Решение № 1350 от 21.11.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 75/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК. С решение № 5294/26.09.2024 г. по гр. д. № 8821/2021 г. на СГС, ГО, I-19 състав, е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Б. К. Т., ЕГН: •••••••••• сумата 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/ 1998 г. на ВОП, гр. София, а към момента ДП № II-048/1999 г. на ВОП, гр. София, ведно със законната лихва, считано от 12.07.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, като искът е отхвърлен за горницата над 12 000 лева, до пълния предявен размер от 120 000 лв. На основание чл. 2б ЗОДОВ, като са отхвърлени като неоснователни: искът срещу Прокуратурата на Република България за присъждане на основание чл. 2в ЗОДОВ във връзка с чл. 4 ЗОДОВ на сумата от 120 000 лв. представляващи обезщетение за неимуществени вреди от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, 5, 6 и 7 от ХОПЕС, искът срещу Държавата чрез МРРБ на основание чл. 2в ЗОДОВ във връзка с чл. 4 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 250 000 лв. - обезщетение за вреди, причинени му от съществено нарушение на правото на ЕС, произтичащо от чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно, позволяващо справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение за вредите от произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода февруари 1985 г. - януари 1989 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 1 000 000 лв., както и евентуален иск срещу Народно събрание, на основание чл. 2в ЗОДОВ във връзка с чл. 4 ЗОДОВ иск за заплащане на сумата от 250 000 лв. - обезщетение за вреди, причинени му от съществено нарушение на правото на ЕС, произтичащо от чл. 6 и чл. 47 от ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно, позволяващо справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение за вредите от произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода февруари 1985 г. - януари 1989 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 1 000 000 лв. Със същото решение е прекратено производството като недопустимо в частта по предявения в евентуалност иск на Б. К. Т. против Прокуратурата на Република България с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на сумата от 120 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и свободи по чл. 4, 5, 6 и 7 от ХОПЕС; в частта по заявения иск срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1 т. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата от 250 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, причинени му с произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода февруари 1985 г. - януари 1989 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 1 000 000 лв. и в частта по заявения като евентуален иск срещу Прокуратурата на Република България, на основание чл. 49 ЗЗД иск за заплащане на сумата от 250 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, причинени му с произволното и незаконно задържане и лишаване от свобода в периода февруари 1985 г. - януари 1989 г., частична претенция, при пълен заявен размер от 1 000 000 лв. С решение № 6046 от 06.11.2024 г. по същото дело, съдът по реда на 250 ГПК е отхвърлил претенцията на Б. К. Т. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ за периода 09.07.2018 г. – 12.07.2021 г. Ищецът Б. К. Т. е депозирал въззивна жалба против първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част, както и относно тази част, с която производството по част от предявените евентуални искове е прекратено, с твърдения за неговата неправилност и необоснованост, както и с твърдения за това, че същото е постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Направени са конкретни твърдения, именно, че съдът неправилно и необосновано определил занижен размер на обезщетението по иска по чл. 2б ЗОДОВ в размер на 12 000 лева, като не взел предвид загубените в резултат на бавенето на наказателното производство възможности на ищеца за обезщетяването му от преките причинители на деянието и загубата на възможността да получи морално удовлетворение от конституирането му като частен обвинител срещу конкретните извършители. Поради забавянето на делото безвъзвратно е загубил възможността да поиска обезщетяване от конкретните виновни физически лица – извършители и съучастници. На следващо място поддържа, че съдът не е съобразил стандартите за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, изведени в практиката на ЕСПЧ. При определяне на обезщетението бил подценени страданията на ищеца от забавеното дело. Не била отчетена неефективността от ползваните средства за ускоряване на забавеното досъдебно производство, както и предубедеността на прокурора, който отговарял за воденото разследване и други важни обстоятелства, оставящи усещането за целенасочено бавене на делото. Не била отчетена и изтеклата абсолютна давност, настъпила като логична последица от прекаленото забавяне на делото. Не било отчетено още обстоятелството, че противозаконното лишаване от свобода на ищеца не било разследвано по текстовете на наказателния закон. По отношение прекратяването на производството по евентуалните искове, счетени от съда като недопустими, ищецът поддържа, че обжалваното решение в тези му части е необосновано, неправилно и постановено в явно противоречие с основните права на човека, в частност правото на достъп до съд за защита на нарушени права и правото на ефективни правни средства за защита, установени в Конституцията, в правото на ЕС и съдебната практика на СЕС, в ЕКЗПЧОС и практиката на ЕСПЧ, както и на редица други актове на Съвета на Европа и международни актове, по които България е страна. Ищецът е искал обжалваното решение да бъде отменено с постановяване на решение, с което делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по същество по исковете, по които производството е прекратено, а отхвърлените искове да бъдат уважени в пълен размер. Срещу решението по реда на 250 ГПК, с което съдът е отхвърлил претенцията на Б. К. Т. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение по реда на чл. 2б ЗОДОВ за периода 09.07.2018 г. до 12.07.2021 г. е подадена жалба с изложени подробни съображения, с която се иска решението да бъде отменено и на ищеца да бъде присъдена законната лихва за забава, за претендирания период. Ответниците по тези жалби Прокуратура на Р България, държавата чрез МРРБ и Народното събрание оспорват същите. Твърдят, че атакуваното решение в обжалваните части е правилно и законосъобразно и молят съда да го потвърди. С въззивна жалба Прокуратура на Р България обжалва решението в частта, в която съдът е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Б. К. Т. сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди. В жалбата се твърди, че първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че е постановено в нарушение на материалния закон, което е довело до необосновано висок размер на присъденото обезщетение. В тази връзка твърди, че нe са представени пред първата инстанция годни доказателства, които установяват действително търпени вреди като пряк и непосредствен резултат от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на наказателното производство, а това са основни елементи от ФС на отговорност по ЗОДОВ, които ищеца е следвало да докаже. Тежестта на доказване е за ищеца и той следва да представи годни, достоверни доказателства в подкрепа на фактическите твърдения в исковата молба, за вида и размера на неимуществените вреди. Твърди, че съдът е нарушил правилото на чл. 52 ЗЗД, доколкото определеният размер на обезщетението не съответства на принципа на справедливостта, установената съдебна практика в аналогични случаи, социално-икономическите условия на живот в страната през периода, за които се претендират вреди, както и вид, а и обема на доказаните вреди. Инвокира доводи за начина на определяне на размера на обезщетението като се позовава на т. 11 от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС. Твърди, че в атакуваното решение съдът е изброил общо, но бланкетно, без преценка на значението им, някои от елементите, влияещи върху обезщетяването, но без да даде отговор на въпроса, защо определеният краен размер се явява справедлив, т. е. доколко съответства на водещият общ критерий за справедливост, който е останал недефиниран в решението и прави невъзможно проследяване на изводите на съда в посочената насока. Твърди, че от същите не е ясно какъв е бил водещият критерий за справедливост, кои са компонентите му - съставлява ли коефициент, ако да от каква величина, или обратно - определена базова сума /в какъв размер/, която просто се сумира с оглед наведените и доказани неимуществени вреди? Затова и определеният размер на обезщетението е необоснован, тъй като изобщо не може да се проследи използвания механизъм за определянето му. Твърди, че изводите на съда са неправилни относно твърденията за нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на наказателното производство - в тази насока следва да се посочи, че ищецът не е представил доказателства за това, че е претърпял неимуществени вреди вследствие продължителността на досъдебното производство, а същите са в резултат на извършените по отношение на него репресивни действия по време на т. нар. възродителен процес. Твърди, че ДП № 11-048 от 1999 г. на ВОП - София се отличава със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността на същото се дължи на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата, предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно-издирвателна дейност, свързана с установяване на множество лица /над 500/, включително и живущи в Р Турция. В конкретния случай най-сериозен дял при определяне на продължителността на настоящото наказателно производство е имало събирането на доказателства от Р Турция. Видно било, че от приложените с исковата молба доказателства досъдебната фаза е била приключила и е бил внЕ. обвинителен акт само две и половина години след образуване на производството. Ответникът счита, че за сложността на делото това е повече от разумен срок. Сочи практика от ЕСПЧ, че ответната държава не следва да отговаря за забавяне на друга държава да представи доказателства. Към настоящия момент наказателното производство е приключило с постановление за прекратяване от 31.05.2022 г. на ВОП гр. София. Твърди, че не са ангажирани доказателства, които да установяват действително търпени неимуществени вреди, поради което смята, че присъденото обезщетение е прекомерно, не е съобразено с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и трайната съдебна практика. Моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното в осъдителната част решение, като неправилно и необосновано и вместо него постанови ново, с което да отхвърли претенцията. Ищецът Б. Т. не е депозирал отговор на въззивната жалба на Прокуратурата. Съдът след като се съобрази с доводите на страните и обсъди събраните по делото писмени доказателства, съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: От фактическа страна: Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че Б. Т. е бил роден на •••••••• г., както и че заповед I-353 от 25.02.1985 г. на Министърът на вътрешните работи и на Главния прокурор, с която е определил гр. Белене, Плевенски окръг, като място за прилагане на превантивна административна мярка "принудително установяване в друго населено място". Министърът на вътрешните работи е наложил на Б. Т. превантивна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от Закона за народната милиция /отм./ принудително установяване в трудово-възпитателно общежитие /ТВО/ "Белене" за три години. Видно от заповедта принудителната мярка е наложена, тъй като лицето се е противопоставяло на мероприятията за национално осъзнаване на българските граждани от турски произход, като е разпространявал клеветнически твърдения, насочени срещу обществено-политическия строй. С поведението и прояви си влияел негативно на лицата, с които контактува. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 08.12.1985 г. Министърът на вътрешните работи е издал втора заповед за прилагане спрямо Б. Т. на принудителна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ /отм./. Видно от същата по отношение на лицето е прието, че е протурски националист, който въпреки престоя си в Белене е оставал твърдо на националистически и не е одобрявал и не е възприемал възродителния процес; с поведението си е влияел отрицателно, като установен лидер на местното население. Наложената мярка е принудително установяване за три години в село Кошарево, Пернишки окръг. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 31.03.1988 г. Министърът на вътрешните работи е издал трета заповед за прилагане спрямо Б. Т. на принудителна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ /отм./. Видно от същата по отношение на лицето е прието, че е по време на престоя си в Белене и с. Кошарево продължавал да се проявява, като твърд националист, не възприемал възродителния процес. С поведението си е влияел отрицателно, като установен лидер на местното население. Наложената мярка е принудително установяване за три години в село Ушинци, Разградски окръг. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че през 1989 г. ищецът е бил освободен от с. Ушинци, след което е бил принуден да напусне страната. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с решение от 01.06.1990 г. Народното събрание е обявило политическа и гражданска реабилитация на 517 лица, неоснователно лишени от свобода в Белене, във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани, като ищецът е сред тези лица. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с постановление от 31.01.1991 г. Прокуратурата е образувала сл. д. 1/1991 г. за престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, изразяващи се в злоупотреба и превишаване с власт в периода 08.05.1984 г. - 15.12.1988 г., включително чрез противозаконно задържане на български граждани в месТ. за изтърпяване на наказание лишаване от свобода. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че Прокуратурата е внесла в съда обвинителен акт по сл. д. 1/91 г., по който е било образувано н. о. х. д. 1/94 г. по описа на Върховния съд, Военна колегия. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че съдът е установил допуснати съществени процесуални нарушения, прекратил е съдебното производство и е върнал делото на Прокуратурата за доразследване. Видно от разпореждането, констатираните от съда нарушения са: не са индивидуализирани с имена и адреси някои от пострадалите; не са посочени конкретните правни норми, които е бил нарушил единият от обвиняемите; не са спазени датите за разпит, за които са били уведомени обвиняемите, единият обвиняем е бил разпитан без да присъства адвокатът му, а протоколът за разпит не е бил подписан от прокурора. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 19.02.1996 г., 94 граждани са подали жалба до Прокуратурата, с която са поискали да се потърси наказателна отговорност от бивши държавни ръководители за насилствената промяна на имена на български граждани, смъртта на някои от тях и принудителното установяване на други в Белене. Не се спори и се установява от доказателствата по делото, че на 19.12.1997 г. прокуратурата е внесла обвинителен акт в съда, по който е било образувано н. о. х. д. 1/98 г. по описа на ВКС, Военна колегия, като с разпореждане от 28.04.1998 г. съдът е констатирал неотстраняване на съществените процесуални нарушения, установени с разпореждането на ВС от 1994 г. ВКС, както и противоречие в диспозитива на обвинителния акт, поради което е прекратил съдебното производство и е върнал делото на прокуратурата за доразследване. Не се спори още, че на 13.05.1998 г. сл. д. 1/92 г. е изпратено по компетентност на Военно- окръжна прокуратура, като същото е образувано като сл. д. 780-11/98 г., а впоследствие като досъдебно производство П-048/99 г. по описа на ВОП-София. Не се спори, че след 1997 г. прокуратурата не е внасяла обвинителен акт в съда по досъдебно производство П-048/99 г. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с постановление от 04.10.2018 г. е спряно наказателното производство, както и че Б. Т. е подал молби от 02.11.2017 г. и молба вх. № 03/01 от 18.02.2021 г. до ВОП-София на основание чл. 75 НПК за участие като пострадал в досъдебното производство П-048/99 г., както и молба за преквалифициране на деянията. Не се спори, че с постановление от 18.04.2022 г. е възобновено наказателното производство, а с постановление от 31.05.2022 г. ВОП-София е прекратила воденото наказателното производство. Не се спори, че с определение от 20.06.2022 г. Софийски градски съд е потвърдил постановлението за прекратяване на наказателното производство по ДП П-048/99 г.по описа на ВОП, както и че с определение от 22.12.2022 г. Софийски апелативен съд е отменил определението на Софийски градски съд от 20.06.2022 г. и постановлението на ВОП- София от 31.05.2022 г. за прекратяване на наказателното производство по ДП П-048/1999 г. и е върнал делото на ВОП- София за продължаване на процесуално-следствените действия. По делото липсват твърдения и спор по отношение на факта, че прокуратурата е изплащала на Б. Т. обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му за разглеждане на процесното наказателно производство в разумен срок. От правна страна при така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи: Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба ищецът е предявил иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 120 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. С атакуваното решение съдът е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Б. Т. сумата от 12 000 лв., на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство ДП П-048/99 г. на Военно-окръжна прокуратура София, по което той е пострадал, ведно с законната лихва от 12.07.2021 г. до окончателното й изплащане и е отхвърлил иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ на Б. Т. срещу Прокуратурата на Република България за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен размер от 120 000 лв. По допустимостта и основателността на въззивната жалба срещу този иск: По отношение на така подадената жалба съдът намира, че същата е подадени в установения от закона срок и от лице, което е легитимирано да обжалва, поради което е процесуално допустима. Атакуваното решението е валидно и допустимо. Релевираните от страните доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение са свързани с твърдението, че съдът не е спазил принципа на чл. 52 ЗЗД, при определяне на размера на вредите, както и че не е посочил и отчел всички обстоятелства при определянето на обезщетението за неимуществени вреди. Наведени са твърдения за необоснованост на изводите на съда при определяне на размера на присъденото обезщетение, както и за необоснованост на решението, като съдът не се е съобразил с практиката на ЕСПЧ и не е обсъдил всички наведени доводи от ищеца. Така наведените доводи за незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното решение в тази част, съдът в настоящия си състав намира за частично основателни. Съгласно разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧ. Нормата на чл. 2б ЗОДОВ /ДВ бр. 98/2012 г./ създаде национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, оценен като ефективен от ЕС. С нея се предвиди като вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, като претенцията за обезщетение, съгласно чл. 8, ал. 1 ЗОДОВ, се разглежда по този закон и реда на ГПК. Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение, са посочени примерно в закона /чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ/, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. С оглед на изложеното настоящият състав намира за неоснователно въведеното от ищеца възражение, че несъобразяването на практиката на ЕСПЧ по същество представлява несъществуването на компенсаторен механизъм в страната. Съгласно трайната практика на ВКС, изразена в решения на състави по чл. 290 ГПК по идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл. 2б ЗОДОВ за неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на процесното и по настоящото дело досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г., /решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд./ нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с Конвенцията, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/. Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС следва да се тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т. е. и лицето, пострадало от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно производство обуславя /има значение/ за съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане /граждански иск/ за парично обезщетение - достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното "гражданско право". Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът, или един от предметите на спора, а резултатът от производството трябва да бъде пряко решаващ за такова право. Обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на "жертва" /пострадал/ от деянието, инкриминирано в предмета на обвинението. Това свое качество той има от момента на образуване на наказателното производство и това е даТ., от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. При определяне на размера на обезщетението следва да се съобрази, че по реда на чл. 2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно бавните действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. В този смисъл Решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о., ГК и решение № 60265 от 20.12.2021 г., постановено по гр. д. № 1701/21 г. по описа на ВКС, които се споделят от настоящия състав. Ето защо настоящият състав намира, че ищецът не може да търси обезщетение за страха, които той е изпитвал, че може да го отведат и да го лишат от свобода, нито за нарушеното право на личен и семеен живот в резултат на задържането на баща му, изтеклата давност, емоционалните терзания и чувството за липса на справедливост, обезверяването, безсилието и фрустрацията. Тези вреди, освен че са свързани със самото престъпление, са настъпили в периода преди приемането на ЕКПЧОС от България, и на това основание също не могат да бъдат обезщетени. По делото категорично не се доказват вреди, по-големи от обичайните спрямо утвърдената практика на ВКС. В своите решения, включително и цитираните от ищеца ЕСПЧ приема, че е налице оборима презумпция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнено е чувството му за справедливост, страда нуждата от доверие в институциите и сигурността, че те ще си свършат по най-добрия начин рабоТ., така че резултатът от престъпното деяние да бъде овъзмезден. В своята практика релевантна при определянето на размера на обезщетението от неразумния срок на цитираното по-горе досъдебно производство, присъдените обезщетения са за типични, обичайни неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. Тези неимуществени вреди са търпени от ищците по тези /посочените/ дела в един изключително продължителен период от време от приблизително тридесет години. Настоящият състав на съда намира, че обезщетението за неимуществени вреди е присъдено от СГС в занижен размер и следва да е 30 000 /тридесет хиляди/ лева. Съображенията на съда за споделяне на горния размер на обезщетение са следните: На първо място следва да се вземе предвид обстоятелството, че и към даТ. на постановяване на настоящото решение, наказателното производство не е приключило, т.е. към момента същото вече продължава над 30 години. На следващо място следва да се отче залогът на спора за ищеца. Интересът за страната обикновено е свързан с предмета на делото, като от практиката на ЕСПЧ може да се направи изводът, че дела по трудови и равняващи се по ефекта си на трудови спорове, особено такива за отмяна на уволнение или на освобождаване от пост; дела за пенсии; дела за осиновяване; дела за упражняване на родителски права или за лични контакти с деца; дела на тежко болни хора, особено ако предметът им е свързан с тяхната болест; дела, отнасящи се до обезщетение за причинени телесни увреждания, за трудова злополука, за насилие от страна на полицията или за незаконно задържане; дела, засягащи гражданско състояние; наказателни дела, при които обвиняемият или подсъдимият е с мярка за неотклонение "задържане под стража" следва да се разглеждат по-бързо и с предимство, а в някои случаи и в особено кратки срокове. Завишеният интерес от бързото решаване на делото може да се дължи и на външни фактори, като например инфлация, която води до обезценяване на иска, или напреднала възраст на лицето. Предметът на процесното дело е измежду посочените, поради което е изисквал по-завишено внимание от страна на ответната страна. В конкретния случай забавянето на досъдебното производство е довело до това, че абсолютната давност за престъпленията, за които се води производството е изтекла, поради което очаквания от ищеца резултат вече е невъзможен, като една, от основните причини, ако не и единствената такава, е именно продължилото в неразумен срок досъдебно производство. Последното обосновава присъждането на неимуществени вреди в размер на по-висок от обичайните такива. Не на последно място, при сходни случаи като този на Б. Т., в последната си практика ВКС възприе виждането, че обезщетения за неимуществени вреди в размер именно от 30 000 лв. са съобразени с правилото на чл. 52 ЗЗД. Така например, с Решение № 338/10.06.2024 г. по гр.д. № 3020/2023 г. на ВКС, ГК, трето г.о. е присъдено обезщетение от 30 000 лв. за сходен случай, свързан с вреди от т.нар. „Възродителен процес“ и по същата искова претенция. В рамките на общоприетите разбирания за справедливост, то сходните случаи следва да се третират по еднакъв начин. Ето защо, след като ВКС в редица свои актове /решения по чл. 290 ГПК и определения по чл. 288 ГПК за недопускане до касационно обжалване на съответно въззивно решение/ е преценявал, че сумата от 30 000 лв. е адекватна като размер да обезщети търпените болки и страдания, вкл. и че се явява справедлива по смисъла на чл. 52 ЗЗД при сходни факти и релевирани обстоятелства, то настоящият съдебен състав също намира, че такава сума би трябвало да бъде присъдена като заместваща облага на ищеца в производството Б. Т.. По отношение на наведените твърдения във въззивната жалба относно заинтересоваността и действията на прокурора по делото да омаловажа разследваните деяния и въобще т.нар. "Възродителен процес", респ. да оправдае деянията и техните извършители съдът в настоящия си състав намира, че същите са ирелевантни при определянето на справедливия размер на обезщетението, поради което не следва да се обсъждат. С оглед на горното първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковата претенция срещу Прокуратурата на Р България е уважена до размера от 12 000 лв. и вместо него бъде постановено друго, с което исковата претенция бъде уважена за сумата от 30 000 лв., т.е. увеличена с още 18 000 лв. В останалата си отхвърлителна част, решението е правилно и ще следва да се потвърди. По предявения иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ във връзка с чл. 4 ЗОДОВ против Прокуратурата на Република България: Държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от поведението /действие или бездействие/ на кой от нейните органи са причинени вредите. За отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т. е. отговорността за вреди е обективна. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено", но това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата. Нарушението може да бъде квалифицирано като "достатъчно съществено" и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др. Международните договори и правото на Европейския съюз имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган. В настоящия случай ищеца претендира вреди от неизпълнение на задължението на Държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и основните свободи по чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 ХОПЕС респ. чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 8 КЗПЧОС. За да бъде ангажирана отговорността на държавата по чл. 2в ЗОДОВ е необходимо наличието на следните предпоставки: 1./ нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на частноправни субекти, 2./ нарушението следва да е достатъчно съществено и 3./ да е налице причинноследствена връзка между него и причинените вреди. Първият елемент от фактическия състав за възникване отговорността на държавата е нарушената правна норма на Съюза да предоставя на частноправните субекти определени права. Посочените от ищеца норми на ХОПЕС и КЗПЧОС предоставят права на частноправните субекти. С Наказателно процесуалния кодекс е предвидено, че наказателното производство в Република България включва две фази - досъдебна и съдебна. Органи на досъдебното производство са прокурорът и разследващите органи, а на съдебното производство - съда и прокурора. Вредите, претендирани от ищеца са от неефективно разследване на нарушения на правата и основните свободи по чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 ХОПЕС респ. чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 8 КЗПЧОС. Липсата на ефективно разследване е посочено като причина за твърдените понЕ.и от ищеца неимуществени вреди - тежко разочарование, обида, чувство за липса на справедливост, недоверие в институциите, загуба на надежда, допълнително разклащане на психиката му. Държавният орган, който е оправомощен да повдига и поддържа обвинение по наказателни дела от общ характер е прокурорът - това му правомощие е конституционно установено в разпоредбата на чл. 127, т. 3 от Конституцията и развито в НПК. Съгласно чл. 46, ал. 1 НПК прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер като съгласно, ал. 2 в изпълнение на тази задача той ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор. При разследването на престъпление се конкурират два легитимни интереса: този на обществото - да бъде разкрито престъплението и наказан деецът, от една страна, и този на частните лица - да бъдат зачитани техните права при осъществяването на процесуалните действия, които ги засягат. Съгласно чл. 242, ал. 1 НПК правомощията на прокурора след приключване на разследването за конкретно деяние са да прекрати или спре наказателното производство, да внесе предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание или предложение за споразумение за решаване на делото или да повдигне обвинение с обвинителен акт, ако са налице основанията за това. В предвидените от закона правомощия не фигурира задължение да образува наказателно производство чрез повдигане на обвинение пред съд по всяка една образувана прокурорска преписка. Всеки конкретен случай подлежи на преценка по вътрешно убеждение на водещия разследването прокурор. Според практиката на СЕС разследването трябва да бъде задълбочено, безпристрастно и внимателно. По делото е установено, че от страна на прокуратурата са предприети редица действия по разследването - установени са 446 пострадали лица, като са разпитани 369 души. Възлагани са множество съдебни поръчки за събиране на доказателства. Извършени са издирвателни действия относно 68 лица. Освен това досъдебното производство съдържа 126 тома. От събраните по делото доказателства не може да се изведе, че постановените актове и предприетите действията по разследването на Прокуратурата са в противоречие с общностното право, както и същите да са в противоречие с практиката на СЕС. По делото не е установено и противоправно бездействие от страна на прокуратурата. От събраните доказателства се установява, че в рамките на наказателното производство са извършени множество по брой и вид процесуални действия и действия по разследване, насочени към разкриване на обективната истина с цел - извършване на преценка от прокурора дали са събрани необходимите доказателства за повдигане на обвинение пред съда или има основание за прекратяване или спиране на наказателното производство. При съобразяване на гореизложеното, въззивният съд приема, че по делото не се доказва нарушение на правото на ЕС от страна на Прокуратурата на Република, изразяващо се в неефективно разследване, поради което не е налице първата от посочените по-горе предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на ответника, което изключва обсъждането на останалите. Поради изложеното, искът по чл. 2в, ал. 1 ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България следва да бъде отхвърлен изцяло, като неоснователен. Предвид изложеното вече, че нормата на чл. 2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, настоящият състав на съда, счита за правилно прекратяването на предявеният от ищеца евентуален иск по чл. 49 ЗЗД, поради неговата недопустимост, предвид наличието на специален ред за ангажиране на деликтната отговорност по ЗОДОВ. По предявения иск срещу Държавата и евентуален такъв срещу Народното събрание на Република България с правно основание чл. 2в ЗОДОВ във връзка с чл. 4 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 и чл. 47 ХОПЕС, да въведе и поддържа законодателство, ефективно и ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение, с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за определянето на достъпни и ясни процедури, съдът приема следното: Народното събрание осъществява законодателната власт в държавата, като приема закони и ратифицира международните договори, включително тези, които се отнасят до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение, както и тези, които предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от Конституцията /чл. 62, чл. 85 - чл. 86 КРБ/. По въпроса дали държавата отговаря по иск за обезщетение за вреди от законодателната дейност на Народното събрание има формирана практика на ВКС, обективирана в решение № 72 от 21.04.20 г. по гр. дело № 2377/19 г. на четвърто г. о. и решение № 71 от 6.04.19 г. по гр. дело № 3804/19 г. на четвърто г. о., в които е прието, че съгласно чл. 7 на Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент-органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите /чл. 7 ЗОДОВ/. Искът, насочен срещу Народното събрание е основан на неизпълнение на функцията по извършване на законодателния процес в съответствие с правото на Европейския съюз като се твърди, че вследствие липсата на такива правни норми, са причинени вреди на ищеца. По тази причина въззивният съд приема, че този ответник е процесуално легитимиран да отговаря по иска, в качеството си на процесуален субституент на държавата. По делото е установено, че Народното събрание е предприело нужните законодателни действия за въвеждане и поддържане на законодателство, позволяващо получаване на ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за нарушени човешки права. На 01.06.1990 г. с решение на Народното събрание е обявена политическа и гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани. На 25.06.1991 г. е приет Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица /ЗПГРРЛ/, за обезщетяване на претърпените вреди, причинени от държавата на граждани, репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. Специалната законова уредба, въведена с този законодателен акт, предвижда съгласно чл. 1, ал. 1, т. 2 ЗПГРРЛ политическата и гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г., като са били незаконно задържани в поделенията на МВР и други места. Предвиден е специален ред за обезщетение, както на имуществени, така и на неимуществени вреди, чийто размер и ред за изплащане на обезщетението се определят от Министерския съвет. Предвидено е за лицата, които са били в затвори, лагери и други подобни места и са живи, право да получат обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия за целия срок на претърпяната репресия /чл. 6 от закона/. Съгласно установения със закона ред, искането за обезщетяване се предявява пред областния управител по последния постоянен адрес на репресираното лице, който се произнася с мотивирана заповед по основателността на искането, а когато уважава искането, изплаща на правоимащото лице еднократно парично обезщетение. Отказът на областния управител подлежи на обжалване, в това число - и по съдебен ред. Наред с еднократното обезщетение, изплащано от областния управител, с чл. 9 е предвидено обезщетяване на лицата по чл. 1, т. 2, също и чрез получаване на месечни добавки към пенсията им, в определени размери, съобразно продължителността на незаконното им задържане, която се изплаща от държавния бюджет, чрез НОИ, по реда за изплащане на пенсиите, която добавка се отпуска по искане на правоимащото лице, от първо число на месеца, през който е направено искането. С оглед на гореизложеното не е налице соченото бездействие от страна на Държавата и Народното събрание на Република България. Ответникът е изпълнил задължението си да се въведе законодателство, позволяващо получаване на обезщетение, като предвиденото обжалване на отказа на компетентния орган /областния управител/ за изплащане на обезщетение представлява изпълнение и на задължението за осигуряване и на справедлив процес и достъп до съд. Както е посочено по-горе в предвиденото производство има предвиден съдебен контрол. Съдът намира, че приетите нормативни актове от Народното събрание биха осигурили адекватна защита на правните субекти, в случай, че същите своевременно се ангажират със заявяването на своите права. Поради изложеното, исковете са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло. Предвид на гореизложеното, настоящият състав на съда, счита за правилни изводите на първоинстанционния съд, за прекратяване на производството, в частта на предявените искове от ищеца за осъждане на Прокуратурата на Република България на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, а в условията на евентуалност на основание чл. 7 от Конституцията във връзка с чл. 49 ЗЗД, за неимуществени вреди, причинени с произволното и незаконното му задържане и лишаване от свобода в периода от февруари 1985 г. до януари 1989 г., тъй като процесният казус попада в приложното поле на разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗПГРРЛ. Неоснователна е въззивната жалба на ищеца и срещу допълнителното решение на първоинстанционният съд за присъдената законна лихва, с твърдението, че такава се дължи три години назад, считано от даТ. на исковата молба. Въззивният съд споделя съдебната практика формирана по реда на чл. 290 ГПК, съобразно която законната лихва се дължи от даТ. на исковата претенция. С Решение № 87 от 8.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1088/2023 г., III г. о., ГК, Решение № 50030 от 9.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 785/2022 г., IV г. о., ГК, е прието, че тъй като паричното обезщетение се дължи от ответната ПРБ за репарирането на всички процесни неимуществени вреди, причинени от неразумната продължителност на разследването по цитираните по - горе наказателни производства дела /проведено в разрез с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС/ - за целия процЕ. период от м. януари 1991 г. до 12.05.2020 г., то макар и да не е необходима покана за изпадането й в забава за плащането му /чл. 84, ал. 3 ЗЗД/, тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процЕ. период, за който се дължи главното парично задължение. Поради това, предявената по делото акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава, е основателна за законната лихва върху присъжданата главница, считано от 12.07.2021 г., а не от претендираната с исковата молба дата 09.07.2018 г. В Решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г., IV г. о., ГК, пък е прието: "Доколкото обезщетението има имуществен характер върху него се начислява законна лихва. Съдът е задължен да присъди законната лихва само ако е поискана в исковата молба, какъвто е именно конкретния случай. За да възникне отговорността на държавата да плати обезщетение на пострадалото лице е необходимо да се установи, че конкретният орган, за чието действие отговаря държавата, нарушава Конвенцията. В случая фактическия състав на непозволеното увреждане е бавността при разглеждане и решаване на делото и деликтът не се осъществява в началото на наказателното производство. Налице е специален фактически състав спрямо общия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, според който противоправното деяние следва да се изрази в забавяне решаването на делото в един нормален, разумен срок. Самата бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да бъде разгледано и решено делото, следва да се установят от съда. В случая вредите се дължат за бездействие на органите на прокуратурата, което се установява в производството по обезщетяване, поради което вземането за лихви за забава започва да тече от момента на предявяване на иска за тяхното установяване, т. е. от предявяването на иска, а не от даТ. на образуване на неприключилото наказателно производство. Исковете по чл. 2б са специални и целят получаване на обезщетение за претърпените вреди от прекомерно забавеното правосъдие, а не се отнасят до правния спор по съществото на делото пред гражданския или наказателния съд." При този изход на делото следва да се присъдят разноски на ответника по жалбата Народното събрание на Република България, като жалбоподателят-ищец следва да му заплати 300 лева за юрисконсултско възнаграждение. Останалите страни нямат претенции по разноските или не представят доказателства за извършване на такива. Воден от изложеното, Апелативен съд – София, ГО, седми състав