Решение № 197 от 5.5.2026 г. на Софийски окръжен съд по дело № 786/2025 г.

Производството е образувано по искова молба вх.№ 9030/19.08.2025 година, подадена от М. С. И., ЕГН ••••••••••, град Етрополе, обл. Софийска, ул. „Малка баба“ № 7, чрез пълномощника си адвокат Г. П. Г. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Христо Белчев” № 12, ет.3 срещу Прокуратура на Република България, с адрес за призоваване: гр.София, бул. “Витоша” № 2, с правно основание: чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на М. С. И., ЕГН •••••••••• сумите от:

-35020,93 евро / 68495,00 лева (увеличен по чл.214 ГПК на 46655,90 евро) – за причинени имуществени вреди за пропуснати ползи от неполучени трудови възнаграждения и 3067,75 евро / 6000,00 лева - за заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство по ВЧНД № 276/2021 г., по описа на ОС - Монтана, НОХД № 20221610200097/2022 г. по описа на РС - Берковица, ВНОХД № 681/2023 г. по описа на ОС - Враца и КНОХД № 496/2024 г. по описа на ВКС;

• 51129,19 евро / 100000,00 лева - за причинени неимуществени вреди; -3235,27 евро / 6327,64 лева (увеличен по чл.214 ГПК на 8362,69 евро) - законна лихва за периода от 01.07.2024 г. (влизане в сила на оправдателната присъда за извършеното престъпление) до 04.04.2025 г. върху размера на обезщетението за имуществени вреди;

-4723,37 евро / 9238,11 лева - законна лихва за периода от 01.07.2024 г. (влизане в сила на оправдателната присъда за извършеното престъпление) до 04.04.2025 г. върху размера на обезщетението за неимуществени вреди; -законна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД върху главниците от датата на завеждане на исковата молба – 19.08.2025 година до окончателното изплащане на обезщетенията.

Претендира разноски за адвокатски хонорар по реда на чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата.

Имуществените и неимуществени вреди се претендират, като причинени на ищеца от прокуратурата чрез обвинение в извършване на престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК, по което същият е бил оправдан с решение № 376/01.07.2024 г., постановено по НОХД № 496/2024 година, по описа на ВКС, с което е оставена в сила оправдателна присъда № 4 от 15.02.2024 г., по ВНОХД № 681/2023 г. на Окръжен съд Враца.

Мотивира претенцията си за присъждане на имуществените вреди, поради уволнението му от единствено и само въз основа на започналото срещу него наказателно производство, приключило с оправдателна присъда.

От 01.10.1992 г. до 31.08.2020 г. ищецът заемал длъжности за полицай и старши полицай в Министерството на вътрешните работи на Република България (МВР на РБ), като към дата 31.08.2020 г. заемал длъжността „старши полицай“ (водач на патрулен автомобил) в група "Охрана на държавната граница" в ГПУ - Козлодуй при РДГП - Русе.

Като единствена причина да не получава месечните си възнаграждения за целия период от 31.08.2020 г. - датата, на която е уволнен до момента е възбуденото срещу него наказателно преследване от прокуратурата и повдигнатите му обвинения.

Излага, че общата сума на неполучените от него възнаграждения, представляващи пропуснати ползи възлиза в размер на 68 495,00 лева.

Твърди, че не може да получи и полагащите му се обезщетения по чл. 234, ал. 1 и 8 и чл. 237, ал. 1 от ЗМВР, поради невъзможността по законен ред да изиска отмяна на влязлото в сила съдебно решение, с което е потвърдено уволнението му. Причината за забавянето извън едногодишния срок по чл. 240, ал. 1, т. 1 от АПК се кореняла единствено в бездействието на прокуратурата.

Отделно от това ищецът е заплатил адвокатски хонорари в размер на 6000 лева по описаните в исковата молба наказателни дела, само защото бил несправедливо привлечен в качеството на обвиняем и подсъдим по наказателното производство.

Касателно претендираните неимуществени вреди – основава ги на проведеното спрямо него наказателно производство, продължило с участието му като обвиняем и подсъдим от 09.06.2020 г. до 01.07.2024 г. (над четири години), което предопределило всичките му връзки с предходната му длъжност да бъдат окончателно прекъснати. След повдигане на несправедливото и продължително обвинение срещу него той станал известен в обществото като престъпник и опасен човек. Това увредило изцяло обществения му имидж и го направило затворен и необщитслен,

подозрителен, унижен, с разбита професионална съдба и човешка идентичност, подтиснат и огорчен.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника , с който предявените искове се оспорват по основание и размер.

Ответникът прави възражение за причиняване на увреждането по изключителна вина на ищеца, като настоява за освобождаване на Прокуратурата на РБ от отговорност и да отхвърли изцяло исковите претенции. Като основание за това изтъква, че ищецът бил оправдан единствено поради приложение на чл. 9, ал. 2 от НК - незначителната обществена опасност на деянието. Прави извод, че дори да е търпял вреди от обвинението, те са настъпили вследствие собственото му виновно поведение, поради което обезщетение не му се дължи.

Оспорва претенцията за неимуществени вреди, като счита, че влязлата в сила присъда сама по себе си не предполага претърпяването на такива. Счита, че ищецът не представя доказателства в подкрепа на фактическите твърдения нито за наличие на пряка причинно-следствена връзка между претендираните вреди и вредоносното поведение на прокуратурата. Допълнително изтъква, че няма доказателства, органи на прокуратурата да са разпореждали действия извън правно регламентираните. Оспорва иска за неимуществени вреди и по размер, като счита, че претендираният такъв от 100 000 лева е прекомерно завишен и несъответстващ на социално- икономическите условия и стандарт на живот в България, както и е несъобразен с изискванията за справедливост. Намира, че в случая е налице ниска степен на увреждане, която изключва присъждане на обезщетение в претендирания размер. Счита, че няма данни за настъпили трайни вреди върху физическото и психическо здраве на ищеца. Подчертава, че спрямо ищеца била взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“, която не е повлияла на обичайния му начин на живот. Изразява становище, че продължителността на осъщественото спрямо ищеца наказателно преследване, респ. периода на търпене на вредите, е около 4 години, който период не е неразумен за развиване на наказателното производство в двете му фази - досъдебна и съдебна, като в съдебната му фаза е продължило на три инстанции. Счита, че за продължителността в съдебната фаза прокуратурата не следва да отговаря, тъй като няма ръководни функции.

При условията на евентуалност настоява за прилагане на разпоредбата на чл.5, ал. 2 от ЗОДОВ за съпричиняване на увреждането от страна на ищеца, което обуславя по- нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди.

Оспорва и предявения иск за имуществени вреди като недоказан, във връзка с което развива съображения относно доказателствената стойност на договорите за правна защита и съдействие, тяхната достоверна дата и възможността да му бъдат противопоставени. Оспорва иска за тези вреди и по размер, като се позовава на ТР № 1/2017г. от 18.12.2018г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГК на ВКС относно размера на уговореното адвокатско възнаграждение и счита, че за платеното в повече държавата не дължи обезщетение.

По отношение на иска за обезщетение за имуществени вреди в размер на 68 495 лева - пропуснати ползи от неполучени трудови възнаграждения за периода след 31.08.2020 г., намира, че Прокуратурата на Република България не е легитимирана да отговаря за вредите от дисциплинарното уволнение на ищеца, тъй като в случая не става въпрос за отстраняване от длъжност по искане на прокуратурата по реда на чл. 69 от НПК, а за акт на работодателя. Оспорва тезата на ищеца, че образуваното дисциплинарно производство е последица от образуваното наказателното такова. Подчертава, че в тях се ангажират различни видове отговорност. Прави извод, че причинната връзка между незаконното обвинение и уволнението е била прекъсната, защото повдигането на обвинение не е необходимо условие за прекратяване на служебното правоотношение, а дисциплинарното уволнение е увреждащо действие, което има самостоятелен характер. Подчертава, че съгласно чл. 203, ал. 1 от ЗМВР, повдигнатото обвинение за тежко умишлено престъпление не е основание за дисциплинарно уволнение, а такова би представлявало само осъждане за умишлено престъпление от общ характер или лишаване от право да се заема държавна длъжност. Прави извод, че Прокуратурата на РБ не следва да отговаря за вредите от дисциплинарното уволнение, като се позовава на съдебна практика в този смисъл (Решение № 53 от 7.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3528/2018 Г., III г. о., ГК, и Решение № 209 от 3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1405/2011 г., III г. о., ГК). Развива съображения, че отговорността за вреди от налагането на дисциплинарно наказание „уволнение“ подлежи на реализация по реда на чл. 1 от ЗОДОВ, но пасивно легитимиран да отговаря по нея е органът, издал уволнителната заповед, а не органите на съдебната власт, вкл. Прокуратурата на РБ.

Във връзка с искането за присъждане на разноски заявява, че не би следвало при уважаване на предявения иск да се определя възнаграждение за адвокат, надвишаващ предвиденото минимално такова в Наредба № 1/2004г. на Висшия адвокатски съвет. Позовава се на решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022г., съгласно което, при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и при приложение на разпоредбата на чл. 38 от ЗА съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2024 г. минимални размери, а възнаграждението следва да бъде определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото и действително извършената работа.

Съдът, след като прецени поотделно и в тяхната съвкупност

наведените в молбата твърдения и събраните по делото доказателства, по реда на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, а и от приобщените към него писмени доказателства се установява, че от 01.10.1992 г. до 31.08.2020 г. без прекъсване ищецът е заемал длъжности „полицай“ и „старши полицай“ в Министерството на вътрешните работи на Република България, като към 31.08.2020 г. е бил на длъжност старши полицай (водач на патрулен автомобил) в група "Охрана на държавната граница" в ГПУ - Козлодуй при РДГП - Русе.

На 29.10.2019 г. бил е задържан за 24 часа по ДП № 3/2020 г. по описа на ОСлСл - Монтана при ОП - Монтана, пр.пр. № 38/2020 г. по описа на РП- Берковица. На същата дата било извършено претърсване и изземване във вилна къща, съсобствена на ищеца, като е иззета пушка ИЖ-27, кал. 12, без идентификационен номер и 16 бр. ловни патрони, кал. 12.

На 31.10.2019 г. директорът на ГД "Гранична полиция" - МВР образувал срещу него дисциплинарно производство със заповед № 3282з-

3255/31.10.2019 г.

Впоследствие, на 09.06.2020 г. му било предявено постановление за привличане по чл. 219, ал. 1 от НПК за престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК по горното досъдебно производство, а на 02.07.2020 г. РП-Берковица внесла обвинителен акт срещу него.

На 24.08.2020 г. директорът на ГДГП-МВР му наложил дисциплинарно наказание „уволнение“ със Заповед рег. № 3282з-2243/24.08.2020 г. по описа на ГДГП-МВР, изменена със Заповед рег. № 3282з-2283/27.08.2020 г. и връчена му на 31.08.2020 г.

Като основание за налагане на това дисциплинарно наказание било посочено, че И. е привлечен като обвиняем за горното престъпление. Независимо че И. обжалвал така наложеното му наказание, то било потвърдено с Решение № 408/27.11.2020 г. по адм.д. № 438/2020 г. по описа на АС – Враца, а след обжалване на последното - и с Решение № 3714/22.03.2021 г. по адм.д. № 1232/2021 г. на ВАС, влязло в сила на същата дата.

С Присъда от 15.09.2021 г. по НОХД № 216/2020 г. на РС - Берковица бил признат за виновен в това, че на 29.10.2019 г. в гр.Оряхово, във вилен имот е държал без надлежно разрешение ловна пушка ИЖ-27, кал. 12 - престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК, като бил оправдан по обвинението за държане на боеприпаси без надлежно разрешение. И. е обжалвал присъдата в осъдителната и част, в резултат от което с Решение № 33/1404.2022 г. по ВНОХД № 276/2021 г. по описа на ОС - Монтана тя била отменена, а делото - върнато на друг състав на същия съд за ново разглеждане.

С Присъда № 5/27.03.2023 г. по НОХД № 326/2022 г. по описа на РС Козлодуй И. бил признат за виновен в това, че на 29.10.2019 г. в гр. Оряхово, във вилен имот държал без надлежно разрешение ловна пушка ИЖ-27, кал. 12 - престъпление по чл. 339, ал. 1 от НК.

По жалба на И. срещу тази присъда била постановена Присъда № 4/15.02.2024 г. по ВНОХД № 681/2023 г. на ОС – Враца, с която същият бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение и бил оправдан изцяло.

Независимо от протестирането на присъдата, с Решение № 376/01.07.2024 г. по КНД № 496/2024 г. на ВКС тя била потвърдена изцяло и влязла в законна сила на 01.07.2024 г.

При този изход на наказателното дело, И. инициирал отмяна на влязлото в сила Решение № 3714/22.03.2021 г. по адм.д. № 1232/2021 г. по описа на ВАС, с което било потвърдено Решение № 408/27.11.2020 г. по адм.д. № 438/2020 г. на АС – Враца, като поискал ВАС да отправи преюдициално искане до СЕС. Това искане било оставено без уважение, а искането за отмяна на влязлото в сила Решение № 3714/22.03.2021 г. по адм.д. № 1232/2021 г. по описа на ВАС – за недопустимо.

Със заключението на приетата по делото ССчЕ вещото лице е изчислило размера на претендираните от ищеца имуществени вреди по общи и отделни пера, суми, основания и периоди, изложени в таблична форма, както следва: основно месечно възнаграждение по чл. 177, ал. 1 от ЗМВР, като се съобразят увеличенията на основното месечно възнаграждение по т. 16 (старши полицай, държавен служител със средно образование), буква „Б“, Приложение №2 към чл. 2, ал. 1 и 2 от Наредба №81213-919/13.07.2017г. на министъра на вътрешните работи; допълнително възнаграждение с постоянен характер за прослужено време по чл. 178, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, като се съобразят увеличенията на основното месечно възнаграждение т. 16, буква „Б“, Приложение № 2 към чл. 2, ал. 1 и 2 от Наредба №8121з- 919/13.07.2017г. на министъра на вътрешните работи; допълнително възнаграждение с постоянен характер за изпълнение на специфични служебни дейности но чл. 178, ал. 1, т. 2 от ЗМВР в размер на 25% месечно от базата, определена от министъра на вътрешните работи (със заповед за периода от 13.02.2018г. до 04.10.2019г. и по реда на чл. 10, ал. 1 от Наредба №81213-1060/26.09.2019г. на министъра на вътрешните работи; допълнително възнаграждение за постигнати резултати в служебната дейност в максимален размер по чл. 178, ал.1, т. 5 от ЗМВР, съгласно увеличения на тези възнаграждения но Наредба №81213- 254/13.02.2017 г. на министъра на вътрешните работи; размерът на платения годишен отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 1 и 2 от ЗМВР за посочения период, като се съобрази увеличаването на отпуска за всяка прослужена година, която би прослужил ищецът, ако служебното му правоотношение не беше прекратено; обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл.189, ал. 1, т. 1 и 2 ЗМВР, вр. чл. 234, ал. 8 от ЗМВР; обезщетение по чл. 234, ал.1 от ЗМВР в максимален размер от 20 брутни месечни възнаграждения, изчислено на база актуалните към 01.07.20241. конкретни размери на основното и допълнителните месечни възнаграждения на ищеца; обезщетението но чл. 237, ал. 1 от ЗМВР в максимален размер от 6 брутни месечни възнаграждения, изчислено на база актуалните към 01.07.2024г. конкретни размери на основното и допълнителните месечни възнаграждения на ищеца; сумите от всички награди от министъра на вътрешните работи, с които са награждавани от министъра на ВР но случай празници на МВР и национални и новогодишни празници всички държавни служители на МВР, които не са в срок на изтърпяване на наказание и които хипотетично би получил ищеца; лихви за забава за периода от 01.07.2024г. до 04.04.2025г. върху горите суми.

От събраните по делото гласни доказателства се установява следното:

Свидетелката С. В. И. (съпруга на ищеца) излага, че го познава и са заедно от тридесет години, описва го като добър, спокоен и трудолюбив човек. Твърди, че от образуването на наказателните дела и административните той станал нервен, подтиснат и неспокоен, загубил работата си на уважаван и награждаван полицай, а всички го смятали за престъпник и започнали да го избягват. Това му се отразило нездравословно във физически и психологически аспект. По принуда започнал работа като шофьор на автобус. Получил сърдечна недостатъчност, лежал в болница, приемал лекарства, оперирали го, като докторите заявили, че това е в резултат на голямо притеснение и стрес.

Свидетелят В. И. В. – приятел, колега и съгражданин от гр.Оряхово на ищеца излага, че го познава от 22 години, като добър и съвестен човек, дългогодишен полицейски служител. Счита, че наказателното преследване и съпътстващото го уволнение от системата на МВР го превърнали в депресиран и затворен човек, който преживял много трудно тези обвинения и негативни последици в личен и професионален план. Загубил авторитет пред общество и приятели, започнали личностни и финансови проблеми. Изпитвал неудобство и срам, че хората от уважаван служител на реда, започнали да го третират като престъпник.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът възприема следните правни изводи:

Предявеният иск е с правно основание чл. 2, ал.1, т.3, предл.първо от ЗОДОВ (предишен текст на чл. 2, изм. - ДВ, бр. 43 от 2008 г., доп., бр. 17 от 2009 г., изм., бр. 98 от 2012 г.). Съгласно законовата разпоредба, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от дейността на правозащитните органи от незаконно повдигане на обвинение, приключило с оправдаване на лицето.

Отговорността на държавата има обективен характер и се реализира чрез заплащане на обезщетение, което съгласно чл. 4 от ЗОДОВ се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице.

С оглед задължителната практика на Върховен касационен съд постановена по реда на чл. 290 от ГПК и обективирана в Решение № 267 / 21.04.2020 г. по гр.д. № 4587 / 2018 г. на IV г.о. Отговорността на държавата по смисъла на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер. Затова предпоставките за възникването й се уредени в закона, като същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата й. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено, като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица от прокуратурата. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица, извършили съответното действие или дали същите са действали правомерно. Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, от ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 от ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е прекратяване на наказателното производство, поради това, че деянието не е извършено от лицето. Законът не е предвидил, като изискване за възникване на отговорността, освен прекратяването на наказателното производство и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки и съществуването и не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в нормата.

За възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ са необходими две предпоставки, а именно:

1) повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и 2) наказателното производство да е приключило поради това, че лицето е оправдано за деянието в което е било обвинено.

Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението и да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.

Тази отговорност може да отпадне или на бъде намалена само в случаите по чл. 5 от ЗОДОВ, при които обаче е предвидено определено субективно отношение на пострадалото лице към вредоносния резултат, като такова изискване за субективно отношение не е предвидено в чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ. Поради това прокуратурата не може да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ, установявайки, че нейните служители са действали добросъвестно. Крайният акт, с който се определя законосъобразността или не на обвинението е влязъл в сила акт за прекратяване на наказателното производство. Именно с него се констатира незаконосъобразността на обвинението. Евентуалната незаконосъобразност на обвинението е основание за търсене на обезщетение, доколкото в хода на наказателното производство върху лицата са упражнявани мерки на процесуална принуда и са създавани допълнително стресиращи фактори.

Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ не може да признае определени действия на прокуратурата за основателни и да изключи нейната отговорност за тях. Субективното отношение на служителите на прокуратурата към извършените от тях действия е от значение за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЗОДОВ, но не и за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 от закона. Единствената възможност за намаляване на отговорността на държавата за вреди е тази по чл. 5 от ЗОДОВ. Като основание за намаляване или изключване на отговорността за вреди не е посочено действие или събитие на длъжностни лица от прокуратурата, като за тях не се предвижда санкция. Поради това отговорността на прокуратурата не може да се изключи поради евентуалната законосъобразност на нейните действия.

Касателно настоящия случай са налице и двете посочени предпоставки за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от ищеца неимуществени вреди, по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, в следствие на повдигналото срещу него обвинение, подробно описано по – горе, приключило с окончателното му оправдаване.

За да бъде ангажирана предвидената в закона отговорност на държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, с оглед разпредената доказателствена тежест по силата на чл. 154 от ГПК, ищецът следва да докаже наличието на причинно-следствена между вредите и действията, съгласно разпоредбата и на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, извън случаите, когато се претендира вреди в рамките на обичайните такива. В случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение то те трябва да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК.

В решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. С оглед на приетото в решението –съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това означава, че при наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността.

В този смисъл са постановени и Решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1107/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.; Решение №281 от 30.11.2018г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО; Решение №146 от 07.10.2020г. на ВКС по гр. д. 4129/2019г., четвърто г.о.; Решение№ 253 от 27.10.2016г. на ВКС по гр.д. №457/2016г., четвърто г.о.; Решение №145 от 27.09.2022г. на ВКС по гр.д. № 3365/2021г., четвърто г.о.; Решение № 179 от 09.01.2019г. на ВКС по гр.д. № 4551/2017г., трето г.о.

Същевременно в решение № 542/15.01.2013 година, постановено по гр.д. № 1 568/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай в тежест на пострадалия е да докаже всяко свое негативно изживяване. При това размерът на обезщетението трябва да бъде определен по справедливост, в какъвто смисъл е и трайната практика на Върховния касационен съд.

При преценката на този размер в настоящия случай, съдът следва да отчете на първо място тежестта на повдигнатото обвинение, а именно - за „тежко умишлено престъпление“ п о чл. 339, ал. 1 от НК, наказуемо с лишаване от свобода от две до осем.

На следващо място, към момента на задържането ищецът се е намирал в разцвета на силите си и житейската си и професионална реализация - на 49 годишна възраст, с престижна и добре платена държавна работа – старши полицай в системата на МВР на РБ, семеен, със социално и жизнено активен статус, като предприетите срещу него процесуални действия в рамките на разследването, засегнали невъзвратимо и болезнено личната му неприкосновеност и самооценка, неговото професионално, здравословно, семейно и социално развитие. Както при всеки човек, повдигане и поддържане повече от четири години на държавно обвинение в тежко умишлено деяние, вида, характера и тежестта му несъмнено е дало неблагоприятно отражение върху самочувствието и психиката на ищеца. Същият е бил постоянно притеснен, изнервен и обезверен, като по делото се установяват и специфични здравословни проблеми от психическо и физическо естество, обусловени от конкретното наказателно разследване, подробно описани в свидетелските показания на неговите близки.

Доказа се по несъмнен начин, че ищецът е загубил социален имидж, добро име и достоен живот, именно поради процесното неоснователно обвинение и съпътстващите го, наложени мерки за процесуална принуда срещу него, в резултат на което той е останал без работа, поради уволнение и започна по-ниско квалифицирана такава, отчуждил се от близки и познати, изпаднал в продължителна депресия и социална изолация, отключил психически и физически неразположения и болести.

От показанията на свидетелите се установява и загубата на социален, жизнен и професионален статус, както и силно понижена възможност за лична и трудова реализация и социален рестарт, с оглед качеството му на обвиняем и подсъдим в тежко, умишлено престъпление.

В тази насока съдът кредитира показанията свидетелите – съпруга, приятел и колега на ищеца, въз основа на които да бъдат приети за установени факти, ползващи страната, тъй като изложените непосредствено пред настоящи съдебен състав показания са пълни, логични и житейски

убедителни, в контекста на силната и трайна близост между тях, като кореспондират с останалия събран по делото доказателствен материал, пресъздавайки единно и непротиворечиво изложените обстоятелства, интерпретирани и в техните показания.

Същите отразяват лични възприятия, логични са, последователни, непротиворечиви и обективни.

От продължителното наказателно преследване срещу ищеца били засегнати негови основни човешки права и ценности, гарантирани и защитени от Конституцията на РБ. За общественото злепоставяне и отзвук за ищеца, чрез вида, характера и тежестта на повдигнатите му обвинения за престъпленията, описани по-горе следва да се отчете и факта, че преди и след приключване на наказателното преследване срещу него, няма данни той да е извършвал подобни незаконни действия.

Наказателното производство е продължило малко над четири години - период, през който са били извършвани редица процесуално следствени действия с участието на ищеца, като следва да се отчете, че

продължителността е била обусловена и от това, че са били отстранявани и съществени процесуални нарушения, допуснати в хода на разследването и провеждането на съпътстващи и също продължителни административно – правни дела, свързани с дисциплинарното му уволнение и завършили с негативен за него резултат.

През времето на провеждане на наказателното производство срещу него той е претърпял изключително големи психически вреди и преживял силни емоционални страдания, които с оглед принципите на справедливостта следва да бъдат репарирани.

С оглед изложеното и след като взе предвид всички тези обстоятелства, преценени съобразно принципа на справедливост, по смисъла на чл.52 от ЗЗД, във връзка с § 1 от ЗОДОВ, настоящият съдебен състав, счита че за обезщетяване на претърпените от ищеца А. неимуществени вреди е необходима сумата от 20000,00 (двадесет хиляди) евро. За тази сума предявеният иск, с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ се явява основателен и доказан, и като такъв следва да бъде уважен в тази част, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба – 19.08.2025 година до окончателното изплащане на обезщетението за неимуществени вреди, а ответникът да бъде осъден да му я заплати. За разликата, до пълния предявен размер от 51129,19 евро / 100000,00 лева същият следва да се отхвърли, като неоснователен, поради недоказаност.

Съдът приема, че в случая не са налице и основания за отпадане на отговорността на прокуратурата за вреди или намаляване на техния размер, съгл.чл.5, ал.1 и/или ал.2 от ЗОДОВ.. Съгласно ТР № 3/2005 по т. д. № 3/2004 г., на ОСГК на ВКС, държавата не отговоря за вреди, ако увреждането е причинено по изключителна вина на пострадалия. Ако единствен каузален фактор е поведението на пострадалия, държавният орган не отговоря. Ако само е допринесъл – обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай. В конкретния случай по делото не се установяват обстоятелства, които да могат да обусловят извод, че ищецът е бил единственият каузален фактор или е допринесъл за повдигане на незаконното обвинение и за претърпените от него вреди.

Съпричиняване по смисъла на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ е налице, когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно следствена връзка с поведение на пострадалия - когато с действията си по време на наказателното преследване той недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение (вкл.при недобросъвестно направени неистински признания, при въвеждане на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление).

В подкрепа на горното е възприетото и изложено в решение № 51 от 14.03.2016 г., на ВКС по гр. д. № 4621/2015 г., III г. о., ГК; решение № 190 от 23.12.2019 г. по гр. д. № 4378/2018 г., г. к., ІV ГО на ВКС; решение № 62 от 03.04.2019 г., по гр. д. № 2308/2018 г., г. к., ІІІ ГО на ВКС и др.).

ЗА ЛИХВИТЕ :

Относно определяне на началният момент от който започва да тече лихва, съдът намира, че отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на акт с който лицето е оправдано или е прекратено наказателното производство срещу него, поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, в случая именно от 01.07.2024 година - датата на влизане в сила на оправдателната присъда по отношение на ищеца, като от този момент държавните органи изпадат в забава и дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение и започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата.

В случая, с оглед частичното уважаване на главния иск за неимуществени вреди в размер на сумата от 20 000 евро, предявеният акцесорен иск за присъждане на дължима законна лихва от 4723,37 евро / 9238,11 лева - за периода от 01.07.2024 г. ( влизане в сила на оправдателната присъда за извършеното престъпление) до 04.04.2025 г. върху размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде уважен съразмерно за сумата от 1847,62 евро, като за разликата над тази сума до първоначално предявения размер от 4723,37 евро следва да се отхвърли.

По отношение на главния и акцесорен иск за присъждане на суми за ИМУЩЕСТВЕНИ ВРЕДИ, както следва: за сумата от 35020,93 евро / 68495,00 лева лева (увеличен по чл.214 ГПК на 46655,90 евро) – за причинени имуществени вреди за пропуснати ползи от неполучени трудови възнаграждения и 3067,75 евро / 6000,00 лева - за заплатен адвокатски хонорар за процесуално представителство по ВЧНД № 276/2021 г., по описа на ОС - Монтана, НОХД № 20221610200097/2022 г. по описа на РС - Берковица, ВНОХД № 681/2023 г. по описа на ОС - Враца и КНОХД № 496/2024 г. по описа на ВКС; 3235,27 евро / 6327,64 лева (увеличен по чл.214 ГПК на 8362,69 евро) - законна лихва за периода от 01.07.2024 г. ( влизане в сила на оправдателната присъда за извършеното престъпление) до 04.04.2025 г. върху размера на обезщетението за имуществени вреди и за законна лихва върху главниците, считано от датата на завеждане на исковата молба – 19.08.2025 година до окончателното изплащане на обезщетението за имуществени вреди, съдът преценява следното:

Касателно имуществената претенция за дължим и платен адвокатски хонорар, съдът счита, че несъмнено в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3, пред.1 от ЗОДОВ разходите за адвокатска защита в наказателния процес представляват имуществени вреди от незаконното наказателно преследване, които подлежат на обезщетяване /чл.4 от ЗОДОВ/. Правото на обезщетение възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда спрямо подсъдимия – настоящ ищец. В този смисъл в тежест на увредения е да установи реалното извършване във връзка с наказателното преследване на разходи за адвокатско възнаграждение. Липсата на процесуална възможност да се упражни претенция за разноски в наказателния процес и решаването на този въпрос едва в граждански процес във връзка с отговорността за вреди от незаконно наказателно преследване не рефлектира върху необходимостта от такова установяване.

От събраните доказателства по делото се установява, че в наказателното производство М. И. е бил представляван от адвокат Г. П. Г., черпещ представителна власт от: договор за правна защита и съдействие по ВЧНД № 276/ 2021 г., по описа на ОС - Монтана, НО от 04.01.2022 г.; договор за правна защита и съдействие по НОХД № 20221610200097/2022 г. по описа на РС - Берковица от 31.05.2022 г.; договор за правна защита и съдействие по ВНОХД № 681/2023 г. по описа на ОС - Враца от 21.12.2023 г. и договор за правна защита и съдействие по КНОХД № 496/2024 г. по описа на ВКС от 01.07.2024 г., с отбелязване в тях договорени четири възнаграждения в размер на по 1500 лева всяко едно от тях – общо 6000 лева, видно от които същите суми са изплатени изцяло и в брой от ищеца И. на упълномощения от него адвокат при сключване на договорите.

Посочените и заплатени суми са в минимален размер, съгласно чл.13, ал.1, т.3 НВАР, като отговарят адекватно и съразмерно на оказаното правно съдействие и положен квалифициран труд по обем и качество, с оглед средната фактическа и правна сложност на казусите и тяхната голяма продължителност във времето.

Горното обуславя предявения иск за репариране на имуществени вреди под формата на сторени разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство да бъде уважен изцяло за общата сума от 3067,75 евро / 6000,00 лева.

Върху размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди, се дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва от датата на увредата – от момента на влизане в сила на акт с който е оправдан подсъдимия – а именно от 01.07.2024 г., от този момент държавните органи изпадат в забава, дължат лихва върху размера на присъденото обезщетение, до окончателното й изплащане.

Относно иска за причинени имуществени вреди за пропуснати ползи от неполучени трудови възнаграждения, съдът следва да подчертае, че от ищеца с исковата молба са претендирани само такива за неполучени трудови възнаграждения за процесния период, но не и за допълнителни обезщетения, увеличение, награди и др., описани и изчислени от вещото лице, тъй като същите представляват притезания по непредявен иск и не следва да бъдат предмет на преценка от настоящия съд.

Наред с горното обаче, съдът за да извърши решаваща преценка за основателността на иска за неполучени и дължими трудови възнаграждения за периода месец септември 2020 г. до месец юни 2024 г., вкл., следва да съобрази следното:

Несъмнено в хипотезата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, на обезщетение подлежат и причинените имуществени вреди, в резултат от незаконно проведеното и санкционирано от съда наказателно преследване, които подлежат на репариране (арг.от чл.4 ЗОДОВ). Правото на обезщетение възниква от момента на влизане в сила на прекратяването на наказателното производство поради това, че деянието не е извършено от лицето, не съставлява престъпление или то е оправдано - за действително претърпени вреди. В този смисъл в тежест на увредения е да установи реалното им настъпване в неговия патримониум.

Предявеният иск е за възстановяване на имуществени вреди, причинени и настъпили под формата на пропуснати ползи от нереализиран, сигурен доход в размер на еврова/левова равностойност неполучените заплати, които би взимал ищеца, ако не беше уволнен от работа, поради повдигнатото му обвинение от прокуратурата по общия ред, за процесния период, очертан и посочен в исковата молба.

В съдебната теория и практика е дефинирано и прието, че разликата между загубата и пропуснатата полза се състои в това, че загубата реално е намалила имуществото на ощетеното лице към момента на увреждането,

докато при пропуснатата полза е осуетено неговото увеличение на имуществото, което би настъпило, ако не е бил извършен деликтът, като на обезщетяване подлежи чистия доход– печалбата.

Пропуснатата полза, като понятие на обезщетителното право, се отнася не до увреждане или отнемане на едно вече съществуващо имущество, а до осуетяване за пострадалия на бъдещия му шанс да получава доход и отнемане на възможността да може да увеличава занапред своето имущество.

В т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 година, постановено по т.д. № 3/2004 г., на ОСГК на ВКС е прието, че обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. В решение № 54/13.06.2017 г., по гр. д № 2755/2016 г., на ВКС, 3 г.о. е прието, че пропуснатата полза също подлежи на обезщетяване при това условие, като приход за имуществото на пострадалия, който не се е осъществил заради непозволеното увреждане. Приходът не трябва да е случайна, а закономерна последица от установените по делото обстоятелства, да е обективно, а не само субективно очакван като увеличение на имуществото и получаването му при нормални обстоятелства да е било осуетено от незаконните действия на органите по чл. 2 ЗОДОВ. Това означава осъществяването на прихода да е реално и сигурно (решение № 156/29.11.2010 г. по т.д. № 142/2010 г., на ВКС; Решение № 343 от 10.12.2014 г. на ВКС, по гр.д.№1610/2014г., 4-то г.о.; Решение № 192 от 21.12.2018 г., на ВКС по гр.д. №4457/2017г., трето г.о.; Решение № 53 от 05.05.2020 г., на ВКС по гр.д. №2747/2019г., четвърто г.о.), като свързано с конкретните обстоятелства. Пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение.

Възможността за увеличение на имуществото на увреденото лице обаче не е достатъчна, за да се приеме наличие на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана или не подлежи на доказване. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение за пропусната полза трябва да се докаже възможността за сигурно, а не хипотетично, вероятно и предполагаемо увеличаване на имуществото на увреденото лице, съгл. тълк. решение № 3/2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС“, обосновано и доразвито в тълкувателно решение № 3/2021, постановено по тълк.дело № 3/2021 година на 13.01.2023 година от ОСГТК на ВКС.

„Пропуснатата полза, като вид имуществена вреда, е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. Както при договорната, така и при деликтната отговорност в закона няма презумпция по силата, на която пропуснатата полза да се предполага за настъпила. Поради това доказването й в двата случая следва да е еднакво“, приема мнозинството от върховните съдии.

В случая обаче съдът счита за основателни възраженията на прокуратурата, че в конкретния случай липсва пряка причинноследствена връзка между повдигнатото на ищеца обвинение и твърдените от него имуществени вреди.

От материалите по делото е видно, че от работодателя на ищеца било проведено дисциплинарно производство, отделно от наказателното, образувано със заповед peг. №. 3282з-3255/31.10.2019 г., приключило с обобщена справка peг. № 4522р-6151/21.07.2020 г. и становище peг. № 4522р 6375/27.07.2020 г., на дисциплинарно разследващия орган, за това, че за времето до 29.10.2019 г. младши инспектор М. С. И. - старши полицай (водач на патрулен автомобил) в група „Охрана на държавната граница“ от ГПУ - Козлодуй при РДГП - Русе е извършил тежко нарушение на служебната дисциплина, изразяващо се в това, че е придобил и е държал огнестрелно оръжие - пушка, марка „ИЖ-27“. 12 калибър, без идентификационен номер, и без да има разрешение по Закон за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия.

Деянията на младши инспектор И. са станали известни на широк кръг лица отдел при Окръжна прокуратура - Монтана и широката общественост чрез средствата за масова информация (публикувани статии със заглавия “Арестуваха граничен полицай от Оряхово с незаконно оръжие, разследват го“ на страницата на информационна агенция “Bulnews.Bg” от 08.11.2019 г.), с което е уронен престижа на МВР.

Извършеното от служителя е било преценено като тежко нарушение на служебната дисциплина, изразяващо се във виновно неизпълнение на правилата за поведение на държавните служители в МВР от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР, утвърден със заповед peг. № 8I2I3 348/25.07.2014 г., на Министъра на вътрешните работи.

С оглед на всичко изложено и оценка на дисциплинарния орган от събраните доказателства, тежестта на нарушението и настъпилите от него последици, обстоятелствата, при които е извършено, формата на вината и цялостното поведение на държавния служител по време на службата (кадрова справка peг. № 5401р-( 1650/17.07.2020 г.), обяснение peг. № 4522р- 10125/08.11.2019г„ дадено в хода на дисциплинарното производство, прието писмено му възражение peг. № 4522р-6266/24.07.2020 г. от И., дадено след запознаването му с обобщена справка с peг. № 4522р-6151/21.07.2020 г„ на основание чл. 194, ал. 2, т. 4, чл. 197, ал. 1, т, 6, във връзка с чл. 203. ал. 1, т. 13, чл. 204, т. 3 и чл. 226, ал. 1, т. 8 от Закона за Министерството на вътрешните работи, на 24.08.2020 г. директорът на ГДГП-МВР му наложил дисциплинарно наказание „уволнение“ със Заповед рег. № 3282з- 2243/24.08.2020 г., по описа на ГДГП-МВР, изменена със Заповед рег. № 3282з-2283/27.08.2020 г. и връчена му на 31.08.2020 г.

Независимо че И. обжалвал така наложеното му наказание, то било потвърдено с Решение № 408/27.11.2020 г. по адм.д. № 438/2020 г. по описа на АС – Враца, а след обжалване на последното - и с Решение № 3714/22.03.2021 г. по адм.д. № 1232/2021 г. на ВАС, влязло в сила на същата дата.

След постановяване на окончателната оправдателна присъда по наказателното производство от общ характер, И. инициирал отмяна на влязлото в сила Решение № 3714/22.03.2021 г. по адм.д. № 1232/2021 г. по описа на ВАС, с което било потвърдено Решение № 408/27.11.2020 г. по адм.д. № 438/2020 г. на АС – Враца, като поискал ВАС да отправи преюдициално искане до СЕС. Това искане било оставено без уважение, а искането за отмяна на влязлото в сила Решение № 3714/22.03.2021 г. по адм.д. № 1232/2021 г. по описа на ВАС – за недопустимо.

Цитираните по- горе разпоредби на ЗМВР не са предвиждали задължително отстраняване на служителя от длъжност и налагане на дисциплинарно наказание, поради привличането му от прокуратурата като обвиняем за извършено престъпление.

Това не се извежда и презумира и от съдържанието на цитираните по - горе заповеди на дисциплинарния и наказващ орган, от които да се обоснове извод, че ищецът е бил уволнен заради образуваното срещу него наказателно производство и повдигнатите му обвинения.

Действително наличието на наказателно производство е факт, който е бил налице при издаването на заповедите, и е посочен в тях наред с другите обстоятелства, но не това е било основанието за ангажиране на дисциплинарната отговорност на ищеца, а действията му по неправомерно регистриране на МПС, които са станали обществено достояние и с които е уронил престижа на МВР и е нарушил правилата на Етичния кодекс.

Действително действията на ищеца са били квалифицирани от прокуратурата и като престъпление, за което успоредно се е провеждало и наказателно производство, но при издаването на заповедта за уволнението на М. И., директорът на ГДГП-МВР не е нарушавал презумпцията за невиновност на ищеца, в качеството му на обвиняем и не е приемал за доказани деянията, за които са му били повдигнати обвинения в наказателното производство.

Напротив, той е провел собствено разследване на фактите в съответствие с предвидената в ЗМВР дисциплинарна процедура и след приключването й, при условията на оперативна самостоятелност е преценил събраните доказателства и е взел решение за налагане на дисциплинарно наказание уволнение.

Наред с горните съображения, за процесния исков период ищецът не е бил задържан в арест, затворническо общежитие или в друго място за лишаване от свобода, а е разполагал доброволно, осъзнато и в пълен обем с конституционно признатото му право да се придвижва свободно и да упражнява труд, поради което евентуалното запазване на трудово - правната връзка с работодателя за целия период от време и гарантиране на изплащането на месечното му трудово възнаграждение и допълнителни обезщетения и бонуси в претендираните искови размери не е безусловно, неизменно и несъмнено, а представлява вероятна възможност, лишена от сигурност.

Ето защо ищецът не е провел успешно пълно и главно доказване, че имуществения му патримониум би се увеличил чрез реализирането на тези доходи от труд, положен на тази длъжност в системата на МВР.

Съдът приема, че с оглед на събраните доказателства по казуса липсва пряка причинно – следствена връзка между воденото срещу ищеца наказателно производство и прекратяването на служебното му

правоотношение, респ. пропуснатите от него ползи от неполучено трудово възнаграждение, допълнителни възнаграждения, обезщетения и бонуси.

Не са налице основанията на чл.4, ал.1 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на държавата, чрез нейния процесуален субституент - Прокуратурата на Република България за обезщетяване на претендираните от ищеца пропуснати ползи, тъй като същите не са пряка и непосредствена последица от повдигнатото му обвинение. За претърпените от ищеца имуществени вреди от неполучени трудови възнаграждения в резултат на незаконното прекратяване на служебното му правоотношение следва да отговаря работодателят му МВР на РБ, при условията на чл.237, ал.1 от ЗМВР, а не настоящия ответник – Прокуратурата на РБ.

В подкрепа на горното се явява и константната съдебна практика на ВКС по сходни казуси, обективирана в трактовките на Решение № 45 от 07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2019 г., трето г.о. и Решение № 762 от 19.12.2024 г. на ВКС, 4 г.о., постановено по гр.д.№ 856/2024 година.

Всичко изложено дотук налага отхвърляне на главния иск за заплащане на сумата от 35020,93 евро / 68495,00 лева (увеличен по чл.214 ГПК на 46655,90 евро) – за причинени имуществени вреди за пропуснати ползи от неполучени трудови възнаграждения и на обусловения акцесорен – за заплащане на сумата от 3235,27 евро / 6327,64 лева (увеличен по чл.214 ГПК на 8362,69 евро) - законна лихва за периода от 01.07.2024 г. ( влизане в сила на оправдателната присъда за извършеното престъпление) до 04.04.2025 г. върху размера на обезщетението за имуществени вреди и от датата на завеждане на иска пред съда – 19.08.2025 година до окончателното изплащане на сумата по главницата.

ПО РАЗНОСКИТЕ :

Съгласно разпоредбата на чл.10, ал.3 от ЗОДОВ и с оглед частичното уважаване на исковата претенция съдът следва да осъди ответника да заплати на ищеца М. И. сторените по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете в общ размер на сумата от 01,12 евро (от общо и първоначално внесена сума в размер на 05,11 евро / 10,00 лева – за платена държавна такса) без представен списък за разноски по чл.80 от ГПК.

Съгласно чл. 38, ал.2 от ЗА адвокатът има право на адвокатско възнаграждение за оказана от него безплатна правна помощ и съдействие в случаите на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, като възнаграждението е поискано надлежно и своевременно, и се определя от съда, като е дължимо в размер, не по-нисък от предвидения минимален размер в НВАР.

В настоящия случай ищецът е представляван по делото от адвокат Г. П. Г. от САК, съгл. договор за правна защита и съдействие от 09.07.2024 година, в който е отбелязано, че договорената правна помощ се осъществява безплатно при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.

С оглед материалния интерес по уважения размер на иска за обезвреда за причинени неимуществени и имуществени вреди и на основание чл.7, ал.2, т. 5 от НВАР, минималният размер на дължимото се адвокатско

възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете за присъждане на неимуществени и имуществени вреди се равнява на сумата от 2325,57 евро / 4548,41 лева (2650 лв. + 1898,41 лв.), която съответства на фактическата и правна сложност на казуса и активното участие на адвоката на ищеца в процеса, поради което ответникът следва да бъде осъден да ги заплати на процесуалния представител на ищеца, а на ищеца и сумата от 01,12 евро – дължима част от платените 05,11 евро / 10,00 лева – държавна такса, съразмерно с уважените искови претенции .

Съдът следва да отбележи, че при липса на представен списък за разноски по чл.80 ГПК, както в случая, ищецът не разполага с право да иска тяхното изменение или допълване по реда на чл.248 ГПК, по аргумент от т.9 от Тълкувателно решение № 6 / 2012 г., на ОСГТК на ВКС.

Воден от горното, СЪДЪТ