Решение № 11048 от 8.6.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 76909/2024 г.

Производството е по реда на ГПК, част ІІІ "Особени искови производства", глава двадесет и девета „Съдебна делба“, дял І "Производство пред първата инстанция". Образувано е по искова молба, подадена от „Всестранна потребителна кооперация БАЛКАН“, срещу И. Р. Т., с която е предявен иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС за допускане на съдебна делба на следния недвижим имот: СЛАДКАРСКО АТЕЛИЕ, находящо се в гр. София, Столична община – Район „Сердика“, кв. „Бенковски“ ул. „Лазар Михайлов“ № 130 с идентификатор 68134.503.221.5.4, с предназначение на самостоятелен обект – за обществено хранене, със застроена площ от 30,01 кв.м., намиращ се на първи етаж в сграда с идентификатор № 68134.503.221. Ищецът твърди, че с нотариален акт за удостоверяване на собственост върху недвижим имот № 117/20.11.2007 г., е признат за собственик на основание осъществен строеж и реституция на ТЪРГОВСКИ ОБЕКТ в гр. София, Столична община – Район „Сердика“, ул. „Лазар Михайлов“ с разгърната застроена площ от 80 кв.м., заедно със 120 кв.м. ид.ч. от УПИ, върху който е построен обектът. Впоследствие обектът, собственост на ищеца, е разрушен от Николай Димитров Радев, действащ като ЕТ „Николай Радев“, като на негово място е построен сграда с няколко самостоятелни обекта в значително по-голям обем от разрушената. Двете сгради, а именно сграда с идентификатор 68134.503.221.5.4 – 167 кв.м. и сграда с идентификатор 68134.503.221.5 с площ от 136 кв.м. или общо двете – 303 кв.м. След това с нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 179 от 28.10.2019 г. Николай Димитров Радев, действащ като ЕТ „Николай Радев“ продава на ответника И. Р. Т. процесния, подробно индивидуализиран в исковата молба, недвижим имот. Сочи, че предмет на този нотариален акт от 2019 година е целият делбен имот, но няма как продавачът да прехвърли на купувача повече права от тези, които сам той притежава. Позовава се на практика на ВКС, с която цели да изведе съждението, че същият има право на 120/303 ид.ч. от процесния имот, а ответника – останалите 183/303 ид.ч. Навежда, че собственик на съборена или погинала суперфициарна сграда, запазва правото на строеж в обема на съборената, а когато новоизградената е в по-голям обем съдържанието на правото на строеж се определя от отношението на съборения обект към новия строеж и носителят на правото на строеж върху терена придобива такава част от новопостроената сграда, съответстваща на неговото право на строеж. Моли съда да допусне до делба процесния имот при посочените квоти. В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника И. Р. Т.. Ответникът намира иска за неоснователен, при следните съображения. Оспорва легитимиращото действие на нотариален акт за удостоверяване на собственост от 2007 година. Оспорва се материалноправната легитимация на ищеца, както и обстоятелството, че ТЪРГОВСКИЯ ОБЕКТ представлява строеж, върху който може да се придобие право на собственост при условията на чл. 63 ЗС. Обяснява, че на праводателя на ищеца е било разрешено само изграждането на павилион тип „Русе“, който се отличава като постройка с временен характер и не представлява самостоятелен обект на правото на собственост. Оспорва ищецът да е станал собственик на процесния имот и с оглед протекли реституционни процедури – правото на собственост се възстановява на кооперациите само след 10.09.1944 г. и към 06.08.1991 г. съществува реално в патримониума на държавата. Възразява, че между процесния имот и твърдяното право на строеж липсва идентичност. Обяснява, че след изграждането на новите сгради, правото на строеж на ищеца се е трансформирало в право на собственост върху част от сградите в съотношение 120/303. Независимо от изложените подробни съображения, се позовава на изтекла в своя полза придобивна давност, като сочи, че са налице и обективния и субективния признак на владението като вещно правен институт. Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Предмет на делото е предявен конститутивен иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС. Съгласно чл. 34 ЗС всеки съсобственик може да иска делба на общата вещ, освен ако законът разпорежда друго, или ако това е несъвместимо с естеството и предназначението на вещта, като искът не се погасява по давност. Видно от чл. 344 вр. чл. 341-342 ГПК с решението по допускане на делбата съдът е длъжен да се произнесе по въпросите между кои лица и за кои имоти ще се извърши делбата и при какви квоти, поради което в първа фаза на делбеното производство изследва всички наведени възражения относно правото на съделител да участва в производството, обвързано от оспореното му право на собственост, респ. относно размера на дела. Решението, постановено в първата фаза на делбеното производство се ползва със сила на присъдено нещо по въпроса за собствеността на имота, предмет на делбата, което означава, че с иска за делба на съсобствен имот не се осъществява само потестативното право на съсобственика, насочено към ликвидирането на съсобствеността, а се цели също така установяване наличието на съсобственост между определени лица и размерът на тяхното участие в съсобствеността. Решението за допускане на делба има преди всичко установителен характер, с който се признава наличието на съсобственост между страните и размерът на техните части. Ако не бъде призната съсобственост, не би се допуснала и съдебна делба. От горното следва, че в настоящата фаза на делбеното производство следва да се установи дали между страните съществува съсобственост по отношение на процесните имоти и при какви квоти е същата. За целта и след като съобрази относимите принципни постановки, изложени по-горе, първоинстанционният съд пристъпи към разглеждане и анализиране на приобщените по делото доказателствени източници. По делото е представен нотариален акт за удостоверяване право на собственост върху недвижим имот № 117, рег. № 3052, дело № 109 от 2009 г., видно от който на основание чл. 483, ал. 1 ГПК, § 1, ал. 1 и ал. 2 от ДР на Закона за кооперациите от 1991 г. /отм./ и чл. 2, ал. 3 /отм./ от ЗОС, на 20.11.2007 г. е одобрен нотариален акт, с който „Всестранна потребителна кооперация Балкан“ е призната за собственик по реституция и осъществен строеж на следния недвижим имот: ТЪРГОВСКИ ОБЕКТ, находящ се в гр. София, район „Сердика“, кв. Бенковски- с. Обрадовци, бул. „Лазар Михайлов“ № 130, състоящ се от търговска част и склад, заедно със 120 кв.м. идеални части от УПИ, върху който е построен, представляващ по доказателствения акт парцел XIII от квартал 96 по плана на София, кв. Бенковски-Обрадовци. По делото е представена Скица № 15-124339-22.11.2023 г. за ПИ с идентификатор 68134.503.221 с адрес на имота: гр. София, район Сердика, ул. ••• кв.м. По делото е приложен и нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 179, рег. № 17493, дело № 347/2019 г., видно от който от 28.10.2019 г. ЕТ „Николай Радев“ е продал на И. Р. Т. следния недвижим имот, придобит чрез учредено право на строеж и осъществено строителство, а именно: Сладкарско ателие, находящо се на първи партерен етаж от двуетажна сграда за обществено хранене в гр. София, Столична община – район Сердика, квартал „Бенковски“, ул. „Лазар Михайлов“ – самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.503.221.5.4. Представена е по делото схема № 15-279809/19.02.2025 г. на самостоятелен обект в сграда или съоръжение на техническата инфраструктура с идентификатор 68134.503.221.5.4. От представен по делото договор за замяна от 10.05.2007 г. се установява, че между Столична община и ЕТ „Николай Радев“ на основание чл. 40, ал. 1 и ал. 3 от ЗС и в изпълнение на Заповед № РД-562-9/30.01.2007 г. на Кмета на Столична община е постигната договореност търговецът да приеме право на строеж за площ от 300 кв.м. и РЗП от 600 кв.м. върху недвижим имот – частна общинска собственост/актуван с акт за общинска собственост № 739/02.12.2002 г. на Столична община, район Сердика, вписан в Служба по вписванията с вх. рег. № 36177, том XIX, № 114, находящ се в гр. София, район „Сердика“ на улица „Христо Манов“, представляващ УПИ I- целият с площ от 5 940 кв.м., кв. 75, местност кв „Бенковски“ по плана на гр. София. По делото е представено и разрешение за строеж, издадено от Столична община, район Сердика, от 17.01.2003 г. в полза на ЕТ „Николай Радев“ относно двуетажна сграда, разположена в гр. София, бул. „Лазар Михайлов“ № 130. Налице са доказателства по делото от 13.07.2007 г. за направено частично изменение на застроителния план за кв. 75, кв. „Бенковски“, одобрен със Заповед № РД-09-86/02.06.1989 г. По делото е представен и протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа от 07.03.2011 г., издадена на възложителя ЕТ „Николай Радев“ с местоположение: УПИ-I, кв. 75, кв. „Бенковски“, СО р-н Сердика. Представен е акт за приемане на конструкцията от 20.16.2012 г. от инж. Бабчева относно двуетажна сграда с обществено предназначение с възложител ЕТ „Николай Радев“ и с местоположение: УПИ-I, кв. 75, кв. „Бенковски“, СО р-н Сердика. Представен е и Констативен протокол от 30.05.2016 г., издаден по реда на чл. 181, ал. 2 от ЗУТ, с която след извършена проверка на представените от молителя ЕТ „Николай Радев“, е установено, че сградата е завършена в груб строеж по смисъла на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ. От приложена по делото виза от 27.06.2016 г. се установява, че същата важи за проучване и проектиране на нова двуетажна сграда за обществено хранене, кв. 75, м. „Бенковски“ – имот с идентификатор 68134.503.221, при спазване на означените коти и отстояния, ограничителните параметри и условията на УК № 4 от Приложение към чл. 3/2/ от ЗУЗСО. По делото е представен и Позволителен билет за нова постройка № 169 на „Наркооп“ районна построителна кооперация София, с който й се позволява на направи Нова сграда, павилион тип „Русе“, в кв. № 96, пар. XIII- Обрадовци. По делото е представен и Баланс към 01.01.1987 г. – „Наркооп“ предава на ПК „Зора“ Световрачене. Приложено е по делото извлечение от сметка 100 „основни средства“ от 01.01.1987 г., в което като сгради фигурират павилион хранителни стоки и павилион скара бира – и двата в с. Обрадовци. Представено е извлечение от сметка 203 „сгради“ към 30.06.2000 г. на ПК „Балкан“. По делото е представен и Протокол от проведено на 11.03.1987 г. годишно отчетно изборно събрание на ПК „Зора, с. Световрачене, с точка 4 от дневния ред на събранието: „приемане дейността от РПК „Наркооп“ и членство на кооператорите в кв. Бенковски и с. Кубратово. Представено е и Решение № 8/05.11.2003 г. на СГС, фирмено отделение 4-ти състав, видно от което в регистър на кооперациите на при СГС по партидата на КООПЕРАЦИЯ е вписана с наименование ПК „БАЛКАН- СВЕТОВРАЧЕНЕ“. По делото е приложено и решение по фирмено дело от 24.11.1995 г., видно от което ПК „Зора“ Световрачене е променено в наименованието ПК „БАЛКАН“ Световрачене. По делото е приложена и обяснителна записка относно заведение за хранене /скара-бира/ с наименование „Гъше перо“ в кв. Обрадовци, кв. Бенковски /в момента/, ул. „Лазар Михайлов“ № 130, съгласно който обектът е построен през 70-те години на миналния век по програма община „9-ти септември“ за задоволяване на нуждите на живущите в квартала като извън лимитен обект на кооперацията. Павилион типов по БДС, производство на ТПК „Н. Вапцаров“ – конструкцията е метални колони; покрива е от фазер, ламарина и филон с наклон; стените в павилионната част – талашитни плоскости с двойно лепен гетенакс; пода- мозайка частично и гладка циментова замазка в останалата част. Обяснено е, че залата за консумация може да побере 30 места за седящи. Приложен е и договор за наем от 20.04.1994 г., сключен между ПК „Зора“ с. Световрачене и Николай Димитров Радев относно помещение, представляващо скара-бира, с. Обрадовци, № 64. Контрактът е сключен за срок от 3 години, т.е. до 20.04.1997 г. Съглашението е подновено с нов договор от 20.04.2003 г. отново със срок на действие три години или до 20.04.2006 г. Част от писмения доказателствен материал, събран по делото, е и изпълнителен лист от 20.06.2017 г., издаден по гр.д. № 26085/2014 г. на СРС,33 състав, видно от който Николай Димитров Радев е осъден да заплати на „Всестранна потребителна кооперация Балкан“ обезщетение за причинени имуществени вреди от разрешаването на собствен обект – Обект, находящ се в гр. София, кв. Бенковски, с. Обрадовци, ул. „Лазар Михайлов“ № 130. В хода на първоинстанционното производство са събрани устни доказателства чрез разпит на свидетелите Е. Г. К., Струмка Павлова Александрова и Николай Георгиев Петков. От разказа на свидетеля Колева се установява, че същата познава ответника И. Т., като е счетоводител на мъжа й от 2010 г. Знае, че жената му е закупила имот в кв. Бенковски в сграда, построена на ул. „Лазар Михайлов“ № 130. Уточнява, че там се намира и нейният офис. Обяснява, че откакто е построена сградата – свидетелят работи в нея и е запозната с целия процес на изграждане на постройката. Знае, че предишните собственици са получили имота като обезщетение. Знае, че през 2016 г. Маринов е закупил първия етап за изграждането на сграда и след това – през 2017 г. е закупен и вторият етап от сградата. През 2018 г. вече е построена. Закупеният имот от ответника е част от втория етап от сградата. Знае, че е направена цялостна промяна и е дадено ново разрешително, защото първоначалното разрешение е било за помещения с друг статут. Свидетелят Александрова разказва пред съда и страните в непосредствен разказ, че е чувала за ресторант „Гъше перо“. То се помещавало в малка сграда. Споделя, че като млади са ходили в това заведение, което било само с 2-3 маси, пригодено за сервиране. Част от масите били на открито, но имало и вътре. Описва обстановката като „беше попримитивно“. Помни, че през 1971 г. сградата била построена, като е сигурна за времето, тъй като тогава се омъжила. От изнесеното от св. Петков се установява, че той знае за ресторант „Гъше перо“ откакто са го направили – датира това към 1970/1971 година. Обяснява, че били докарани някакви панели и с кранове изправяли електроженисти, нямало зидария. Описва, че ресторант „Гъше перо“ бил голям колкото една обикновена къща. Уточнява също, че ресторантът бил на „Наркооп“ – те го били правили, понеже Бенковски и Кубратово били на „Наркооп“. По делото е изслушано и заключение по допусната съдебно-техническа експертиза, което съдът кредитира като компетентно дадено, изготвено от специалист, притежаващ необходимите познания и професионален опит в съответната област на науката, обективно и успешно защитено устно в хода на проведеното на 16.10.2025 г. открито съдебно заседание по реда на чл. 200, ал. 2 от ГПК. След запознаване и анализиране на документите, приложени по делото, и направените оглед и с оглед поставените му задачи, вещото лице посочва следното. Първо – павилион тип „Русе“ представлява павилион с метална конструкция, състоящ се от едно помещение в изцяло завършен вид. Монтира се на място върху предварително изготвена и нивелирана твърда основа от бетонна настилка или трамбована настилка с тротоарни плочи. Същият представлява преместваем обект, който се е монтирал с кран на място. При извършена проверка, експертът е установил, че към момента процесната сграда е с масивна стоманобетонна носеща конструкция. Преди строителството на частта от сградата, в която се намира процесният имот, е имало също масивна едноетажна сграда. При така установената съпоставка може да се заключи, че няма съответствие между павилион тип „Русе“ и сградата с процесния имот. Експертът също така е проследил в хронологичен порядък всички значими действия с процесния недвижим имот, отбелязвайки следните значими дати. На 13.07.2007 г. е издадена скица с виза за проучване и проектиране на нова двуетажна сграда със ЗП от 300 кв.м. и РЗП от 600 кв.м. – заведение за обществено хранене в УПИ I, кв. 75, м. „Бенковски“. На 07.03.2011 г. е подписан Протокол/Образец № 2 за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и на ниво на строежа за обект „Двуетажна сграда с обществено предназначение I-ви етап“ с възложител ЕТ „Николай Радев“. На 20.06.2012 г. е издаден и подписан Акт/Образец № 14 за приемане на конструкцията за обект „Двуетажна сграда с обществено предназначение I-ви етап“. На 28.02.2014 г. е издадена Заповед № РД-09-50134 на Гл. Архитект на град София за изменение на плана за застрояване и регулация, с която се одобрява УПИ I за „озеленяване, обществено хранене и общ. тоалетни“ обособяването на нови УПИ XXVII-220 и УПИ-I-221 „за озеленяване, обществено хранене и ТП“. На 30.05.2016 г. е издаден констативен протокол, с който се удостоверява, че процесната сграда е завършена на етап „груб строеж“ съгласно ЗУТ. На 10.06.2016 г. е издадена скица с виза за проучване и проектиране на нова двуетажна сграда за обществено хранене със ЗП 300 кв.м. и РЗП от 600 кв.м. – заведение за обществено хранене в УПИ I, кв. 75, м. „Бенковски“ с кадастрален идентификатор 68134.503.221. На 13.02.2018 г. е издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация № 116 за обект „II етап – Двуетажна сграда за обществено хранене“ в имот с идентификатор 68134.503.221.5, УПИ I-221, кв. 75, м. „Бенковски“, в която се намира сграда и процесния имот с идентификатор 68134.503.221.5.4. Други доказателствени източници, които да са относими към въведения от страните по делото предмет на спора, съгласно чл. 6 от ГПК, не са ангажирани на вниманието на първоинстанционния съд. След като разгледа същите, съдът следва да пристъпи техния анализ поотделно и съвкупно, в резултат на което обсъждане да изведе правните си изводи по същество на спора. На първо място, ищецът се позовава на нотариален акт за собственост от 20.11.2007 г., който е от вида на констативните такива. Според съда в настоящия му състав този документ не представлява самостоятелно придобивно основание за възникване на право на собственост, а има единствено удостоверителен характер относно твърдяно от молителя право. Същият не създава, не прехвърля и не поражда вещни права, а обективира преценката на нотариуса въз основа на представените пред него документи и декларативни данни. Съгласно трайната съдебна практика на Върховен касационен съд (съдът визира по-конкретно ТР 11/2012 г. на ВКС), констативният нотариален акт няма абсолютна материална доказателствена сила относно принадлежността на правото на собственост. Неговата легитимираща функция е относителна и подлежи на пълно обратно доказване в съдебен процес чрез всички допустими доказателствени средства. Нотариусът не осъществява правораздавателна дейност и не разрешава спор за материално право, поради което извършената нотариална проверка не може да замести съдебното установяване на собствеността при наличие на спор между страни с конкуриращи се права. Отделно от това, при липса на доказано валидно придобивно основание - например договор, наследствено правоприемство, придобивна давност или друг юридически факт, признат от закона — констативният нотариален акт не може самостоятелно да обоснове извод за възникнало право на собственост. Ето защо същият следва да бъде ценен единствено в съвкупност с останалия доказателствен материал по делото, а не като достатъчно и непререкаемо доказателство за принадлежността на спорното вещно право. При тези доводи, съдът приема, че представеният на вниманието на съда документ от 2007 г. сам по себе си не е породил описаните в него собственически права, същият е индиция за наличието на такива само ако по делото са ангажирани други доказателствени източници в подкрепа на твърдяната собственост. Поради това фактът на неговото съществуване не е достатъчен и следва да се разгледат останалите доказателства по делото. На следващо място съдът трябва да обсъди наличието на валидно учредено право на строеж в полза на РПК „Наркооп“, съгласно наведеното в исковата молба. След отделянето на държавната и общинската собственост, настъпило с измененията в чл. 14 от Конституцията от 1971 г. /ДВ, бр. 29 от 10.04.1990 г.; чл. 140 от Конституцията от 1991 г., § 6 и § 7 ПЗР на ЗМСМА /ДВ, бр. 77 от 17.09.1991 г./, не преминава в собственост на общините имущество по чл. 7, ал. 1 ЗМСМА, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество. С приетия по-късно Закон за общинската собственост /Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., в сила от 01.06.1996 г. / изрично в чл. 2, ал. 3 /в първоначалната редакция/ е било предвидено, че не са общинска собственост сградите и постройките на кооперативните организации и на сдруженията с идеална цел, чието строителство е извършено от тях до 13.07.1991 г. /от когато е в сила действащата Конституция/, включително и прилежащият терен, с което целта на законодателя е била тези сгради да останат в собственост на посочените юридически лица, вложили средства и труд за тяхното изграждане, независимо дали им е било отстъпено по надлежния ред право на строеж. Видно е при тази нормативна уредба, че при раздържавяването на имуществото и разделянето на бившата държавна собственост между държавата, общините, кооперациите, юридическите лица с нестопанска цел и другите юридически лица, последователно законодателството е целяло уреждане на статута на имотите при съобразяване с установеното до тогава положение, по който начин да осигури стопанисването им от тези, които са ги изградили, на които са били предоставени за ползване във връзка с осъществяване на тяхната дейност и цели, свързани с провеждане на държавната политика в отделните сектори на обществено-икономическия живот, и които фактически ги използват (в този смисъл вж. Определение № 1312 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2283/2024 г., I г. о., ГК). С разпоредбата на чл. 2, ал. 3 /Обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г., в сила от 01.06.1996 г., отм., ДВ, бр. 101/2004 г./ от ЗОбС от обхвата на общинската собственост се изключват сградите и постройките на кооперативните организации, изградени от тях до 13.07.1991 г. Процесната сграда е изградена към 1971 г. от РПК "Наркооп" – районна построителна кооперация – София, а процесният имот е построен в прилежащ терен, който няма самостоятелно, а обслужващо предназначение и следва собствеността на построената върху него сграда. От момента на влизане в сила на посочената разпоредба е изключена правната възможност тази сграда с прилежащия й терен да запази статута си на държавна или общинска собственост по разграничителните критерии на § 7 ПЗР на ЗМСМА. Така съдът достигна до извода, че по силата на извършеното правоприемство собствеността върху постройката „павилион тип Русе“ и съставляваща ресторант „Гъше перо“, находящ се в гр. София, ул. „Лазар Михайлов“ 130 е преминала към патримониума на РПК "Наркооп". Следващото спорно по делото обстоятелство касае статута на първоначално построения обект, а именно павилион тип „Русе“, по думите на експерта, в което се е помещавал въпросният ресторант „Гъше перо“. Съгласно решение № 44/3.02.2012 г. на Първо ГО на ВКС по гр. д. № 250/2011 г. в случай че се установи, че сградата е с временен статут, предвид характеристиката й на павилион и начина на изпълнението й, то от това следва, че правото на собственост върху нея не може да бъде придобито на основание приращение - тя подлежи на премахване по реда, установен в ЗУТ, а материалите, от които е построена, са собственост на този, който я е построил. А според решение № 261/23.01.2015 г. на Първо ГО на ВКС по гр. д. № 502/2014 г. по отношение на временните постройки правилото на чл. 92 ЗС не намира приложение - тези постройки имат временен характер и подлежат на премахване с изтичане на срока за ползването им или при заемане на терена за предвиденото по плана строителство, без да се заплащат, независимо от това дали са изградени и се ползват от собственика на терена или от друго лице. Анализирайки представените по делото доказателствата, съдът приема, че се касае до сглобяем обект – преместваем павилион, предвид което същият не следва да се разглежда като недвижима вещ по смисъла на чл. 110 ЗС. По въпроса дали начина на прикрепване на временен обект по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) към земята за статута на обекта като движима или недвижима вещ с оглед регламентацията на § 17 ЗР на ЗУТ, е налице тълкуване, дадено по реда на чл. 290 ГПК от тричленен състав на Второ ГО на ВКС в решение № 152/7.04.2010 г. по гр. д. № 831/2009 г. на Второ ГО на ВКС, в което е прието, че като временни обекти по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) могат да се изграждат, респ. поставят както недвижими, така и движими вещи. Преценката за характера на временния обект се извършва по правилото на чл. 110 ЗС - ако разрешението за строеж и строителната документация са за вещ, трайно прикрепена към земята, която не може да бъде отделена без разрушаването й, то се касае до недвижим имот, а ако вещта може да бъде разглобена без съществено увреждане - до движима вещ. В настоящия и с оглед констатациите на вещото лице съдът приема, че се касае за движима вещ. Безспорно е установено по делото, че сградата в настоящия си вид е съществено различна от формата, в която тя се е първоначално намирала /това е с категоричност посочено и от вещото лице/, когато е помещавала ресторант „Гъше перо“. С погиването на първоначалната вещ, за която съдът прие, че е движима такава, правата на кооперацията „Наркооп“ са погинали и това е така понеже по делото не са представени доказателства, видно от които в полза на кооперацията да е издадено последващо разрешение за строеж или друг вид документи за изграждане на нова сграда със статут на актуалната такава. Правото на строеж не е погинало, но само досежно същия вид сграда /по обем и характеристики/, както първоначалната, за която е издадено разрешението за строеж. Действително поначало при погиване на една сграда, обект на суперфициарна собственост, лицето, в полза на което е учредено правото на строеж, има право да я построи на ново и да стане отново нейн собственик. Настоящият случай обаче не е такъв, при посочените по-горе специфики. Следва да се обърне внимание и на факта, че ищецът претендира да е получил ново право на строеж, след погиването на вещта, което било идентично с правото на собственост върху новопостроените сгради в съотношение 120/302. Това твърдение на ищеца е неоснователно, защото обемът на суперфицията всякога се определя от акта, с който е учредено правото на строеж. Когато е построена сграда, която се различава от тази, за която е възникнала суперфицията, то изграденото е извън обема на правото на строеж и неговият носител няма как да стане собственик на тази част /такава е константната практика на ВКС, в това число напр. Решение № 118/16.11.2016 г. по гр.д. № 766/2016 г. на ВКС/. На следващо място първоинстанционният съд счита, че кооперациятаищец не е провела пряко и пълно доказване на обстоятелствата, от които черпи претендираните права, а именно, че е универсален правоприемник на РПК "Наркооп", респ. че последната е преминала към ПК „Зора“ – с. Световрачене. Отделно, липсват преки доказателства за вписване в съответните регистри на кооперация с наименование "Наркооп". От приложеното по делото Решение № 8/05.11.2003 г. на СГС, фирмено отделение 4-ти състав, видно от което в регистър на кооперациите при СГС по партидата на КООПЕРАЦИЯ е вписана такава с наименование ПК „БАЛКАН- СВЕТОВРАЧЕНЕ“, следва да се приеме, че се е стигнало до възникване на нов правен субект-сочената кооперация, но не и до правоприемството в отношенията, на които се позовава ищцовата страна. Съгласно чл. 6, ал. 3 ЗК (ДВ, бр. 282 от 1948 г.), чл. 6, ал. 3 ПКО (Изв., бр. 27 от 1954 г.) и чл. 4, ал. 6 ПКО (изв., бр. 63 от 1960 г.), кооперациите се вписват от народния, съответно от районния съд. Ето защо настоящият съд приема, че за да бъде правосубектна юридическа личност, РПК "Наркооп", която се сочи за праводател на ищцовата кооперация, е следвало да бъде вписана в съдебните регистри, като на вписване по този ред е подлежала и промяната в наименованието на юридическото лице. При анализа на косвените доказателства за съществуването на юридическа личност с наименование РПК"Наркооп", каквито са баланса към 01.01.1987 г., протокола от проведеното на 11.03.1987 г. годишно отчетно събрание на ПК „Зора“ – с. Световрачене и др., същите не заместват липсата на решение на управителния орган за преименуване на юридическата личност, както и на вписване на това ново обстоятелство по надлежния ред. Последното води до извод за недоказано твърдението за универсално правоприемство. По възражението на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност: Съгласно чл. 83 ЗС който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното. Веднъж установена фактическа власт върху недвижим имот се предполага, че продължава да бъде упражнявана от владелеца непрекъснато до момента, в който по несъмнен начин не бъде доказано, че е осъществено прекъсване на владението, а оттам и прекъсване на започналата да тече в полза на владелеца придобивна давност. Давността може да се счита прекъсната само ако трето лице е осъществило такова действие, с което е попречило на владелеца да упражнява занапред установената от него фактическа власт върху имота, като тези действия следва да са довели до отстраняването на владелеца от имота за повече от 6 месеца. В този смисъл разпоредбата на чл. 81 ЗС изрично предвижда, че давността се прекъсва с изгубване на владението в продължение на повече от шест месеца. Давността се прекъсва и чрез предявяване на иск за защита на правото на собственика върху имота. Ако обаче в имота са извършени еднократни действия, които не са станали известни на владелеца и посредством които фактическата му власт не е била отблъсната, нито е бил отстранен от имота за повече от шест месеца, не може да се приеме, че придобивната давност е била прекъсната. След като едно лице веднъж е установило фактическа власт върху един имот, предполага се до доказване на противното, че упражнява тази фактическа власт трайно и непрекъснато до момента, в който не се установи осъществяване от трето лице на такова действие, което явно и категорично препятствува възможността владелецът да упражнява занапред фактическата власт върху имота или да бъде осъществено такова действие, което има за последица отстраняване на владелеца от имота (така и Решение № 330 от 28.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1519/2010 г., II г. о., ГК). В настоящият случай ответната страна се осланя на нотариален акт за покупко-продажба на процесната недвижима вещ - сладкарско ателие с идентификатор 68134.503.221.5.4, който е подписан на 28.10.2019 г. и вписан в службата по вписванията на същата дата. Същият документ съставлява акт, годен да обуслови извод за добросъвестност на бенефициента по него, а именно ответната страна, доколкото последната е смятала, че по силата на този нотариален акт тя се легитимира надлежно като пълноправен собственик на процесния имот и предвид че е в съществуващите регистри не е имало информация за друг собственик различен от праводателя на ответника. Съгласно чл. 70 от ЗС добросъвестно е владението, което е установено на правно основание, което е годно на направи владелеца собственик, без той да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е опорочена, като тази добросъвестност се преценява към момента на възникване на правното основание и се предполага до доказване на противното. Субективната добросъвестност се свежда само до незнание пороците на юридическото основание. Без значение е извинителността или неизвинителността на незнанието, а съответно и небрежността на владелеца при това незнание, поради което възможността за узнаване на определено обстоятелство при справка в публичните регистри по гражданско състояние не води до опровергаване презумцията по чл. 70 ЗС. Според съда са налице всички обстоятелства, необходими за активиране на фактическия състав на чл. 70, ал. 1 от ЗС, защото владението на ответника е спокойно, постоянно, явно, несъмнено и непрекъсното. То е продължило в изискуемия по закон 5-годишен период /от 28.10.2019 г. до 28.10.2024 г., а исковата молба е депозирана на 27.12.2024 г./. Факта на добросъвестност също е налице, доколкото липсват въведени от ищеца дори твърдения, още по-малко доказателства за наличие на недобросъвестност от страна на ответника Маринова, които да индикират, че същата е знаела за наличието на друг собственик относно имота или част от него, или дори за съществуваща сделка с част от нейния имот. Доколкото добросъвестността се предполага до доказването на противното и с оглед липсата на инвокирани възражения, още по-малко на ангажирани годни доказателства, които да оборят тази презумпция, съдът счете, че фактът на добросъвестност от страна на ответника е доказан. Прочие, следва да бъде отбелязано, че дори в цитираното /в писмената защита/ от ищеца Определение № 50079/06.03.2023 г. по гр.д. № 2903/2022 г. на ВКС се сочи, че ако ищецът не беше пропуснал да защити своето ограничено вещно право (учредената му през 70-те години на 20-ти век суперцифиция) по законово установения ред, то в обективната действителност нямаше да настъпят факти, които да обусловят придобиването на новопостроената сграда на оригинерно основание. Поради всичко изложено по-горе, съдът приема, че ответникът Маринова се легитимира въз основа и на оригинерно основание като едноличен собственик на сладкарското ателие, находящо се в гр. София, кв. Бенковски, ул. „Лазар Михайлов“ № 130, предвид което конститутивният иск по чл. 34 от ЗС се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Само за пълнота следва да се посочи, че следващото възражение на ответника, а именно, че придобивна давност е настъпила и по отношение на праводателя на ответната страна, не следва да бъде разглеждано, доколкото същото е с евентуален характер - ако възражението за изтекла в полза на ответника придобивна давност не породи целените правни последици. По разноските: Съдебната практика приема, че специалното правило на чл. 355 ГПК (разноските да се разпределят според дяловете на съделителите) се прилага когато делбата е допусната и производството се развива по нормалния си ход. При отхвърляне на иска за делба разноски се дължат на общо основание. Ето защо и съгласно чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски притежава ответникът И. Т.. Същата своевременно се е възползвала от правото си да претендира репариране на вредите за сторени разноски в общ размер на 5300 лв. /2709,85 евро/, от които 300 лв. /153,39 евро/ – депозит за САТЕ и 5 000 лв. – адвокатски хонорар. Ищецът срочно е въвел оспорване по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК на така платения адвокатски хонорар, чийто екзактен размер е доказан с приложени по делото доказателства /вж. л. 56-57 по делото/ в изпълнение на изискванията по т. 1 от ТР 6/06.11.2013 г. на ВКС. Съгласно задължителното тълкуване, дадено с решение на СЕС по дело С-438/2022 г. въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба № 1/2004 г., следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС. Съобразно посоченото разрешение, при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Както е изяснено с т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС при разглеждане на искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК съдът следва да извърши преценка на фактическата и правна сложност на спора и ако след тази преценка се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права да намали договорения адвокатски хонорар. Същият критерий е посочен и в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., в което се приема, че посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. В същия смисъл е и най-актуалната практика на ВКС – вж. Определение № 1863 от 11.06.2025 г. по к. т. д. № 390/2025 г. на 1-во т.о. на ВКС. Като съобрази относимите в хипотезата на необходимост от евентуална редукция по чл. 78, ал. 5 ГПК критерии, съдът счете, че дължимият в полза на ответника адвокатски хонорар следва да бъде намален до сумата от 3 500 лв. /1789,52 евро/, при следните доводи. На първо място касае се за гражданско дело с предмет на спора съдебна делба между две лица, чиято продължителност датира от около година и половина, налице е фактическа и правна сложност на казуса, като в хода на първоинстанционното производство са събрани редица доказателства – писмени, устни и съдебно-техническа експертиза. От друга страна с оглед пазара на труда и платимите адвокатски хонорари при такъв тип дела, адвокатско възнаграждение в размер на 5 000 лв. изглежда завишено по размер. Несъмнено този тип дела се отличават със своя вътрешна специфика и сложност, каквато се разкрива и в случая, но тя не е нехарактерна за този вид спорове, т.е. по настоящото дело не са се реализирали предпоставки, които да оправдават заплащане на адвокатски хонорар в размер по-висок от обичайния такъв. Съдът приема, че размерът от 3500 лв. е справедлив, разумен, отговаря на фактическата правна сложност на казуса, на вложените усилия и енергиен ресурс от страна на процесуалния представител на ответника и същевременно не води до дисонанс, тангиращ с неоснователно обогатяване в полза на бенефициента по чл. 78, ал. 3 ГПК – ответникът. Вкратце, общият размер на разноски, които следва да се признаят на ответника е 1942,91 евро. Така мотивиран, Софийският районен съд