Решение № 1915 от 2.2.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 36933/2025 г.

Производството е образувано по искова молба на Р. Т. Ц. срещу Министерство на правосъдието. Ищецът твърди, че има български произход. Посочва, че родителите му са Т. Ц. и А. Ц., като бащата на майка му В. И. Ц. бил с националност българин, вписана в удостоверение за раждане от ••••••••••••• Бащата на дядо на ищеца – И. А. Ц. също бил с националност българин. От това следва, че поне двама възходящи по права линия са с български произход. Счита, че и самата фамилия Ц. показва наличие на български произход и се предава от поколения. С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че има български произход. Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва иска, като твърди, че не се установява ищецът да има български произход. Счита, че са налице данни за вмешателство в представените документи и има съмнение за тяхната истинност. Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявения иск. Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира следното: Предявен за разглеждане е установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК вр. чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ. Съгласно чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ, български произход може да се доказва по общия исков ред. Според формираната безпротиворечива практика на ВКС след изменението на ЗБГ, обн. в ДВ, бр. 21 от 12.03.2021г. и отпадането на действащата до този момент административна процедура за издаване на удостоверение за български произход от ДАБЧ (определение № 68 от 22.02.2022г. по ч. гр. д. № 328/2022 г. на ВКС, III г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, определение № 2771 от 06.06.2024 г. по к. гр. д. № 4480/2023г. на ВКС, III г. о. и определение № 2061 от 10.07.2023 г. по к. гр. д. № 634/2023 г. на ВКС, III г.о. ), допустимостта на иска по чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ вр. с чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК не е в зависимост от това дали молителят е представил документи от категорията на посочените в чл. 3 ЗБЖИРБ или не е, както и не е обусловена от провеждане на административно производство по чл. 29, ал. 4 ЗБГ. Този извод се налага от категоричността на разпоредбата на чл.3 ЗБЖИРБ, предвиждаща алтернативна възможност - българският произход да се доказва или с документи, издадени от български или чужд държавен орган, или от Българската православна църква /ал.1/, или по исков ред /ал.2/.В чл. 3, ал. 2 ЗБЖИРБ е налице изричното препращане от законодателя към общия исков ред за установяване на съществуване или несъществуване на факт с правно значение, а именно българския произход, в хипотеза на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, поради което такъв установителен иск е допустим след изменението на ЗБГ, обн. в ДВ, бр. 21 от 12.03.2021г., при наличието на общите предпоставки за допустимост на установителните искове. Ето защо, предявеният иск е допустим. В съдебната практика по чл. 290 ГПК – Решение № 269/19.05.2025г. по гр. д. № 126/2024г., III ГО на ВКС, Решение № 495/12.08.2025г. по гр. д. № 3192/2024г., I V ГО на ВКС и др., е даден отговор на въпроса какво съдържание има понятието „лице от български произход“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ и идентично ли е то с понятието „български гражданин“ по смисъла на ЗБГ. Приема се, че под понятието „гражданство“ според правната доктрина и съдебната практика се разбира особената и трайна връзка на едно физическо лице с определена държава, изразяваща се в съвкупност от взаимни права и задължения, които се определят от вътрешноправни норми на тази държава. Според ПЕС, приложимо в Република България от присъединяването й към ЕС през 2007 г., съществува и понятието „гражданство на Европейския съюз (ЕС)“, регламентирано в ДЕС и ДФЕС, което не замества националното гражданство по вътрешното право на държава-членка на ЕС, а е негово производно и само го допълва със специфични за гражданина на ЕС права. Такова е изразеното разбиране и в практиката на Съда на ЕС (СЕС) (например решение по дело C-689/21), според която всяка държава - членка на ЕС определя условията за придобИ.е и изгубване на своето гражданство, като е допустимо при изгубване на национално гражданство да бъде загубено и гражданството на ЕС. Съдържанието на понятието „лице от български произход“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ следва да бъде изведено от контекста на националната регламентация за условията и реда за придобИ.е, загубване и възстановяване на българско гражданство, съдържаща се в КРБ и ЗБГ. Както е посочено в чл. 25, ал. 2 КРБ, лицата от български произход придобиват българско гражданство по облекчен ред. Тази конституционна норма се отнася до вторичния способ за придобИ.е на българско гражданство, какъвто е натурализацията (чл. 15 ЗБГ). Следователно българската конституция допуска поблагоприятно третиране на чужденци, които не са български граждани и произхождат от лица от български произход (от българи), но само в процедурата по придобИ.е и възстановяване на българско гражданство (чл. 15 и чл. 26, ал. 2 ЗБГ). Това правно положение не противоречи на ПЕС, доколкото както беше посочено по-горе, всяка държава – членка на ЕС има правомощието самостоятелно и независимо да определя условията и реда за придобИ.е, загубване и възстановяване на националното си гражданство. Горепосочената привилегия по отношение на чужденците от български произход, които не са български граждани, не накърнява принципа на равенство в правата на всички хора по смисъла на чл. 6, ал. 1 КРБ, доколкото не всички чужденци имат еднаква правна възможност да придобият българско гражданство, т.е. последната не е измежду основните защитими човешки права и свободи по българското и международното право. Тя не накърнява и принципа на равенство в третирането на всички български граждани по чл. 6, ал. 2 КРБ, доколкото се отнася до чужденци, които не са български граждани. Според § 2, т. 1 ДР ЗБГ по смисъла на ЗБГ "лице от български произход" е лице, на което поне единият възходящ е българин. Съгласно чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство по натурализация, без да са налице условията по чл. 12, ал. 1, т. 2, 4, 5 и 6 ЗБГ, т.е. по облекчения ред, предвиден в чл. 25, ал. 2 КРБ, ако е от български произход. Според чл. 15, ал. 2 ЗБГ, в производството за придобИ.е на българско гражданство по натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, с молбата се представят официални документи, издадени от български или чуждестранни органи, с които молителят удостоверява, че има родствена връзка с поне едно лице – негов възходящ до трета степен включително, което е от български произход. При съпоставката на § 2, т. 1 ДР ЗБГ с чл. 15, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗБГ се налага извода, че лице, което не е български гражданин, може да придобие българско гражданство по натурализация по облекчения ред на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, ако поне единият му възходящ до трета степен включително е от български произход. Терминът „лице от български произход“ е използван и в чл. 26, ал. 2 ЗБГ, регламентиращ облекчен ред за възстановяване на загубено българско гражданство. Видно е, че законодателят борави с него при уредбата на натурализацията като способ за придобИ.е на българско гражданство, и то само при привилегированата натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ вр. с чл. 25, ал. 2 КРБ, респективно при възстановяване на изгубено българско гражданство, но не и при регламентацията на другите способи за придобИ.е на българско гражданство – по произход и по месторождение, както и при привилегированата натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 3 ЗБГ. При способа придобИ.е на българско гражданство по произход (чл. 8 и чл. 9 ЗБГ) и този по чл. 15, ал. 1, т. 3 ЗБГ, изискуемото произхождение на лицето е уредено като такова, произхождащо от български гражданин, а не от лице от български произход. Следователно не може да има съмнение, че употребеното в § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ЗБГ, както и в чл. 25, ал. 2 КРБ, понятие „лице от български произход“ не е идентично, а е различно по съдържание от понятието „български гражданин“. Касае се за различни способи за придобИ.е на българско гражданство. При способа придобИ.е на българско гражданство по произход и този по чл. 15, ал. 1, т. 3 ЗБГ, правнорелевантно е произхождането от лице с българско гражданство, а при способа натурализация по облекчения ред на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ – произхождането от лице от български произход. Ако двете понятия не бяха различни по съдържание, законодателят не би уредил тези различни способи за придобИ.е на българско гражданство поотделно и с отделни правни норми. Гореизложеното се отнася и за използвания в ЗБЖИРБ термин „български произход“. При съобразяване, че ЗБЖИРБ и ЗБГ са приети приблизително по едно и също време, от едно и също народно събрание и че регулират отношенията на сходна категория лица с българската държава, съдържанието на понятието „лице от български произход“ не би могло да е различно в двата закона. Термините "лице от български произход" („българин“) и "български гражданин" в чл. 25 КРБ и в ЗБГ не са идентични и имат различно съдържание. Не всяко лице с българско гражданство е от български произход, както и не всички лица с български произход притежават българско гражданство. Лице от български произход по смисъла на § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ, което има право на привилегирована натурализация, е лице, което има поне един възходящ до трета степен включително, който е имал българско самосъзнание и е принадлежал към българската народност. Понятието „лице от български произход“ („българин“) няма юридическото значение на „гражданството“ и не се свързва с носителство на българско гражданство у възходящия сродник. В чл. 15, ал. 1 ЗБГ ясно са разграничени хипотезите на носителство на българско гражданство у родителя или осиновителя на чужденеца, от една страна (чл. 15, ал. 1, т. 2 и т. 3), и българският произход на възходящите сродници, от друга страна (чл. 15, ал. 1, т. 1), като различни основания за придобИ.е на българско гражданство по натурализация по облекчен ред. Българската нормотворческа традиция, в исторически аспект, начиная от 1911 г. с изменението и допълнението на Закона за българското поданство, обн. в ДВ, бр. 3 от 05.01.1904 г., (отм.), през Закона за българското поданство от 1940 г., (отм.), Закона за българското гражданство от 1948 г., (отм.), Закона за българското гражданство от 1968 г., (отм.), до сега действащия ЗБГ, признава различието на понятието „български гражданин“ и на понятието „лице от българска народност (български произход)“, като последното лице може да е и чужд гражданин. Народността е социална културно – историческа етнографска категория, представляваща общност от хора, живеещи на определена територия и отличаващи се от други подобни по общите език, бит, самосъзнание, религия, историческо минало, култура, традиции, обичаи и фолклор. Съзнанието за принадлежността към тази общност е самоопределяне от страна на индивида като такъв от определена народност. То може да бъде променено, но само занапред и само по отношение на субекта на променено самосъзнание. Народността на възходящите, в горепосочения смисъл на субективно съзнание за принадлежност към една културно-историческа етнографска общност, не може да бъде променена от низходящите. Те могат да се ползват от нея, доколкото законът позволява това. В заключение, на поставения правен въпрос се отговаря в смисъл, че съдържанието на понятието „лице от български произход“ в § 2, т. 1 ДР ЗБГ вр. с чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ вр. с чл. 25, ал. 2 КРБ е различно от съдържанието на понятието „български гражданин“ по смисъла на ЗБГ, като първото не притежава юридическото значение на особената и трайна връзка на едно физическо лице с определена държава, присъщо на „гражданството“. Легалният термин „лице от български произход“ означава лице с българско самосъзнание, принадлежащо към българската народност като културно – историческа етнографска общност от хора, живеещи на определена територия и отличаващи се с общите си език, бит, самосъзнание, религия, историческо минало, култура, традиции, обичаи и фолклор. Такова лице може да притежава, но може и да не притежава българско гражданство. Поради това за придобИ.е на българско гражданство по натурализация по облекчения ред на чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ е ирелевантно установяването на българско гражданство на възходящия сродник. Необходимо е установяване на българския му произход в гореизложения смисъл. В аспекта на изложените разяснения, настоящият съдебен състав намира следното: От събраните писмени доказателства се установява, че ищецът Р. Т. Ц. е роден на ••••••••••г. в гр. Л., РСФСР с родители – баща Т. Т. Ц. – бенгалец и А. В. Ц. – рускиня. Представено е удостоверение за раждане на А. В. Ц., съгласно което е родена на 28.07.1957г. в с. К., Ч. район, РСФСР, с родители – баща В. И. Ц. – българин и Е. Т. Т. – рускиня. Представено е и удостоверение за раждане на В. И. Ц., роден на 01.10.1932г. в град/село С., Н. район, К. област, с родители – баща И. А. Ц. с националност българин и Е. Я. Ц. с националност рускиня. Съгласно свидетелство за смърт на В. И. Ц., същият е гражданин на •••••••••••••••••••, роден е в с. Н. – Ц., Н. район, К. област, и е починал на 14.04.2022г. в гр. С. П., •••••••••••••••••, като същият не е подавал заявление за отказ от руско гражданство /л. 113/. Представена е архивна справка /л. 114-115/, според която И. А. Ц., роден през 1899г., урожонец на с. Н. – Ц.о, С. (Н.) район, К. област, по националност българин, през 1944г. (точната дата не е посочена) във връзка с постановление на ГОКО СССР № 5984 от 02.06.1944г. е бил депортиран от с. Н. – Ц.ов до Ч. район на М. област, където е бил регистриран като специално заселен (спецпоселенец) е и починал на •••••••••••••••. Като свидетел по делото е разпитана С. С., на 28г., която посочва, че познава А. Ц. и сина й Р. Ц.. От разкази на А. Ц. знае, че нейният дядо и прадеди имат български произход, като й е разказвала как по време на Руско – турската война и събитията около нея са се изселили от Северна България в Р., в региона на К., след което са разселени в други области. Посочва, че А. Ц. имала спомен и й разказвала, че нейният дядо й е казвал, че са българи, които са се преместили да живеят в Р.. Заявява, че знае, че пазят паметта за произхода си и пазят семейни истории, свързани с България (без да посочва никаква конкретика), проявяват интерес към българската култура и език и говорят малко български. Свидетелят посочва, че познава А. Ц. от 2019г., тъй като бил в М. на обучение и се видели с нея на живо само веднъж, а иначе поддържали връзка онлайн. Със сина й се познавали само задочно – не са се виждали никога на живо, а само онлайн. Не знае дали празнуват някой от нашите типични празници. Не й е известно да са идвали в България, като по техни разкази по бащина линия на А. са били от Северна България и поради войните са се изселили към Р.. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване на изгодния за него факт, че посочените от него възходящи имат български произход. Както се посочи, понятията „лице от български произход“ и „български гражданин“ са с различно, а не с идентично съдържание и от значение по предявения установителен иск е установяване на принадлежността на възходящите на ищеца към българската народност като обособена културно – историческа етнографска общност. Съдът намира, че вписването в удостоверенията за раждане, че лицата В. И. Ц. и И. А. Ц. са с националност българи не е достатъчно, за да бъде направен категоричен и несъмнен извод за наличието на български произход у тези лица, който да обуслови придобИ.ето на българско гражданство от ищеца на основание привилегированата натурализация по чл. 15, ал. 1, т. 1 ЗБГ. Според справката И. А. Ц. (прадядо на ищеца) е роден 1899г. в с. Н. Ц.о е с националност българин, но не се установява въз основа на какви обстоятелства същият има тази националност, предвид че е роден извън територията на Княжество България. Синът му В. И. е роден 1932г. в същото село Н. Ц.о, К. област и е с руско гражданство. В тази насока, не са достатъчни и показанията на свидетеля С. за установяване българския произход на тези лица, доколкото са общи и пресъздават разкази на самия ищец и майка му. В същото време, твърдението, че по време на Руско-турската война и събитията около нея дядото на А. Ц. и семейството му са се изселили от Северна България в Р., в региона на К., не може да бъде прието за достоверно, тъй като И. Ц. е роден през 1899г. в с. Н. Ц.о (извън територията на Княжество България), а Руско-турската война е от 1877-1878г., тоест повече от двадесет години преди рождението му. Съдът намира, че не се установява с категоричност и несъмненост и тези лица да са принадлежали към българската народност като културно – историческа етнографска общност от хора, живеещи на определена територия и отличаващи се с общите си език, бит, самосъзнание, религия, историческо минало, култура, традиции, обичаи и фолклор, за да се приеме, че са с български произход. Не се установява посредством проведено пълно доказване нито един от посочените възходящи на ищеца да е роден на територията на Княжество България (впоследствие Царство България), да е живял на нея и да е свързан пряко с българските народност, бит, традиции и култура. Както е разяснено в Решение № 495/12.08.2025г. по гр. д. № 3192/2024г. по описа на ВКС, за изхода по този иск е ирелевантно дали самият ищец притежава българско самосъзнание. По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск подлежи на отхвърляне. По разноските: При този изход на спора, право на присъждане на разноски има ответникът, който претендира юрк. възнаграждение, което съдът на основание чл. 78, ал. 8 ГПК определя на 100лв. Воден от горното, съдът