с който оспорва жалбата, по подробно изложени съображения. Моли жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение- потвърдено в обжалваната от ответника част, като правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Решението в ЧАСТТА, с която искът при квалификацията на чл. 344, ал.1, т.3 КТ във вр. чл. 225, ал.1 и ал.2 КТ е отхвърлен до пълния предявен размер, като необжалвано от ищцата е влязло в сила. С решение №1890/22г., постановено по в.гр.д. № 14372/2021 г. по описа на СГС, ІІІ-В въззивен състав, е обезсилено решението № 20202763 от 25.10.2021 г., постановено по гр.д. № 19416/2021 г. на СРС, в частта, в която е отменено на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ уволнението на Р. А. Р., извършено със Заповед № СО- О122/05.03.2021 г., на „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД, възстановена е на основание чл.344, ал.1, т.2 КТ на длъжността „координатор склад кафе и ключови клиенти“, дружеството е осъдено да заплати сума в размер на 1649, 02 лв. – обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за оставане без работа за периода от 10.03.2021 г. – 11.04.2021 г.; сумата от 938, 47 лв. – обезщетение по чл.225, ал.2 КТ, осъдено е да заплати сумата от 822, 51 лв. – разноски по делото, както и в частта, в която е осъдено да заплати на СРС сумата от 373, 51 лв. – разноски за държавна такса и възнаграждение за вещо лице, като производството по тези искове е прекратено. С Решение № 46 от 13.06.2013 г., постановено по гр. д. № 3764/2022 г., Върховният касационен съд, III ГО, е отменил посоченото въззивно решение и е върнал делото за ново разглеждане. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящото производство е второ поред пред въззивната инстанция, като същото е образувано след отмяна на решение №1890/22г., постановено по в.гр.д. № 14372/2021 г. по описа на СГС, ІІІ-В въззивен състав, с което е обезсилено първоинстанционното решение в частите, в които са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1-т.3 КТ, предявени от Р. А. Р. срещу „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД. За да отмени въззивното решение, върховният съд е приел, че изводът на въззивната инстанция, че за ищцата липсва правен интерес от предявяване на исковете по чл. 344, ал.1, т.1, 2 и 3 КТ, е неправилен. Ето защо този въпрос не стои за разглеждане пред настоящия състав на въззивния съд, като съдът приема, че ищцата е въвела твърдения за връчена заповед за уволнение при условията на отказ за получаване, с което е обосновала и правния си интерес от предявените искове и е изправила нередовността на исковата молба. По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение на въведените във въззивната жалба основания настоящият съдебен състав намира следното: Фактическите констатации на СРС са правилни, като съдът намира същите за обосновани, чрез събраните пред първата инстанция доказателства. В този смисъл, настоящата инстанция констатира следното: Производството е образувано по предявени от Р. А. Р. срещу „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД обективно съединени искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ, с искане да бъде отменена Заповед № СО-О122/05.03.2021 г., с която й е наложено дисциплинарно наказание "уволнение", като незаконосъобразна, да бъде възстановена ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „координатор склад кафе и ключови клиенти“ в „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД, да бъде осъден ответника да й заплати сумите, като следва: 2231 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 10.3.2021 г. - 11.4.2021 г.; 1505, 14 лв., представляваща обезщетение в размер на разликата във възнагражденията за периода 12.4.2021 г. – 19.5.2021 г.; 6560 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 20.5.2021 г. – 10.9.2021 г. /след изменения на исковете, допуснати с протоколни определения от 13.7.2021 г. и 12.10.2021 г./. Ищцата твърди, че е била в трудово правоотношение с ответника, по силата на което е изпълнявал длъжността „координатор склад кафе и ключови клиенти“. Твърди, че уволнението, извършено със заповед № СО-О-122/05.3.2021 г., е незаконно, тъй като не са спазени вътрешните правила на дружеството-работодател; не е спазено изискването за закрила - към момента на уволнението ищецът е бил представител на работниците и служителите по реда на КТ; тъй като е налице злоупотреба с право; а по същество – тъй като не е извършил описаното в нея деяние, както и че същото не представлява нарушение на трудовата дисциплина (не е имал намерение да открадне или присвои описаните в заповедта стоки), а наложеното наказание е несъответно. В отговора на исковата молба ответното дружество оспорва предявените искове. С приетия по делото окончателен доклад за безспорни са обявени следните обстоятелства: че страните са били в безсрочно трудово правоотношение, по силата на което ищецът изпълнявал длъжността „координатор склад кафе и ключови клиенти“, че последното е прекратено със заповед № СО-О-122/05.3.2021 г. поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ считано от 09.3.2021 г., че ищецът не е бил наказван дисциплинарно до процесния случай, че ответникът не е искал разрешение от инспекцията по труда по реда на чл. 333, ал. 1 КТ. От ангажираните пред първата инстанция доказателства се установява, че процесната уволнителна заповед е връчена при отказ на 09.03.2021 г., удостоверен с подписите на двама свидетели. Видно от представения от ответника протокол за избор на представители на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ от Общото събрание на работниците и служителите от 24.02.2020 г. са взети следните решения: приет е срок за избор на пълномощниците от две години, както и Р. А. Р. е избрана за пълномощник. С писмо изх. № СО 48/15.01.2021 г. са поискани в двудневен срок писмени обяснения от ищцата във връзка с докладна записка № СО181/15.01.2021 г. от И.Х.. В същото писмо е указано на служителката в случай, че са налице обстоятелства, предвидени в чл. 333 КТ, в срока за даване на обяснения да представи такива, удостоверяващи съществуването на тези обстоятелства. Писмото е връчено на ищцата на 18.01.2021 г., като на 19.01.2021 г. същата депозира писмени обяснения. Пред първата инстанция е приета съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав кредитира, дала заключение, че последният пълен отработен месец преди уволнението е м. октомври 2020 г., като полученото брутно трудово възнаграждение е в размер на 1803, 96 лв. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ За да уважи предявения иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, СРС е приел, че уволнението е незаконно, тъй като не е спазена закрилата по чл. 333 КТ, доколкото ищцата е избрана за представител на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ, поради което е възстановил ищцата на заеманата преди уволнението длъжност. Наред с това районният съд е счел, че са налице предпоставките и за уважаване на исковете за обезщетение за оставане без работа за съответните периоди. С оглед на изложените фактически основания и с оглед разпределението на доказателствената тежест ищецът следва да докаже, че към момента на връчване на уволнителната заповед е било налице основание за предварителна закрила - към момента на връчване на уволнителната заповед е бил представител на работниците и служителите по реда на КТ, избран с решение на ОС, а в тежест на ответника - че е поискал предварително разрешение от инспекцията по труда, че ищецът виновно е извършил нарушението на трудовата дисциплина, описано в заповедта, че наложеното за него наказание е съответно. По релевирания довод за предварителна закрила при уволнение на основание чл. 333, ал.1, т.5 КТ: Съгласно разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ в случаите по чл. 328, ал. 1, точки 2, 3, 5, 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай: 1. работничка или служителка, която е майка на дете до 3-годишна възраст; 2. трудоустроен работник или служител; 3. работник или служител, боледуващ от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването; 4. работник или служител, който е започнал ползването на разрешения му отпуск; 5. работник или служител, който е избран за представител на работниците и служителите по реда на чл. 7, ал. 2 и чл. 7а, за времето, докато има такова качество; 5а. работник или служител, който е избран за представител на работещите по безопасност и здраве при работа от общото събрание или от събранието на пълномощниците по реда на чл. 6, за времето, докато има такова качество; 6. работник или служител, който е член на специален орган за преговори, на европейски работнически съвет или на представителен орган в европейско търговско или кооперативно дружество, за времето, докато изпълнява функциите си. Закрилата по този член се отнася към момента на връчването на заповедта за уволнение. Правните последици от неизпълнение на уредената в нормативните актове процедура за осъществяване на предвидената закрила, са посочени в разпоредбата на чл. 344, ал. 3 КТ -заповедта за уволнение се отменя само на това основание без да разглежда трудовия спор по същество. Посочената разпоредба регламентира, че работодателят може да уволни само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай работник или служител, който е избран за представител на работниците и служителите по реда на чл. 7, ал.2 КТ и чл. 7а КТ за времето, докато има това качество. В нормите на чл. 7, ал.2 КТ и чл. 7а, ал. 1 и ал.2 КТ е регламентирано, че работниците и служителите могат на общо събрание да изберат свои представители, които да представляват техните общи интереси по въпросите на трудовите и осигурителните отношения пред работодателя им или пред държавните органи, като представителите се избират с мнозинство повече от две трети от членовете на общото събрание. В предприятията, включително в предприятия, които осигуряват временна работа с 50 и повече работници и служители, както и в организационно и икономически обособени поделения на предприятия с 20 и повече работници и служители, общото събрание избира от своя състав представители на работниците и служителите за осъществяване на информирането и консултирането по чл. 130в и чл. 130г КТ. Общото събрание може да предостави тези функции на определени от ръководствата на синдикалните организации представители или на представителите на работниците и служителите по чл. 7, ал.2 КТ. Предвид заложените от КТ изисквания за избор на представител на работниците и служителите, за да се ползва ищцата от предвидената в чл. 333, ал.1, т.5 КТ предварителна закрила при уволнение, следва да установи, че към момента на уволнението й е била избрана от работниците и служителите за техен представител. От ангажирания по делото протокол от 24.02.2020 г. от проведеното Общо събрание на работниците и служителите се установява, че същата е избрана за представител на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ за срок от две години, т.е. до 24.02.2022 г. Следователно същата е била представител на работниците към датата на връчване на уволнителната заповед. Въззивният съд намира за неоснователно оплакването на жалбоподателя, че не е доказана предварителната закрила на ищцата по чл. 333, ал. 1, т. 5 КТ. Видно от представения протокол – същата е избрана представител на работниците и служителите по чл. 7, ал. 2 КТ за срок от две години, т.е. до 24.02.2022 г. в проведена процедура по чл. 7 КТ. На следва що място е видно, че протоколът е изготвен в два екземпляра – един от които и за дружеството – работодател. Т.е. същият е имал наличен този протокол, което се установява в настоящото производство, доколкото и е представено от него по реда на чл. 190 ГПК. Следователно щом работодателят е имал екземпляр от протокола, то той е имал и знание за избора на представители на работниците по чл. 7, ал. 2 ГПК и в частност на ищцата. Действително въззивникът – работодател в поканата за даване на писмени обяснения е указал на ищцата да представи доказателства за наличието на обстоятелства по чл. 333 КТ, т.е. указанието е общо, но не и конкретно дали има качеството на представител на работниците и служителите. За да се приеме, че ищцата умишлено е укрила своето качество на представител по повод упражненото от работодателя право на уволнение, е необходимо работодателят изрично да я е запитал дали има качеството по чл. 7, ал. 2 КТ, изискващо предварителна закрила по чл. 333 от КТ и по повод това запитване тя да не му е съобщила за него. Само когато незнанието на работодателя за предпоставки за закрила произхожда от липсата на отговор или от укриване на информация от страна на работника/служителя, но след отправено до него запитване за закрила, работодателят не носи отговорност поради нарушение на чл. 333 КТ. В случай обаче като процесния - когато незнанието на работодателя е резултат на липса на отправено от него питане до работника/служителя за наличието на конкретна закрила, работникът се ползва от закрилата и от последиците на неприлагането й. Константната съдебна практика за неприлагане на предварителната закрила касае случаите, в които работодателят няма как, дори и да положи усилия, да се снабди с информация – например по въпрос, касаещ здравословното състояние на служителя, бременност и др. Законът и съдебната практика не предвиждат санкция за работника/служителя, който не е напомнил на работодателя си основанието за закрила. Но настоящият случай, както се изясни по-горе не е такъв, доколкото ответникът разполага с процесния протокол, което предполага наличието на знание за удостовереното в него обстоятелство. Ето защо не може да се приеме, че ищцата е укрила исканата от ответника – работодател информация, съответно работникът се ползва от закрилата и от последиците на неприлагането й, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Предвид изложеното съдът намира, че към датата на уволнението ищцата се е ползвала от предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 5 КТ, която не е била преодоляна от ответника. При така установеното съдът приема, че процесното уволнение е незаконно и съобразно разпоредбата на чл. 344, ал. 3 КТ заповедта за уволнение следва да се отмени само на това основание без да разглежда трудовия спор по същество. С оглед гореизложеното съдът приема, че решението на СРС по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е правилно и следва да се потвърди. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ Предвид изхода на спора по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 т КТ, основателен се явява и иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ. Налице са предпоставките за уважаването му: признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, както и наличие на трудово правоотношение за неопределен срок, което прави възможно възстановяване на трудово-правната връзка между страните. С оглед гореизложеното съдът приема, че решението на СРС по иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ е правилно и следва да се потвърди. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ Правото на обезщетение за оставане без работа възниква отново при отмяна на заповедта за уволнение и оставане без работа за срок от 6 месеца след уволнението. Съгласно чл. 225, ал. 1 КТ, при незаконно уволнение работникът/служителят има право на обезщетение, поради незаконното уволнение в размер на не повече от 6 месеца, т. е. работникът и/или служителят се обезщетява за времето, периода, през който е останал без работа, поради незаконното уволнение. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба когато през времето по предходната алинея работникът или служителят е работил на по-нископлатена работа, той има право на разликата в заплатите. По въззивната жалба на ответника срещу решението, в частта, в която са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ и като съобрази възраженията в жалбата и представените по делото доказателства, въззивният състав намира следното: Относно претенцията за заплащане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ, въззивната инстанция приема за установено, че след уволнението ищцата е останала без работа - в периода от 10.03.2021 г. – 11.04.2021 г., след което започнал работа при друг работодател от 12.04.2021 г. по трудов договор, сключен по чл. 70 КТ. Той е прекратен на 19.05.2021 г. на основание чл. 71, ал. 1 КТ. За периода от 20.5.2021 г. – 09.9.2021 г. (краят на 6-месечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ) ищцата Р. не е работила по трудово правоотношение. Настоящият въззивен състав не споделя крайния извод, до който е достигнала първата инстанция, че работникът има право на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за цялото време от 6 месеца, през което не е получавал доходи по трудово правоотношение, а по чл. 225, ал. 2 КТ за времето, когато е работил по трудов договор в периода 12.04.2021 г. - 19.05.2021 г., доколкото след прекратяване на последващото трудово правоотношение работникът/служителят не е останал без работа вследствие незаконното уволнение, но търпи вредите и от него, които са в размер на разликата във възнагражденията – т.е. връзката не се прекъсвала напълно, като така липсата на възнаграждение ще се дължи на две причини – на незаконното уволнение (за размера на разликата) и на последващото уволнение (за размера на уговореното в следващия договор възнаграждение). В тази връзка следва да се посочи, че в конкретния случай и с оглед константната практика на върховната инстанция, която настоящият състав споделя, ако в рамките на шестмесечния период след незаконното уволнение, работникът или служителят е постъпил на работа при нов работодател по трудов договор за неопределено време, обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ се дължи за периода от уволнението до постъпването на новата работа, а след постъпването, ако тази работа е по-ниско платена се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ до изтичане на шестмесечния срок. В този случай, работодателят, прекратил незаконно трудовото правоотношение, не дължи обезщетение след постъпване на работника на новата работа, независимо дали новото трудово правоотношение е прекратено в рамките на шестмесечния срок след незаконното уволнение. Повторното оставане без работа няма връзка с незаконното уволнение - причинната връзка между незаконното уволнение и оставането без работа е прекъсната, поради което искът за обезщетение се явява неоснователен. Срокът на договора по чл. 70 КТ е за изпитване - прекратяването му не е резултат от изтичане на определен период от време, а на преценката, че работникът или служителят не е годен да изпълнява съответната работа; определеният в чл. 70, ал. 1 КТ срок е за проверката, а не за периода, за който се сключва договорът. Повторното оставане без работа в тази хипотеза няма връзка с незаконното уволнение. В този случай работодателят, прекратил незаконно трудовото правоотношение не дължи обезщетение след постъпване на работника на новата работа, независимо дали новото трудово правоотношение е прекратено в рамките на шестмесечния срок след незаконното уволнение. (в този смисъл решение № 321/30.01.2018 г. по гр. д. № 1159/2017 г. на ВКС, IV г. о., решение № 944/7.12.2009 г. по гр. д. № 5022/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 169/29.03.2011 г. по гр. д. № 1699/2009 г. на ВКС, IV г. о. и др.). Поради изложеното и с оглед установените по делото факти, съдът намира, че предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за сумите, както следва: сумата в размер на 1649, 02 лв. – обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за оставане без работа за периода от 10.03.2021 г. – 11.04.2021 г. и за сумата от 938, 47 лв. – представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ в размер на разликата във възнаграждението, получено на по-ниско платена длъжност, и брутното трудово възнаграждение, което би получил при ответника за периода 12.04.2021 г. - 19.05.2021 г., са основателни и следва да бъдат уважени, както правилно е приел и районния съд. По отношение на претенцията за периода от 20.5.2021 г. – 09.9.2021 г. обаче въззивният съд намира, че на ищцата не се следва обезщетение, тъй като повторното оставане без работа, с оглед прекратяването на трудовия договор с „К.Д.Т.“ ЕООД на основание чл. 71 КТ в тази хипотеза няма връзка с незаконното уволнение. В този случай работодателят, прекратил незаконно трудовото правоотношение не дължи обезщетение след постъпване на работника на новата работа, независимо дали новото трудово правоотношение е прекратено в рамките на шестмесечния срок след незаконното уволнение. Ето защо за посочения период и за сумата от 2750, 44 лева искът подлежи на отхвърляне. Поради частично съвпадане изводите на двете инстанции съдът намира, че решението в частите, в които исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2, както и по т. 3 КТ за сумите, както следва: сумата в размер на 1649, 02 лв. – обезщетение по чл.225, ал.1 КТ за оставане без работа за периода от 10.03.2021 г. – 11.04.2021 г.; сумата от 938, 47 лв. – представляваща обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ в размер на разликата във възнаграждението, получено на по-ниско платена длъжност, и брутното трудово възнаграждение, което би получил при ответника за периода 12.04.2021 г. - 19.05.2021 г., са уважени, подлежи на потвърждаване. В частта, с която „К.-К.Х.Б.К.Б.“ АД е осъдено да заплати на Р. А. Р. на основание чл. 225, ал. 1 КТ сумата от 2750, 44 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода 20.5.2021 г. – 09.9.2021 г., решението следва да бъде отменено. Горното налага и редуциране на решението в частта за разноските, като решението следва да се отмени и в частта за осъждането на ответника по чл. 78, ал. 1 ГПК за сумата над 766, 64 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение на ищцата, както и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК за осъждане на ответника да заплати по сметка на СРС над сумата от 300 лв. По разноските: При този изход на спора право на разноски имат и двете страни. На въззивника следва да бъдат присъдени разноски за държавна такса и за адвокатско възнаграждение, като той претендира такова в размер на 1800 лв. Доколкото не е извършено разграничение на претенцията за разноски съдът намира, че се претендира по всеки иск по равно или по 600 лв. С оглед направеното възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно предвид липсата на правна и фактическа сложност на спора, действително свършената работа, липсата на събиране на доказателства и доколкото делото е приключило в едно съдебно заседание съдът намира, че общото дължимо адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено на 1200 лв. или по 400 лв. за всеки иск. Ето защо и с оглед уважената част от жалбата (частично по иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ) на въззивника се следва адвокатско възнаграждение в размер на 206, 11 лв. и държавна такса в размер на 55 лв. На въззиваемата страна аналогично на въззивника (претендира са обща сума за въззивното обжалване в размер на 1200 лв. или по 400 лв. за всеки иск), на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 993, 89 лв. На въззивника – ответник следва да бъдат присъдени допълнително и разноски за първата инстанция за адвокатско възнаграждение в размер на още 150 лв. По разноските по в.гр.д. № 14372/2021 г. по описа на СГС, ІІІ-В въззивен състав – право на разноски имат и двете страни. С оглед изхода на спора на ищцата (претендира са обща сума за въззивното обжалване в размер на 1200 лв. или по 400 лв. за всеки иск) на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 993, 89 лв. На въззивника-ответник (претендира се адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв., съгласно ДПЗС) се следва адвокатско възнаграждение в размер на 206, 11 лв., с оглед уважената част от жалбата и изложените по-горе аргументи относно намаляване на дължимото адвокатско възнаграждение. Относно разноските за касационното производство Разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК съобразява обстоятелството, че с оглед неприключване на спора в касационната инстанция, възмездяването на разноски следва да бъде отложено за произнасяне по съществото му и с оглед изхода при новото разглеждане на делото във въззивна инстанция, тъй като възмездяването е функция от основателността, респ. неоснователността на претенцията (в този смисъл определение № 720/19.02.2024 г. по ч.гр.д. № 2739/2023 г. на ВКС, II г.о., определение № 360392/12.11.2021 г. по ч.т.д. № 465/2021 г. на ВКС, I т.о., определение № 50/21.01.2021 г. по ч.т.д. № 2348/2020 г. на ВКС, II т.о.). С оглед изхода на спора на ищцата (претендира са обща сума за въззивното обжалване в размер на 1600 лв. или по 533, 33 лв. за всеки иск) на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1325, 19 лв. На въззивника-ответник (претендира се адвокатско възнаграждение в размер на 1800 лв., съгласно ДПЗС) се следва адвокатско възнаграждение в размер на 206, 11 лв., с оглед уважената част от жалбата и изложените по-горе аргументи относно намаляване на дължимото адвокатско възнаграждение предвид релевираното възражение за прекомерност. Така мотивиран, Софийският градски съд