Решение № 2284 от 14.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 10631/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 5750 от 11.04.2023 г., постановено по гр. д. № 70458/2022 г. по описа на СРС, 32-ри състав е признато за установено в отношенията между ищеца “Финансцентър“ ЕООД и ответника Е. К. Х., че Е. К. Х. дължи на “Финансцентър“ ЕООД сумата от 1500, 00 лв., представляваща главница по запис на заповед от 28.03.2022 г., заедно със законната лихва от 29.04.2023 г. до окончателно изплащане на задължението, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 43966/2022 г., по описа на СРС, 32-ри състав. Със същото решение ответникът Е. К. Х. е осъдена да заплати на ищеца “Финансцентър“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 450, 00 лв. – разноски в исковото производство и сумата от 30, 00 лв. – разноски в заповедното производство. С определение № 22839 от 29.06.2023 г., постановено по гр. д. № 70458/2022 г. по описа на СРС, 32-ри състав, е оставена без уважение молбата на процесуалния представител на ответника – адв. К. Б. по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 5750 от 11.04.2023 г., постановено по гр. д. № 70458/2022 г. по описа на СРС, 32-ри състав, в частта за разноските. Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от въззивника – ответник Е. К. Х., чрез процесуалния представител – адв. М. Л. с надлежно учредена представителна власт с оплаквания за неговата недопустимост, а при условията на евентуалност и за неправилност, поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Поддържа, че доколкото към заявлението по чл. 417 ГПК не е представен договора за кредит, за обезпечаването на който е издаден процесният запис на заповед, то първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустима искова молба, което от своя страна води до недопустимост и на постановеното съдебно решение. При условията на евентуалност счита, че решението е неправилно, тъй като ищецът, чиято е доказателствената тежест, не е доказал действително предаване на уговорената парична сума по договора за заем, който е реален. Алтернативно поддържа, че уговорените по силата на процесния договор възнаградителни лихви са в противоречие с добрите нрави, като в допълнение на това счита, че договорът за кредит е сключен в противоречие с разпоредбата на чл. 10 ЗПК (поради неспазване на изискванията за формата, в която следва да бъде сключен договорът), чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (поради неспазване на изискването за посочване на ГПР), чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК (поради неспазване на изискването за посочване на условията за издължаване на кредита от потребителя, включително предоставяне на погасителен план) и чл. 11, ал. 2 ЗПК (поради неспазване на изискването общите условия, като неразделна част от договора за потребителския кредит да бъдат подписани на всяка страница от страните по договора.), поради което и е нищожен. Сочи, че приложението на чл. 23 ЗПК е възможно единствено при иск по чл. 34 ЗЗД и доколкото настоящото производство не касае такава хипотеза, то предявеният иск не би могъл да бъде уважен дори и за чистата стойност на кредита. Моли решението да бъде обезсилено, а при условията на евентуалност отменено. Претендира разноски за заповедното, първоинстационното и въззивното производство. Въззиваемият ищец – “Финансовцентър“ ЕООД, чрез процесуалния си представител – адв. Пл. Г., в законоустановения срок по чл. 263 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложени съображения. Счита, че обжалваното решение е допустимо, доколкото подаденото заявление по чл. 417 ГПК отговаря на предвидените в закона изисквания за редовност. В допълнение на това поддържа, че решението е и правилно, тъй като договорът за кредит, с оглед на който е издаден процесният запис на заповед, отговаря на предвидените в закона изисквания за действителност. Моли решението да бъде потвърдено, а въззивната жалба оставена без уважение. Подадена е и частна жалба от ответника - Е. К. Х., чрез процесуалния му представител - адв. К. Б. срещу определение № 22839 от 29.06.2023 г., постановено по гр. д. № 70458/2022 г. по описа на СРС, 32-ри състав, с което е оставена без уважението молба на страната по чл. 248 ГПК за изменение на решение № 5750 от 11.04.2023 г., постановено по гр. д. № 70458/2022 г. по описа на СРС, 32-ри състав в частта за разноските. Поддържа, че ответникът има право на сторените от него в заповедното производство разноски, определени съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 7, във вр. с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., доколкото заповедното производство е прекратено за сумата над присъдената главницата от 1500, 00 лв. до пълния претендиран в заявлението размер от 4811, 00 лв. Моли съда да отмени обжалваното определение и да осъди ищеца да заплати в полза на адв. К. Б. на основание чл. 38 ЗаДВ сумата от 316, 58 лв., представляваща адвокатски хонорар за процесуално представителство в заповедното производство, съобразно обезсилената част на заповедта за изпълнение. Претендира разноски в производството по частна жалба. Въззиваемият ищец – “Финансцентър“ ЕООД в законоустановения срок по чл. 275 ГПК не е подал отговор на частната жалба. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт намира следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, поради което е допустима. По отношение на оплакването за недопустимост на постановеното решение, настоящият състав на съда намира следното: Съгласно т. 17 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 / настояща т. 10/ ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Кредитор доказва вземането си, основано на менителничния ефект - съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение, като при въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. По начало ищецът не е длъжен да разкрива съществуващо между страните каузално правоотношение за обезпечение на което е издаден записът на заповед от ответника (в този смисъл е и практиката обективирана в Определение № 661 от 18.03.2024 г. на ВКС по к.т.д. № 122/2023 г., която се споделя и от настоящия състав). Щом като за ищеца по иска по чл. 422 ГПК не е задължително да сочи каузалното правоотношение, с оглед на което е издаден записът на заповед, то в същата или дори в още по- голяма степен това не е задължително за него в качеството му на заявител/кредитор в заповедното производство. Правилото по чл. 417, ал. 1, т. 10 от ГПК за представяне на договора с потребителя - издател на менителничния ефект, е приложимо само в случаите, когато в заявлението или в самия документ по чл. 417, т. 10 ГПК е посочено, че е налице такъв договор. Следователно, непредставянето на договор с потребител не представлява нередовност на заявлението, когато заявителят не твърди такъв да съществува и от представените документи не се установява пряко и категорично съществуването му. Неоснователно в тази връзка е оплакването на въззивника за недопустимост на решението като постановено във връзка със заповедно производство, образувано при наличие на нередовно заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. С оглед на което решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. По отношение на оплакването за неправилност на постановеното решение следва да бъде посочено, че въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното: Предмет на производството по установителния иск по реда на чл. 422 ГПК, пред- шествано от развило се заповедно производство въз основа на което е издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.10 ГПК, е установяване съществуването на конкретното вземане по записа на заповед. В конкретния случай издателят /ответникът в производството по чл. 422 ГПК/ своевременно е направил възражение за наличието на каузално правоотношение във връзка с което е издаден иначе редовният от външна страна запис на заповед, издаден на 28.03.2022 г., и е разкрит обезпечителният характер на ценната книга. Ето защо в производството по чл. 422 ГПК на изследване подлежи и каузалното правоотношение доколкото основателността на възражението, основано на това правоотношение, би имало за последица погасяване на вземането по записа на заповед. Съгласно задължителните за съдилищата указания по тълкуване и прилагане на закона дадени в т. 17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС при въведеното възражение от ответника за връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга по правилото на чл. 154, ал.1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест ответникът следва да докаже фактите, на които основава възраженията си, и които са обуславящи за отричаното право – за несъществуването на вземането по записа на заповед. В конкретния случай ответникът Е. Х. е направил възражение, че вземането по процесния запис на заповед, издаден на 28.03.2022 г., обезпечава вземанията на ищеца по договор за кредит от 28.03.2022 г., по силата на който кредитодателят е предоставил на кредитополучателя сумата от 1500, 00 лв., в подкрепа на което обстоятелство в производството пред СРС е представено копие от разписка № 9001424/28.03.2022 г., подписана от ответника и кредитодателя. Съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 1 ЗПК кредиторът не може да задължава потребителя да гарантира потребителския кредит чрез издаване на запис на заповед или менителница. Процесната разпоредба обаче е диспозитивна по своя характер и не забранява потребителският кредит да бъде обезпечен чрез издаване на запис на заповед, при наличие на изрично изразено от страните по договора за кредит съгласие, в която хипотеза съгласно ал. 2 на чл. 34 ЗПК всяко извършено плащане следва да бъде приведено незабавно от кредитора в съответствие с остатъка по задължението. Установява се от представения в производството пред СРС договор за кредит № 9001424/28.03.2022 г., сключен между Е. Х. и “Финансцентър“ ЕООД, че страните са постигнали съгласие кредитодателят “Финансцентър“ ЕООД да предостави на кредитополучателя Е. Х. сума в размер на 1500, 00 лв. срещу поето от кредитополучателя задължение да върне сумата на 13 месечни погасителни вноски, заедно с договорна лихва с ГЛП от 31, 99 %, при ГПР в размер на 29, 60 % или общо сума в размер на 1794, 65 лв. – главница и договорна лихва. От представената по делото разписка № 9001424/28.03.2022 г. за получени суми се установява, че сума в размер на 1500, 00 лв. действително е получена от кредитополучателя Е. Х. на същата дата. Процесната разписка представлява частен удостоверителен документ, ползваща се в формална доказателствена сила, с оглед на което съдът е обвързан да приеме, че автор на изявленията са посочените в разписката лица, доколкото не е налице успешно проведено производство по реда на чл. 193 ГПК за оспорване на истинността на документа. Неоснователно в тази връзка се явява оплакването на жалбоподателя за липса на пораждане на правни последици на сключения договор за кредит, доколкото от събраните по делото доказателства се установи, че ищецът в качеството на кредитодател по процесния договор е предоставил в полза на ответника като кредитополучател сума в размер на 1500, 00 лв. По силата на чл. 12 от процесния договор страните са постигнали съгласие, че за обезпечаване на вземанията на финансовата институция при сключване на договора може да бъде издаден от кредитополучателя в полза на кредитодателя запис на заповед, включващ заемната сума, лихви и евентуално дължими неустойки, такси и разноски при неизпълнението на договора за потребителски кредит, увеличена с 30 %, който запис на заповед солидарният длъжник при съгласие авалира. С оглед на изложеното, като безспорно по делото се установи, че процесният запис на заповед 28.03.2022 г., вземането по което е предмет на предявения от ищеца иск, е издаден на основание чл. 12 от договора за кредит като обезпечение на вземанията по договора, като не се установява записът на заповед да е издаден против волята на длъжника. Напротив, в разпоредбата на чл. 12 от Договора за кредит е 28.03.2022 г. страните са постигнали съгласие за обезпечаване на вземането по договора с издаването на процесния запис на заповед. За да притежава изпълнителна сила, записът на заповед следва да съдържа предписаните в разпоредбата на чл. 535 ТЗ клаузи (реквизити), като тяхната кумулативна наличност обуславя действителността на менителничния ефект, както е в конкретния случай, поради което и същият е редовен от външна страна и удостоверява вземане на ищеца в претендирания размер от 1500, 00 лв. Съобразно възприетото в Тълкувателно решение № 1/2020 г., постановено по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Следва обаче да бъде съобразено, че предмет на предявения от ищеца иск е единствено сумата в размер на 1500, 00 лв., каквато се установи, че е била и отпуснатата по процесния договор за кредит главница. Обстоятелството, че по делото не се твърди от въззивника, а и не се установява да са извършвани плащания за погасяване на част от дължимата по процесния договор за кредит сума, позволява да бъде направен извод, че доколкото претенцията за заплащане на възнаградителна лихва не е предмет на настоящото производство, то въпросът относно наличието на основание за прогласяване на отделни разпоредби от договора за кредит за нищожни, респективно за обявяване на целия договор за кредит за нищожен е неотносимо към предмета на спора, доколкото дори и в хипотеза на нищожност на договора за кредит съответствие с разпоредбата на чл. 23 ЗПК кредитополучателят би дължал чистата стойност на кредита, която в случая съответства на претендираната от ищеца сума. Обоснован в тази връзка е изводът на СРС, че доколкото съгласно чл. 23 ЗПК при прогласена недействителност на договора за потребителски кредит, потребителят би дължал връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихва или други разходи по него, ирелевантни за изхода на спора са възраженията на ответника за нищожност на договора за потребителски кредит (в която хипотеза кредитополучателят отново би дължал чистата сума по договора), както и възраженията за нищожност на уговорките, касаещи възнаградителната лихва и неустойката за допълнителни услуги, тъй като последните не се претендират от ищеца. Не следва да бъде споделено оплакването на въззивника за липса на основание за присъждане на чистата сума по договора за кредит в настоящото производство, доколкото същата би могла да бъде предмет единствено на предявен иск с правно основание чл. 34 ЗЗД. В тази връзка следва да се отбележи, че при установена в съдебното производство недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Когато недействителността бъде констатирана в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски кредит. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради което и при установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за потребителски кредит, съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с установяване на дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД /в този смисъл и Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК, както и Решение от 28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г., І т.о. на ВКС/. Доколкото във въззивната жалба не са наведени други оплаквания, в това число и по отношение на размера, за която е уважен предявеният иск, в съответствие с разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно правилността на постановеното решение. В тази връзка следва да бъде посочено и че проверката, която извършва въззивният съд относно правилността на първоинстанционното решение е ограничена от посоченото в жалбата в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което и съдът не дължи произнасяне по отношение на нововъведените в хода на въззивното производство оплаквания, които не са били първоначално формулирани във въззивната жалба (в конкретния случай оплакването за нищожност на записа на заповед). Тъй като крайните правните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена. При този изход на делото въззивникът – ответник следва да бъде осъден да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК сумата от 450, 00 лв., представляваща разноски в производството във въззивната инстанция. По отношение на частната жалба срещу определение № 22839 от 29.06.2023 г., постановено по гр. д. № 70458/2022 г. по описа на СРС, 32-ри състав, с което е оставена без уважение молбата на процесуалния представител на ответника – адв. К. Б. по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските, съдът намира следното: Частната въззивна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от страна по производството, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е частично основателна. Производството по ч. гр. д. № 43966/2022 г. по описа на СРС, 32-ри състав е образувано по подадено от “Финансцентър“ ЕООД заявление с вх. № 169588/15.08.2022 г. за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжника Е. Х. за сумата от 4811, 00 лв. представляваща задължение, възникнало въз основа на запис на заповед от 28.03.2022 г. Въз основа на заявлението заповедният съд е издал заповед за изпълнение от 25.08.2022 г., постановено по ч. гр. д. № 43966/2022 г. по описа на СРС, 32-ри състав, по силата на която Е. Х. е осъдена да заплати на “Финансцентър“ ЕООД сумата от 4811, 00 лв., заедно със законна лихва за периода от 15.08.2022 г. до изплащане на вземането, както и държавна такса в размер на 96, 22 лв., която е била връчена на длъжника Е. Х. на 07.10.2022 г. След връчване на заповедта за изпълнение, в законоустановения срок длъжникът Е. Х. е подала възражение по чл. 414 ГПК за недължимост на вземанията, предмет на заповедта за изпълнение. Към възражението е представен договор за правна помощ и съдействие от 26.10.2022 г., сключен между Е. Х. и адв. К. Б., по силата на който последната е поела задължение да предостави безплатна правна помощ на Е. Х.. С възражението е направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в размер на 460, 00 лв. в полза на адв. К. Б.. С разпореждане от 07.11.2022 г. СРС е указал на заявителя “Финансцентър“ ЕООД, че може да предяви иск относно вземането си в едномесечен срок от връчване на съобщението, като е указал и последиците при липсата на доказателства относно предявяването на иск – обезсилване на заповедта за изпълнение. Като е съобразил, че заявителят е представил доказателства за предявяване на иск в срока по чл. 422 ГПК за сума в размер на 1500, 00 лв., СРС е обезсилил частично заповедта за изпълнение от 25.08.2022 г. за сумата над 1500, 00 лв. до 4811 лв., както и за сумата за разноски над 30, 00 лв. до 96, 22 лв. В мотивите на решение № 5750 от 11.04.2023 г., постановено по гр. д. № 70458/2022 г. по описа на СРС, 32-ри състав, съдът е взел отношение към направеното искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в полза на длъжника в заповедното производство, като е приел, че не е налице основание за присъждане на разноски, тъй като такова в заповедното производство се дължи само на заявителя. В срока за обжалване на решението е постъпила молба от процесуалния представител на длъжника – адв. К. Б., за допълване на решението в частта за разноските с искане за присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение в размер 460, 00 лева за предоставената безплатна правна помощ на длъжника в заповедното производство. С определението от 29.06.2023 г., което е предмет на обжалване в настоящото про- изводство, СРС е приел, че не е налице основание за присъждане на разноски в полза на длъжника в заповедното производство, поради което и е оставил без уважение искането на ответника за изменение на решението в частта за разноските. Съгласно възприетото в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. Материалноправната отговорност за разноските по производството е облигационно правоотношение, уредено от процесуалния закон, като тази отговорност е деликтна по своя характер и безвиновна такава, но не обхваща всички вреди, а само разноските за производството, направени от насрещната страна по производството, включващи и възнаграждение за един адвокат – арг. от чл. 78 от ГПК. Страната, която е осъдена за разноските, направени от насрещната страна, съгласно чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1 от ЗАдв носи отговорност и пред адвоката, оказал на насрещната страна безплатна помощ и съдействие, за адвокатското му възнаграждение, размерът на което обаче, за разлика от хипотезата на чл. 36, ал. 3 от ЗАдв, се определя от съда в рамките на предвидения такъв в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата). Именно поради определянето на възнаграждението в хипотезата на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от съда решаващият съд не е обвързан от посочения от страната, респ. от адвоката, оказал й безплатна помощ и съдействие, размер на адвокатското възнаграждение в списъка по чл. 80 от ГПК. Заповедното производство, регламентирано в чл. 410 и сл. от ГПК, е предвидено като едностранно, като в тежест единствено на заявителя е вменено задължението да обоснове вземането си и евентуално да представи доказателства в тази насока, като неизпълнението на тези задължения има за последица отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Именно поради тези процесуални задължения законодателят е предвидил възможност заявителят да има право на сторените от него по заповедното производство разноски, включително и за процесуален представител – така чл. чл. 7, ал. 7 във връзка с ал. 2 от Наредбата. Длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение или срещу част от нея, за което възражение съгласно чл. 414, ал. 1 от ГПК не се налага обосноваване от длъжника, освен в случаите на чл. 414а от процесуалния закон, поради което може да го подаде сам, без да се налага ползването на защита от адвокат. Предвидената в закона санкция за длъжника е свързана само с липсата на подадено по реда на чл. 414, ал. 1 от ГПК възражение, но не и с неговото съдържание, респ. обосноваване, поради което само подписването на приложеното към заповедта за изпълнение бланково възражение по наредбата, издадена въз основа на чл. 425 ГПК, от длъжника води до реализирането на правото му на възражение, без да е необходимо ползването на адвокатска защита. Доколкото процесната заповед за изпълнение е била частично обезсилена, настоящият състав на съда намира, че в полза на длъжника следва да бъдат присъдени разноски за оказана безплатна правна помощ в заповедното производство. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5, във вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. обаче, на която се позовава жалбоподателят не е релевантна в случая, тъй като същата намира приложение при определяне на адвокатско възнаграждение в исковия процес. В конкретния случай се касае до осъществено процесуално представителство на длъжника в заповедното производство, изразяващо се единствено в депозиране на бланкетно възражение срещу заповедта за изпълнение, което не попада в изрично включените хипотези по НМРАВ, за които е определен минимален размер на адвокатските възнаграждения, поради което и приложение следва да намери § 1 от ДР на Наредбата и възнаграждението да се определи по аналогия. Размерът на дължимото възнаграждение за оказана безплатна правна помощ следва да се определи съобразно правилото на чл. 6, т. 5 от НМРАВ, в действащата към момента на сключване на договора за правна помощ и съдействие редакция (ДВ. бр. 88 от 4 ноември 2022 г.), тъй като хипотезата на „други молби“ в най-голяма степен съответства на действието по подаване на възражение по чл. 414 ГПК. При съобразяване на което размерът на дължимото възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, което следва да бъде присъдено в полза на процесуалния представител на длъжника в заповедното производство, е 200 лв. С оглед на изложеното определението на СРС, в частта, с която искането на длъжника за изменение на решението в частта за разноските е оставено без уважение за сумата от 200, 00 лв. следва да бъде отменено, като решението бъде изменено и ищецът “Финансцентър“ ЕООД бъде осъден да заплати в полза на адв. К. Б. на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 200, 00 лв., представляваща възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в заповедното производство. Определението на СРС следва да бъде потвърдено в частта, с която искането на длъжника за изменение на решението в частта за разноските е оставено без уважение за разликата над 200, 00 лв. до пълния претендиран размер от 316, 58 лв. По отношение на искането на частния жалбоподател за присъждане на разноски в производството по частната жалба следва да бъде посочено, че в производството за разноски не следва да бъдат присъждани такива. Предвид установения в разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК критерий за цена на иска, въззивното решение, в това число и в частта, имаща характер на определение не подлежи на касационно обжалване - арг. чл. 248, ал. 3 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд