Решение № 129 от 22.7.2026 г. на Районен съд - Тетевен по дело № 799/2026 г.

На първо място, договорът е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, т.10 от ЗПК, доколкото неправилно е определен годишния процент на разходите по процесния кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 11. ал. 1. т. 10 ЗПК „договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към закона начин." В настоящия случай, хипотезата на правната норма е единствено формално изпълнена, доколкото ГПР е посочен в размер на 60%. Видно от договора, общия размер на кредита или неговата главница е в размер на 2529,40 лева, от които 2000 лева - предоставени на потребителя и 529,40 лева - застрахователна премия, която е платена на Евроинс живот АД.

Предвид изложеното по-горе, следва, че в договора за потребителски кредит застрахователната премия е включена в главницата. В практика на СЕС/Решение от 21 април 2016 г. по делото С-377/14/ се приема, че член 3, буква л) и член 10, § 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към Директивата трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. ( така Определение № 50685 от 30.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 578/2022 г., III г. о., ГК), където се приема, че застрахователната премия представлява разход, който следва да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК.

В случая застрахователната премия представлява част от главницата по кредита, като тази сума не се предоставя реално на потребителя, а се заплаща на застрахователя директно от кредитодателя, но за сметка на потребителя. Следователно застраховката, съобразно nap. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, представлява част от разходите по кредита и следва да бъде включена в ГПР, а не да се оформя като част от главницата, което е подвеждащо за потребителя и има за цел заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, касаеща ограничаване размера на ГПР. (така и Решение № 7779 от 19.12.2025 г. на СГС по в. гр. д. № 3449/2025г., Решение № 5118 от 17.03.2026 г. по гр. д. № 50597 / 2025 г. на Софийски районен съд).

Отделно от горното, договорът е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, т.10 от ЗПК, доколкото в договорът не е посочен конкретно методът, по който е изчислен ГПР по определения в приложение № 1 на ЗПК начин. Посоченото поставя потребителя в затруднение, когато следва да направи преценката дали да сключи договора за потребитеслки кредит.

Евентуално, договорът е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, вр. с чл. 19, ал.5, вр. с ал.4 от ЗПК доколкото ГПР по договора, в размер на 60% е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

На следващо място, процесният договор за кредит е нищожен и поради нищожност на клаузата за договорна лихва, предвид противоречието й с добрите нрави.

Видно от представените писмени доказателства годишния лихвен процент по договора е 38,92%. Така уговорения лихвен процент е в противоречие с добрите нрави, предвид приетото в Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д.№315/2005 г., съгласно което "Противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва (за забава), надвишаваща трикратния размер на законната лихва и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва".

Нищожността на клаузата, регламентираща лихвения процент представлява част от същественото съдържание на договора, поради което нищожността й води до нищожност на целия договор за потребителски кредит тъй като след премахването на неравноправните клаузи той не може да се изпълнява. Последното следва от тълкуването на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, (дело С- 453/10 Perenicova и Percnic, т. 35 и С397/11 Erika Joros, т. 45), където се приема, че директивата допуска възможността при спазване на правото на Съюза, сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, като следва да се има предвид, че договорът не би бил сключен от търговеца без наличие на клаузата за лихва. Дейността и целта на ответника е именно реализиране на печалба от лихви (чрез предоставяне на заеми), от тук нищожността па уговорката за възнаградителна лихва влече след себе си недействителност на целия договор.

На следващо място, договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, т.9 от ЗПК, доколкото чрез застрахователната премия, на практика ответникът е принудил потребителя да му заплаща допълнителна скрита лихва върху застрахователната премия, в полза на трето лице.

Евентуално, уговорката за плащане на застрахователна премия, съгласно Приложение №1 към договора за кредит е нищожна на основание чл. 26 ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, а от това следва и нищожността на целия договор за потребителски кредит, доколкото след премахване на неравноправната клауза, същият не може да се изпълнява. Уговорката противоречи на чл. 143 ал. 1 т. 19 ЗЗП, защото потребителят не е имал възможност да прецени икономическите последици от сключването на договора. Незаконосъобразно ответникът приобщава към главницата застрахователната премия, докато по същество и по икономическата си същност последната представлява съществен и много голям като размер разход по кредита. Вярно е, че формално застраховката е извън обхвата на §1 т. 1 ДР на ЗПК, защото формално не е била задължителна за ищеца. В случая ищецът е получил само сумата от 2000 лева, а така наречената застраховка формира допълнителен разход по кредита в размер повече от 1/3 от цената на действителния размер на кредита. Налице е противоречие и с чл. 143 ал. 1 т. 13 и т.14 ЗЗП, защото не е ясно как е определена застрахователната премия на застрахователя и по този начин е създадена конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по договора за потребителски кредит /Решение на СЕС (девети състав) от 21.03.2024 г по дело С- 714/22 /.

Предвид горното, следва да се приеме, че клаузата плащане на застрахователна премия в Приложение №1 към договора за кредит е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. с чл. 143 ал. 1 т. 19 ЗЗП, а от това следва и нищожността на целия договор за потребителски кредит.

Отделно от горното, във връзка с подписаното Приложение №5, на основание чл. 22 от ЗПК, вр.с. чл. 11, т.10 от ЗПК, вр с. чл. 19, ал.1 от ЗПК договорът е нищожен.

В договора е предвидено заплащането на неустойка от страна на кредитополучателя, в случай на непредоставяне ежемесечно на Удостоверение от Централния регистър на длъжниците (ЦРД) към Камарата на частните съдебни изпълнители. Така в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение, а именно непредоставяне на удостоверение от което обаче не произтичат каквито и да е вреди за кредитора.

Предвид горното, неустойката предвидена в Приложение №5 е следвало да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от ЗПК за общ разход. При включването на този допълнителен разход в общия размер на разходите, ГПР по сключения договор за кредит, значително ще надхвърли законово определения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, максимален размер на ГПР, поради което и договорът на основание чл. 22 от ЗПК, вр.с. чл. 11, т.10 от ЗПК, вр с. чл. 19, ал.1 от ЗПК е нищожен.

Моли да бъде постановено решение,с което се прогласи нищожността на договор за потребителски кредит №с/28.04.2025г,сключен между страните по делото.

Позовава се на писмени доказателства.

В срока по чл.131 от ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба,в който ответникът твърди следното:

Не е съгласен и възразява срещу твърдението на другата страна, че цената на иска е в размер на 2034.53 евро (3979.20 лева).

Понятието "цена на иск" е нормативно определено в чл. 68 ГПК и това е паричната оценка на предмета на делото, като в отделните точки на ал. 1 на чл. 69 ГПК нормативно са установени конкретни размери на цената на исковете.

Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК по искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор размерът на цената на иска е стойността на договора.

В постоянната и непротиворечива практика на ВКС, намерила израз в Решение № 76 от 15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., Определение № 290 от 8.04.2014 г. по ч. т. д. № 953/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., Определение № 191 от 20.04.2018 г. по ч. т. д. № 779/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., Определение № 134 от 2024. г. по ч. т. д. № 1958/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о., Определение № 50164 от 4.09.2023 г.

по т. д. № 1815/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., ТК, и др. се приема, че по иск за съществуване на договор, какъвто е искът за обвяване нищожността на процесния

договор за кредит, размерът на цената на иска съгласно разпоредбата на чл. 69, ал.

1, т. 4 от ГПК е стойността на договора - размерът на отпуснатия кредит.

В Решение № 76 от 15.07.2016 г. по т. д. № 888/2015 г. на ВКС, I т. о. и др. , ВКС приема, че определянето на цената на иска по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК е относимо към иск за съществуване, респ. несъществуване на договор, като в случай на обявяване на нищожност на такъв договор се отрича възникването не само на конкретно вземане на кредитора, а се оспорва изцяло съществуването на договорно правоотношение, поради което договорът няма действие между страните. В тези случаи искът има парична оценка съгласно чл. 68 от ГПК, която съвпада със стойността на договора.

В настоящия случай с исковата молба се претендира нищожност на целия договор за кредит, поради което цената на иска се определя като стойността на договора. В практиката на ВКС също е изяснено и съдържанието на понятието "стойност на договора" - в общата хипотеза на договор, с различен от придобиването на вещно право предмет, стойността на договора се предопределя от оценката на обекта на разпореждане, дадена от самите страни и материализирана в договорената цена /В този смисъл Определение № 790 от 18.11.2013 г. по ч. т. д. 2946/2013 г. на ВКС, I т. о./.

В настоящия случай предмет на договора за кредит е сума от 1 293.26 евро (2 529.40 лева). Същата е била предоставена на ищцата, като върху нея евентуално са начислени всички акцесорни по договора за кредит вземания на кредитора, които макар сумарно да надхвърлят сумата от 1 293.26 евро (2 529.40 лева), не влизат в понятието "стойност на договора" и съответно - цена на иска. Този извод не може да бъде променен от установеното с чл. 19 и 23 ЗПК, доколкото тези разпоредби са с материалноправен характер и регламентират реда за определяне на годишния процент на разходите по кредита, респ. правните последици от обявяването на договора за нищожен, поради което не са в състояние да дерогират императивните процесуалноправни правила.

В допълнение, в Определение № 1585 от 23.05.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 2214/2024 г., I т. о., ТК ВКС приема, че доводите за неравноправен характер на клаузата за договорна неустойка и за това, че тя по същността си съставлява скрита възнаградителна лихва, касаят основателността на предявения иск, не и неговата цена. Неустойката като акцесорно вземане, не съставлява част от задължителното съдържание на договора за кредит и съответно не е определяща за неговата стойност по смисъла на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК.

В този смисъл и Определение № 1368 от 5.05.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 596/2025 г., I т. о., ТК;; Определение № 829 от 03.04.2024 г. по ч. т. д. № 618/2024 г. на ВКС, ТК, I т. о.; Определение № 134 от 22.01.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1958/2023 г., I т.

о., ТК Определение № 790 от 18.11.2013 г. по ч. т. д. 2946/2013 г. на ВКС, I т. о.; Определение № 1367 от 5.05.2025 г. на ВКС по ч. т. д. № 763/2025 г., I т. о., ТК; Определение № 248 от 20.06.2024 г. на ОС - Смолян по в. ч. гр. д. № 261/2024 г.; Решение № 19 от 22.02.2024 г. на ОС - Видин по в. гр. д. № 400/2023 г.; Решение № 89 от 2024. г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 501/2023 г. и много други.

С оглед на горепосоченото смята, че дори съдът да счете, че договорът е нищожен, то материалният интерес на иска трябва да бъде променен, а именно за сумата от 1 293.26 евро (2 529.40 лева).

Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че Договор за кредит № с се явява нищожен.

На 28.04.2025 г. между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, в качеството си на кредитодател, и А. А. И., в качеството си на кредитополучател, бе сключен Договор за кредит № с. Договарянето между страните се осъществи чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се сключи във формата на електронен документ и правоотношението се реализира при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД.

Преди кандидатстване за кредит А. А. И. е регистрирала свой профил в системата на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, като е получила уникално потребителско име и парола. За верификация на нейната самоличност при създаването на профила си, тя е получила от моя доверител ПИН код под формата на кратко електронно съобщение (СМС) на посочения от нея в заявката телефонен номер, както и линк на посочената от нея електронна поща. С краткото електронно (СМС) съобщение и линка на електронната поща се удостоверява, че лицето, което желае да регистрира профил, е именно лицето, което е подало заявката и именно това са неговите лични данни. След получаване на линка А. А. И. е потвърдила профила си. Като част от процеса по създаване на профила си и с оглед удостоверяване на самоличността на кредитополучателя, А. А. И. е снимала личната си карта, направила е селфи с личната си карта и е проведен телефонен разговор с нея. След успешното реализиране на процедурите по верификация на самоличността на А. А. И. профилът и е потвърден.

Във вече регистрирания от кредитополучателя профил, А. А. И. е попълнила заявка за кандидатстване за кредит. В Заявката за кандидатстване клиентът е попълнила и е предоставила доброволно пълни и верни данни относно своята самоличност като: трите си имена, ЕГН, Адрес /постоянен и настоящ/, Лична карта, Месторабота, Мобилен телефонен номер, актуална електронна поща, предпочитания начин за получаване на сумата по кредита. В края на Заявката за кандидатстване и с оглед успешното и попълване А. А. И. е потвърдила, че се е запознала и се съгласява с Общите условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, приложими към договора за кредит, като приемането на Общи условия е необходимо условие за изпращане на заявката.

След успешното потвърждаване на заявката, „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД е разгледал предоставената от А. А. И. информация и въз основа на тази информация и след проверка в Централния кредитен регистър е одобрил А. А. И. за искания от нея кредит. След одобряване на кредита моят доверител е генерирал в профила на А. А. И. Договор за кредит № с, заедно с приложимите Общи условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, също така Стандартен Европейски Формуляр и Погасителен план, като към всеки един документ е прикачил два броя линка - „Приеми договора” и „Откажи договора”. С оглед сключването на Договора за кредит и като доказателство за съгласието на ищцата с договора за кредит и Общите условия А. А. И. е активирала линка „Приеми договора”.

В изпълнение на задължението по Договор за потребителски кредит № с , Кредитодателят е предоставил сумата в размер на 1 293.26 евро (2 529.40 лева) като една част от сумата, а именно - 270.68 евро (529.40 лева), „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД е заплатил от името и за сметка на Кредитополучателя на трето лице - Застрахователно дружество „ЕВРОИНС ЖИВОТ” ЕАД (Застраховател).

В настоящия случай кредитополучателят е избрал и се е съгласил да бъда застрахован при условията на Груповия застрахователен договор № ITF-002/2024 за рискова застраховка "Живот", сключен между ЗД “Евроинс Живот” ЕАД и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД. Потребителят се е запознал с Общите условия на за застраховка “Живот”, съгласил се е с тях и ги приел като неразделна част от застрахователния договор.

С оглед на Застрахователния сертификат за застраховка "Живот" и на сключеното кредитно отношение с „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, се установява, че застрахователят ЗД “ЕВРОИНС ЖИВОТ” ЕАД, ЕИК 175436411 срещу заплащане на застрахователната премия се съгласява да застрахова А. А. И. като клиент на "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД. Дружеството е заплатило от името и за сметка на Кредитополучателя на трето лице - Застрахователно дружество „ЕВРОИНС ЖИВОТ” ЕАД (Застраховател) застрахователната премия и тази сума е част от главницата по предоставения на кредитополучателя кредит.

На кредитополучателя е предоставен, съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗПК, стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, съгласно приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК. Към настоящия отговор прилагаме цитирания стандартен европейски формуляр към договора от който е видно, че са спазени законовите изисквания на чл. 5 от ЗПК.

На основание чл. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител. Видно от приложените в настоящия отговор доказателства несъмнено се установява, че процесните договор съдържа всички изискуеми съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК условия, като всички елементи са представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12. При сключване на процесните отношения са предоставени всички изискуеми от закона документи на насрещната страна.

Съгласно горното и с оглед съдържанието на договора за кредит, претенцията на ищеца за недействителност на Договора за кредит се явява изцяло неоснователна и необоснована.

Съгласно сключения между страните процесен договор, ищецът е получил от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД паричен заем в размер на 1 293.26 евро (2 529.40 лева).

Горепосоченото се потвърждава и от твърденията на ищеца в исковата молба, поради което моля съдът да счете за безспорни между страните обстоятелствата по сключване на Договор за потребителски кредит № с, предоставяне и усвояване от кредитополучателя на заема в размер на 1 293.26 евро (2 529.40 лева).

Възразява срещу твърденията на ищцата, че в сключения между страните Договор за кредит липсва посочване на начина на изчисляване на годишния процент на разходите и на общата сума дължима от потребителя - чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

„АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД е изпълнил всички изисквания на закона и е предоставил на Кредитополучателя цялата информация и документи съгласно ЗПФУР и ЗПК.

Кредитодателят „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД е предоставил на кредитополучателя Договор за потребителски кредит № с, Общите условия на “АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД - гр. София, Стандартният европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от Закона за потребителския кредит (СЕФ), Погасителен план на кредита и Приложения към Договор за потребителски кредит № с. Гореизброените документи съдържат подробна информация за доставчика на финансовата услуга - „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД и съдържат подробна информация за самата финансова услуга и нейните параметри. Общите условия са неразделна част от процесния договор, като кредитополучателят изрично е декларирал, че е запознат с цялото съдържание на Общи условия, съгласен е с тях, приема ги за задължителна и неразделна част от сключения между страните договор и безусловно ще ги спазва.

Следва отново да се отбележи, че всеки договор за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на потребителя, като още преди подписване на съответния кредит същият е имал право да предложи различни формулировки, сам да избере параметрите и условията. При така формулираните клаузи и от съдържанието на Договор за потребителски кредит № с, ведно с всички документи към него, става ясно, че още към момента на сключването му кредитополучателят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Клиентът е бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение, както при сключване на кредитното отношение, така и преди това.

В настоящия случай кредитополучателят сам е избрал и се е съгласил да бъде застрахован при условията на Груповия застрахователен договор № ITF-002/2024 за рискова застраховка "Живот", сключен между ЗД “Евроинс Живот” ЕАД и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД. Потребителят се е запознал с Общите условия на застраховка “Живот”, съгласил се е с тях и ги приел като неразделна част от застрахователния договор. С оглед на Застрахователния сертификат за застраховка "Живот" и на сключения Договор за потребителски кредит № с с „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, се установява, че застрахователя ЗД “ЕВРОИНС ЖИВОТ” ЕАД, ЕИК 175436411 срещу заплащане на застрахователната премия се съгласява да застрахова А. А. И. като клиент на "АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД. Дружеството е заплатило от името и за сметка на Кредитополучателя на трето лице - Застрахователно дружество „ЕВРОИНС ЖИВОТ” ЕАД (Застраховател) застрахователна премия и тази сума е част от главницата по предоставения на кредитополучателя кредит.

Следва да се има предвид, че всеки клиент, който е сключил застраховка живот има право в срок до 14 дни, считано от датата на сключване на застраховката, да анулира същата и по всяко време след сключване на застраховката да се откаже от нея. При анулиране на застраховката цялата сума на премията се възстановява на клиента, а при отказ сумата на премията се възстановява пропорционално в зависимост от изтеклия срок на договора. В конкретния случай кредитополучателят А. А. И. е информирана за правата си съгласно предходното изречение и въпреки това не се е възползвала от тях, следователно намира полза от ползването на застрахователната услуга.

Съгласно разпоредбите на ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Самият ГПР, както и общата сума, дължима от потребителя, намират своите легални дефиниции в разпоредбите на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 2 от ДР на ЗПК, която норма транспонира чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО. Съгласно тези норми "ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит", а общата сума, дължима от потребителя, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Общите разходи по кредита също са легално дефинирани посредством разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са "всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия".

Горепосочените норми съдържат следните хипотези в условията на алтернативност: 1. "всякакви разходи, свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати" и 2. "разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия".

В настоящия случай не са налице условията и по отношение и на двете горепосочени алтернативни хипотези.

За да са налице условията по първата хипотеза, следва застрахователната премия да представлява на първо място разход, който е свързан с договора за потребителски кредит и кредиторът да е знаел за размера на този разход. В настоящия случай и двете кумулативни условия не са налице.

„Свързан договор за кредит“ означава договор за кредит, при който:

-въпросният договор за кредит се използва изключително за финансиране на договор за доставка на конкретни стоки или предоставяне на конкретна услуга, и -от обективна гледна точка двата договора представляват едно цяло; смята се, че това е така, когато доставчикът на стоката или услугата финансира сам предоставянето на потребителския кредит или в случай че кредитът се финансира от трета страна, когато кредиторът използва услугите на доставчика на стоката или услугата за сключването, или за подготовката на договора за кредит, или когато в договора за кредит са изрично посочени доставка на конкретни стоки или предоставянето на конкретни услуги“.

В настоящия случай, видно от процесния договор, сумата на кредита е в общ размер на 1 293.26 евро (2 529.40 лева), а финансираната застрахователна премия е едва в размер на 270.68 евро (529.40). Тоест, със сигурност не може да се приеме, че усвоената сума по кредита се използва изключително за финансиране на доставката на застрахователната услуга.

На следващо място, от обективна гледна точка двата договора (договора за кредит и договора за застраховка) не представляват едно цяло. В настоящия случай доставчикът на застрахователната услуга („Евроинс Живот“ ЕАД) не финансира сам предоставянето на потребителския кредит, а това се извършва от моя доверител - „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД; Кредиторът не използва услугите на доставчика на застрахователната услуга за сключването или за подготовката на договора за кредит; В договора за кредит не е изрично посочено предоставянето на конкретна услуга.

След като усвоената по кредита сума не се използва изключително за финансиране на доставката на застрахователната услуга и/или двата договора (договора за кредит и договора за застраховка) не представляват едно цяло, то договорът за кредит и договорът за застраховка не могат да бъдат квалифицирани като „свързани договори“.

Не само, че не е налице първото условие за свързаност на двата договора, но не е налице и второто условие, а именно кредиторът да е знаел за размера на застрахователната премия при предоставянето на предварителната информация чрез Стандартния европейски формуляр. Преди сключване на договора за кредит, тоест към момента на предоставяне на предварителната информация чрез Стандартния европейски формуляр, кредиторът не би могъл да знае дали клиентът ще поиска да сключи договор за застраховка, още по-малко би могъл знае дали със средствата от кредита кредитополучателят ще финансира изцяло или част от сумата на застрахователната премия. Видно от съображение 22 от Директива 2008/48 се предполага, че на кредитора са известни разходите за допълнителните услуги, които той предлага на потребителя от свое име или от името на трета страна, освен ако цената не зависи от конкретните особености или положението на потребителя. Застрахователната премия не е еднаква величина за всеки потребител. Тя зависи от различни параметри, които са определени от застрахователя в зависимост от особеностите или положението на съответния потребител.

Не е налице и втората алтернативна хипотеза, посочена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а именно разходът за допълнителната услуга (в настоящия случай застрахователната премия) да е задължително условие за получаване на кредита или получаването на кредита при предлаганите условия.

Обръщаме внимание, че сключването на застраховка от кредитополучателя не е задължително условие за сключване на договора за кредит, нито за отпускане на потребителски кредит, с оглед на което няма законово основание да се включи застрахователната премия в ГПР и същата не е „разход“ по кредита.

Ясно, разбираемо и на достъпен език е посочването в договора на начина на формиране на главницата по него, част от която е и дължимата застрахователна премия по сключената застраховка, която се превежда директно по сметка на застрахователя. Посочени са годишният лихвен процент по кредита, както и размера на ГПР. Клаузите са лесни за възприемане и за осмисляне от потребителя.

В Приложение №1 и Погасителния план е предоставена информация относно конкретния размер на месечна вноска в лева, така размера за целия срок на кредита в евро (лева). Кредитополучателят е знаел и е бил информиран по отношение на изисканите суми чрез Стандартния европейски формуляр, Договора за кредит, Приложение № 1 и Погасителния план към, предоставени му едновременно, с оглед на което е могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да се съгласи с условията по кредита.

На следващо място, съгласно сключения между страните договор за кредит, размерът на годишния процент на разходите е изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 1 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗПК. Също така в приложимите към процесния договор Общи Условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД отново е посочен начинът на изчисляване на ГПР. Отделно от горното, в приложимия Стандартен Европейски Формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, също е посочен и индивидуализиран ГПР.

Разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Терминът „допускания“ се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по - точно в точка 3 от Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК.

Допусканията се делят на две групи: първата група са базови допускания (чл.19, т.3 и т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК).

Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т.2, б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19г.

В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е.

В горния смисъл, и доколкото в случая приложимо е единствено първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.

Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. По така изложените съображения, считаме, че при сключване на договора за кредит не е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така и актуалната съдебна практика, изразена в Решение № 1663/04.10.2021 г. по Гражданско дело № 2635/2021 г. по описа на РС-Пловдив; Решение № 1665/04.10.2021 г. по Гражданско дело № 2709/2021 г. по описа на РС-Пловдив; Решение № 1440 от 27.02.2019 г. по в. гр. д. № 9176 / 2018 г. на Възз. IV-г състав на Софийски градски съд; Решение № 261586 от 03.12.2020 г. по в. гр. д. № 13797 / 2019 г. на Възз. IV-б. състав на Софийски градски съд; Решение № 7914/17.05.2023 г. по Гражданско дело № 33154/2022 г. по описа на СРС, ГО, 176 състав.

Следва да се посочи, че задължението за неустойка не е разход по кредита, който следва да се включи в ГПР, съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на ЗПК, а по своята същност е обезщетение за неизпълнение. В договора не са посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото, в случая ГПР е неизменен, формиран е от фиксирано вземане - възнаградителна лихва, което не се променя, при никакви условия, поради което не са посочени взети предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива няма. В договора ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се отпуска, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер, които формират и общо дължимата сума по кредита. Други вземания няма, тоест няма никаква неяснота каква сума ще следва да връща длъжника по него, за да се чувства заблуден от посочения ГПР.

Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително.

С настоящото изцяло възразява и оспорва твърденията на ищеца, че сключеният между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД и кредитополучателя Договор за потребителски кредит е недействителен (нищожен) поради липса на условията за прилагане на договорения лихвен процент - на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за кредит следва да съдържа като задължителен реквизит лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. Съгласно договора за кредит се установява, че Кредитополучателят дължи на Кредитодателя Годишна фиксирана лихва за ползване на кредита в размер на 38.92% върху главницата по кредита. Лихвата за ползване на кредита на ден е в размер на 1/365 от Годишната лихва за ползване на кредита. Следователно в договора за кредит изрично е установен годишният лихвен процент на кредита, а именно 38.92% и условията за прилагането му, тоест - прилага се по отношение на главницата по кредита, че същата се начислява на годишна база и че лихвата на ден се изчислява като 1/365-а от размера на годишната лихва. Видно от договора лихвата е фиксирана, а не плаваща и не е свързана с референтен лихвен процент, поради което такъв не е посочен в договора. Видно от договора лихвеният процент не се променя и в договора не са предвидени условия или процедури за промяна на размера на лихвата.

Възразява срещу твърденията, че уговорената между страните годишна лихва в размер на 38.92% била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Моля съдът да има предвид, че не е налице законова норма, която да определя, че възнаградителната лихва не трябва да надхвърля трикратният размер на законната лихва. Единственото законово ограничение е установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което определя, че „Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. ” Имайки предвид, че ГПР е изчислен на 60.00 % съгласно формулата по Приложение 1 от ПЗР на ЗПК, то ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК е изцяло спазено.

В тази посока ни навежда и съдебната практика, изразена в Решение № 12411 от 2024. г. по гражданско дело № 38639/2023 г. по описа на Софийски районен

съд; Решение № 1440 от 27.02.2019 г. по ВГД№ 9176/2018 г. по описа

на Софийски Градски Съд, IV - Г състав.

Лихвата по договора е възнаградителна, за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор, обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципът на справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на моя доверител, не са уредени. Няма законова или подзаконова рамка към момента на сключване на договора, следователно съдът следва да съобразява обстоятелствата, при които е сключен договорът, а именно: заемодателят е небанкова финансова институция, предоставяща парични средства по занятие, без каквито и да е обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Той е търговец, който следва да реализира печалба и това не противоречи на добрите нрави. Практиката на съдилищата за обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която надвишава 3 пъти законната такава за просрочени задължения е преустановена с приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която увеличава размера на 5 пъти, който се явява по-адекватен. Аргумент за това се явява и обсъждането на законодателната промяна (СТЕНОГРАМА от обсъжданията на проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС), където се обосновават нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност е застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формиращо 5 0 % от оборотната дейност. Именно по тези съображения в парламента се е наложило поставяне на лимит, позволяващ договаряне на лихвени проценти от 50 пункта. Тъй като възнаградителната лихва не надвишава 5 кратния размер на законната лихва за просрочени плащания, а ГПР действително не го надвишава, то не следва да се счита, че уговорката за заплащането на възнаградителна лихва е недействителна към момента на сключване на договора.

Видно от приложения по делото договор, размерът на лихвения процент по кредита е изрично и ясно посочен, както и размерът на ГПР, като същевременно тези размери са съобразени със законовите ограничения за този вид договори (чл. 19 от ЗПК). Не се установява наличие на скрито оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и други.

Така и Решение № 65 от 29.03.2022 г. по Гражданско дело № 6/2022 г. по описа на ОС - Ловеч, Гражданско отделение, 3 състав; Решение № 12411 от 24.06.2024 г. по гражданско дело № 38639/2023 г. по описа на Софийски

районен съд; Решение № 9411 от 22.08.2022 г. по Гражданско дело № 42586/2021 г. по описа на СРС, Първо гражданско отделение, 26 състав;

Решение № 9216 от 15.08.2022 г. по Гражданско дело № 42588/2021 г. по описа на СРС, Трето гражданско отделение, 176 състав; Решение № 19 от 02.02.2023 г. по Въззивно гражданско дело № 490/2022 г. по описа на ОС - Ловеч, II-и състав; Решение № 7914/17.05.2023 г. по Гражданско дело № 33154/2022 г. по описа на СРС, ГО, 176 състав.

Видно от текста на договора, общите условия и погасителния план, изрично са посочени размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със законовите изисквания, като липсва основание оспорените разпоредби да се счетат за неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, съобразно формулировката на чл. 143 от ЗЗП.

В този смисъл са Определение № 25 от 18.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2551/2021 г., IVг. о., Определение № 60451 от 3.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г. о., Решение № 1396 от 22.12.2021 г. на САС по в. гр. д. № 1601/2021 г.

Видно от договора за заем Приложение № 1 към него в т. ... е посочен фиксиран годишен лихвен процент по заема от .... %, представляващ реквизит по чл. 11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за прилагането му, доколкото такива условия няма и не се прилагат. Лихвата е във фиксиран размер, което ясно личи от посочения общ размер на вземанията по договора, като се направи проста аритметична сметка, като от общо дължимата сума се извади главницата и получаваме чистата стойност по кредита.

Категорично не споделя довода, че клаузата за възнаградителна лихва е недействителна поради противоречие с добрите нрави и че същата е прекомерна и неравноправна.

Запознат е с практиката на ВКС, която указва в кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна, а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти -при необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди изменението на чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени преди изменението.

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който формира ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор. С оглед изложеното предвидения в договора лихвен процент не противоречи на предвидения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.

Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната лихва. В случая уговорената възнаградителна лихва не противоречи на добрите нрави, до който извод се достига след преценка на конкретните данни по случая - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носим, с оглед факта, че като небанкова финансова институция се издържаме от собствената си печалба, както и автономията на волята и факта, че кредитът не е обезпечен. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона.

С оглед изложеното счита, че по договора е предвидена валидна клауза за възнаградителна лихва и не е налице противоречие с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, вр. с чл. 26, ал.4 ЗЗД.

На следващо място, счита за неоснователно и оспорва твърдението на ищеца, че неустойката, установена в сключения между страните Договор за кредит № с била недействителна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, на основание чл. 143 от ЗЗП, както и поради заобикаляне на закона, включително поради надхвърлянето на нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради накърняване на добрите нрави.

Чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се извършва и произтича от неизпълнение на задължението на кредитополучателя да представи удостоверение, издадено от Централния регистър на длъжниците към Камарата на частните съдебни изпълнители за липса или наличие на образувани изпълнителни дела срещу него. Годишният процент на разходите има за цел да информира потребителя какви ще са му разходите, ако изпълнява надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а няма за цел да включва в себе си евентуални компоненти, които са поставени под условие че кредитополучателят не изпълни задължението си по договора. Посоченият годишен процент на разходите по договора за кредит е в размер на 60.00% и е съобразен с всички изисквания на ЗПК, като са взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.

Също така в процесния Договор за кредит изрично е посочено, че неустойката се дължи само, ако кредитополучателят не представи въпросното удостоверение. Неустойката не представлява допълнително оскъпяване по кредита, а има за цел да дисциплинира кредитополучателя, да осуети бъдещо неизпълнение от негова страна и да защити правата на кредитора. Моят доверител не може да се снабди с въпросното удостоверение, издадено от Централния регистър на длъжниците към Камарата на частните съдебни изпълнители, тъй като същото се издава лично на съответното физическо лице. Въпросният документ е важна предпоставка за оценка кредитоспособността на клиента, не само преди сключване на самия договор за кредит, а и през цялото време на действащото кредитно правоотношение. Наличието на образувани изпълнителни дела както към момента на предоставяне на кредита, а и впоследствие, е важна индикация за поведението на клиента и неговата финансова възможност да изпълнява точно и надлежно задълженията си по заплащане на вноските по кредита. Следва да се има предвид, че процесният кредит е необезпечен, а профилът на клиента е сравнително по-високо рисков, имайки предвид, че вече е усвоил няколко кредита от различни кредитни институции. Всичко това формира по-високата кредитна задлъжнялост на клиента, която обуславя по-висока степен на предпазливост от страна на моя доверител, включително с допълнителни проверки по време на кредитното правоотношение.

Допълнителен аргумент за това, че неустойката не се явява скрито оскъпяване е фактът, че кредитополучателят сравнително лесно и без значителни допълнителни разходи може да се снабди с въпросното удостоверение. Процедурата по издаване на документа от регистъра на КЧСИ може да бъде инициирана по електронен път и самото удостоверение може да бъде получено от кантората на всеки частен съдебен изпълнител. Следователно моят доверител не е заложил непостижими цели или изисквания, които да представляват обективно препятствие по изпълнение на задълженията на клиента и да обуславят сигурното начисляване на неустойка. Логиката е съвсем проста, когато клиентът предостави въпросното удостоверение, той няма да бъде в неизпълнение на задълженията си, респективно това няма да влече негативни последици по начисляване на неустойка. Моят доверител е предоставил достатъчно време на кредитополучателя да се снабди с такова удостоверение - 25 дни, считано от датата на сключване на договора за кредит.

Неизпълнението за представяне на описаното в договора удостоверение от ЦРД към КЧСИ се явява неизпълнение на установено между страните задължение.

Кредитополучателят е знаел и е бил информиран по отношение на изискванията за представяне на въпросното удостоверение още преди сключване на договора за кредит, с оглед на което е могъл да прецени дали да сключи или не кредита, респективно да се съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът е свободен по своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за кредитоспособността и финансова надеждност на всеки кредитополучател. Считаме, че въпросната неустойка и нейният размер е съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция на неустойката.

Счита, че условията на сключения между ищцата и ответника договор за кредит, ведно с Погасителния план, явяващ се неразделна част от него, пряко кореспондират с действащите норми на материалното право и водят до законосъобразни правни последици, като не са в противоречие нито със закона, нито с добрите нрави. Съображенията ни в тази насока са следните:

На първо място, неустойката има три основни функции: Обезпечителна, Обезщетителна и Санкционна. В конкретния случай имаме договорена между страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно задължение, като страните по тази клауза са акцентирали върху обезщетителната функция на неустойката. Този извод е верен, поради това че Заемодателят предоставя високо рисков паричен заем на потребител: бързо одобрение, без поръчител, без допълнителни обезпечения, липсва съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение и/или банкова сметка, както при един банков потребителски кредит, кредитът не е и застрахован, което евентуално да поправи вредите.

Клаузата за неустойка в процесното приложение към договора за кредит е ясно и точно формулирана, няма неясноти по отношение на нейното съдържание. Друг е въпросът, че голяма част от кредитополучателите пренебрегват тази клауза по една или друга причина, надявайки се същата да не се приложи.

Тази неустойка, като размер и вреди, които обезщетява, е индивидуално договорена между страните и това я прави равноправна клауза съгласно Закона за защита на потребителите, т.е. създава равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията на воля в търговския оборот. Още преди подписване на договора за потребителки кредит, кредитополучателят е бил наясно с всички условия по кредитните отношения, като сам е избрал параметрите и условията на договорите. Предвид това клаузите се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител, същите са ясно и точно описани и потребителят е бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение, както при сключване на процесните отношения, така и преди това.

При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора става ясно, че още към момента на сключването им потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им.

Следва отново да се отбележи, че договорът за потребителски кредит е сключен изцяло по волята на ищеца. Същият е имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поема, след сключването на кредитните отношения да е осъзнал, че е неспособен да се справи с тях, кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора, без да е обвързан по никакъв начин от спорната неустойка. Възможността за отказ от договора гарантира в най-голяма степен правата на потребителя, в случай че последният прецени, че е встъпил в кредитно правоотношение при неизгодни за него условия. С информация за това свое право ищцата е разполагала на няколко етапа от правоотношението. Следователно ищцата не само е могла да не ползва услугите на кредитодателя, стига да не е искала това, но след избирането им е разполагала с няколко възможности да се откаже от сключването на договора- преди отпускането на кредита, както и след отпускането му.

Поради изброените по-горе причини, свързани с индивидуалното договаряне и възможността кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването, респективно върху цялостното й отпадане, няма как да се съгласи с твърденията за противоречие на договорната неустойка с добрите нрави и неравноправност по смисъла на ЗЗП.

Моли да бъде отхвърлена исковата претенция.

От представените по делото писмени доказателства, съдът приема за установено следното:

Приложен е договор за потребителски кредит №с/28.04.2025г,сключен между страните по делото,при следните параметри ,съгласно приложение №1 към договора: сума на кредита-2529.40 лева,срок на погасяване на кредита 28.04.2027 година,годишна лихва за ползване н акредита-39.82%,,годишен процент на разходите 60.00%.

В договора е предвидено заплащане на застрахователна премия в размер на 529.40 лева на трето лице-застрахователно дружество „Евроинс живот“-ЕАД.

Както се приема в практиката на СЕС- Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 г. на СЕС - чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

В тази връзка, съдът приема, че в конкретния случай сключването на застраховка,респ.начисляване на застрахователна премия, е условие за предоставяне на кредита. Ето защо, съдът намира, че е налице неразривна връзка между кредитното и застрахователното правоотношение, в резултат на която ползването на допълнителните услуги застраховки, е обусловило сключването на процесния договор за потребителски кредит. Следователно може да се обоснове несъмнен извод, че дължимите застрахователни премии в случая представляват разход, пряко свързан с договора за кредит и същите следва да намерят отражение при изчисление на ГПР по кредита. Посочената сума не следва да бъде включена в общия размер на кредита, а в общите разходи по същия, съответно да бъде взета предвид при изчисление на ГПР.

При отчитането на тези суми като несъмнен разход действителният ГПР би

бил различен, т. е. по-висок. В този смисъл вписаното в процесния договор не кореспондира на изискуемото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето, съгласно чл. 22 ЗПК.

По отношение на разноските:

В настоящото производство ищцовата страна е представлявана от адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност (ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.

Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на II т. о. на ВКС.

По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на П. Т. следва да бъде определено адвокатско възнаграждение в размер на 300 евро, което е в границите за съответния вид дейност.

По сметка съда ответникът следва да бъде осъден да заплати държавна такса

размер на 44.77 евро.

Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът