Решение № 3547 от 1.12.2022 г. на Софийски градски съд по дело № 9693/2022 г.

Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/. В. гр.д. №9693/2022 г по описа на СГС е образувано по въззивна жалба на „Б.Е.“ ЕООД гр.София ЕИК ••••••• срещу решение №5514 от 30.05.2022 г постановено по гр.д. №10777/22 г на СРС, 157 състав, с което по иск на А. Ш., гражданин на Руската федерация, родена на •••••••••• г на основание чл.422 ал.1 ГПК във вр.чл.7 т.1 б.А от Регламент /ЕО/ №261/2004 г на ЕП и на Съвета от 11.02.2004 г признато за установено, че въззивникът дължи сумата от 400 евро, която сума представлява компенсаторно обезщетение за закъснение на полет LB128 по направление гр.Москва /Внуково/ - гр.Бургас планиран за 02.06.2018 г, ведно със законната лихва от 19.05.2021 г до окончателното заплащане на сумата; за която сума е издадена /частично/ заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 17.06.2021 г по ч.гр.д.№27996/21 г на СРС, 157 състав. Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските. Въззивникът излага доводи за неправилност на решението на СРС. Счита, че искът е недоказан, както и е погасен по давност. Давностният срок по чл.135 ал.1 ЗГВ е приложим и за процесното вземане, но то не е посочено в чл.137 ЗГВ именно защото не е необходимо рекламационно производство. ЗГВ е изменен на 23.02.2021 г и в чл.135 ЗГВ са добавени ал.2 и ал.3. Трябва да се счита, че нормата винаги е била относима към вземания по регламента. Въззиваемата страна е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба. Ищецът е представил електронен билет за процесния полет и същият не е оспорен пред СРС. Явяването на ищеца поне 45 минути преди полета е доказано по чл.161 ГПК, а и това обстоятелство трябва да се докаже от ответника. Неприложима е давността по чл.135 ЗГВ. Въззивната жалба е допустима. Решението на СРС е връчено на въззивника на 22.06.2022 г и е обжалвано в срок на 04.07.2022 г /по пощата /. Налице е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС. След преценка на доводите в жалбата и доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено следното от фактическа и правна страна: В мотивите на СРС е възпроизведена фактическата обстановка. Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и недопустимост на съдебното решение, като такива пороци в случая не се констатират. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС. За да уважи иска СРС е приел, че по делото е доказано и е безспорно, че ищецът е имал валиден договор за въздушен превоз от гр.Москва /Внуково/ - гр.Бургас на 02.06.2018 г, като разстоянието между двете летища е 1611 км. Безспорно самолетът на ищеца е пристигнал с повече от 3 часа закъснение от първоначално предвиденото – полетът е изпълнен едва на 03.06.2018 г. По отношение на давностния срок според Тълкувателни насоки за Регламент /ЕО/ №261/2004 г на ЕП и на Съвета от 11.02.2004 г всяка държава- членка на ЕС може да уреди давностните срокове. В случая е приложима 3-годишната давност по чл.111 б.Б ЗЗД, която не е изтекла предвид подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 19.05.2021 г. Решението на СРС е правилно. При наличните доказателства е доказан фактическия състав за обезщетяване по чл.7 т.1 б.А от Регламент /ЕО/ №261/2004 г на ЕП и на Съвета от 11.02.2004 г. Безспорно е налице закъснение на международен полет LB128 по направление гр.Москва /Внуково/ - гр.Бургас на 02.06.2018 г – с над 3 /три/ часа. Ищцата е представила писмени доказателства – сертификат за издаден електронен билет за полета, както и справка, че разстоянието между двете летища е 1611 км. Не е доказано възражението на ответника, че /евентуално/ ищцата не се е явила за извършване на полета. Искът не е погасен по давност. Разпоредбата на чл. 135 ЗГВ в относимата му за спора редакция (преди изменението с ДВ бр. 16 от 23.02.2021 г.) предвижда специален давностен срок. Систематичното тълкуване на нормата, която се намира в Глава 11 "Констативни протоколи, рекламации, давност" обуславя извод, че посоченият двугодишен давностен срок е приложим единствено към случаите, за които законът предвижда рекламационно производство, каквито са тези при липси и повреди на багажи или товари, но не и случаите на обезщетения по Регламент № 261/2004 при закъснели полети. Това следва и от чл. 137 ЗГВ, според който сроковете по чл.135 ЗГВ се спират със започване на рекламационното производство. Доводи за обратното не могат да се правят от последващо изменение на закона, нито от измененията и допълненията на чл. 135 ЗГВ с ДВ бр. 16/23.02.2021 г. Новите ал.2 и ал.3 на чл.135 не са тълкувателни норми и съответно нямат обратно действие, а в относимата за спора редакция на закона отговорността на въздушния превозвач по чл. 7, § 1, б. "б. " от Регламент (ЕО) № 261/2004 г. не попада в приложното поле на чл. 135 ЗГВ. По Регламента размерът на дължимото обезщетение за причинените вреди от неизпълнение е предварително определен като фиксирана парична сума. Налице е законова неустойка, като съгласно чл.111, б.Б ЗЗД това вземане се погасява с изтичане 3-годишен давностен срок. На основание чл.114 ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, в случая - от деня на изпълнение на закъснелия полет (03.06.2018 г.) По делото не са представени доказателства за настъпили обстоятелства по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, които да са довели до спиране или прекъсване на давността, поради което същата би изтекла на 03.06.2021 г. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 19.05.2021 г т.е. преди изтичане на 3-годишния давностен срок и искът не е погасен по давност. Налага се изводът, че решението на СРС трябва да се потвърди. Водим от горното, СЪДЪТ