Решение № 281 от 1.6.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 531/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 665 от 29.03.2018 г. по т.д. № 4200/ 2011 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ - 9 състав са отхвърлени като неоснователни :

исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 2 от ЗЗД, предявени от Л. Т. П. от гр. София против „Лапис“ ЕООД - гр. София и М. Й. С. за прогласяване на нищожността на договор за прехвърляне недвижим имот от 2.03.2006 г., сключен с нотариален акт № 27, том I, рег. № 843, вх. № 26/ 2006 г., с който „Лапис“ ЕООД продало на М. Й. С. недвижим имот, представляващ първи етаж от двуетажна сграда - битов комбинат, в •••, със застроена площ от 380.45 кв.м., състоящ се от кафе със склад, санитарен възел и сепаре, магазин за хранителни стоки и склад, офис, санитарен възел и хладилно помещение, рибен магазин, помещение за трафопост, компютърна зала със санитарен възел и офис на първо и второ ниво и избено складово помещение в сутеренен етаж, кота - 1.44, с площ от 65 кв.м.; иска с правно основание чл. 125, ал. 3, във връзка с чл. 127 от ТЗ, предявен от Л. Т. П. от гр. София против „Лапис“ ЕООД - гр. София за сумата 30 000 лева, като част от общо дължимата

сума от 90 000 лева, представляваща право на вземане за дружествен дял, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане , и във връзка с чл. 133 от ТЗ, предявен от Л. Т. П. от гр. София против „Лапис“ ЕООД - гр. София за сумата 31 000 лева, представляваща право на вземане на съответната част от печалбата за 2005 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане ;

производството по делото е прекратено, като процесуално недопустимо:

по отношение на иска с правно основание чл. 125, ал. 3, във връзка с чл. 127 от ТЗ, предявен от Л. Т. П. от гр. София против Е. Г. И. от гр. София за сумата 30 000 лева, като част от общо дължимата сума от 90 000 лева, представляваща право на вземане за дружествен дял, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане ;

по отношение на иска с правно основание чл. 133 от ТЗ, предявен от Л. Т. П. от гр. София против Е. Г. И. от гр. София за сумата 31 000 лева, представляваща право на вземане на съответната част от печалбата за 2005 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от Л. Т. П. от гр. София с оплаквания, че е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано.

Доклада по чл. 146, ал. 1 от ГПК бил непълен и неточен, а указанията към страните не кореспондирали с мотивите на решението.

Съдът разглеждал доказателствата едностранно и в полза на ответниците по делото, а погрешната им интерпретация и оценка довела до постановяването на необоснован съдебен акт.

Искът с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД бил отхвърлен с привеждането на теоретично изготвени мотиви, без да били обсъдени конкретните доказателства. Липсата на тълкуване на връзката между фактите съобразно изискванията на чл. 20 от ЗЗД оставило в сянка истинските цели на договора за продажба. Постигането на предварително набелязаните цели - изваждането на имота от капитала на дружеството и трансформирането на дружествената собственост в лична, било реализирано със сключването на процесния нищожен договор.

Освен това били събрани достатъчно доказателства и за обявяването на нищожността на договора поради накърняването на добрите нрави, с оглед безспорно установения факт, че продажбата е била извършена срещу изключително ниската цена от 150 000 лева - два пъти по-ниска от данъчната оценка, обявена в нотариалния акт.

По делото се установили и достатъчно данни, за да се приеме, че сделката е привидна, тъй като било възможно договора за продажба, по който не било доказано цената да е била изплатена, на практика да прикрива договор за дарение между ответницата Е. И. и ответника М. С..

Молбата е решението да бъде отменено като неправилно и исковите претенции да бъдат уважени.

Ответникът по въззивната жалба М. Й. С. от гр. София в писмения отговор я оспорва като неоснователна по следните съображения.

Жалбоподателят не възразил срещу доклада на съда, което означавало, че страните са били ориентирани правилно при упражняването на процесуалните им права.

Ищецът не доказал наличието на твърдените основания за нищожност на договор от 2.03.2006 г. Невярно било твърдението, че било игнорирано установеното с факти „заобикаляне на закона, тъй като доказателства в тази насока не били събрани, както и твърдението, че продажбата на имота е била извършена на изключително ниска цена. Голословно било и твърдението, че се установили достатъчно данни, че е била сключена привидна сделка, която е възможно да прикрива договор за дарение между ответниците И. и С., тъй като може би престацията е нулева. Ищецът не представил доказателства в тази насока.

Молбата е решението да бъде потвърдено.

Ответникът по въззивната жалба „Лапис“ ЕООД - гр. София в писмения отговор я оспорва като неоснователна по следните съображения.

Не били налице нарушения на процесуалните правила във връзка с изготвянето на докладасъгласно изискванията на чл. 146 от ГПК.

Правилни били изводите на съда, че не са ангажирани доказателства във връзка с дейността на дружеството в периода преди и след реализиране на атакуваната продажба, за да бъде преценена обосноваността на твърдението, че със сделката е била преследвана привидно приемлива спекулативна цел, а всъщност се е целяло прекратяване на активната търговска дейност на дружеството.

Правилно съдът приел, че нееквивалентността на престациите не води автоматично до нищожност на сделката поради противоречието й с добрите нрави. Не били ангажирани доказателства, че към момента на сключването на договора ответницата Е. И., като представяващ „Лапис“ ЕООД и ответника М. С. са действали недобросъвестно с намерение да увредят представлявания.

Правилни били и изводите на съда, обосновали отхвърлянето на предявените при условията на евентуалност обективно съединени искове с правно основание чл.125, ал.1 и ал.3 от ТЗ. Молбата е решението да бъде потвърдено.

Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав съобрази следното. В исковата молба ищецът Л. Т. П. от гр. София твърдял, че по ф.д. № 12673/ 1992 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, било вписано „Лапис“ ЕООД. На 17.05.2000 г. дружеството придобило чрез замяна със Столичната община имот в гр. София, пл. № 251, застроен с двуетажна сграда (комбинат за битови услуги), който впоследствие отдавало под наем. На 8.11.2000 г. ищецът прехвърлил на Е. Г. И. 250 дружествени дяла, представляващи 50% от капитала на дружеството. На основание решението на общото събрание на съдружниците от 12.12.2000 г. бил продаден втория етаж от търговския обект. През есента на 2005 г. отношенията му с ответницата Е. И. се влошили, вследствие на което прекратил трудовия й договор. На 6.02.2006 г., без неговото знание, съдружникът Е. И. с решение на общото събрание на съдружниците го изключила като съдружник, освободила го като управител, а дружеството било преобразувано в еднолично дружество с ограничена отговорност с едноличен собственик на капитала и управител Е. И.. Решенията били отменени като незаконосъобразни с влязло в сила на 30.06.2010 г. съдебно решение. Веднага след вписването на новите обстоятелства, на 2.03.2006 г. Е. И. продала първия етаж от двуетажната сграда на М. Й. С. за сумата 120 000 лева, при данъчна оценка на имота към датата на продажбата от 221 068.50 лева, с което търговската дейност на дружеството била ликвидирана.

Купувачът М. С. бил свързано лице - личен приятел на ответницата И., с която продължително време живеели съвместно на съпружески начала - обстоятелства, които изключвали неговата добросъвестност. Двамата били съсобственици на жилищен недвижим имот, както и в обекти на търговския комплекс „Рай“ - гр.София, многократно извършвали заедно съвместни търговски сделки с голям ефект в периода от 2006 г. до 2008 г., задължавали се по съвместни ипотечни кредити.

Сделката с дружествения имот следвало да се счита за сключена с цел да бъде ликвидирано „Лапис“ ЕООД при условията на чл. 40 от ЗЗД. Последиците от сделката били резултат от уговорените от ответниците условия във вреда на дружеството, от липсата на добросъвестност и за двете страни, тъй като за 2006 г. дружеството било с обявен нулев баланс. Страните по сделката преследвали ликвидирането на правата на ищеца, поради което договора бил привиден, симулативен - прикриващ договарянето сам със себе си, извършено от ответницата Е. И.. Сделката била извършена във вреда на дружеството и кредиторите, намалявала капитала на дружеството под определения в закона минимум и накърнявала добрите нрави. Дружествения дял на ищеца към датата на формалното прекратяване на правата му на съдружник - 28.02.2006 г., бил 90 000 лева, а размера на вземането му за полагаемата му се част от печалбата за 2005 г. преди изключването му като съдружник, бил 31 000 лева.

Молбата към съда била да постанови решение, с което на основание чл.26, ал.1, пр. 1 и 2 от ЗЗД да прогласи нищожността на договор за прехвърляне на недвижим имот от 2.03.2006 г., с който „Лапис“ ЕООД, представлявано от управителя Е. Г. И., продало на ответника М. Й. С. недвижим имот, съставляващ първия етаж от двуетажна сграда - битов комбинат в •••, със застроена площ от 380.45 кв.м. за сумата от 120 000 лева. При условията на евентуалност бил предявен иск с правно основание чл.125, ап.1 и 3, във връзка с чл.127 от ТЗ и чл.133 от ТЗ, във връзка с чл.55 от ЗЗД за осъждане на ответниците „Лапис“ ЕООД и Е. Г. И. да му заплатят сумите : 30 000 лева - частичен иск, от целия размер на вземането - 90 000 лева, както и 31000 лева, представляваща право на вземане на съответна част от печалбата за 2005 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното им изплащане. В писмения отговор ответникът „Лапис“ ЕООД - гр.София оспорил иска по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД като недопустим поради липса на правен интерес, тъй като ищецът бил възстановен съдружник след успешно проведен иск по чл.74 от ТЗ и само дружеството, като страна по оспорения договор, имало правен интерес да предяви такъв иск.

Искът бил и неоснователен. Купувачът бил добросъвестно лице, което повече от пет години ползвала имота по предназаначение. Обстоятелството, че към момента на сключване на сделката ищецът е бил изключен като съдружник, а впоследствие бил възстановен, не оказвало влияние върху действителността на сделката, тъй като искът по чл.74 от ТЗ

било конститугивен и имал действие занапред. Затова и решението на общото събрание на дружеството за продажба на имота било законосъобразно, а договора - действителен. Неоснователни били твърденията, че със сключването на договора дружеството целяло да не му плати дружествения дял и полагащата му се печалба. Решението за изключването било взето през м. януари 2006 г., а договора бил сключен на 2.03.2006 г. - след изключването, поради което сделката по никакъв начин не можела да повлияе върху размера на дружествения му дял. От друга страна, към момента на завеждането на исковата молба ищецът вече бил възстановен като съдружник, а в чл. 125, ал. 3 от ТЗ уреждането на имуществените последици било регламентирно като законова последица от прекратяването на членствените правоотношения. Неоснователни били претенциите за заплащане на част от печалбата на дружеството, тъй като липсвало решение за начина на разпределението й, както и за размера й към 2005 г.

Молбата към съда била исковете да бъдат отхвърлени.

В писмения отговор ответницата Е. Г. И. от гр. София оспорила исковете като неоснователни, като изтъкнала, че в качеството си на физическо лице не е страна по иска за обявяване на нищожността на договора за прехвърляне на недвижим имот. Изтъкнала, че в исковата молба били изложени твърдения за нищожност на договора на основание чл. 40 от ЗЗД, а липсвал петитум с такова искане, което означавало, че такъв иск не е бил предявен. Посочила, че в качеството си на едноличен собственик на капитала и управител на дружеството взела решение да продаде имота и сделката била осъществена съгласно закона и търговската практика. Оспорила твърдението, че целта на сделката е била ликвидирането на дружеството.

Уреждането на имуществените последици в чл. 125, ал.3 от ТЗ било регламентирано като законова последица от прекратяването на членствените правоотношения, а видно от доказателствата по делото и от твърденията на ищеца, същият бил съдружник, поради което така предявения иск било недопустим. Неоснователна била и претенцията за заплащане на дял от печалбата за 2005 г., тъй като липсвало решение на общото събрание на съдружниците както за разпределение на печалбата, така и за нейното изплащане. Освен това тя не била пасивно легитимирана да отговаря и по този иск. Ищецът не обосновавал доводи в подкрепа на твърдението си за солидарна отговорност и от какво тя произтича. Молбата към съда била исковете да бъдат отхвърлени.

В писмения отговор ответникът М. Й. С. от гр. София оспорил иска с правно основание чл. 26, ал. 1 и 2 от ЗЗД като недопустим, поради липсата на правен интерес, тъй като ищецът не бил страна в атакуваната сделка и нямал права върху имота. Ищецът бил съдружник в „Лапис“ ЕООД на основание успешно проведения иск по чл.74 от ТЗ. Към датата на извършване на сделката той бил изключен като съдружник и всички разпоредителни сделки, извършени от името на дружеството, били валидни, тъй като решението по конститутивния иск имало действие за напред. Ищецът нямал правен интерес, тъй като при прогласяването на нищожността на разпоредителната сделка нито щял да възстанови свое нарушено право, нито да установи несъществуването на правоотношение, засягащо неговата правна сфера. Оспорил твърденията, че сделката е била извършена недобросъвестно от ответницата Е. И., която съзнавала, че с действията си умишлено уврежда търговското дружество, за да го ликвидира. Освен това продавач по договора било дружеството, а не тя в лично качество. Сделката била извършена добросъвестно, а самият той не знаел за делата на ответното дружество. Ответницата Е. И. не била страна по договора, а управител на дружеството, поради което било несъстоятелно твърдението за нищожност на сделката, защото ответницата И. и купувача са имали за цел да увредят ищеца. Фактът, че управителя на дружеството и купувача по сделката имат съсобствен недвижим имот, не водел автоматично до симулативност на сделката, нито пък накърнявал добрите нрави.

Молбата към съда била исковете да бъдат отхвърлени.

Установената от съвкупната преценка на доказателствата фактическа обстановка на спора, е следната.

От справката по партидата на ,,Лапис“ ЕООД се установява, че дружеството е било регистрирано през 1992 г., като Л. Т. П. е бил едноличен собственик на капитала и управител. С договор за прехвърляне на дружествени дялове, с нотариална заверка на подписите от 8.11.2000 г., Л. Т. П. прехвърлил на Е. Г. И. собствените си 250 дяла по 10 лева всеки, на обща стойност 2 500 лева, съставляващи 50 % от капитала на ,Лапис“ ЕООД. На 17.05.2000 г. с нотариален акт № 207, том № 7, рег. № 83504 „Лапис“ ЕООД придобило, чрез замяната на три свои недвижими имоти, имот в •••, съставляващ пл. № 251, застроен с двуетажна сграда (комбинат за битови услуги), включващ множество търговски помещения и обекти -заведения, складове, санитарни възли, сепарета, магазини за хранителни стоки и рибен магазин с хладилно помещение и офиси, с помещение за трафопост, компютърна зала, избено складово помещение.

С решение № 8 от 10.02.2006 г. по ф.д. № 12673/ 1992 г. на Софийския градски съд, фирмено отделение, по партидата на „Лапис“ ООД били вписани промени в обстоятелствата, възникнали по силата на решения на общото събрание на съдружниците от 6.02.2006 г. - изключването като съдружник на Л. Т. П. и продължаването на дейността на дружеството като ЕООД с едноличен собственик на капитала и управител Е. Г. И..

С договор за прехвърляне на недвижим имот от 2.03.2006 г., извършен с нотариален акт № 27, том 1, рег. № 843, н.д. № 26/ 2006 г. на нотариуса М. К., „Лапис“ ЕООД, представлявано от управителя Е. И., прехвърлило на М. Й. С. от гр. София недвижим имот, съставляващ първи етаж от двуетажна сграда - битов комбинат построен в •••, със застроена площ от 380.45 кв.м., състоящ се от: кафе със склад, санитарен възел и сепаре, магазин за хранителни стоки и склад, офис, санитарен възел и хладилно помещение, рибен магазин, помещение за трафопост, компютърна зала със санитарен възел и офис на първо и второ ниво и избено складово помещение в сутеренен етаж, кота Е44, за сумата 120 000 лева, при данъчна оценка на имота към датата на продажбата 221 068.50 лева.

С договор за покупко - продажба на дружествени дялове, с нотариална заверка на подписите от 15.11.2007 г., Е. Г. И. продала на В. И. Р. всичките си дружествени дялове от капитала на „Лапис“ ЕООД.

С решение от 4.09.2007 г. по ф.д. № 150/ 2006 г. на Софийския градски съд, фирмено отделение, 8 състав на основание чл. 74 от ТЗ са отменени решенията на общото събрание на съдружниците в „Лапис“ ООД от 6.02.2006 г. Решението влязло в сила на 30.06.2010 г. В производството пред въззивната инстанция са събрани нови доказателства, допуснати при условията на чл. 266, ал.3 от ГПК.

В съдебното заседание на 8.05.2019 г. е прието заключение на счетоводна експертиза, изпълнена от вещото лице Л. З., от което се установи следното.

От счетоводството на „Лапис“ ООД на експерта не били предоставени оборотна ведомост и счетоводни регистри, необходими за изготвянето на междинен баланс към 28.02.2006 г. с обяснението, че счетоводната програма, на която е било водено счетоводството през 2006 г. е била сменена и данните по нея били технически недостъпни.

През периода от 1.01.2005 г. до 31.12.2008 г. оборота на „Лапис“ ООД, отразен като приходи от продажбите, без включен ДДС, в Отчета за приходи и разходи по години бил, както следва :

1.За финансовата 2005 г. - приходи в размер на 58 000 лева, в това число : от продажба на материали- 25 000 лева , от продажба на услуги - 33 000 лева ;

2. За финансовата 2006 г. - приходи в размер на 125 000 лева, в това число : от продажба на стоки - 4 000 лева , от услуги - 21 000 лева , от дълготрайни материални и нематериални активи - 100 000 лева ;

3.За финансовата 2007 г. - приходи в размер на 16 000 лева от услуги.

4.За финансовата 2008 г. - приходи в размер на 14 000 лева от услуги.

В годишните финансови отчети на „Лапис“ ООД през периода от 1.01.2005 г. до 31.12.2008 г. бил отчетен следният финансов резултат по години : за 2005 г. - загуба в размер на 21 000 лева ; за 2006 г. - печалба в размер на 12 000 лева ; за 2007 г. - печалба в размер на 2 000 лева ; за 2008г. - печалба в размер на 9 000 лева.

От счетоводството на „Лапис“ ООД не бил предоставен документ за извършено плащане на 2.03.2006 г. на цената за продадения недвижим имот.

Относно извършването на плащане по сметката на ПАМДТ и Столична община на предвидения данък във връзка със сделката от 2.03.2006 г. в писмо от 10.04.2019 г. на Дирекция „Общински приходи“, отдел „ОП - Подуяне“ на Столична община било посочено, че на 6.03.2006г. е постъпила сума за извършено плащане на данък при придобиване на имущества по възмезден начин в размер на 4 421.38 лева от „Лапис“ ЕООД. Относно наличието на документ за платен данък добавена стойност по сделката от 2.03.2006 г., според писмо с изх. № 1510-00-347/ 2/ 10.04.2019 г. на ТД на НАП, София „Младост“, в досието на „Лапис“ ООД в информационната система и архив не се съхранявали документи, които да удостоверяват извършено плащане на 2.03.2006 г. във връзка с продажбата на недвижим имот на Лапис“ ООД.

От счетоводството на „Лапис“ ООД не били предоставени счетоводни регистри и документи за извършено плащане на цената за продадения на 2.03.2006 г. недвижим имот, за да може да се установи дали във финансовия отчет на „Лапис“ ООД за 2006 г. в капитала на дружеството е постъпила и отчетена реално сумата 120 000 лева.

В Отчета за приходите и разходите за 2006 г. били отчетени приходи от продажби на дълготрайни материални и нематериални активи в размер на 100 000 лева, без включен ДДС. В Отчета за паричните потоци за 2006г. били посочени приходи от парични потоци, свързани с дълготрайни активи в размер на 137 000 лева, с включен ДДС. В Справката за дълготрайните активи към 31.12.2006 г., в показател „Сгради и конструкции“ било посочено, че са продадени активи с първоначална стойност 93 000 лева, начислена амортизация в размер на 22 000 лева. Балансовата стойност била 71 000 лева. Предвид несъответствията между Отчета за приходите и разходите за 2006 г., Отчета за паричните потоци за 2006 г. и Справката за дълготрайните активи към 31.12.2006 г., без наличието на хронологични и аналитични счетоводни регистри на сметка „Сгради“ и на сметката, отчитаща приходите от продажби на дълготрайни активи, не можело да се установи отразяването в посочените отчети на парични приходи в размер на сумата 120 000 лева, която се твърди, че е била платена за продадения на 2.03.2006 г. недвижим имот. В същото съдебно заседание е прието заключение на оценителна експертиза, изпълнена от вещото лице Ж. Г., според което пазарната стойност на недвижимия имот към 2.03.2006 г. е била 244 830 лева, а към 30.04.2019 г. - 354 310 лева.

В изпълнение на правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият състав на въззивната инстанция преценява въззивната жалба като процесуално допустима - подадена е в установения в закона срок от страна по делото, която има интерес и право на обжалване на валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на въззивен контрол.

След обсъждането на установените от доказателствата факти и доводите на страните, по отношение на основателността й приема следното.

В условията на обективно съединяване са предявени главни искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 и предл. 2 от ЗЗД срещу ответниците „Лапис“ ЕООД и М. Й. С. и евентуален иск с правно основание чл. 125, ал.3 от ТЗ срещу ответника „Лапис“ ЕООД, с който се претендира присъждането на основание чл. 127 от ТЗ на сумата 30 000 лева - част от пълния размер на иска, който е 90 000 лева, представляваща припадащия се на ищеца дял от имуществото на дружеството, определен съобразно дела му в капитала, и на основание чл. 133 от ТЗ сумата 31 000 лева, представляваща съответстваща на дела на ищеца част от печалбата на предприятието за 2005 г.

По отношение на претенциите по установителния иск възражението на ответника М. Й. С. за недопустимост поради липса на правен интерес следва да бъде преценявано като неоснователно. То е основано на влязлото в сила на 9.10.2020 г. решение № 526 от 15.03.2017 г. по т.д. № 7280/ 2013 г. на Софийския градски съд, търговско отделение, VІ- 11 състав, с което на основание чл. 135, ал.1 от ЗЗД е обявен за недействителен по отношение на Л. Т. П. договор за прехвърляне на недвижим имот от 2.03.2006 г., извършен с нотариален акт № 27, том 1, рег. № 843, н.д. № 26/ 2006 г. на нотариуса М. К., с който „Лапис“ ЕООД, представлявано от управителя Е. И., прехвърлило на М. Й. С. от гр. София недвижим имот, съставляващ първи етаж от двуетажна сграда - битов комбинат построен в •••, със застроена площ от 380.45 кв.м. - предмет на настоящия правен спор. Принципно положение, възприето в доктрината и съдебната практика е, че нищожността е по-тежък порок от относителната недействителност. Правният интерес на кредитора от предявяването на иск по чл. 26 от ЗЗД за обявяване на нищожност на продажбата, въпреки че сделката вече е обявена за относително недействителна по отношение на него с влязло в сила решение по чл. 135 от ЗЗД, е обоснован от различния обем права и правни последици, които двете форми на недействителност предоставят. По отношение на правните последици при относителната недействителност сделката остава валидна между длъжника и третото лице купувач - купувачът продължава да се води собственик на имота, но кредиторът има право да насочи принудително изпълнение върху него, сякаш имотът е в патримониума на длъжника. Нищожността има абсолютно действие - спрямо всички, и с прогласяването й се приема, че сделката никога не е породила правно действие - имотът се връща в патримониума на длъжника за абсолютно всички негови кредитори, а не само за този, който е водил иска. В този случай отпада самото правно основание третото лице да се легитимира като собственик и това елиминира рисковете от последващи разпореждания с имота от страна на купувача към трети добросъвестни лица. Различно е и проявлението в изпълнителния процес - при относителната недействителност третото лице може да

упражнява определени права на защита в изпълнителното производство (да иска спиране на производството, да обжалва действията на съдебния изпълнител), при нищожност третото лице изобщо няма права върху имота, което улеснява и ускорява принудителното изпълнение. Затова лицето, което е провело успешно иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД срещу страните по сделката, която го уврежда, има правен интерес от воденето на исковете по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД срещу същите ответници за прогласяването й за нищожна. В случая конкретния правен интерес на ищеца произтича от следното. Той е съдружник в ответното дружество до изключването му по силата на решение на общото събрание на съдружниците от 6.02.2006 г., и след 30.06.2010 г., когато с влязло в сила съдебно решение решението на общото събрание от 6.02.2006 г. е отменено на основание чл. 74 от ТЗ като незаконосъобразно. Съгласно задължителните за съдилищата указания в т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 6.12.2002 г. по тълк.д. № 1/ 2002 г. на ВКС, ОСГК конститутивното действие на решението, с което е уважен иск по чл.74 от ТЗ настъпва занапред - от влизането му в сила, като заличаването на вписването, като последица от успешното му провеждане, също има действие занапред. Съобразно последователната практика на касационната инстанция решенията на общото събрание, касаещи промяна в капитала и персоналния състав на съдружниците, във вътрешните отношения между дружеството с ограничена отговорност и неговите съдружници пораждат незабавно действие, а конститутивният ефект на вписването им намира своето проявление само спрямо трети за същото лица. Разписаното влизане в сила на решението за изменение на дружествения договор от неговото вписване не може да аргументира извод за промяна на момента, от който то има действие във вътрешните за дружеството отношения. Търговският регистър отразява вътрешни за дружеството отношения, които следва да станат известни на третите лица (Определение № 1012 от 2.04.2026 г. по т.д. № 499/2026 г. на ВКС, I т.о.). Следователно след 30.06.2010 г. и досега във вътрешните отношения между съдружниците ищецът е съдружник, а фактът че последиците от конститутивното съдебно решение не са били вписани в търговския регистър и поради каква причина, е напълно ирелевантен за спора. При това положение, в случай, че договора за продажба от 2.03.2006 г. бъде обявен за нищожен, недвижимия имот ще се върне в патримониума на дружеството, с което ще се увеличи размера на дружествения дял от имуществото на дружеството на ищеца. В съответствие с тези съображения съдът приема, че исковете с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1 и 2 от ЗЗД са процесуално допустими.

Съгласно уреденото в чл. 6, ал. 2 от ГПК диспозитивно начало на гражданския процес предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Съдът е длъжен да разгледа само иска, с който е сезиран и да се произнесе само по въведените от страните факти и възражения, като не може да взема предвид такива, които не са изрично заявени и да приема за настъпили правни последици, каквито не се претендират от страните - недопустимо е по свой почин той да променя както параметрите на предмета на правния спор, така и обема и вида на търсената защита.

Съблюдавайки това принципно положение съдът приема, че в предмета на настоящия спор са включени единствено заявените в петитума на исковата молба две самостоятелни основания за нищожност на оспорения договор и негово задължение е да преценява фактическите твърдения в обстоятелствената й част и събраните по делото доказателства

само доколкото те се отнасят до установяването на релевантните за спора факти - противоречие на сделката с императивни разпоредби на закона или заобикаляне на закона. Важно е да се отбележи, че същата констатация направил и първоинстанционният съд, който в определението по чл. 140 от ГПК се произнесъл по всички предварителни въпроси и по допускането на доказателства и указал на ищеца, че в негова тежест е да докаже наличието на всички предпоставки във фактическите състави на цитираните две правни норми. В проведеното на 14.10.2016 г. първо заседание по делото процесуалният представител на ищеца не отправил възражения срещу формулираната в проектодоклада правна квалификация на претендираните от него права, нито поискал допълването му. За първи път с въззивната жалба е релевирано ново основание за нищожност на сделката - чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, като накърняваща добрите нрави, но както предвид настъпилата по силата на чл.266 от ГПК процесуална преклузия, така и главно защото

първоинстанционният съд не е бил сезиран с такъв иск, изложените от въззивника доводи не следва да бъдат обсъждани.

В предмета на спора не е включена и претенция по чл. 40 от ЗЗД, независимо от това, че в обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърдения за споразумяване във вреда на представлявания - дружеството, продавач по договора. Този въпрос е бил предмет на проведената процедура за поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 247 от ГПК, в която изложените от първоинстанционния съд съображения са били споделени от въззивния съд, чието определение не е допуснато до касационна проверка. Настоящият съдебен състав възприема като правилен и обоснован извода, че ако ищецът е считал, че съдът не се е произнесъл по цялото му искане, е трябвало да поиска допълване на решението по реда на чл. 250 от ГПК, но не го е сторил в установения процесуален срок. При така очертаната рамка на пренесения пред въззивната инстанция спор съображенията срещу неоснователността на претенцията по чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД са следните. В посочената хипотеза нищожността на договора или едностранната сделка е обусловена единствено от наличието на един обективен факт - пряко нарушаване на забрана, регламентирана в императивна правна норма, като субективния елемент - знание на страните, че нарушават закона, е без правно значение.

В исковата молба като първо основание за нищожност на договора за продажба от 2.03.2006 г. е посочено „недопустимо намаляване на капитала на дружеството под минимума определен със закона“ - нарушение на разпоредбата на чл. 117, ал.1, пр.1 от ТЗ (в редакцията ДВ, бр. 66 от 2005г.), която постановява, че капиталът на дружеството с ограничена отговорност не може да бъде по-малък от 5 000 лева.

Действително в т.3 от протокола от проведеното на 6.02.2006 г. общо събрание на съдружниците е отразено решение за намаляване на капитала на дружеството с притежаваните от съдружника Л. П. 250 дяла на обща стойност 2 500 лева поради изключването му и изплащането на дружествения му дял и едновременно увеличаване на капитала с 2 500 лева, разпределени в 250 дяла от по 10 лева всеки един, които ще бъдат внесени от съдружника Е. Г. И.. Уместно е да се отбележи преди всичко, че процедурата по едновременно намаляване и увеличаване на капитала е осъществена при спазване на изискванията в чл. 149, ал. 1, пр.2, вр. с чл.203 от ТЗ и, което е по- важно, това правно действие е извършено близо един месец преди реализирането на разпоредителната сделка и несъмнено няма никаква връзка с нея.

Същественото е друго - така формулирано това твърдение сочи на очевидното недопустимо смесване на понятията „капитал“ и „имущество“ на търговското дружество. В правната доктрина и съдебната практика еднозначно е възприето, че разпореждането с апортирани в дружеството движими или недвижими вещи или вземания не се отразява на стойността на капитала, която за разлика от стойността на имуществото на дружеството е статична величина, подлежаща на промяна единствено при наличие на определени условия и спазване на определен ред. Веднъж влезли в капитала, тези вещи представляват само стойностно изражение, като няма пречка същите да бъдат предмет на последващо разпореждане, което обаче ще се отрази не на капитала, а на имуществените пера. В съответствие с изложеното следва извода, че атакуваната разпоредителна сделка не противоречи на императивната разпоредба на чл. 117, ал.1, пр. 1 от ТЗ (изм.- ДВ, бр. 66 от 2005 г.).

Второто основание за нищожност на договора за продажба, което се сочи в молбата, е „противоречие с императивната норма на чл. 8, ал.2 от ЗЗД“, съгласно която лицата се ползват от правата си, за да задоволяват своите интереси и не могат да упражняват тези права в противоречие с интересите на обществото.

В правната доктрина „фигурата на злоупотребата с права…се извежда per argumentum a contrario от принципа за добросъвестното упражняване на права“, като разпоредбата на чл. 8, ал. 2 от ЗЗД може да се определи като обща - доразвиваща на законово ниво конституционната забрана в чл. 57, ал.2 за злоупотреба с права, респ. публичното задължение на гражданите да зачитат правата и законните интереси на другите - чл. 58, ал.1, изр. второ от КРБ. По аргумент от цитираната разпоредба „при злоупотребата с право понятието

„недобросъвестно“ не следва да се разглежда като синоним на „умишлено“, или „със съзнавана груба небрежност“, а като антоним на „добросъвестно“, съобразено с предназначението на субективното право и с интересите, за защита на които то е предвидено. Редица други конкретни разпоредби в гражданското, процесуалното, трудовото и търговското законодателства, без изрично да регламентират основанието или последиците от злоупотребата с право, я разглеждат като ratio legis при очертаване на границите за упражняване на субективните права.“ (Русчев, И., Злоупотреба с право и някои нейни проявни форми в частното право, https://gramada.org/).

Предвид изведеното в доктрината принципно положение и по силата на правилото lex specialis derogat legi generali ищецът не може да основава своята претенция на общата разпоредба на чл. 8, ал. 2 от ЗЗД при наличието на уреденото в специалната норма на чл. 26, ал.1, пр. 2 от ЗЗД основание за нищожност - заобикаляне на материалния закон, което е конкретно проявление на злоупотреба с право при сключването на договори. Ищецът е предявил същият този иск, по основателността на който съдът приема следното. Заобикалянето на закона е уредено като самостоятелно основание за нищожност на договорите - чл. 26, ал. 1, пр. второ от ЗЗД. Възприетото в правната доктрина и съдебната практика принципно становище е, че то се отличава от другото основание за нищожност - противоречие със закона, по начина, по който се осъществява забранения от закона резултат. Докато при противоречието със закона поведението на страните по сделката е в пряко нарушение на повелителна правна норма, то, за да се осъществи заобикаляне на закона, участниците в сделката следва да съзнават, че целят постигането на забранен или непозволен от закона резултат чрез извършването на една или повече сделки, всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителните правила на закона. В този случай страните извършват тези сделки не за да получат непосредствените, типични за тях правни резултати, а за да постигнат друга, по-нататъшна цел, прякото осъществяване на която би противоречало на закона. При заобикалянето на закона участниците в сделката трябва да съзнават, че чрез извършената сделка или поредица от сделки постигат цел, която законът не позволява. Изследването и установяването на субективния елемент от фактическия състав на нищожност на договор поради заобикаляне на закона за всеки конкретен случай зависи от фактите по делото. (Тълкувателно решение № 5 от 28.11.2012 г. по тълк.д. № 5/2012 г. на ВКС, ОСГК)

От съвкупността на доказателствата по делото не може да се направи извод, че договора за продажба на имот от 2.03.2006 г. е бил сключен при заобикаляне на закона. Страните са желаели да постигнат, и са постигнали, типичния за този договор резултат - купувачът да стане собственик на имота, като заплати уговорената цена на продавача. (Неплащането на цената, за което има данни по делото, не се отразява на валидността на договора, а е основание за неговото разваляне на основание чл. 87 от ЗЗД). Няма никакви данни те да са се стремели да постигнат друга, по-нататъшна цел, прякото осъществяване на която би противоречало на закона, като са съзнавали, че чрез извършената сделка постигат цел, която законът не позволява.

Самият ищец твърди, че „С тази продажба освен личното си облагодетелстване ответницата Е. И. преди всичко е преследвала и основната си цел да ми навреди, видна е нейната злоупотреба с основни мои субективни права на съдружник- имуществени и неимуществени“. От гледна точка на неговия интерес нещата действително изглеждат така - постигнатия с извършването на сделката правен резултат - отчуждаването на имота срещу цена, която според него е твърде ниска с оглед действителната му стойност, го уврежда, тъй като се намалява размера на неговия дружествен дял от имуществото на дружеството - продавач. Увреждащото действие на сделката по отношение на трето лице обаче, не е елемент от фактическия състав на чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, а от този на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Затова и искът по чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД е неоснователен и недоказан. Неоснователността на главните искове обуславя възникването на процесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск с правно основание чл. 125, ал.3 от ТЗ срещу ответника „Лапис“ ЕООД.

Тази разпоредба регламентира правото на съдружник, чието участие е прекратено на някое от основанията в чл. 125, ал. 1 от ТЗ, да получи паричната равностойност на дружествения си дял въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяването на членството. Делът на прекратилия участието си съдружник се определя съобразно баланс на наличното имущество на дружеството към момента на прекратяване на членството като съразмерна на участието на съдружника част от паричната оценка на чистото имущество (актив), притежавано от дружеството към този момент. В конкретния случай за ищеца това право е възникнало по силата на решението по т. 2 на проведеното на 6.02.2006 г. общо събрание на съдружниците, според което на изключения съдружник е следвало да се изплати стойността на собствения му дял въз основа на счетоводен баланс към края на месец януари 2006 г. По делото няма данни, а и самият ищец не твърди да е предприел действия във връзка с реализирането на своето субективно право до 30.06.2010 г. - деня на влизане в сила на съдебното решение, постановено по конститутивния иск. След тази дата за него активната легитимация да заведе иска по чл. 125, ал.3 от ТЗ е отпаднала, тъй като членственото му правоотношение е било възстановено като последица от уважаването на иска по чл. 74 от ТЗ. В случай, че той не е имал желание да продължи участието си като съдружник, е следвало да отправи на основание чл. 125, ал. 2 от ТЗ писмено предизвестие до дружеството за прекратяването на участието си в дружеството. По делото няма данни, както и заявено от ищеца твърдение за отправено предизвестие, и пряка последица от неговото пасивното поведение е, че към деня на предявяването на иска по чл. 125, ал. 3 от ТЗ, той е имал качеството на възстановен по силата на съдебното решение съдружник. Следователно същият не е активно легитимирана страна по този иск, поради което и заявената претенция по евентуалния иск е неоснователна и недоказана.

В съответствие с изложените съждения и поради съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора въззивникът дължи на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответника по въззивната жалба М. Й. С. разноските, направени в настоящата инстанция. Той е бил представляван от адвокат С. К. безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 3 от Закона за адвокатурата, по договор за правна защита и съдействие № 2 от 31.01.2026 г. В списъка по чл. 80 от ГПК процесуалният представител е поискал да му бъдат присъдени сумите : 13 182.48 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за иска за нищожност и 13 182.48 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за иска по чл. 40 от ЗЗД. Съобразявайки разясненията в т.3 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК настоящият състав преценява възражението на процесуалния представител на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК като основателно, поради следното.

Основанието по чл. 78, ал. 5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. В конкретния случай несъответствието между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, е очевидно. Процесуалният представител на въззиваемия не е взел участие по делото от началния етап на въззивното производство, което е образувано на 24.01.2019 г., а е представлявал доверителя си от 31.01.2026 г. до деня на устните състезания по настоящето дело. Положеният от него адвокатски труд включва изготвянето на две писмени становища - по въззивната жалба и по новопредставени писмени доказателства, както и лично участие в три от съдебните заседания по делото, в едно от които не са били извършвани процесуални действия. При изяснена към деня на включването му в процеса фактическа обстановка на делото и предвид конкретната правна сложност на спора няма разумна причина да се приеме за нормално и логично обосновано вложеното от адвоката умствено усилие да бъде разпределяно и оценявано съобразно броя на предявените искове.

Във връзка с изричното посочване в списъка по чл. 80 от ГПК, че претендираните суми са в минималния размер, определен в съответствие с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи, че споделя изцяло доводите, изложени в определение № 50015 от 16.02.2024г. по т.д. № 1908/ 2022 г. на ВКС, I т.о., според които приетото с Решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на Съда на Европейския съюз, че член 101, § 1 от ДФЕС във връзка с член 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

В настоящия случай установеното несъответствие между размера на възнаграждението и положения адвокатски труд, е достатъчно основание да бъде отказано прилагането на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа. По тези съображения настоящият съдебен състав приема, че на обема на адвокатския труд, положен във въззивното производство, съответства адекватно сумата 5 000 лева, която сума при превалутирането й на основание чл. 4 и чл. 12 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (Oбн., ДВ, бр. 70 от 20.08.2024г.) е 2 556.46 евро.

По изложените съображения Софийският апелативен съд, търговско отделение, шести състав