Решение № 2033 от 4.2.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 40762/2025 г.

№ 20251110140762 по описа за 2025 година РЕШЕНИЕ 04.02.2026 г., гр. •••••••••••••••• В ИМЕТО НА НАРОДА СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Биляна Радовенска, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 40762/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК. Подадена е искова молба от „ТС“ ЕАД срещу Г. П. Г., като се твърди, че ответникът бил потребител на топлинна енергия за недвижим имот, находящ се в гр. •••••••••••••••••, като била доставена топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия. Поддържа, че е доставил топлинна енергия на стойност 3786,33 лева за периода от 01.05.2022 г. до 30.04.2024 г., но ответникът не я бил заплатил, поради което изпаднал в забава и дължал и обезщетение за забава върху главница за топлинна енергия в размер на 353,04 лева за периода от 15.09.2023 г. до 27.11.2024 г. Твърди, че е предоставена услугата дялово разпределение, като се дължала сумата от 69,28 лева за периода от 01.07.2022 г. до 30.04.2024 г., като тъй като не била заплатена в срок, то ответникът бил изпаднал в забава, поради което дължал и мораторна лихва в размер на 12,04 лева за периода от 15.09.2022 г. до 27.11.2024 г. Навежда довод, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, като заповедта за изпълнение била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което имал правен интерес от предявяване на иск за установяване на вземанията. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на исковата молба и не е изразено становище по предявените искове. Третото лице-помагач на страната на ищеца е представило писмени доказателствени средства, като не е изразило становище по предявените искове. Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното: СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, във вр. чл. 200 ЗЗД, във вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение по договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2) продавачът да е доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача. Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б ДР ЗЕ „Потребител на енергийни услуги“ е: краен клиент, който купува енергия или природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му с енергия или природен газ. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й… Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“. Представен е Договор за продажба на ведомствен недвижим имот по реда на ПМС № 214/03.11.1992 г. и Наредба № 8/11.03.1993 г. – от 25.07.1996 г., като се установява, че МДН и Г. П. Г. са станали собственици на следния недвижим имот, находящ се в гр. ••••••••••••••. Приложена е молба-декларация от 16.11.1993 г., като се установява, че Г. Г. е поискал от „ТС“ ЕАД да му бъде доставяна топлинна енергия до имот, находящ се в гр. •••••••••••••••••. В молбата-декларация изрично е посочено, че домакинството се състой от 2 членове. Молбата-декларация по правното си естество представлява оферта по смисъла на чл. 13 и чл. 14 ЗЗД, като след като ищецът е приел последната и е продължим да доставя топлинна енергия до процесния недвижим имот, то същата обективира съгласие за сключването на договор, вкл. с оглед постановките на т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2017 г., ОСГК. Горният извод се потвърждава и от представените по делото писмени доказателствени средства, които са подписани от ответника и не са надлежно оспорени. С подписването на главния отчет, който не е надлежно оспорен, ответникът формира извънсъдебно признание на факти по смисъла на чл. 175 ГПК. А извънсъдебното признание на факти е едно от най-сигурните доказателствени средства в гражданският процес, което преценено съобразно останалите доказателства по делото води до изясняване на действителното фактическо и правно положение между страните – арг. чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК. Следователно в случая безспорно е установено наличието на облигационно отношение между страните по силата на валиден договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия. Правното действие на сключения договор за продажба между ищеца и ответника попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е възникнало между търговец и физическо лице и за тях следва да се прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2 ТЗ. Този договор не е търговска продажба, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление (топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачите са физически лица. По това гражданско (облигационно) правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни задължения – да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки и да предаде тяхното владение на купувачите, а за ответника – да заплати уговорената продажна цена с ДДС и да получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договорите – арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД. Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ. Договорът за търговска продажба представлява консенсуален, двустранен и комутативен договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещите, предмет на договора и заплащането на уговорената цена не се включва в неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения. По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за да възникне изискуемостта на правното задължение за заплащане на продажната цена, продавачът трябва да изпълни своето задължение за предаване на вещите, предмет на договорното правоотношение. Тъй като между ищеца и ответника е установено наличието на валидно облигационно отношение, то съдът намира, че спорът между страните се концентрира върху обстоятелството дали е доставена топлинна енергия за процесния период, съответно на каква стойност. Приети и неоспорени са заключенията на СТЕ и ССчЕ. От заключението на СТЕ се установява, че за процесния период е ползвана топлинна енергия за отопление на имот, която е отчитана на базата на реален отчет, както и топлинна енергия за сградна инсталация, както и топлинна енергия за БГВ, като последната е отчета на базата на „служебен отчет“ на базата на 2 бр. потребители, поради липсата на изправен водомер (за ремонт) на топла вода. Експертът е посочил, че стойността на дължимата топлинна енергия за процесния период е в размер на 3778,14 лева. От заключението на ССчЕ се установява, че няма данни за извършени плащания, с които процесните суми или част от тях да са погасени. Съдът, като взе предвид заключенията на СТЕ и ССчЕ, съобразно правилото на чл. 202 ГПК намира, че следва да ги кредитира, тъй като са извършени обективно, компетентно и добросъвестно. Вещите лица са отговорили изчерпателно на поставените задачи, като по делото липсват доказателства, че експертите са заинтересовани от изхода на правния спор или са недобросъвестни. Настоящият съдебен състав намира, че в случая дължимата сумата трябва да бъде определена съобразно СТЕ, доколкото, като е необходимо да се изясни, че при граматическото, систематично и телеологическо тълкуване на чл. 155 ЗЕ от значение при претенцията за заплащане на топлинна енергия, релевантен е единствено размерът на реално потребената топлинна енергия. Обстоятелството, че законодателят е предвидил няколко различни способа за отчитане на топлинната енергия (един от който е и по реална месечна консумация), не придават някакво значение на прогнозните сметки, доколкото самия закон предвижда винаги поне една изравнителна сметка, която има за цел да ликвидира отношенията между страните в облигационното отношение, като отчете реално потребеното количество топлинна енергия. В случая, съдът намира, че по отношение претенцията за главницата за незаплатената топлинна енергия, предвид кредитираното заключение на СТЕ и съобразно основният принцип в българският граждански процес – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), претенцията следва да бъде уважена за сумата от 3778,14 лева, като за разликата до пълния предявен размер от 3786,33 лева, искът следва да бъде отхвърлен. По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия се прилагат Общите условия от 2016 г., одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 33, ал.4 от Общите условия от 2016г., продавачът начислява лихва за забава само върху задълженията по чл. 32, ал. 3 от същите общи условия, т.е. само върху сумите по изравнителните сметки, които съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия следва да бъдат заплатени в 45-дневен срок от изтичане на периода, за който се отнасят. В раздел „Заплащане на ТЕ” от ОУ, чл. 33, ал. 1 (одобрени с Решение на ДКЕВР от 2016 г., приложими за процесния период, като същите са представени по делото), клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 ОУ в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В случая по делото липсват доказателства, че ответника е изпълнил надлежно и своевременно процесните задължения, като с оглед клаузата от общите условия и предвид нормата на чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД (въвеждаща принципа dies interpellat pro homine), следва да се направи извод, че ответника е изпаднал в забава, поради което дължи и обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В случая с оглед обаче обстоятелството, че претенцията за мораторната лихва е акцесорна, то същата при приложение на правилото на чл. 162 ГПК, съобразно кредитираното заключение на ССчЕ и при аритметическо пресмятане в съотношение на дължимата лихва спрямо уважената част от главницата съдът достига до извод, че претенцията следва да бъде уважена за сумата от 352,23 лева, като за разликата до пълния предявен размер от 353,04 лева, претенцията следва да бъде отхвърлена. Съдът счита, че претенцията за дяловото разпределение е неоснователна, като доводите за това са следните. Настоящият съд намира, че следва да отбележи ноторните обстоятелства, че с Определение от 11.07.2025 г., постановено по адм. дело № 6870/2025 г. на ВАС, III отд., действието на методиката за дялово разпределение е спряно, а с Определение от 8625/04.09.2025 г., постановено по адм. дело 8624/2025 г. по описа на ВАС, петчленен състав – I-ва колегия е оставена без уважение жалбата срещу Определение от 11.07.2025 г., постановено по адм. дело № 6870/2025 г. на ВАС, III отд. Изрично в мотивите на петчленния състав е констатирано, че „спорът засяга правната сигурност на обществените отношения, свързани с топлоснабдяването на голяма част от населението. В тази връзка, съгласно разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК, актовете и действията на административния орган, които противоречат на влязло в сила съдебно решение, са нищожни. Следователно това създава възможност всеки заинтересован да се позове на нищожност, което може да доведе до правна несигурност и значителни финансови вреди за страните по отношенията – потребители и доставчици на топлинна енергия.“. Тоест, няколко последователни методики зад дялово разпределение, след отмяната от административния съд са принципно изначално нищожни, поради което не се дължат суми за дялово разпределение. Съгласно чл. 177, ал. 1 АПК при отмяна или изменение на оспорения административен акт съдебното решение има действие по отношение на всички. Като отмяната на административния акт води до отпадане с обратна сила правните последици на административния акт. В случая изначално не е следва да се претендира сума за дялово разпределение. Казано иначе, предвид разпоредбата на чл. 177 ал. 1 АПК конститутивното действие на решението за отмяна на административния акт се състояло в отпадането с обратна сила на разпоредените с него правни последици, които се разпростират не само по отношение на страните по делото, а важат за всички. Тоест, мотивирано по друг начин – сумите за дялово разпределение са недължими, тъй като същите не са определени според нормативните изисквания. След като страната не е спазила изискванията на закона, то същата не може да изисква определянето на дължими суми въз основа на заявеното в настоящото производство основание за дължима сума за дялово разпределение. С оглед гореизложеното трябва да се спомене, че в случая сумите за дялово разпределение се претендират от ищеца на договорно основание. Съгласно т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК „В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.“. Посоченото до тук не означава, че принципно сумите за дялово разпределение не се дължат от страните, но се дължат на друго основание, ако услугата е предоставена от ищеца, с оглед принципна за забрана на неоснователното обогатяване, който е основен за българското гражданско право. А ако услугата е предоставена от трето лице – дружество за ФДР с оглед посочения нормативен недостатък (част от който е самия ищец и дружествата за ФДР), то сумите не само не се дължат на договорно, а на друго основание, но и ищецът не се явява активно материално легитимиран да претендира вземанията. Трябва да се отбележи, че настоящият съдебен състав намира, че трябва да приеме и т. нар. сила на тълкувано нещо по Решение на СЕС по дело C-760/23, в което изрично е предвидено, че: че „изглежда, че математическата формула, посочена в точка 6.1.1 от методиката, въз основа на която се изчисляват разходите за потребление на топлинна енергия в сградите – етажна собственост, не дава възможност за прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление … изискването за прозрачност и точност се прилага и за математическата формула като разглежданата в главното производство, въз основа на която се изчисляват посочените разходи… В случая, макар математическата формула, посочена в точка 6.1.1 от методиката, да се основава на някои обективни данни, от преписката, с която разполага Съдът, е видно – освен ако не се установи друго при проверките, които запитващата юрисдикция следва да извърши – че тя не отчита определен брой параметри, свързани с действителното функциониране на разглежданата в главното производство отоплителна инсталация. Всъщност подобна формула би следвало по-специално да отчита специфичните характеристики на сградата, като нейната изолация и изолацията на отоплителната система, използваните за тази система материали, както и евентуалната загуба на топлина… При тези обстоятелства, освен ако не се установи друго при проверките, които запитващата юрисдикция следва да извърши, изглежда, че математическата формула, посочена в точка 6.1.1 от методиката, въз основа на която се изчисляват разходите за потребление на топлинна енергия в сградите – етажна собственост, не дава възможност за прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление по смисъла на член 9, параграф 3 от Директива 2012/27“. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C- 282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред независимо, дали една директива е транспонирана или не, респ. независимо дали са налице условията за евентуалното отключване на директният й ефект – т. нар. непряк ефект (вж. Решение по делото Marleasing SA v La Comercial Internacional de Alimentacion SA, C-106/89). Това е така, защото само по този начин може да се постигне целения от общностния законодател единен правен ред, който отговаря на заложените в съответните актове цели, минимални стандарти и пълна ефикасност на правото на Съюза, но и за да изпълни така установеното задължение, националната юрисдикция – в случая, първоинстанционният съдебен състав, трябва да използва всичките си правомощия, съобразно вътрешното право и познатите в правната доктрина и съдебната практика методи за тълкуване, което е гаранция, че ще се достигне до разрешение, което да съответства на целите и духа на общностното законодателство – така т. 111 от Решение от 04.07.2006 г., Adeneler, C-212 /04; т. 200 Angelidaki и др. C-378/07, C-379/07 и C-380/07; т. 27 от Решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10. При това положение, настоящият съдебен състав намира, че доколкото има задължение да тълкува националната правна уредба, съобразно принципна за конформното тълкуване (т. нар. непряк ефект), което принципно не касае решеният на СЕС, които съставляват първично право на ЕС. Отделно от горното, съдът намира, че трябва да посочи, че решенията по преюдициални запитвания се ползват с т. нар. сила на тълкувано нещо, което означава, че нормите и правилата следва да се тълкуват в този смисъл изначално, като се съобрази и произнасянето на СЕС по преюдициалното запитване, което е задължитлено за националният съд. За пълнота на горното следва да се посочат и две допълнителни съображения, тъй като за настоящият съдебен състав е известна вече сравнително константната практика на СГС в смисъл, че се прилагала разпоредбата на чл. 162 ГПК. На първо място трябва да се спомене, чисто формалният извод, че настоящото производство е образувано при условията на чл. 422 ГПК. Съгласно т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК „В производството по иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не намират приложение правилата за изменение на иска по чл. 214 ГПК – за изменение на основанието чрез заменяне или добавяне на друго основание, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение, както и за увеличение на размера на иска. Въвеждането на друго основание, от което произтича вземането, различно от това въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, може да се заяви чрез предявяване на осъдителен иск при условията на евентуалност. За разликата между размера на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение и пълния размер на вземането, при условията на чл. 210, ал. 1 ГПК може да се предяви осъдителен иск в това производство.“. Този формален аргумент е свързан с факта, че претенцията следва преди всичко да се установи по основание – на същото основание, като чл. 162 ГПК не формира извод, че след като нещо е ползвано задължително е дължи на същото основание. Напротив в случая, ако изобщо да се би дължало дяловото разпределение то се дължи на различно основание. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че следва да отбележи, че не напразно в нормативната уредба е предвидено, че цената на дяловото разпределение и самите вземания се формират по формула. Тоест, касае се за essentialia negotii – необходимо договорно съдържание, за да изобщо подобни вземания да могат да се претендират. При това положение, единственият правно издържан извод е, че след като няма формула, то няма цена, а доколкото се касае за едностранна търговска сделка, то правилото на чл. 331 ТЗ е неприложимо. Следователно, в тази част не е налице облигационно отношение между страните, поради което единственият извод до който може да се достигне е, че цената на услугата не се дължи на основание договор, което изключва приложението на чл. 162 ГПК, а предполага ликвидарането на облигационните отношения между страните на друго основание, което не е предмет на правния спор. Следователно искът на договорно основание трябва да бъде отхвърлен изцяло. Съдът намира, че искът за мораторна лихва върху главницата за цената на услугата дялово разпределение е неоснователен, тъй като в новелата на чл. 36, ал. 2 от Общите условия е посочено, че редът и начинът на плащане на услугата „дялово разпределение“ се определя от Продавача, съгласувано с търговците извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите. При граматическото, систематическото и телеологическото тълкува на клаузата на общите условия, съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД, съдът достига до извод, че следва да са налице уреден ред и начин за заплащане на услугата, което очевидно касае и въпросът с изпадането в забава, при неточно изпълнение в темпорален аспект. При това положение, след като ищецът не е доказал пълно и главно, че такъв ред и начин са предвидени, респ. че именно при спазването му се дължи обезщетение за забава върху главницата за услугата дялово разпределение, настоящият съдебен състав намира, че претенцията е неоснователната, тъй като е недоказана – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. По делото не са сочени, респ. не са събрани доказателства, че ответникът е заплатил дължимите суми, поради което и с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. При този изход на правния спор с правна възможност да претендират деловодни разноски разполагат и двете страните, като същите следва да се присъдят след превалутиране на основание чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ. Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че действително е сторил такива, поради което и съобразно уважената част от претенциите на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да му се присъди сумата от 601,18 евро, представляващи деловодни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство. Ответникът не е поискал присъждането на деловодни разноски и не е доказал, че действително е сторил такива, поради което съобразно отхвърлената част от претенциите не следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК е да му се присъждат деловодни разноски. Така мотивиран, Софийския районен съд