Решение № 700 от 4.2.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 6997/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК. С решение от 03.05.2022г., постановено по гр.д. № 12720/2021г. на СРС, ГО, 73 състав, са уважени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД срещу С. Д. В. обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 от ЗЕ за установяване съществуването на следните вземавия: за сумата от 76, 87 лева– стойност на доставена топлинна енергия в периода от м.05.2016г. до м.04.2018г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. “••••, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане и за сумата от 31, 03 лева – стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.06.2016г. до м.04.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 43382/2019г. по описа на СРС, ГО, 73 състав. Със същото решение са отхвърлени предявените искове, както следва: иска за главница за топлинна енергия – за разликата над сумата от 76, 87 лева до пълнения предявен размер от 97, 94 лева и изцяло исковете по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на вземане за сумата от 26, 10 лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия и за сумата от 6, 18 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение. Срещу решението, в частта, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника С. Д. В.. В същата са изложени съображения за нищожност и недопустимост на решението в обжалваните му части по доводи за нарушаване на правилото за случайно разпределение на делото, установено в нормата на чл. 9 от ЗСВ. Конкретно се твърди, че в случая е извършено ръчно разпределение на делото и то от лице, за което няма данни да е натоварено с тази функция. Излага подробни съображения, че Правилника за администрацията в съдилищата, както и вътрешно-служебните актове на председателя на съда, не могат да дерогират нормата на чл. 9 от ЗСВ, която има императивен характер. В условията на евентуалност са релевирани оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Излага, че предявената претенция е недоказана, тъй като по делото не е установено твърдяното от ищеца, че ответникът е потребител на топлинна енергия за процесния имот. В тази връзка поддържа, че не са представени доказателства за титулярство в правото на собственост върху топлоснабдения имот, както и липсват данни между страните да е сключен писмен договор за продажба на топлинна енергия въз основа на молба-декларация от страна на ответника или въз основа на друго писмено волеизявление. Във въззивната жалба се поддържа релевираното в първоинстанционното производство възражение, че претендираните в настоящото производство вземания са били погасени от ответника чрез плащане преди образуване на делото. С оглед изложеното е направено искане за прогласяване на обжалваното решение за нищожно като постановено от незаконен състав и в нарушение на правилото по чл. 9 от ЗСВ, а в условията на евентуалност – за отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост. Насрещната страна “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага становище, че обжалваното решение е правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материалноправни норми, поради което е направено искане същото да бъде потвърдено. Третото лице-помагач не изразява становище. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По релевираните във въззивната жалба оплаквания за нищожност на същото намира следното: Неоснователни са релевираните от въззивника доводи за нищожност на съдебния акт като постановен от незаконен състав и в нарушение на императивното правило на чл. 9 от ЗСВ. Съгласно посочената разпоредба разпределението на делата и преписките в органите на съдебната власт се извършва на принципа на случайния подбор чрез равномерно електронно разпределение съобразно поредността на постъпването им при спазване изискванията на чл. 360б. В случая пред първоинстанционния съд е образувано дело по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове за установяване съществуването на оспорените от длъжника вземания, предмет на издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Действително, първоинстанционното исково производство е разпределено при използване на опцията “ръчно разпределение” и за съдия-докладчик е определен съдията, който се е произнесъл по подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение. Като причина за ръчното разпределение в протокола е посочено “съгласно т. 13 б. “а” от Правилата за разпределение на дела в СРС, приети на ОС на 01.11.2016г.”. Настоящият съдебен състав счита, че не е налице твърдяното нарушение на чл. 9 ЗСВ и чл. 4.1.2, б. "в" от Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и специализираните съдилища, тъй като съгласно чл. 86, ал. 6 ПАС при предявяване на иск за установяване на вземане по чл. 422 ГПК административният ръководител може да разпореди делото да бъде разпределено на съдията, издал заповедта за изпълнение срещу ответника, в случай че заповедното производство е било разгледано в същия съд, както е в случая. Предвиденото в чл. 86, ал. 6 ПАС изхожда от разбирането, че в този случай не е налице нарушение на принципа за случайно разпределение, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение е разпределено в съответствие с този принцип, като се има предвид връзката между заповедното и исковото производство по чл. 422, ал. 1 ГПК. Независимо от това, и дори такова нарушение да беше налице, както е разяснено с решение № 202 от 07.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г., ІV ГО на ВКС, ако конституирането на съдебния състав по конкретното дело в първа инстанция е в нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, постановеното от него решение, когато подлежи на въззивно обжалване, е постановено в нарушение на процесуалните правила, и само ако поради това е постановен и крайният незаконен резултат, е неправилен съдебен акт /допуснатото процесуално нарушение само тогава се явява съществено/. Това следва от правомощията на въззивния съд, който сам се произнася по материалноправния спор и прави свои изводи по фактите и правото. Сезиран с жалба, въззивният съд не разполага с възможността да обяви решението за нищожно или да го обезсили само поради установено нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ. Само когато във въззивната жалба има искане за поправяне на допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения, вкл. посочване на нови факти и доказателства и събиране на нови доказателства, при твърдение, че първоинстанционният съдия е определен по делото като докладчик в нарушение на ЗСВ, въззивният съд е длъжен да провери твърдението за нарушение на правилата за случайно разпределение на делата в конкретния случай, за да може да се произнесе по исканията за поправяне на процесуалните нарушения, довели до неправилност на обжалваното решение. В случая релевираното във въззивната жалба доказателствено искане не е обосновано с доводите за нарушение на чл. 9 от ЗСВ, а е заявено с оглед оплаквания за необоснованост на постановеното решение. По правилността на обжаваното решение: Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК. Ищецът твърди, че между него и ответника е възникнало облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия въз основа на презюмиран договор по чл. 150 от ЗЕ в качеството му на собственик на недвижим имот, находящ се в сграда в режим на етажна собственост. Претендира се вземане за стойността на доставената топлинна енергия и съответното обезщетение за забава, както и за цена на предоставената услуга дялово разпределение и мораторна лихва върху същото вземане. Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането. Във въззивната жалба са наведени възражения за неоснователност на предявените искове поради недоказаност, че между страните съществува облигационно правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия. Оспорва се ответникът да е собственик на топлоснабдения имот, както и да е обективирал в писмена форма волеизявление, имащо характер на съгласие за сключването на договор за продажба на топлинна енергия за процесния имот. Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ императивно установява кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран /сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия /изричен или презюмиран/. В конкретния случай ищцовото дружество претендира ангажиране на имуществената отговорност на ответника при заявени фактически твърдения за титулярство в правото на собственост върху топлоснабдения имот. Това твърдение, поставено в основанието на предявения иск, не е било оспорено от ответника в срока за отговор на исковата молба. Наведеното за първи път във въззивната жалба оспорване е преклудирано по аргумент от нормата на чл. 133, вр. чл. 131 ал. 2, т. 5 от ГПК, поради което не следва да се разглеждане от въззивния съд. С изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. Това означава, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпи и всички свои правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи възражения срещу иска. По тези съображения съдът приема за установено, че между страните по делото са възникнали облигационни правоотношения по презюмиран договор за продажба на топлинна енергия на основание чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Така придобитото качество на битов клиент на топлинна енергия законът не ограничава със срок и не го поставя под условие, в зависимост от фактическото ползване на топлоснабдения имот. Изгубването на това качество настъпва при посочените по-горе законоустановени факти, прекратяващи облигационните отношения между страните, каквито в процесната хипотеза не са установени. С оглед изложеното се налага извод, че е установено принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните за процесния период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на топлинна енергия, по който “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД е доставял топлинна енергия, а ответницата С. В. дължи заплащане на стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Безспорно е на етапа на въззивното производство, че: процесният имот е бил топлофициран; че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, както и относно стойността на доставената топлинна енергия за исковия период. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на релевираното възражение за недължимост на процесното вземане поради пълното му погасяване чрез извършеното извънсъдебно плащане преди образуване на заповедното, респективно на исковото производство. За установяване на това възражение във въззивното производство е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, което не е оспорено от въззиваемата страна и преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да се кредитира като пълно и обосновано. От същото се установява, че стойността на потребената топлинна енергия за процесния имот и за исковия период с включени изравнителни сметки е в размер на 448, 40 лева. Ответницата е платила преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 26.07.2019г. сума в общ размер на 433, 70 лева, като плащанията са били извършени в периода от 31.01.2017г. до 01.08.2018г. От така постъпилата сума ищцовото дружество е осчетоводило като плащания за процесния период сума в размер на 228, 50 лева, а сумата от 68, 49 лева не е осчетоводена като платена. С част от сумата от 433, 70 лева – конкретно със сумата от 136, 71 лева, кредиторът “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД е осчетоводил задължения извън процесния период. Вещото лице е направило извод, че след отчитане на плащанията от 433, 70 лева, непогасеният остатък за топлинна енергия възлиза на 14, 70 лева /448, 40 лева – 433, 70 лева/. От представените в първоинстанционното производство платежни документи /които не са оспорени от ищеца/ е видно, че във всички е посочено конкретното основание за плащане – индивидуализиран е абонатният номер, както и конкретните месечни задължения, за които се отнасят. Всички плащания се отнасят до вземания за процесния имот и за исковия период, при заявен от длъжника избор кое от задълженията си към кредитора погасява. При това положение се налага извод, че извършеното от “ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД счетоводно отнасяне на част от платената сума за погасяване на задължения извън исковия период, е неправилно и не следва да се съобразява от съда. С оглед изложеното не следва да се кредитира заключението на комплексната съдебно-техническа и счетоводна експертиза, приета в първоинстанционното производство, в частта, в която не е зачетен погасителният ефект на извършеното извънсъдебно плащане за целия размер на платената сума от 433, 70 лева, а само на част от нея в размер на 362, 16 лева. С оглед изложеното се налага извод, че предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ е основателен до размер на сумата от 14, 70 лева. По отношение на претенцията за вземанията, представляващи стойност на услугата дялово разпределение: Между страните по делото на етапа на въззивното производство не е спорно обстоятелството, че услугата дялово разпределение е била предоставена от третото лице-помагач през исковия период; че дължимото от потребителя възнаграждение е в претендирания от ищеца размер, както и че активно легитимиран в качеството му на кредитор за това вземане е топлопреносното предприятие. Неоснователни са релевираните от въззивника възражения за погасяване на вземането чрез плащане. Видно от заключението на приетата във въззивното производство съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като пълно и обосновано, размерът на дължимата сума за такси за дялово разпределение за процесния период е в размер на 31, 03 лева, която не е била заплатена от потребителя. Всички извършени от него плащания в общ размер на 433, 70 лева са погасили задълженията му за потребената топлинна енергия. По тези съображения се налага извод, че предявеният иск е основателен, а първоинстанционното решение в тази част следва да се потвърди. По отношение на разноските: С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на въззивницата следва да се присъдят сторените по делото разноски за държавна такса съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от 28, 81 лева за държавна такса. В полза на адвокат Б. Й. – процесуален представител на въззивника следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА във връзка с осъщественото процесуално представителство и защита, съразмерно на уважената част от същата. При съобразяване на ниската фактическа и правна сложност на спора, ниския материален интерес и обема на предоставената защита, се налага извод, че общият размер на адвокатското възнаграждение следва да се определи на 300 лева. Съразмерно на уважената част от въззивната част на адв. Й. следва да се присъди сумата от 173 лева. В полза на въззиваемата страна следва да се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба, което определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, възлиза на сумата от 50 лева. Според нормата на чл. 78, ал. 6 от ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството /какъвто е настоящият случай – въззивницата е освободена от заплащане на разноски за възнаграждение за вещо лице в размер на 250 лева/, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски, като съответните суми се присъждат в полза на съда. Поради това въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати в полза на СГС сумата от 144 лева за възнаграждение за вещо лице. Неоснователно е искането на въззивника за присъждане на съдебни разноски по компенсация. Титуляр на вземането за адвокатско възнаграждение във възззивната инстанция е процесуалният представител на страната /при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗА/, а не въззивницата, т.е. не е налице съвпадение между титулярите на вземания и задълженото лице. С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на ищеца съдебни разноски за исковото производство за сумата над 276, 51 лева и за сумата над 21, 27 лева – разноски в заповедното производство. В полза на ответницата следва да се присъдят допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер на сумата от още 231, 23 лева. С оглед цената на всеки един от предявените искове и предвид ограничението по чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд