Решение № 826 от 5.3.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 11024/2022 г.

Предявени са евентуално съединени искове от А. Д. Г., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. В., ул. С. № ••, съдебен адрес: гр. В., бул. Вл. В. № ••, ет. *, офис •• чрез адвокат И. В. И.- П. - ВАК, с която претендира да бъде осъдено Н. с. на Р. Б., адрес: гр. С., пл. К. А. * на основание чл. 2 в от ЗОДОВ и евентуален иск по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД, вр. чл. 7 от Конституцията на Р. Б. срещу Д., представлявана от М. на ф., адрес: гр. С., ул. Г. С. Р. № •••.

Ищецът претендира да му бъде заплатено обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на приемане от Н. с. на Р. Б. на § 50, т. 4, б. „А“ от ПЗР на ЗИДЗКПО при нарушение на ПЕС и последващо бездействие да бъдат уредени правните последици от противоконституционния закон, в размер на 23 237.00 лева (двадесет и три хиляди двеста тридесет и седем лева) - неполучено от ищеца месечно трудово възнаграждение за периода от 08.07.2019 г. до 30.03.2021 г. и сумата от 1800.00 лева (хиляда и осемстотин лева), представляваща допълнително възнаграждение за постигнати резултати за периода от 08.01.2019 г. до 30.03.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на исковата молба – 15.08.2022 г. до окончателното й изплащане, както и обезщетение за нанесени неимуществени вреди в размер на сумата от 5000.00 лева (пет хиляди лева), изразяващи се във влошено здравословно състояние, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 15.08.2022 г. до окончателното й изплащане.

В исковата молба са изложени следните обстоятелства, на които се основават претендираните права:

Ищецът е работил в периода от месец февруари 1999 г. до 07.01.2019 г. в М. – гр. В. първоначално по трудово, а по- късно по служебно правоотношение, като със заповед № 3022/07.01.2019 г. на Директора на АМ, на основание чл. 107, ал. 1, т. 5, вр. чл. 7, ал. 1, т. 6, предл. последно от ЗДСл, във вр. чл. 10, ал. 1, изр. второ от Закона за М.те след промяната му с ДВ бр. 98/2018 г., е прекратено служебното му правоотношение на длъжност „Г. е.“ в Агенция „М.“, длъжностно ниво- 6, експертно ниво 2, в сектор „Администартивнонаказателни дейности и разследващи органи“, отдел „М. р. и р.“. Ищецът е бил подсъдим за умишлено престъпление от общ характер, поради което административният орган е приел, че промяната в чл. 10, ал. 1 от ЗМ съставлява обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения и е основание за прекратяване на служебното му

правоотношение. А. Г. оспорил горепосочената заповед като незаконосъобразна, като с решение № ••••/••.••.•••• г. по адм. дело № ••••/•••• г. по описа на АС - Варна, потвърдено с решението по адм. дело № ••••/•••• г. на ВАС, заповедта е отменена.

Сочи се, че приетата от НС норма съставлява непропорционално ограничаване на правото на труд, гарантирано от Хартата на основните права на Европейския съюз, и противоречи на чл. 48 и чл. 52 от същата, както и на чл. 6, ал. 2 и чл. 8 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, както и на Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 09.03.2016 г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невинност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство. Според цитираната директива държавите членки имат задължението заподозрените и обвиняемите да не бъдат представяни като виновни преди окончателното решение. Нарушен е и принципът на пропорционалност по чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от Договора за ЕС. Приетите промени в чл. 10 от ЗМ влизат в противоречие и с чл. 6, §2 от Протокол №1 към ЕКСПЧОС, като според него „всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невиновно до доказване на вината му в съответствие със закона“. Приетата норма противоречи на КРБ, установено в решение №7/17.07.2019 г. по к.д. №7.2019 г. на КС на РБ., като в решението си КС е приел, че с промяната в чл. 10, ал. 1 от ЗМ „законодателят ограничава правото на труд на обвиняемите и подсъдимите с интензитет, с който това е сторено за лицата с влязла в сила присъда“.

Сочи, че в съдебната практика е прието, че народните представители имат задължението да спазват както Конституцията, така и да знаят и съблюдават правните норми и принципи на ЕС при извършване на законодателна дейност. Същите, в качеството си на колективен държавен орган - НС, са извършили противоправно Д.ие, представляващо приемане на посочената разпоредба при наличие на съществено нарушение на КРБ и ПЕС, както и в проявено бездействие, изразяващо се в неуреждане на възникналите в резултат на приемането й правни последици. В резултат на приетата норма за ищеца са възникнали както имуществени, така и неимуществени вреди. Същият е бил лишен от основното си месечно възнаграждение за дълъг период от време, както и от допълнително възнаграждение за постигнати резултати, което би получил, ако не е била извършена законодателната промяна. Не бил повишен и в ранг, което се извършва на всеки две години, което от своя страна също би довело до увеличаване на месечното възнаграждение и на допълнителното възнаграждение.

В резултат на приетата от НС норма на чл. 10, ал. 1, изр. второ от ЗМ, довела до прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, здравословното му състояние се влошило, получил силни и неспиращи болки в кръста, бил диагностициран с дясностранна трилепликална невралгия, дискова херния, заболяване на двете колена, както и на двете тазобедрени стави, като следва да му бъде извършена и хирургическа намеса. Извършена му била и екстирпация на четири зъба, страдал от безсъние, раздразнителност, емоционална нестабилност и паник атаки.

Представени са писмени доказателства. Направени са доказателствени искания. Претендират се разноски.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК, от редовно уведоменият ответник Н. с. на РБ е подаден отговор, с който оспорва иска като недопустим и неоснователен. Сочи, че Н. с. не е надлежна страна по спора, тъй като националното законодателство не предвижда възможност да бъде ангажирана неговата отговорност във връзка с осъществяване на законодателната му дейност, действията му във връзка с тази дейност не подлежат на съдебен контрол. Сочи, че процесуалният ред за реализиране на отговорност по ЗОДОВ не влияе на принципното положение, че единственият орган, имащ правомощието да се произнася по актове на Н. с. е Конституционният съд. Поради това орган на законодателната власт не може да отговаря за вреди на частноправен субект.

По отношение на основателността се посочва, че твърденията на ищеца за претърпени имуществени вреди поради нарушение на принципи на правото на ЕС националната уредба са неоснователни и че не съществува пряка причинно – следствена връзка между разпоредбата и твърдените от ищеца вреди, тъй като причинната връзка е опосредствана от заповедта на Директора на Агенция М.. Оспорва се основателността на претендираните от ищеца ДВПР, както и периодите, за които същият претендира обезщетение. Сочи, че ищецът вече е осъществил защита срещу незаконното прекратяване на трудовото му правоотношение и е получил дължимото според националния закон обезщетение.

Направени са доказателствени искания. Претендират се разноски.

От другия редовно уведомен ответник – Д., представлявана от М. на ф. чрез старши юрисконсулт В. Б. е подаден отговор, с който оспорва иска като недопустим и неоснователен. Сочи, че в българското законодателство не е предвиден ред за претендиране от Д. на вреди, нанесени вследствие на законодателната дейност на Н. с. и Д. на притежава нито материалноправна, нито процесуално правна легитимация по настоящия иск, както и че е налице друг специален ред за защита на накърнените права на ищеца, поради което настоящето производство е недопустимо. ЗОДОВ изчерпателно предвижда хипотезите, при които Д. носи отговорност за незаконни действия и актове на нейните органи и длъжностни лица, но липсва предвидена възможност за ангажиране на нейната отговорност по отношение на законодателната дейност на НС, като тази липса се потвърждава и в множество съдебни актове.

Ответникът счита за недопустимо и съединяването на иск, който следва да бъде разгледан по специалния ред на ред, предвиден в ЗОДОВ, с такъв, който се разглежда по общия ред, какъвто в случая се явява предявения срещу Д. иск. Сочи, че редът, по който ищецът следва да защити правата си е този по АПК.

Във връзка с процесуалната легитимация на НС посочва, че в случаите на процесуална суброгация Д. не става страна по делото и че при предявяване на двата иска, макар и в условията на евентуалност, би довело до колизия между участието на Д. чрез законния си представител и неин процесуален субституент.

По отношение на основателността сочи, че не е налице пряка причинноследствена връзка между нарушението и твърдяните от ищеца вреди. Въпреки допуснатото от българската държава нарушение чрез законодателния си орган в лицето на Н. с., което е приело разпоредба, която впоследствие е обявена за противоконституционна, вредите за ищеца не са настъпили от действията на народните представители, а от действията на органа по назначаването му, който е издал заповедта за уволнение, от която са настъпили вреди за ищеца.

Във връзка с размера на вредите посочва, че на обезщетение подлежи само основната заплата на ищеца и то определена към момента на прекратяване на служебното му правоотношение, но не и на претендираното допълнително възнаграждение за постигнати резултати (ДВПР). Поради това, че изплащането на ДВПР на държавните служители зависи от много фактори и размерът е строго индивидуален, а изплащането му не е задължителна последица от полагане на труд по служебно правоотношение, не е сигурно дали и в какъв размер ищецът би получил ДВПР и същите не следва да се вземат предвид при установяване размерите на вредите.

Претенцията за неимуществени вреди се оспорва както по основание, така и по размер. Сочи, че същата е недоказана. Дори да е приеме, че за ищеца са настъпили неимуществени вреди, то същите биха били последица от привличането му в качеството му на обвиняем за умишлено престъпление от общ характер.

Във връзка с възраженията на ответниците, в молба, депозирана в открито съдебно заседание на 04.04.2024 г. ищецът прави следните пояснения и допълнения на исковата молба:

1.Във връзка с чл. 46 от ДФЕС е приет Регламент (ЕИО) № 492/2011 на Съвета от 5 април 2011 година относно свободното движение на работници в Съюза, с който се отменя Регламент (ЕИО) № 1612/68 на Съвета от 15 октомври 1968 година относно свободното движение на работници в Общността. В съображение 2-ро от него е прието, че свободното движение на работници следва да бъде гарантирано в Съюза, като постигането на тази цел налага и правото на тези работници да се придвижват свободно в Съюза, за да извършват дейности като наети лица при спазване на ограниченията, оправдани по причини, свързани с обществения ред, обществената сигурност и общественото здраве. Съображение 4-то утвърждава правото на всички работници в държавите членки да осъществяват дейност по свой избор в Съюза. Приетото от НС законодателно изменение в ЗМ е в нарушение както на посочените съображения, така и на чл. 1 от Регламент (ЕИО) № 492/2011 на Съвета от 5 април 2011 година относно свободното движение на работници в Съюза, съгласно който всеки гражданин на държава-членка, независимо от мястото му на пребиваване, има право на достъп до дейност като наето лице и да извършва тази дейност на територията ла друга държава-членка в съответствие със законовите, подзаконови и административни разпоредби, уреждащи заетостта на гражданите на тази държава. Тълкувано заедно с 4- тото съображение от Регламента, това означава, че всеки гражданин на ЕС има право ла осъществява дейност по свой избор. Приетото от НС ограничение в ЗМ обаче лишава всеки гражданин на държава- членка да упражни това свое право, което се отнася и до ищеца като гражданин на ЕС. Това законодателство е от естество да разубеди и да възпре граждани на ЕС да упражнят правото си на труд в съответната държава-членка. Посочената норма от Регламент (ЕИО) № 492/2011 на Съвета от 5 април 2011 година е пряка и самоизпълнима съюзна правна норма /СПН/, източник на субективно право за всеки гражданин на Съюза, засягаща основно право на гражданите. Още повече, че разпоредбите на Съюза в областта на вътрешния пазар, заетостта и свободното движеше на работници възлагат задължения на ДЧ да спазват законодателството и да прилагат мерки в тази насока. По изложените съображения приетото законодателство от НС грубо нарушава тази правна норма от Регламента, договорите на Съюза и ХОПЕС, като нарушението е съществено именно защото се нарушават основни права.

2.Заради същото наказателно производство, образувано срещу ищеца /все още висящо на първа инстанция/, той е уволнен първо през 2015 г. със заповед № 632/30.04.2015 г. на Директора на АМ, а след оспорването на заповедта, тя е призната за незаконосъобразна с решение по адм.д. № 3926/2016 г. на ВАС. В резултат на това той е възстановен на работа със заповед № 3454/18.05.2017 г. на длъжността си. За времето, през което се е водило това административно дело, неговата основна заплата не е била актуализирана, не е бил повишаван в ранг, поради което той е бил възстановен през 2017 г. с по- ниска основна заплата - 1068 лв. Същото се отнася и за периода след прекратяване на СлПО със заповед № 3022/07.01.2019 г., която е пряка последица от приетото от НС законодателство. От 08.01.2019 г. до 30.03.2021 г., когато ищецът е възстановен със заповед № 377/01.04.2021 г. на Директора на АМ, той отново е лишен от повишаване в ранг, атестиране и увеличаване на основната заплата, което е довело до възстановяването му с последната заповед отново на по- ниска основна заплата /1121.00 лева/ от останалите служители на същата длъжност. Това налага ССЕ да бъде изготвена и във вариант, в който в.л. да посочи увеличението на ОРБ на ищеца в процесния период, като вземе предвид увеличенията, които са били извършени в АМ на всички служители.

3.Неправилно в отговорите на ответниците претендираното обезщетение е приравнено на обезщетението за принудителна безработица по специалните закони - КТ, ЗДСл, ЗМВР и др. По тази причина прякото обвързване на исковите претенции с постановките на т. 1 от ППВС № 4/1975 г. е неправилно и незаконосъобразно. Единствената връзка с тази задължителна практика на ВС е, че е допустимо да се търсят вреди в размер на неполучено трудово възнаграждение в по- голям размер, но предпоставките, които това постановление определя за това, са неотносими и неприложими. Текстовете в посочените специални закони, по които се търси обезщетение за принудителна безработица /чл. 104, ал. 1 от ЗДСл, чл. 237 ЗМВР, чл. 119 ЗДАНС, чл. 172, ал. 1 от ЗОВСРБ/ очертават общи признаци помежду си за обезщетяване, като първият измежду тези признаци е увреждащия юридически факт и това е признаване на уволнението за незаконно след отмяна на заповедта за уволнение от органа по назначаване или от съда. В исковата молба обаче няма позоваване на този юридически факт. Безспорно увреждащият юридически факт за двата иска е приемането от НС на законова норма, като за иска по ЗОДОВ това е станало при съществени противоречия от ПЕС, а при евентуалния иск - при противоречия с КРБ. Именно от тези увреждащи юридически факти произтичат претендиралите вреди. Именно затова претендираното с исковата молба обезщетение не е уредено от специалните закони, уреждащи обезщетението за принудителна безработица, а от ЗОДОВ и ЗЗД/КРБ. При това положение е недопустимо по аналогия да се прилагат горепосочените норми от специалните закони, още повече, че с тях се въвежда ограничение в срока и размера на обезщетението, което не може да се тълкува разширително. Самата разпоредба на чл. 11, ал. 2 ЗНА съдържа в себе си ограничителния критерий за приложимостта на особената уредба: „ако това се налага", т.е. наложителността е поставена като законово условие и, в контекста на чл. 8, § 2 ЕКПЧ, следва да се разглежда като необходимост „в едно демократично общество", която винаги е свързана определени условия: въвеждането й да бъде със закон и ограничението да бъде обосновано в интерес на националната и обществената сигурност, икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, на здравето или морала или на правата и свободите на другите. Във всички случаи основанията за ограничение на правата се тълкуват стеснително и самото ограничение следва да се подчинява на принципа на пропорционалността, съразмерността чрез намирането на баланс между степента на засягане на правото и постигане на целта на засягащия правото акт. При всички случаи на подобно ограничение следва да се противопостави разбирането на Конституцията за правния характер на правото на защита по чл. 56, което с тези свои характеристики служи за гарантиране на цитираните в чл. 32 КРБ ценности.

С протоколно определение от 05.02.2026 год. е допуснато изменение на предявените искове по размер, както следва:

-На иска с правно основание чл. 2в, ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди претърпени в резултат на приемане от НС на Р България на §50 т. 4 б. „А“ от ПЗР на ЗИДЗКПО при нарушение на ПЕС - неполучено от ищеца месечно трудово възнаграждение за периода от 08.07.2019 г. до 30.03.2021 г., в размер на 23 925.93 лева /12233.13 евро/- нетен размер, ведно с лихвата за забава от падежа на всяко задължение за месечно плащане до погасяването му;

-На иска с правно основание чл. 2в, ал. 1 т. 2 от ЗОДОВ за заплащане на допълнително възнаграждение за постигнати резултати за периода от 08.01.2019 г. до 30.03.2020 г., в размер на 3431.70 лева /1754.60 евро/- нетен размер, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 15.08.2022 г. до окончателното й изплащане.

Съдът, като прецени представените по делото доказателства, приема за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните, че ищецът е работил в периода от месец февруари 1999 г. до 07.01.2019 г. в М. – гр. Варна първоначално по трудово, а по- късно по служебно правоотношение, като със заповед № 3022/07.01.2019 г. на Директора на АМ, на основание чл. 107, ал. 1, т. 5, вр. чл. 7, ал. 1, т. 6, предл. последно от ЗДСл, във вр. чл. 10, ал. 1, изр. второ от Закона за М.те след промяната му с ДВ бр. 98/2018 г., е прекратено служебното му правоотношение на длъжност „Г. е.“ в Агенция „М.“, длъжностно ниво- 6, експертно ниво 2, в сектор „Администартивнонаказателни дейности и разследващи органи“, отдел „М. р. и р.“. Ищецът е бил подсъдим за умишлено престъпление от общ характер, поради което административният орган е приел, че промяната в чл. 10, ал. 1 от ЗМ съставлява обективна невъзможност да изпълнява служебните си задължения и е основание за прекратяване на служебното му правоотношение. А. Г. оспорил горепосочената заповед като незаконосъобразна, като с решение № ••••/••.••.•••• г. по адм. дело № ••••/•••• г. по описа на АС - Варна, потвърдено с решението по адм. дело № ••••/•••• г. на ВАС, заповедта е отменена.

С Решение № 7 от 17.09.2019 г. на Конституционния съд на Р. Б. разпоредбата на чл. 10, ал. 1 изречение трето от Закон за М.те (обн. ДВ, бр. 15 от 06.02.1998г., последно изм. ДВ, бр. 32 от 16.04.2019 г.) е обявена за противоконституционна в частта, съгласно която „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер.“.

Със заповед 377/01.04.2021 г. на МФ, АМ А. Г. е възстановен на длъжност Г. е. в АМ, главна дирекция „М. р. и р.“, Централно митническо управление, ранг V старши считано от 30.03.2021 г. с основна месечна заплата 1121 лева.

Приетата по делото съдебно- икономическа експертиза установява, че общата стойност на възнаграждението, което би получил ищецът за периода от 08.07.2019 г. до 29.03.2021 г. вкл., изчислено на база последното начислено/получено от него трудово възнаграждение през 12/2018 г., при съобразяване с увеличенията на заплатата, които биха били приложени съобразно заповедите, описани в констативно-съобразителната част, възлиза на 26 584.36 лева в брутен размер и 23 925.93 лева– нетен (след приспадане на дължимия ДДФЛ) размер. Върху тази сума се дължи лихва за забава, считано от падежа на всяко задължение за месечно плащане до погасяването му, тъй като по съществото си тази отговорност е деликтна и на основание чл. 84 от ЗЗД лихвата за забава тече от момента на увреждането- в случая падежа на задължението за заплащане на възнаграждение.

Вещото лице е изчислило, че общата стойност на изчисленото ДВПР за периода от 08.01.2019 до 29.03.2021 г. вкл., въз основа на представените данни за ДВПР на двамата служители в АМ възлиза на 3 813.00 лева бруто и 3 431.70 лева нето на база ДВПР за служител № 2, какъвто е и размерът на претендираната от ищеца сума. Върху тази сума ищецът претендира лихва за забава, считано от предявяване на иска до заплащането й.

По делото от ищеца са ангажирани гласни доказателства за установяване на твърдените неимуществени вреди, посредством разпита на водените свидетели Р. Н. К.- майка на ищеца и А. Д. М.- близка негова позната.

Първият свидетел сочи, че ищецът е уволнен от Агенция М. – В. през 2019 г. Той работел там дълго време, като почти целия му стаж е в М. В. Уволнението било на основание съществуващ член от закона, според който М.та го уволнява. От тогава животът му се променил, ищецът станал различен човек. Изключително тежко преживял уволнението, затворил се в себе си и станал мрачен, получил някакъв шок, стрес. Започнали болки първо в зъбите, като лекарите казали, че е на нервна почва. Извадили му 4 зъба. Започнали болки в дясната половина на тялото, предизвикани от нерв, който върви надолу по гърба, не можел да върви, затова се наложило да ползва патерици. Преместил се да живее при майка си, тъй като в нейния блок има асансьор. Събитията се отразили на психиката му, тъй като в най- силната за един мъж възраст, който е стигнал позицията в работата и имал кариера, изведнъж се оказал в ситуация да се притеснява, че вече няма да може да работи. Освен физически страдания, ищецът изпитвал и емоционални. За мъж в разцвета на силите си, който в един момент е затруднен дори да се движи, ищецът се безпокоял, че няма да може повече да работи. Самочувствието му било силно занижено. Разчитал на пенсията на майка си, което било унизително за него. Посещавал зъболекари, скенери, лекари. Провел лечение във Военномедицинска академия- София, където му били поставяни инжекции в продължение на месеци заради болките при движение.

След като го възстановили на работа, ищецът хвърлил патериците, самочувствието му се възстановило донякъде. Болката продължила, макар и не толкова силна и не постоянна. Тези физически и психически страдания, според свидетеля са започнали след уволнението и нямат връзка с наказателното производство, което е започнало през 2014 год. и продължава понастоящем.

Вторият свидетел посочи, че ищецът доста тежко приел уволнението. Бил доста притеснен и с много здравословни проблеми. Станал неконтактен, дръпнат, раздразнителен. Имал всякакви проблеми- със зъби, дискова херния, неразположения, ходел по лекари, затворил се в себе си и се държал подистанцирано. Преместил се да живее при майка си, защото не можел да се справя сам там, където живеел, не можел да ходи. Ищецът по принцип бил отворен, комуникативен човек и това затваряне вкъщи било нетипично за него, затова не бил нито във физическа, нито в емоционална кондиция. Според свидетеля това му състояние се дължало на уволнението, което го лишило от възможността да се самоиздържа. Ищецът живеел сам по принцип и е разчитал винаги на себе си и да остане при майка си на тази възраст, е унизително. По отношение на наказателното производство нямал съществени притеснения, тъй като знаел, че е невинен. Негативните емоции не били налице преди уволнението, според свидетеля. След това той поставил бариера пред хора, които познавал от години. Държал се дистанцирано, отговаряла вяло, едносрично, не споделял. Свидетелят получила сведения и от други хора от техния приятелски кръг, че и тях отбягвал. Не се виждал и не се чувал с хора. Редките разговори били половинчати, без да бъдат споделяни мисли и чувства.

Вещото лице по допуснатата съдебно- медицинска експертиза дава заключение, че през месец септември- октомври 2019 г. в медицинската документация са отразени следните заболявания и състояния:

1. Дегенеративни промени на двете тазобедрени стави. Асептична некроза на главата на дясна бедрена кост в стадии на фрагментация.

2. Дегенеративни промени на дясна колянна става. Дегенеративни промени на двата мениска. Хондромалация на капачката и ретропателарно на медиалния кондил на бедрената кост. По същто време е установено следтравматично вътреставно увреждане на колянна става.

3. Гонартроза на лява колянна става. Вкалцяване в сухожилието на коленната капачка. Възпаление на задна кръстна връзка. Оток.

4. Дегенеративни промени на лявата глезенна става и стъпало (остеоартроза)

След февруари 2020 г. няма медицински прегледи, свързани с тези заболявания.

Констатираните заболявания и състояния са проявления на дегенеративни промени в тазобедрени, колянни и глезенни стави. Те се дължат на комбинация от механични, биологични и системни фактори. Основните причини в практически и теоритичен план, според вещото лице са: възраст; прекомерно натоварване и микротравми като тежък физически труд, спорт с повтарящи се удари (футбол, бягане, вдигане на тежести и др.), продължително стоене прав; наднормено тегло; травми и операции като счупвания около ставата, скъсани връзки или менискус (особено в коляното), неправилно зараснали травми водят до т.нар. посттравматична артроза; вродени или придобити деформации като: Дисплазия на тазобедрената става, О-образни или Х-образни крака, Плоскостъпие води до неравномерно натоварване на ставния хрущял; мускулен дисбаланс и слаба стабилизация, като слаби седалищни, бедрени или подбедрени мускули; възпалителни и системни заболявания като Ревматоиден артрит, Подагра, Псориатичен артрит. Метаболитни заболявания (диабет, хормонални нарушения); нарушено кръвоснабдяване и хранене на хрущяла: Съдови заболявания, Тютюнопушене, Продължителна обездвиженост; Генетична предразположеност; Допълнителни рискови фактори като неподходящи обувки, лоша биомеханика на ходене и др.

Според вещото лице психическа (емоционална) травма не може да предизвика тези заболявания, но в теоритичен план е възможно да допринесе за клинично влошаването на състоянието поради изострено усещане на болка. Такова по-силно усещане на болка не може да се докаже обективно.

Експертизата установява, че през октомври - ноември 2021 г. на ищеца са поставени диагнози: увреждане на коренчета в шиен отдел, увреждане на междупрешленни дискове в поясен отдел на гръбначен стълб с радикулопатия, кото са лекувани медикаментозно и с физиотерапия. Причините за тези състяния до голяма степен се припокриват с посочените по-горе.

При извършен преглед при съдов хирург през юли 2021 г. е приета диагноза разширени вени на дясна подбедрица. През юни 2022 г. е диагностицирана тригеминална невралгия в дясно (по този повод са екстирпирани 4 зъба). Установена е Дискова херния L5- S1. Двустранна гонартроза. Двустранна коксартоза. Паник атаки. Тревожно разстройство. Назначено лечение с Невротоп, Магнерод, Невробекс.

Никое от изброените заболявания не се причинява от психична травма.

Описаните болки и страдания при проведения преглед на ищеца са с хронично рецидивиращ характер, без изгледи за излекуване, което налага медикаментозно лечение и физиотерапия, каквито ищецът провежда и в момента на извършване на експертизата. При проведените консултации със съответните специалисти (ортопеди) не е предлагано оперативно лечение. Не се предвижда и такова на посочената тригеминална невралгия в момента. Същата се лекува с медикаменти.

От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави следните правни изводи:

Принципът за отговорност на Д. за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица е проглА. в чл. 7 от Конституцията на Р. Б.. Проявление на този принцип е отговорността по Закона за отговорността на Д. и общините за вреди, който предвижда специален ред за реализиране на отговорността на Д. и общините при наличие на изчерпателно посочените хипотези.

Съгласно чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, същият се прилага, когато не е налице предвиден в закон специален начин на обезщетяване. Отговорността по ЗОДОВ на Д. в лицето на нейните органи е деликтна и е проявление на отговорността на лицето – възложител на работата по чл. 49 от ЗЗД, но се реализира по реда на специалния ЗОДОВ и при наличие на изчерпателно предвидените в него хипотези. Отговорността по ЗОДОВ е безвиновна, обективна, тъй като съгласно чл. 4 от ЗОДОВ се дължи обезщетение за претърпените вреди независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Основанията за освобождаване от отговорност са предвидени в чл. 5 от ЗОДОВ, според който обезщетение не се дължи, ако увреждането е причинено поради изключителна вина на пострадалия. Ако с поведението си пострадалият виновно е допринесъл за увреждането, обезщетението се намалява. В този случай следва да се установи доколко поведението на пострадалия е в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат, настъпил от незаконното действие на държавния орган, и доколко го освобождава от отговорност.

Съгласно разпоредбата на чл. 1 от ЗОДОВ: Д. и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове. Редът за разглеждане на искове срещу Д., за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз е уреден в чл. 2в от ЗОДОВ, където е посочено, че когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс – за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ /причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, както и за вредите, причинени от действието на отменени като незаконосъобразни или обявени за нищожни подзаконови нормативни актове/, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд; и по реда на Гражданския процесуален кодекс – извън горните случаи, като ответникът по делата се определя по реда на чл. 7 от ЗОДОВ. Разпоредбата на чл. 7 от ЗОДОВ гласи, че искът за обезщетение се предявява пред съда по мястото на увреждането или по настоящия адрес или седалището на увредения срещу органите по чл. 1, ал. 1 и чл. 2, ал. 1 от ЗОДОВ, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите.

Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ: Обезщетение за вреди, причинени при условията на чл. 1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и 2, чл. 2а и чл. 2б, ал. 1, може да се търси по реда на ЗОДОВ, а не по общия ред. Също така, щом отговорността на Д. за обезщетение на причинените вреди от актове или действия на нейни органи или длъжностни лица, се реализира по уреден в закона специален ред, бил той и различен от ЗОДОВ, то общият ред за ангажиране на отговорността на Д., е неприложим (чл. 7 от Конституцията на РБ и чл. 49 ЗЗД).

В настоящия случай предявените главни искове са допустими. Същите са предявени по реда на чл. 2в от ЗОДОВ за обезщетяване на вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Същите са предявени срещу колективния орган- Н. с., като процесуален субституент на Д., който е компетентен да гласува законите и чиято отговорност е приетите закони да не противоречат на правото на Европейския съюз, което има примат над националното право, съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от КРБ „Международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р. Б., са част от вътрешното право на страната. Те имат предимство пред тези норми на вътрешното

законодателство, които им противоречат.“ Фактическият състав за ангажиране на извъндоговорната, безвиновна, обективна отговорност на Н. с. за вреди, причинени на частноправните субекти, вследствие на нарушение на правото на Европейския съюз е установена в практиката на Съда на Европейския съюз и включва следните кумулативни предпоставки: нарушение на правна норма на Европейския съюз, която има за предмет предоставяне на права на частноправни субекти, нарушението да е достатчъно съществено и причинноследствена връзка между нарушението и вредата.

Съгласно разпоредбата на чл. 15 от Хартата на основните права на Европейския съюз, озаглавен „Свобода при избор на професия и право на труд“: Всеки има право да работи и да упражнява свободно избрана или приета професия. В този смисъл, правото на труд, като право поместено в Хартата на основните права на Европейския съюз е основно човешко право. Когато нарушаването на правото на труд произтича от приемането на законова разпоредба, която противоречи на Хартата на основните права на Европейския съюз, то тази законова разпоредба от своя страна, противоречи и на правото на Европейския съюз, по смисъла на чл. 2в от ЗОДОВ, тъй като Хартата на основните права на Европейския съюз е част от правото на Европейския съюз и нарушаването на правата посочени в нея /като основни човешки права/, от държавите членки и техните органи, представлява съществено нарушение на правото на Европейския съюз. По отношение на правото на всеки да работи и да упражнява свободно избрана професия, Европейският съд по правата на човека приема, че ограниченията върху осъществяване свободата да се упражнява определена професия са недопустими в случаите, когато преследваната цел е непропорционална или е налице прекалена намеса, накърняваща същността на гарантираното право / Решение от 27.07.2004г. на ЕСПЧ по делото Сидабрас и Дзиаутас срещу Литва по Жалби №55480/00 и № 59330/00, в което е прието, че невъзможността на жалбоподателите да кандидатстват за редица длъжности в частния сектор е посегателство върху личния им живот така, както е закрилян от чл. 8 от ЕКЗПЧОС/.

В настоящия случай, с гласуването и приемането от Н. с. на Р. Б. на процесната разпоредба в Закона за М.те /чл. 10 от ЗМ, изречение второ: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“. Обявена за противоконституционна, с Решение № 7 на КС на РБ – ДВ. бр. 75 от 2019 г./ се ограничава правото на труд на лица – митнически служители, които все още не са с влязла в сила осъдителна присъда, като следва да се има предвид, че такава може и въобще да не последва, в хипотезата на оправдателна присъда или прекратяване на наказателното дело. По този начин, с приетата разпоредба, се нарушава и презумпцията за невиновност. Нарушен е балансът между залегналите в закона легитимни цели и защитата на интересите на отделния индивид. Визираната и преследвана в Закона за М.те цел е митническите служители да бъдат граждани с висок морал, безупречна репутация и професионализъм, които с работата си да издигат авторитета и престижа на държавната служба в обществото. Авторитетът на държавната служба е легитимна цел на законодателя, а постигането й може да се осъществява с вкарването на допълнителни условия, на които държавните служители трябва да отговарят при упражняването на държавната служба, което защитава значим обществен интерес, с оглед специфичните функции и правомощия на митническите органи. В приетата разпоредба на чл. 10, ал. 1, изречение второ от ЗМ се съдържа неясна формула за нелоялност, която законодателят свързва с процесуалното качество на обвиняем или подсъдим за умишлено престъпление от общ характер. Възприетото автоматично отстраняване от заемане на държавна служба в митническата администрация не оставя пространство за преценка кога пълноценната реализация на правото на труд следва да отстъпи пред защитата на специфичния авторитет на държавната служба. Отсъствието на нюансиран подход не позволява да се отчетат степента на обществена опасност на твърдяното престъпление, връзката му с функциите на митническия служител, както и други индивидуални особености на конкретния случай. Разпоредбата създава предпоставки за ограничаване на правото на труд, без да е достигнат търпимият предел, отвъд който заемането на държавна служба в митническата администрация би било морално неприемливо. Също така отсъства всякаква възможност за преразглеждане на случая при промяна на релевантните обстоятелства по чл. 10, ал. 1, изречение второ от ЗМ, включително при постановяване на оправдателна присъда или прекратяване на наказателното производство, и законът не гарантира връщането на митническия служител на заеманата до прекратяване на служебното правоотношение длъжност. Ограничението е непропорционално, защото целите на закона могат да бъдат успешно и ефективно постигнати и без него. Процесната разпоредба представлява достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз – нарушение на чл. 15 от Хартата на основните права на Европейския съюз, с оглед засегнатото основно право на труд на индивида и неспазването на пропорционалността между търсената от закона цел за повишаване на авторитета на държавната служба и ограничаването на правото на труд на отделния индивид.

В решение на СЕС по съединени дела С-••/•• и С-••/•• B. du P. и F., съдът указва неизчерпателно критериите за определяне дали нарушението е достатъчно съществено, като посочва, че компетентната национална юрисдикция може да вземе предвид степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на преценка, която нарушената норма предоставя на националните органи, умисъла или непредпазливостта при неизпълнение на задължението, извинимия или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото, както и обстоятелството, че поведението на общностна институция може да е допринесло за бездействие, за приемане или за запазване на национални мерки или практики, които противоречат на общностното право. Доколкото отговорността на Д. за вреди от нарушаване правото на ЕС е безвиновна, обективна и това ясно е подчертано в практиката на СЕС, тази отговорност не може да бъде поставена в зависимост от наличието на допусната умишлена или по небрежност вина от държавен орган, надхвърлящо изискването за достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Когато обаче нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, това е достатъчно то да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“, без да означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на Д.. Нарушението може да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др. Причинният процес започва от приемането или поддърЖ.ето в националното право на норма, която противоречи на правото на Европейския съюз и преминава без прекъсване до нейното приложение и осъществяването на съответните негативни последици. В контекста на горните насоки изводими от практиката на СЕС съдът намира, че отсъствието на мотиви и законодателна обосновка при приемането на визирното изменение на чл. 10, ал. 1 от ЗМ от НС, както и обстоятелството, че същото нарушава едно от основните права на частните субекти, това на право на труд, което е скрепено в основен нормативен акт част от общностното право, по недвусмислен начин, самостоятелно и в съвкупност, характеризират интензитета на нарушението като „достатъчно съществен“, съответно като достатъчен да доведе до ангажиране на отговорността на Д. по реда на чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, чрез нейния орган, отговорен за вредите.

В конкретния случай, вредите от нарушението на правото на Европейския съюз се изразяват в неполучено трудово възнаграждение поради уволнение за периода от 08.07.2019 г. до 30.03.2021 г.

Спорен е въпросът за наличие на причинно- следствена връзка между нарушението и твърдяните настъпили за ищеца вреди, които според ищеца се изразяват в неполучено трудово възнаграждение за периода на уволнението, включително допълнително възнаграждение за постигнати резултати, както и за неимуществени вреди настъпили вследствие на нарушението на правото на ЕС. В тази връзка съдът намира, че от неоспореното заключение на съдебноикономическата експертиза, които счита за пълно, обективно и компетентно, по безспорен начин се установява, че в периода от прекратяване на служебното правоотношение на ищеца до възстановяването му на длъжност в Агенция „М.“ същият би получил трудово възнаграждение в претендирания размер. Така по делото съдът намира, че е установена по несъмнен начин причинно-следствената връзка между нарушението на общностното право и настъпила за ищеца вреда, под формата на пропусната полза.

Поради основателността на главната претенция за обезщетение за неполучено трудово възнаграждение, основателна се явява и акцесорната за законната лихва върху главницата от падежа на всяко задължение за месечно плащане до погасяването му.

По отношение на предявените в условията на евентуалност искове срещу Д., по реда на чл. 7 от Конституцията на Р. Б. във вр. с чл. 49 от ЗЗД, същите са допустими по отношение на тях е приложим общият ред на защита по реда на чл. 7 от Конституцията на Р. Б. и ЗЗД, с оглед липсата на специална уредба.

В настоящия случай, с оглед уважаването на главния иск, не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на евентуалност иск за осъждане на Д., представлявана от М. на ф., с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 7 от Конституцията на Р. Б. да заплати на ищеца обезщетение за неполучено трудово възнаграждение.

Искът за заплащане на неполучено допълнително възнаграждение за постигнати резултати за периода от 08.01.2019 г. до 30.03.2021 г., съдът намира за неоснователен.

Допълнителните възнаграждения, получавани от служителите за постигнати резултати (т.нар. материално стимулиране) нямат характер на задължителен елемент от трудовото възнаграждение, тъй като не се изплащат постоянно, заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и не зависят единствено от отработеното време, а заплащането им е обусловено от наличието на редица предпоставки - определя се дали то да бъде изплатено и в какъв размер в зависимост от конкретна преценка след оценка на изпълнение на служебните задължения на служителя за съответния период с оглед на установени критерии. В тази връзка съгласно чл. 67, ал. 8 от ЗДСл, допълнителното възнаграждение за постигнати резултати (по чл. 67, ал. 7, т. 5 от ЗДСл) се определя за точно и в срок изпълнение на поставени задачи. То зависи от резултата на трудовия процес и се начислява и изплаща на служителя в съответствие с количеството и качеството на действително извършената работа. Преценката за личния принос на служителя и проявения от него професионализъм при изпълнение на работата му може да бъде извършена само при реално положен труд, поради което допълнително възнаграждение за постигнати резултати не е дължимо за времето, когато служителят не е бил на работа, независимо от причините за това (Решение № •••/••.••.•••• г. по гр.д. № ••••/•••• г. на ВКС, IV г.о.). До извод за обратното не води и обстоятелството дали други служители, колеги на ищеца, са получили в посочения период такова допълнително възнаграждение, тъй като не установяват по категоричен и неподлежащ на съмнение начин, т.е. по пътя на пълното и главно доказване, което дължи в процеса, че и той би получил такова.

Искът за заплащане на обезщетение на неимуществените вреди съдът намира за частично основателен. Справедливият размер на обезщетението, което ответникът следва да заплати на ищеца за претърпените неимуществени вреди, от приета в противоречие с правото на ЕС норма, е 3000 лева, като над тази сума искът е неоснователен. При определянето му съдът взема предвид, че уволнението е причинило стрес на ищеца, той станал затворен, необщителен, принудил се да се премести при своята майка, за да може да се придвижва, тъй като след уволнението се проявили и обострили дегенеративните заболявания, които той имал в тазобедрени, колянни и глезенни стави. Вещото лице по съдебно- медицинската експертиза сочи, че наличните заболявания не могат да бъдат предизвикани от психическа /емоционална/ травма, но тя би могла да допринесе за клинично влошаване на състоянието поради изострено усещане на болка. Такова по- солно усещане на болка не може да се докаже обективно, поради което съдът цени свидетелските показания в тази насока.

Установи се, че ищецът е изпитвал безпокойство от положението, в което изпаднал- да разчита на финансова помощ от майка си, която е пенсионер, да напусне жилището си и да заживее при майка си, за да може да се придвижва с асансьор, притеснявал си дали ще може да си намери работа, която да отговаря на квалификацията му и да реализира доходи в бъдеще. Силно ограничил социалните си контакти, станал затворен, общувал формално и от любезност с приятелския си кръг, отбягвал разговори на лични теми.

При определяне размера на подлежащите на репарация неимуществени вреди съдът взема под внимание още периода, през което ищецът е останал без работа /приблизително година и осем месеца/. Съобразява се също, че по това време срещу ищеца се е водило наказателно производство. При определянето на обезщетението съдът взе предвид и конкретната за страната и региона икономическа обстановка към момента на осъществяването на деликта, като за нейното определяне се взеха предвид факторите, които й влияят – минималната работна заплата за 2019 г. в Р. Б. е била 560.00 лева, за 2020 г.- 610 лева, за 2021 г.- 650 лева; по данни на НСИ годишната инфлация за 2019 г. е била 3.1%‚ за 2020 г.- 7.8% , за 2021 г.- 3.3 %, нарастването на БВП; повишаване на потреблението на домакинствата.

По идентични на изложените по-горе съображения следва да бъдат отхвърлени и съответните евентуални искове с правно основание чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 7 от Конституцията на Р. Б. срещу Д. за обзещетение за неполучено допълнително трудово възнагражадение, както и за неимуществени вреди.

Предвид изхода на спора, право на разноски в производството имат и трите страни, включително Д. по разгледаните и отхвърлени евентуални искове. За неразгледаните от съда евентуални искове, страните нямат право на съдебно-деловодни разноски, както по чл. 78, ал. 1, така и по чл. 78, ал. 3 от ГПК (в този смисъл Решение № 210/27.07.2015 г. по гр.д. № 5600/2014 г. на ВКС, IV г.о.).

Съобразно предствените от ищеца доказателства и списък по чл. 80 от ГПК същият е сторил разноски в процеса от общо 3805.00 за платено в брой адвокатско възнаграждение, както и за платена държавна такса от 10.00 лева по исковете по ЗОДОВ.

В тази връзка неоснователно се явява релевираното от ответника Н. с. на Р. Б. възражение за прекомерност по чл. 78, ал.5 от ГПК на адвокатското възнагражадение, доколкото същият е дори под относимия минимум, определен по реда на чл. 7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в относимата редакция обн. в ДВ, бр. 88 от 2022 г. Делото е с висока фактическа и правна сложност, ангажирани са доказателства от ищеца- разпит на свидетели и две експертизи, проведени са шест открити съдебни заседания.

Съобразно постигнатия правен резултат от ищеца в процеса по исковете по ЗОДОВ, на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ с решението следва да му се присъдят разноски в размер от общо 3003.32 лева /1535.57 евро/.

Съобразно предствения от ответника Н. с. на Р. Б. списък по чл. 80 от ГПК същият претендира разноски за юрисконсулстко възнаграждение, което съдът съобразно фактическата и правна сложност на делото определя на 250.00 лева, на основание чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Или съобразно постигнатия правен резултат от ответника в процеса, на основание чл. 10, ал.4 от ЗОДОВ с решението следва да му се присъдят разноски в размер на 41.97 лева /21.46 евро/.

Съобразно предствените от евентуалния ответник Д. чрез М. на ф., списък по чл. 80 от ГПК същият претендира разноски за юрисконсулстко възнаграждение, което съдът съобразно фактическата и правна сложност на делото определя на 250.00 лева, на основание чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Или съобразно постигнатия правен резултат от ответника в процеса по два от общо трите разгледани евентуални иска, на основание чл. 78, ал.3 от ГПК с решението следва да му се присъдят разноски в размер от 161.05 лева /82.34 евро/.

С оглед изхода на спора ищецът, съответно ответникът Н. с. на Р. Б., следва да бъдат осъдени на основание чл. 9а, ал. 2 от ЗОДОВ, да заплатят в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Варненски районен съд, сумата от 850.93 евро, съответно 171.65 евро, съставляваща припадащата се на всяка от страните част от заплатените от бюджета на съда депозити за назначените съдебно- икономическа и съдебно- медицинска експертизи от общо 1022.58 евро, които суми са съразмерни на уважената, съответно на отхвърлената част от исковете.

Така мотивиран, съдът