Решение № 6301 от 7.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 13646/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение от 17.08.2022 г. по гр. д. № 57810/2018 г. по описа на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 144 състав, постановено в производство по съдебна делба във фазата на нейното извършване: на основание чл. 348 ГПК, е изнесен на публична продан самостоятелен имот с идентификатор № 68134.203.510.1.1 по КККР за гр. София, находящ се в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор № 68134.203.510, с адрес в гр. София, район „Красно село“, ул. •••• – първи етаж, и представляващ апартамент А1, с площ 49.36 кв. м., състоящ се от спалня, дневна с трапезария, кухненски бокс, баня с тоалетна, входно антре и тераса, при съседи – на същия етаж – имот с идентификатор № 68134.203.510.1.2, под обекта – имот с идентификатор № 68134.203.510.1.37, над обекта – имот с идентификатор № 68134.203.510.1.5, ведно с 0.93 % идеални части от общите части на сградата, при първоначална цена в размер на сумата 167 842 лева /сто шестдесет и седем хиляди осемстотин четиридесет и два лева/; продажната цена е разпределена между съделителите М. Д. Б., ЕГН ••••••••••, Ц. Ц. Й., ЕГН ••••••••••, и П. Д. Ш., ЕГН ••••••••••, съобразно техните дялове, а именно при следните квоти: за М. Д. Б. – 1/4 идеални части или 25/100 идеални части, за Ц. Ц. Й. – 49/100 идеални части, и за П. Д. Ш. – 26/100 идеални части; са отхвърлени предявените от М. Д. Б. срещу Ц. Ц. Й. искове с правно основание чл. 346 ГПК, вр. чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 12 000 лева – доходи от ползването на процесния апартамент А1 за периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г., както и сумата от по 200 лева месечно, като обезщетение за лишаване от ползването му за периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г.; е отхвърлен предявеният от Ц. Ц. Й. срещу М. Д. Б. иск с правно основание чл. 346 ГПК, вр. чл. 60 и чл. 61 ЗЗД, за осъждането да му заплати сумата от 8 017, 50 лева, като ¼ от сумата, с която се е увеличила стойността на процесния апартамент А1, в резултат на извършени СМР, а именно: поставяне на входна врата, блиндирана на стойност 850 лева; поставяне на гранитогрес в коридора общо 6 кв. м. на стойност 1 000 лева; изработка и монтаж на кухненско обзавеждане с вградена мивка и уреди на стойност 3 200 лева; обзавеждане на баня с бойлер на цена от 350 лева и 2 броя батерии на цена от по 350 лева, мивка на цена от 120 лева и моноблок на цена от 300 лева, полагане в банята на луксозни плочки – фаянс на стойност от 5 000 лева, на три броя интериорни врати с каси от ПДЧ на стойност 900 лева; поставяне на подова настилка в хола и спалнята от ламинат на стойност 3 000 лева; поставяне на шумо- и термоизолация под ламината от 2 000 лева, полагане на шумо- и топлоизолация по всички вътрешни и външни стени на жилището на стойност 4 000 лева; поставяне на инверторен климатик от 1 500 лева; прокарване на нови, допълнителни кръгове на ВиК инсталация от 2 000 лева; инсталация СОТ от 1 500 лева; боядисване на цялото жилище с боя на стойност от 3 000 лева и положена подова ел. инсталация за отопление в жилището на стойност от 3 000 лева, всичко описано по – горе в общ размер на 32 070 лева; ищцата – съделител М. Д. Б. е осъдена да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в общ размер на 2 678, 42 лева – по иска за делба и по исковете с правно основание по чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 30, ал. 3 ЗС; ответникът – съделител Ц. Ц. Й. е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в общ размер на 3 944, 22 лева – по иска за делба и по иска с правно основание чл. 60 и чл. 61 ЗЗД; ответникът – съделител П. Д. Ш. е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд държавна такса в размер на 1 745, 55 лева – по иска за делба. С Определение № 20065571/04.11.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд е оставил без уважение искане на ищцата – съделител М. Д. Б. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските чрез присъждане в нейна полза на сторените разноски за платен адвокатски хонорар. В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ответника – съделител Ц. Ц. Й., чрез адвокат К. М., срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, в която съдът е отхвърлил възлагателната му претенция по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК и е постановил допуснатият до делба недвижим имот да бъде изнесен на публична продан, както и в частта, в която е отхвърлена претенцията му по чл. 346 ГПК, вр. чл. 60 и чл. 61 ЗЗД. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба на Ц. Ц. Й. от ищцата – съделител М. Д. Б., чрез адвокат В. В.. Излагат се аргументи за недопустимост и неоснователност на подадената въззивна жалба. Моли се за оставяне в сила на първоинстанционното съдебно решение в обжалваните с нея части. Претендират се разноски по делото. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба на Ц. Ц. Й. от ответника – съделител П. Д. Ш.. В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищцата – съделител М. Д. Б., чрез адвокат В. В., срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, в която са отхвърлени претенциите на въззивницата с правно основание чл. 346 ГПК, вр. чл. 31, ал. 2 ЗС и чл. 30, ал. 3 ЗС. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба на М. Д. Б. от ответника – съделител Ц. Ц. Й., чрез адвокат К. М.. Излагат се аргументи за недопустимост и неоснователност на подадената въззивна жалба. Моли се за оставяне в сила на първоинстанционното съдебно решение в обжалваните с нея части. Претендират се разноски по делото. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба на М. Д. Б. от ответника – съделител П. Д. Ш.. В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК не е депозирана въззивна жалба срещу първоинстанционното решение от ответника – съделител П. Д. Ш.. С влязло в сила на 28.04.2023 г. определение въззивният съд е прекратил производството по въззивната жалба на ответника – съделител Ц. Ц. Й., В ЧАСТТА, с която се обжалва първоинстанционното решение В ЧАСТТА относно определения способ за извършване на делбата, поради частично оттегляне на въззивната жалба по реда на чл. 264, ал. 1 ГПК. В проведеното на 29.05.2023 г. открито съдебно заседание по делото пред въззивната инстанция, след указания на съда, дадени с разпореждане № 8883 от 24.04.2023 г., да отстрани противоречието между обстоятелствена част и петитума на въззивната си жалба, въззивникът Ц. Ц. Й. е уточнил, че предмет на обжалване от негова страна пред окръжната инстанция е само решението на Софийски районен съд в частта, в която е отхвърлена претенцията му за сметки срещу М. Д. Б. по реда на чл. 346 ГПК до размера на сумата от 4 033 лева – съобразно размера, изчислен от вещото лице по изслушаната пред първата инстанция оценителна експертиза. Срещу определението на СРС, постановено по реда на чл. 248 ГПК, е депозирана частна жалба от ищцата – съделител М. Д. Б., с доводи за неговата неправилност. Моли се за отмяната му и за присъждане на претендираните разноски. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от ответника – съделител Ц. Й. М., с доводи за нейната неоснователност. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил писмен отговор на частната жалба от ответника – съделител П. Д. Ш.. Първоинстанционното съдебно решение е влязло в сила в частта, в която Софийски районен съд е отхвърлил възлагателната претенция на Ц. Ц. Й.а, на основание чл. 349, ал. 2 ГПК, и е постановил допуснатият до делба недвижим имот да бъде изнесен на публична продан, както и в частта, в която е отхвърлена претенцията по сметки по реда на чл. 346 ГПК на Ц. Ц. Й. срещу М. Д. Б. за разликата над сумата от 4 033 лева до пълния предявен размер от 8 017, 50 лева. Пред въззивната инстанция страните не са правили искания за събиране на нови доказателства и доказателствени средства. Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от лица с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, поради което са процесуално допустими. Производството е по реда на чл. 341 и сл. ГПК – II фаза на съдебна делба. С влязло в сила Решение № 20244437/05.11.2020 г. по гр. д. № 57810/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 144 състав, е допусната, на основание чл. 34 ЗС, съдебна делба между съделителите М. Д. Б., Ц. Ц. Й. и П. Д. Ш. на следния съсобствен недвижим имот: самостоятелен имот с идентификатор № 68134.203.510.1.1 по КККР за гр. София, находящ се в сграда с № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор № 68134.203.510, с адрес в гр. София, район „Красно село“, ул. •••• – първи етаж, и представляващ апартамент А1, с площ 49.36 кв. м., състоящ се от спалня, дневна с трапезария, кухненски бокс, баня с тоалетна, входно антре и тераса, при съседи – на същия етаж – имот с идентификатор № 68134.203.510.1.2, под обекта – имот с идентификатор № 68134.203.510.1.37, над обекта – имот с идентификатор № 68134.203.510.1.5, ведно с 0.93 % идеални части от общите части на сградата, при следните квоти: за М. Д. Б. – 25/100 идеални части, за Ц. Ц. Й. – 49/100 идеални част, за П. Д. Ш. – 26/100 идеални части. С влязлото в сила първоинстанционно съдебно решение е отхвърлен искът за делба досежно паркомясто № ПМ 24 на първи етаж, сутерен, кота – 2.60, със застроена площ от 15.46 кв. м., при граници – рампа, машинно помещение за асансьор, тамбур, асансьор и маневрена зона, ведно с припадащите се 0.19 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, равняващи се на 20.01 кв. м., което паркомясто заедно с паркомясто с № ПМ 15 до № ПМ 24 са заснети като самостоятелен обект в сграда с идентификатор с № 68134.203.510.1.89 и находящи се в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор с № 68134.203.510, с предназначение гараж в сграда с брой нива на обекта – едно, при съседи – на същия етаж няма, под обекта – № 68134.203.510.1.86, № 68134.203.510.1.85, № 68134.203.510.1.84, № 68134.203.510.1.88 и № 68134.203.510.1.87, и над обекта – няма. Съделителят Ц. Ц. Й. е предявил в преклузивния за това срок по чл. 349, ал. 4 ГПК – в първото открито съдебно заседание във втората фаза на делбата, проведено на 13.03.2021 г., възлагателна претенция, на основание чл. 349, ал. 2 ГПК, досежно допуснатия до делба жилищен имот, представляващ апартамент № А1. С влязлото в сила на 28.04.2023 г. определение на въззивния съд /определение № 3774/23.03.2023 г. на л. 50 от делото/ производството пред настоящата съдебна инстанция е прекратено по въззивната жалба на ответника – съделител Ц. Ц. Й., в частта, с която се обжалва първоинстанционното решение в частта относно определения способ за извършване на делбата, поради частично оттегляне на въззивната жалба по реда на чл. 264, ал. 1 ГПК. Доколкото в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК останалите съделители не са депозирали въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта, в която съдът е постановил изнасяне на делбения имот на публична продан, решението на Софийски районен съд в тази му част е влязло в сила и въпросите, касаещи способа за извършване на делбата, са извън предмета на въззивната проверка. В първото по делото открито съдебно заседание след допускане на делбата ответникът – съделител Ц. Ц. Й. е предявил претенция по реда на чл. 346 ГПК спрямо съделителката М. Б. Д. за осъждането на последната да му заплати сумата в общ размер на 8 017, 50 лева, представляваща ¼ от сумата, с която се е увеличила стойността на процесния недвижим имот в резултат на извършени от Ц. Ц. Й. подобрения в последния, подробно индивидуализирани в писмена молба на л. 129 от делото пред СРС. В посочената молба е обективирано искане за осъждане и на другия съделител – П. Д. Ш., да заплати на Ц. Ц. Й. сумата в размер на 8 338, 20 лева, представляваща 26/100 от сумата, с която се е увеличила стойността на процесния недвижим имот в резултат на извършени от Ц. Ц. Й. подобрения в последния, подробно индивидуализирани в писмена молба на л. 129 от делото пред СРС. В производството пред СРС е приета като писмено доказателство разписка за приемо – предаване на сумата в размер на 8 338, 20 лева от П. Д. Ш. на Ц. Ц. Д. във връзка с искова претенция на последния по гр. д. № 57810/2018 г. на СРС, ГО, 144 състав. В последното открито съдебно заседание, проведено пред районната инстанция, съделителят Ц. Ц. Д. е заявил, че не поддържа осъдителната си претенция спрямо П. Д. Ш., без да предприеме конкретно процесуално действие по десезиране на съда със същата. В обжалвания пред настоящата съдебна инстанция краен съдебен акт липсва нарочно произнасяне на съда по претенцията на Ц. Ц. Д. срещу П. Д. Ш., като въззивният съд констатира, че в законоустановения срок липсва сезиране на компетентния районен съд по реда на чл. 250 ГПК за допълване на решението в тази му част. С оглед така установеното и при липса на доводи в тази насока осъдителната претенция срещу П. Д. Ш. също е извън предмета на въззивната проверка. В първото по делото съдебно заседание след допускане на делбата ищцата М. Д. Б. е предявила срещу ответника Ц. Ц. Й. претенции за заплащане на обезщетение /първоначално заявени със сезиращата съда искова молба вх. № 2024507/30.08.2018 г./ за лишаването от ползването на делбения недвижим имот, представляващ апартамент № А1, находящ се в гр. София, район „Красно село“, ул. ••••, в размер на сумата от 12 000 лева, представляваща сбор от получените от ответника доходи от отдаването под наем на съсобствения жилищен имот в периода 13.03.2013 г. /смъртта на общата им наследодателка П. Д. Й.а/ – 30.08.2018 г. /датата на входиране на исковата молба/. В проведеното на 30.03.2021 г. съдебно заседание процесуалният представител на ищцата – съделител е сезирал повторно съда и с искане за осъждане на ответника да заплаща на последната месечно обезщетение от по 200 лева за лишаването ѝ от ползване на съсобствения имот до приключване на делото, във връзка с което искане е препратила към формулировката, направена още с исковата молба – по 200 лева месечно след завеждане на делото до окончателната подялба на имота. С обжалвания пред въззивната инстанция краен съдебен акт районният съд е отхвърлил претенцията за сметки по чл. 346 ГПК на Ц. Ц. Й., като е изложил мотиви, че макар съделителят да е доказал реалното извършване на твърдените ремонтни дейности в делбения имот по техния вид чрез разпита на свидетеля С.С., кореспондиращи със заключението на вещото лице по СТОЕ, те имат характер на полезни разноски и отношенията между съсобствениците относно разходите за тяхното извършване следва да се уреждат по правилата за водене на чужда работа без пълномощие. Съобразявайки постановките на т. I.5. от Постановление № 6/1974 г. на ВС, първоинстанционният съд е заключил, че съделителят би имал право на по-малката сума измежду стойността на направените разходи и увеличената вследствие подобренията стойност на съсобствения недвижим имот, като в конкретния случай не са ангажирани доказателства, установяващи размера на извършените СМР, поради което е отхвърлил претенцията, разгледана като такава по чл. 60 и чл. 61 ЗЗД. Относно претенциите по сметки на съделителката М. Д. Б., районният съд е приел, че е сезиран с 2 отделни искови претенции – първата с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за заплащане на припадащата се на съделителката част от получавания от Ц. Ц. Й. доход от отдаването под наем на съсобствения имот в периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г. в размер на сумата от 12 000 лева, и втората с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване на съделителката М. Д. Б. от ползването на съсобствения имот в периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г. в размер на по 200 лева месечно. За да отхвърли и двете осъдителни претенции, съдът е приел, че искът с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС е неоснователен поради липса на ангажирани по делото доказателства за отправяне на писмена покана за ползването на имота съобразно приетото в ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, а искът с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС е неоснователен поради недоказаност съществуването на наемно правоотношение досежно имота, евентуалния период на неговото ползване и размер на наемната цена. С оглед горното спорният във въззивното производство предмет обхваща своевременно предявените претенции за сметки между Ц. Ц. Д. и М. Д. Б.. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно. Настоящият въззивен състав констатира, че обжалваното решение е частично недопустимо. С искова молба вх. № 2024507/30.08.2018 г. ищцата – съделител М. Д. Б. е сезирала съда със следните две искания: 1./ за осъждане на ответника – съделител Ц. Ц. Й. да заплати сумата в общ размер на 12 000 лева, представляваща обезщетение за лишаването от ползване на жилищния имот в периода от 13.03.2013 г. до завеждане на делото /т.е. до подаване на исковата молба – 30.08.2018 г./, навеждайки фактически твърдения, че през посочения период имотът е бил отдаван под наем на трето за спора лице, от което ищцата извежда претенция за присъждане на припадащата се част от реализирания доход от съсобствения имот в размер на претендираната сума; 2./ за осъждане на ответника – съделител Ц. Ц. Й. да заплаща по 200 лева месечно след завеждане на делото до окончателната подялба на имотите /л. 6 СРС/. В първото по делото открито съдебно заседание във фазата на извършване на делбата, проведено на 30.03.2021 г., ищцата – съделител е сезирала повторно съда с паричните претенции, заявени в първоначалната искова молба, формулирани като припадаща се част от събраните доходи от наем на съсобствения имот, получени лично от съделителя Ц. Ц. Й., в общ размер на сумата 12 000 лева за периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г., както и за заплащане на по 200 лева месечно обезщетение за лишаване от ползването на процесния имот до приключване на делото. Видно от материалите по делото е, че процесуалното поведение на ищцата – съделител в хода на първоинстанционното производство е насочено към ангажиране на доказателства в подкрепа на наведените от нея фактически твърдения, че делбеният имот е бил ползван в периода до завеждане на делото от трето лице – наемател, а не лично от ответника Ц. Ц. Й., вкл. с оглед доказване неоснователност на възлагателната претенция на последния. По делото липсват наведени фактически твърдения, че в периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г. ищцата – съделител М. Д. Б. е отправила искане към Ц. Ц. Й. за предоставяне достъп до съсобствения апартамент А1, респ. че такъв е бил отказан, поради което същата е била лишена от ползването му за сметка личното му ползване от Ц. Ц. Й.. При така изложените в исковата молба и в проведеното на 30.03.2021 г. съдебно заседание фактически обстоятелства и твърдения, районният съд е приел, че е сезиран с обективно съединени искове с правна квалификация чл. 30, ал. 3 ЗС – за присъждане на припадащата се на ищцата част от реализирания доход от наем на съсобствения имот, получен в периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г., и с правна квалификация чл. 31, ал. 2 ЗС – за присъждане на обезщетение за лишаване от правото на ползване на съсобствения имот за същия период – 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г. По допустимостта на решението в обжалваната част, с която районният съд се е произнесъл по претенциите по сметки на ищцата – съделител, настоящият въззивен състав приема следното: Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно с въведените от ищеца фактически твърдения. Константна и непротиворечива е практиката на върховната инстанция /така напр. Решение № 94/09.05.2014 г. по гр. д. № 566/2013 г. по описа на ВКС, III ГО, и др./, че съдът е длъжен да даде защита на субективното право само в онези рамки и по онзи начин, който е поискан от ищеца, като диспозитивното начало в процеса изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, т. е. да не постановява решение свръх петитум. Доколкото ответникът изгражда защитата си с оглед заявените в исковата молба обстоятелства и факти, съдът не би могъл по своя преценка да ги променя, като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизвика правна промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда, което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права, както и на диспозитивното начало на гражданския процес. Прието е, че когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато съдът в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, тогава решението му е недопустимо като произнесено по непредявен иск. В настоящия случай с твърденията си в исковата молба, преповторени в проведеното на 30.03.2021 г. открито съдебно заседание, ищцата – съделител М. Д. Б. е определила точно и ясно кръга на релевантните към спора фактически обстоятелства, както и вида на конкретно търсената от нея защита – последната е изложила твърдения, че в периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г. /датата на завеждане на делото/ делбеният имот е бил отдаван под наем от съделителя Ц. Ц. Й. на трето за съсобствеността физическо лице, в резултат на което е бил реализиран доход от съсобствения имот, изчислен, съобразно припадащата се част от него, на сумата от общо 12 000 лева. Тези конкретно твърдени фактически обстоятелства се обхващат от фактическия състав на иска с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС – „Всеки съсобственик участвува в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си“. Иск с посоченото правно основание, касаещ вземане на ищцата – съделител, претендирано за периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г., е разгледан по същество от първоинстанционния съд, като по правилността на обжалваното решение в частта, с която този иск е отхвърлен, въззивният съд ще се произнесе след извършване на преценката за допустимост. Наред с иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за осъждане на ответника – съделител Ц. Ц. Й. да заплати на ищцата М. Д. Б. сумата в размер на 12 000 лева – припадаща се част от получавания наем за делбения имот в периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г., районният съд е разгледал и иск, квалифициран като иск по чл. 31, ал. 2 ЗС – за осъждане на съделителя Ц. Ц. Й. да заплати на ищцата М. Д. Б. сумата от по 200 лева – обезщетение за лишаването на последната от ползването на съсобствения имот за периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г. Разглеждайки посочения иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, първоинстанционният съд е излязъл извън рамките на търсената съдебна защита. Видно от съдържанието на сезиращата съда искова молба в частта, касаеща претенциите по сметки, към което ищцата – съделител е препратила в проведеното на 30.03.2021 г. открито съдебно заседание, и които претенции е преповторила в съдебното заседание, искането на същата е за осъждане на ответника да заплати припадащата се част от получения наем от съсобствения жилищен имот за периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г., както и за заплащане на обезщетение за лишаването от ползване на имота за период от завеждане на делото до окончателното приключване на делбата. С оглед тези ясни формулировки и наведените в процеса фактически обстоятелства относно ползване на имота от наемател, а дори и наведените във въззивната жалба на ищцата – съделител доводи, че тя не следва да доказва отправяне на отделна нарочна покана за ползване на имота, доколкото исковата молба има характер на такава, въззивният съд намира, че не буди съмнение действителната воля на М. Д. Б. да сезира съда единствено с осъдителна претенция с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС досежно периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г. Видно от материалите по делото в нито един момент от воденото делбено производство М. Д. Б. не е сезирала съда с претенция за лишаването от ползване на имота за периода 13.03.2018 г. – 30.08.2018 г., във връзка с която недопустимо се е произнесла районната инстанция. Ясна е волята на последната да претендира заплащане на обезщетение за лишаването от ползване на имота за периода от завеждане на делото, кореспондиращо с доводите че исковата молба има характер на покана в тази насока, до окончателното приключване на делбата. Така отправеното към съда искане обаче няма характер на отделна осъдителна искова претенция, а на искане за постановяване на привременни мерки по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК. Определението по чл. 344, ал. 2 ГПК има временен характер и чрез него се уреждат отношенията между съсобствениците в периода от момента на постановяването му до приключването на делбата. Актът, с който се определят привременните мерки, не формира сила на пресъдено нещо. По съществото си това е акт на съдебна администрация, но не е акт, с който да се разрешава правния спор по същество. В разглеждания случай въззивният съд констатира, че сезираният с искането по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК компетентен районен съд не се е произнесъл по него, като по делото не се установява последващо искане за допълване на първоинстанционния акт чрез нарочно произнасяне по молбата за привременни мерки, инкорпорирана още в исковата молба, или за постановяване на самостоятелен акт, каквото искане страните могат да правят във всеки момент по висящото делбено производство. Доколкото въззивният съд не е сезиран с нарочно искане по реда на чл. 344, ал. 2 ГПК и в обжалвания акт липсва произнасяне по направеното пред първата инстанция искане за привременни мерки, въпросът относно последните не е предмет на въззивна проверка. Предвид гореизложеното и доколкото ищцата – съделител е сезирала съда единствено с искане за заплащане на припадащата се част от получения наем от съсобствения недвижим имот в периода 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г., а именно с иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС, но не и такъв с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС – за заплащане на обезщетение за лишаването от ползване на съсобствения имот за същия период 13.03.2013 г. – 30.08.2018 г., първоинстанционното решение в частта, в която съдът е разгледал и се е произнесъл по иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, е процесуално недопустимо и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК следва да се обезсили. Не е налице основание за прекратяване на производството по делото в тази му част, доколкото претенция в този смисъл изобщо не е била предявявана от ищцата – съделител, респ. доколкото съдът се е произнесъл свръх петитум. При служебна проверка въззивният съд установи, че в останалата му обжалвана част решението на Софийски районен съд е процесуално допустимо. По съществото на депозираните въззивни жалби настоящият съдебен състав намира следното: По въззивната жалба на ищцата – съделител М. Д. Б. С оглед изводите на въззивната инстанция за недопустимост на обжалваното решение в частта, в която е разгледан иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, предмет на въззивна проверка е единствено решението в частта, в която е отхвърлена претенцията на М. Д. Б. за осъждане на Ц. Ц. Й. за заплащане на сумата в размер на 12 000 лева – припадаща се част от получения наем за процесния съсобствен имот за периода 13.03.2013 г. /смъртта на общата им наследодателка, респ. възникване на съсобственост помежду им/ - 30.08.2018 г. /сезиране на съда с иск за делба/. Съгласно правната норма на чл. 30, ал. 3 ЗС всеки съсобственик участва в ползите и тежестите на общата вещ съразмерно с частта си. В тази норма е изведено правилото, че когато вещта е съсобствена, то е налице съсобственост и върху плодовете от вещта – граждански или естествени. Затова ако даден съсобственик събере целия добив от общия имот, той е длъжен да предаде на останалите съсобственици припадащите им се части. Периодът, за който съсобственикът има право да иска дял от естествените или гражданските плодове, които друг съсобственик е събрал от общия имот, обхваща целия период от възникването на съсобствеността до нейното прекратяване. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 7/2012 г., постановено по тълкувателно дело № 7 по описа за 2012 г. на ОСГК, ВКС, когато претенцията на неползващия съсобственик на общия имот касае искане за заплащане на припадаща се част от събирани граждански добиви / наем/ по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС, то писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС не е необходимо, след като се касае до възмездно предоставяне общата вещ за ползване на третото лице, а действията на съсобственика, сключил договора за наем, са действия по обикновено управление на общата вещ. От момента на получаване на доходите за ползване на имота от трето лице в полза на съсобственика, неполучил припадащата се на дела му част, възниква вземането за тази част срещу съсобственика, събрал тези доходи, без необходимост от писмено поискване. За да се ангажира отговорността на съсобственик по реда на чл. 30, ал. 3 ЗС, е необходимо да се установи, че: 1./ вещта е съсобствена /респ. какъв е делът на ищеца в съсобствеността/; 2./ че някой от съсобствениците /в частност ответникът – съделител/ е извличал полза, събирайки някакви доходи от тази вещ изцяло или над неговите права, както и какъв е техният размер и 3./ че този съсобственик не е издължил съответния дял от тях на останалите съсобственици. Установяването на тези правопораждащи факти е в тежест на ищцата – съделител при условията на пълно и главно доказване – чл. 154, ал. 1 ГПК. Първата материална предпоставка от фактическия състав на предявения иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС – съсобствеността на процесния апартамент А1 и обема на притежаваните от страните по иска квоти от тази съсобственост, е установена със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила първоинстанционно съдебно решение, постановено в първата фаза на делбата. За установяване втората материална предпоставка от фактическия състав на иска, а именно за установяване, че делбеният имот е бил отдаден под наем на трето за спора лице от ответника-съделител, в резултат на което последният е извлякъл изцяло ползата от общата вещ, ищцата М. Д. Б. е ангажирала по делото следните доказателства: 1./ приетият като писмено доказателство документ /л. 200 от делото на СРС/, наименуван „предупреждение за съдебни действия“ от 27.10.2021 г., с подател „Е.Е.Д.К.“ ООД и получател М.Х.Д., видно от който предупреждението е било адресирано до горепосоченото физическо лице с адрес: гр. София, ул. ••••, ет. 1, ап. 1; 2./ съдебни книжа по гр. д. № 25052/2014 г. по описа на СРС, ГО, 26 състав, гр. д. № 1888/2015 г. по описа на СГС, I-11състав, гр. д. № 3476/2015 г. по описа на СГС, I-1 състав, въвод във владение от 24.08.2017 г. и удостоверение за наследници на починалата П. Й.а Д. /л. 142 – л. 176 от делото на СРС/, като всички изброени по пункт 2 от този абзац документи касаят личното ползване на имот, различен от процесния такъв, а именно на апартамент 5А, находящ се гр. София, ул. ••••, поради което въззивният съд намира, че тези доказателства не са относими към предмета на претенцията по чл. 30, ал. 3 ЗС, поради което не дължи задълбочения им анализ; 3./ гласни доказателствени средства, събрани чрез разпита на свидетелката С. Д. – л. 209 – 210 от делото на СРС. От разпита на свидетелката С. Д. се установява, че тя познава ищцата М. Д. Б. от дете, тъй като последната била съученика на нейния внук, с когото към днешна дата живеели съвместно на семейни начала. Свидетелката разказва, че е известно, че преди години М. е живеела заедно със своята баба в кв. „Хаджи Димитър“. Към 2014 г. баба починала, като М. продължила да живее в жилището в кв. „Хаджи Димитър“ до към 2017 г., когато била „изхвърлена“ от него и започнали съдебни дела между нея и вуйчо. По спомени на свидетелката известно време М. живеела на квартири, а когато започнали делата с вуйчо се нанесла в апартамент А5 в гр. София, ул. ••••. Свидетелката я посещавала неколкократно на адреса на ул. „Ами Буе“, като при посещенията се случвало да чува шумове от долния апартамент, за който М. казала, че е неин и на с вуйчо. Свидетелката няма спомени при тези посещения да е виждала някой да влиза или излиза от долния апартамент, а единствено е чувала шум от същия. Въззивният съд кредитира показанията на свидетелката досежно лично възприетите от нея факти, като непосредствени, последователни и логични. При съвкупен анализ на така събраните писмени и гласни доказателствени средства въззивният съдебен състав споделя изводите на районната инстанция за недоказаност факта на отдаване на процесния имот за възмездно ползване на трето за спора физическо лице, респ. за реализирана от ответника – съделител Ц. Ц. Й. полза от общия имот под формата на получени наемни възнаграждения в исковия период, обхващащ времето от 13.03.2013 г. до 30.08.2018 г. От една страна, ангажираният писмен документ, наименуван „предупреждение за съдебни действия“, сам по себе си не е от естество да установи наемно правоотношение, доколкото изпращането му до лице с адрес, съответстващ на адреса на делбения жилищен имот, не установява по никакъв начин основанието за това – дали посоченият адрес е такъв за кореспонденция с подателя или е адрес, на който лицето – получател пребивава, респ. на какво конкретно основание пребивава на този адрес – като наемател, заемател по неформален безвъзмезден договор за послужване, нито с кого евентуално е възникнало съответно облигационно отношение, основание за ползване на имота, или конкретните параметри на това облигационно правоотношение – период, наемна цена и прочие. От друга страна, видно от самия документ същият е изпратен на лицето М.Х.Д. на 27.10.2021 г., т. е. на дата, значително следваща по време процесния период, което обстоятелство изключва възможността съдът да прави каквито и да е категорични изводи относно ползването на имота в относимия период. Същевременно, въззивният съд намира, че показанията на свидетелката С. Д. също не допринасят за установяване факта на ползване на делбения имот на възмездно правно основание от трето за спора лице, доколкото същите не се отличават с висока доказателствена информативност относно това кой и кога реално е ползвал имота, на какво основание го е ползвал, кой го е допуснал до имота, реализирана ли е полза от това ползване и от кого. Единствените данни, относими към предмета на исковата претенция, които съдът извлича от тези свидетелски показания, са че имотът е бил ползван /и то без конкретизация за времето на ползване – продължително или епизодично/, доколкото от него е чуван шум. Според настоящия състав чрез така събраните писмени и гласни доказателствени средства и липсата на доказателствени искания, отправени към въззивната инстанция, ищцата – съделител не е съумяла да установи пълно и главно съобразно изискванията на нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК втората материална предпоставка от фактическия състав на иска по чл. 30, ал. 3 ЗС, поради което намира последният за недоказан, а първоинстанционното решение в частта, с която той е отхвърлен, за правилно, респ. същото следва да се потвърди в посочената част. По въззивната жалба на Ц. Ц. Й. В първото по делото открито съдебно заседание след допускане на делбата ответникът – съделител Ц. Ц. Й. е предявил претенции по реда на чл. 346 ГПК срещу М. Б. Д. и П. Д. Ш. за тяхното осъждане да му заплатят сума в размер, съответен на притежаваната от тях квота от съсобствеността, представляваща част от увеличената стойност на делбения имот в резултат на извършени от Ц. Ц. Й. подобрения в последния, подробно индивидуализирани в писмена молба на л. 129 от делото пред СРС. Както се посочи по-горе осъдителната претенция срещу съделителя П. Д. Ш. е извън предмета на въззивната проверка. В проведеното на 29.05.2023 г. открито съдебно заседание по делото пред въззивната инстанция, след указания на съда, дадени с разпореждане № 8883 от 24.04.2023 г., да отстрани противоречието между обстоятелствена част и петитума на въззивната си жалба, въззивникът Ц. Ц. Й. е уточнил, че предмет на обжалване от негова страна пред окръжната инстанция е само решението на Софийски районен съд в частта, в която е отхвърлена претенцията му за сметки срещу М. Д. Б. по реда на чл. 346 ГПК до размера на сумата от 4 033 лева – съобразно размера, изчислен от вещото лице по изслушаната пред първата инстанция оценителна експертиза. Следователно в предмета на въззивната проверка е единствено паричната претенция на Ц. Ц. Й. срещу М. Б. Д. за сумата в размер от 4 033 лева. С протоколно определение от 10.04.2023 г. въззивният съд е оставил без движение исковата претенция на Ц. Ц. Й. поради констатирана нередовност в същата – липса на конкретизация в периода, за който се твърди, че са извършени твърдените ремонтни дейности в делбения имот, с нарочни указания до ищеца – съделител да уточни претенцията си чрез посочване на относимия период. В изпълнение на дадените указания, с писмена молба вх. № 37441/20.04.2023 г. Ц. Ц. Й. е посочил, че подобренията в процесния имот са извършени през 2011 г. Допълнително е уточнил, че претенцията му касае не стойността на извършените в имота подобрения, а увеличената стойност на последния вследствие тези подобрения. С протоколно определение от 29.05.2023 г. въззивният съд е допуснал уточнение на исковата претенция на съделителя Ц. Ц. Й. съобразно посоченото в писмената молба от 20.04.2023 г. При изложените вече по-горе правни съображения въззивният съд приема, че предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно с въведените от ищеца фактически твърдения. В разглеждания случай в сезиращата съда молба, съдържаща претенции по сметки на съделителя Ц. Ц. Й. /л. 129 СРС/, уточнена с писмена молба вх. № 37441/20.04.2023 г., се навеждат ясни и конкретни фактически твърдения за извършени през 2011 г. ремонтни дейности в процесния имот – след предаване фактическата власт върху него от страна на строителя в състояние „на шпакловка и замазка“ на тогавашните съсобственици Ц. Ц. Й. и П. Й.а Д., разходите за които ремонтни дейности са изцяло поети от Ц. Ц. Й.. По делото е безспорно установено, че въз основа на Нотариален акт за учредяване на право на строеж № 3, том III, рег. № 3300, дело 386/2008 г. на нотариус С.Т., с рег. № 065 на НК, вписан в СВ – гр. София на 02.04.2008 г., Ц. Ц. Й. и П. Й.а Д. са придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот, представляващ апартамент А1, находящ се на адрес: гр. София, район „Красно село“, ул. ••••, при равни квоти – по ½ за всеки от тях. От приетото по делото Удостоверение за наследници изх. № 01612/16.02.2018 г., издадено от Столична община – район Подуяне, се установява, че П. Й.а Д. е починала на 13.03.2013 г., като тя е оставила за свои наследници по закон Ц. Ц. Й. – син, и М. Д. Б. – внучка. Следователно последните двама са наследили при равни квоти притежаваната от наследодателката им идеална част от правото на собственост на апартамент А1 - т.е. по ½ от 1/2, или всеки е придобил по наследствено правоприемство по ¼ идеална част от правото на собственост върху процесния имот. В първата фаза на делбеното производство е установено, че съделителят П. Д. Ш. е придобил вещни права върху апартамент А1 през 2018 г. – въз основа на Нотариален акт за дарение на идеални части от недвижими имот № 73, том I, рег. № 1881, дело № 67/2018 г. на нотариус К. К., рег. № 064 на НК. Като съобрази безспорно установените по делото факти относно момента възникването на съсобствеността върху делбения имот между съделителите в настоящото производство и конкретно въведените от съделителя Ц. Ц. Й. фактически твърдения за извършени от него ремонтни дейности в имота през 2011 г., т. е. още преди момента на възникване на съсобствеността между него и останалите съделители и приживе на П. Й.а Д., въззивният съд намира, че погрешно районният съд е квалифицирал претенцията му за сметки срещу М. Д. Б. като такава по чл. 60 и 61 ЗЗД. С оглед конкретно изнесените фактически обстоятелства в сезиращата съда молба, докладвана от СРС в проведеното на 31.03.2021 г. открито съдебно заседание, уточнена с писмена молба вх. № 37441/20.04.2023 г., въззивният съд приема, че правилната правна квалификация на предявения срещу М. Д. Б. – наследник по закон на починалата П. Й.а Д., иск за заплащане на увеличената стойност на имота вследствие на извършени приживе на наследодателката подобрения в него, е по чл. 12, ал. 2 ЗН. Релевантен за квалифициране на исковата претенция е моментът на извършване на подобрения в съсобствения недвижим имот, като следва да се посочи изрично, че материално легитимирани да отговарят по иска с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН са единствено наследниците по закон, а не и съсобствениците в имота, придобили дял от същия на основание, различно от наследяването – в този смисъл пасивно материално легитимирана да отговаря по иск с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН е само М. Д. Б., но не и съделителят П. Ш. Д.. Исковата претенция срещу Д. е извън предмета на въззивен контрол, поради което съдът не дължи преценка относно правилното ѝ квалифициране. Съгласно правната норма на чл. 12, ал. 2 ЗН сънаследници, които приживе на наследодателя са спомогнали да се увеличи наследството и не са били възнаградени по друг начин, могат да искат при делбата да се пресметне това увеличение в тяхна полза. Посочената разпоредба има предвид осъществен материален принос от страна на един наследник, който е довел до уголемяване имуществото на наследодателя. Когато за този материален принос наследникът не е възнаграден /чрез плащане, дарение или завещание/, за него възниква правото при делбата да поиска да се пресметне това увеличение на наследството. Възнаграждаването от страна на наследодателя може да бъде осъществено приживе или послесмъртно – със завещателен акт. Изискването на законодателя по чл. 12, ал. 2 ЗН сънаследникът, който е заявил иска си да не е бил възнаграден по друг начин, е свързано с доказване на факти, сочещи на увеличение имуществото на наследодателя в резултат действия на наследника. Фактическият състав на разпоредбата на чл. 12, ал. 2 ЗН сочи, че претенцията черпи основанието си във фактите на подпомагането, приноса за увеличение обема или стойността на имуществени права, съставляващи наследството на едно лице, от друго лице, имащо качеството на наследник, реализирани преди смъртта на наследодателя, но като парична стойност изчислени към момента на откриване на наследството. Формите на увеличението не се дефинират от закона, това увеличение може да намира израз във всяко дадено имуществено благо - труд, пари, материали и др., но за да се приеме, че съставлява увеличение е необходима да е налице реализиран актив на наследството, т. е. нещо в повече. Когато приносът е под формата на подобрение на недвижим имот е от значение подобренията да са извършени приживе на наследодателя от евентуален негов наследник и да са довели до увеличаване стойностния израз на наследството. Извършилият подобренията съделител може да претендира от останалите съделители само това, с което те са се обогатили вследствие увеличаването на наследственото имущество, осъществено от съделителя – ищец по чл. 12, ал. 2 ЗН. Поради това при определяне размера на увеличението е от значение не колко е изразходвал съответният наследник - съделител, извършил подобренията, в труд и средства, а с колко е увеличено наследственото имущество, като разходите могат да бъдат по-малки или по-големи от увеличението /в този смисъл практиката на ВКС, обективирана в Решение № 70/26.03.2010 г. по гр. д. № 304/2009г. на ІІ ГО на ВКС, Решение № 42/20.06.2017 г. по гр. д. № 2619/2016г. на ІІ ГО, ВКС, и други/. Съответният сънаследник, извършил подобрения в делбения имот, може да претендира да бъде възмезден от останалите сънаследници за реализираното от него увеличаване на имуществото на наследодателя, но последните отговарят само до размер, съответен на правата на всеки от тях в наследствената маса, а не за пълния размер на увеличението /така Решение № 42/20.06.2017 г. по гр. д. № 2619/2016 г. на ІІ ГО, ВКС/. Паричното вземане по чл. 12, ал. 2 ЗН за увеличението на имуществото се определя към момента на делбата – в този смисъл Определение № 327/26.10.2005 г. по ч. гр. д. № 216/2005 г. на ВКС, I ГО. С оглед гореизложените правни съображения и съобразно конкретиката на разглеждания казус, въззивният съд формира следните изводи, както следва: За установяване на факта на извършени през 2011 г. ремонтни дейности в жилищния имот ищецът – съделител Ц. Ц. Й. е ангажирал по делото гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетеля С.С. /л. 179 – 180 СРС/. Въззивният съдебен състав кредитира така изслушаните свидетелски показания като непосредствени, логични и последователни в частта им относно вида на извършените ремонтни дейности, момента на извършването им, лицето, което е възложило тяхното извършване – свидетелят в детайлизация посочва конкретното местоположение на делбения недвижим имот, разположението на стаите в него, състоянието, в което се е намирал имотът към момента, когато Ц. Й. му е възложил извършването на цялостен ремонт – а именно, че апартаментът е бил „със замазка на цимент и стени за ремонт“, вида на конкретно извършените от него дейности – цялостно шпакловане, поставяне на плочки в тоалетната, ВиК, ел. захранване, на плочки на пода в коридора, а в останалата част – на монтиран ламинат, монтиране на климатик, врати и санитария в банята, вграждане на поръчани от Ц. Й. кухненски мебели, подово отопление в целия имот, боядисване на стените. Показанията на свидетеля кореспондират със заключението на вещото лице по СТОЕ, което след оглед на място и сторени измервания установява, реалното извършване на цялостен ремонт в процесния имот, който съгласно строителната документация се намира в жилищна сграда, изпълнена в периода 2008 – 2010 г., и в действителност е бил въведен в експлоатация към 2010 – 2011 г. Съгласно констатациите не вещото лице по експертното заключение, което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, съобразявайки периода на въвеждане в експлоатация, делбеният имот се намира в много добро към отлично състояние. Подробно, по пера, експертът е посочил за кои от твърдените ремонтни дейности, се установява да са реално извършени и кои не, както и кои съобразно документацията са изпълнени от строителя. След оглед на място в имота, е посочил, че довършителните работи в него са изпълнени с добро качество и са в много добро към отлично състояние спрямо очакваната амортизация за период от 11 г. Приел е, че пазарната стойност на делбения имот възлиза на сумата от 167 842 лева, като по косвен път, вкл. чрез използване на статистически данни, е изчислил увеличената стойност на имота вследствие на извършените довършителни дейности и обзавеждане към 2011 г., а именно в размер на 16 132 лева. Макар експертното заключение да изчислява увеличената стойност на делбения имот към по-ранен момент от релевантния такъв /този на делбата/, въззивният съдебен състав кредитира същото в тази му част, като съобразявайки констатациите на експерта, че довършителните работи, независимо от очакваната амортизация, са в много добро към отлично състояние, че имотът е цялостно обзаведен с монтирани електроуреди /вкл. вградени кухненски ел. уреди, пералня, хладилник, климатик, бойлер и пр./, с изградени ел. и ВиК инсталации, поставени ламинат, паркет, и пр., вкл. че не се установява имотът да е „активно експлоатиран“, както и съобразявайки посочените от експерта проценти на оскъпяване на имота след цялостното му довършване и обзавеждане и актуалните пазарни условия към момента на извършване на делбата и определената актуална пазарна стойност на имота – 167 842 лева, намира че изчислената от СТОЕ увеличена стойност на имота към 2011 г. – 16 132 лева, е в размер по- нисък или равен на този към момента на извършване на делбата. Поради което съдът счита, че с оглед принципа на диспозитивното начало и по реда на чл. 162 ГПК следва да приеме, че минималната стойност на увеличената такава на имота вследствие извършените от съделителя Ц. Ц. Й. подобрения в делбения имот, възлиза на определената от вещото лице стойност от 16 132 лева. С оглед обема на притежаваните от ответницата – съделител М. Д. Б. вещни права върху съсобствения имот – ¼ идеална част, придобита по наследство от починалата П. Й.а Д., същата дължи заплащане на сума в размер на ¼ от 16 132 лева, или сума в размер от 4 033 лева, в какъвто размер и въззивникът – ищец Ц. Ц. Й. поддържа претенцията си пред въззивната инстанция. По делото е релевирано възражение за погасяване на вземането на ищеца – съделител по предявения иск с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН, което въззивният съд намира за неоснователно. Приложима по отношение на исковата претенция по чл. 12, ал. 2 ЗН е общата петгодишна давност, която съгласно приетото в т. 4, б. ”б” от ППВС № 7/1973 г. започва да тече от предявяването на иска за делба. В конкретния случай искът за делба е предявен на 30.08.2018 г., а претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН е заявена в първото по делото открито съдебно заседание във втората фаза на делбеното производство – на 31.03.2021 г., т. е. преди изтичане на петгодишната погасителна давност. По гореизложените съображения и с оглед нормата на чл. 162 ГПК въззивният съд намира предявеният от Ц. Ц. Й. срещу М. Д. Б. иск с правно основание чл. 12, ал. 2 ЗН за основателен до размер на сумата от 4 033 лева, а първоинстанционното решение в частта, с която този иск е отхвърлен до посочения размер – за неправилно, поради което същото следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което искът се уважи частично. По частната жалба на М. Д. Б. С Определение № 20065571/04.11.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, първоинстанционният съд е оставил без уважение искане на ищцата – съделител М. Д. Б. за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските чрез присъждане в нейна полза на сторените разноски за платен адвокатски хонорар. Искането за допълване на първоинстанционното съдебно решение в частта за разноските е мотивирано от съделителката М. Д. Б. с доводи за тяхната дължимост с оглед крайния изход на делото по претенциите за сметки на съделителите, предявили такива. С оглед изхода на въззивното производство и крайните изводи на въззивната инстанция за неоснователност на претенциите по сметки на М. Д. Б., както и за частична основателност на претенциите по сметки на Ц. Ц. Й., настоящият съдебен състав намира, че разноски в полза на съделителката Д. не следва да се присъждат за първоинстанционното производство, поради което и частната жалба на същата следва да се остави без уважение. По разноските във въззивното производство Съгласно разпоредбата на чл. 355 ГПК страните заплащат разноски съобразно стойността на дяловете им. Разноските включват заплатените такси за свидетели, вещи лица, снабдяване с писмени доказателства и др. съдопроизводствени действия по повод ликвидиране на съсобствеността. Съгласно константната практика на ВКС – в този смисъл Определение № 681 от 18.12.2015 г. по ч. гр. д. № 5778 / 2015 г. на ВКС, III ГО, Определение №167 от 14.06.2016 г. по ч. гр. д. № 1727/2016 г. на ВКС, I ГО, Определение № 335 от 01.07.2015 г. по ч. гр. д. № 2020/2015 г. на ВКС, I ГО, и др. правилата за присъждане разноски по чл. 78 ГПК, които включват и възнаграждение за един адвокат, намират приложение в делбеното производство само във връзка с предявени претенции по сметки. Това следва от редакцията на нормата на чл. 355 ГПК и направеното с нея препращане към чл. 78 ГПК. В този смисъл и предвид изхода на спора относно претенцията по чл. 12, ал. 2 ЗН въззивният съдебен състав намира за частично основателно искането на ищеца – съделител Ц. Ц. Й. за присъждане на разноски за въззивното производство – за заплатен адвокатски хонорар и платена държавна такса. Видно от приложения на л. 49 /гръб/ от въззивното дело договор за правна защита и съдействие от 10.03.2023 г., уговореният в него адвокатски хонорар в размер на сумата от 1 000 лева е заплатен в брой, като в предмета на сключения договор се включва не само изготвяне на въззивна жалба срещу първоинстанционното съдебно решение, но и на отговор на депозираната от насрещната страна въззивна жалба и процесуално представителство пред въззивната инстанция. С оглед обаче сезиращата СГС въззивна жалба вх. № 25062455/15.09.2022 г. спорен пред въззивната инстанция е бил не само въпросът относно основателността на претенцията по сметки на Ц. Ц. Й., но и въпросът относно конкретния способ за извършване на делбата, т. е. въпрос от предмета на иска за делба. Последният впоследствие е изключен от предмета на въззивния контрол с оглед процесуалната воля на въззивника и частичното десезиране на съда по реда на чл. 264 ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, когато съдът намери искането на страна за присъждане на разноски за част от разглежданото производство за основателно, но в представените списък и доказателства за разноски те са определени общо, съдът на основание чл. 78, ал. 1 или ал. 3 ГПК следва да разграничи каква част от тези разноски се отнасят до основателното искане и да ги присъди – в този смисъл са Определение № 505 от 18.10.2016 г. по ч. т. д. № 1799 /2016 г. на ВКС, II ТО, Определение № 276 от 02.07.2019 г. по гр. д. № 1598 /2018 г. на ВКС, Определение № 352 от 24.10.2014 г. по ч. гр. д. № 4193 /2014 г. на ВКС, I ГО, Определение № 14 от 28.01.2021 г. по ч. гр. д. № 4132 / 2020 г. на ВКС, I ГО, и др. Според правното разрешение, възприето в цитираната практика, когато не може да се разграничи каква част от разноските се отнася за всеки от исковете, то разпределението им следва да се извърши поравно за всеки иск. С оглед изложеното и предвид липсата на разграничение относно уговорения размер на заплатения адвокатски хонорар по отделните искови претенции, пренесени за разглеждане пред настоящата съдебна инстанция, въззивният съд намира, че разпределението следва да се извърши именно поравно за всеки иск – иск за делба по чл. 34 ЗС, иск по чл. 12, ал. 2 ЗН и иск по чл. 30, ал. 3 ЗС, или по 333, 33 лева за всеки иск. Следователно съобразно уважената част от въззивната жалба на Ц. Ц. Й. и неоснователността на тази на М. Д. Б., в полза на Ц. Й. следва да се присъди сумата в размер на 666, 66 лева – разноски за платен адвокатски хонорар, и сумата в размер на 80, 66 лева – платена държавна такса по уважения иск по чл. 12, ал. 2 ЗН. Относно обжалваемостта на въззивното решение На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и с оглед цената на исковите претенции по сметки въззивното решение подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Мотивиран от горното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, II Б въззивен състав