Решение № 3148 от 11.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 564/2026 г.

Производството е по чл.258-273 ГПК, вр. с чл.17 от ЗЗДН. Образувано е по въззивна жалба на ответника в първоинстанционното производство Е. Е. А., с която се обжалва Решението от 24.11.2025 г. по гр.д. № 40003/2025 г. на СРС, 139 състав, в частта, в която срещу нея в полза на молителя Н. З. В. и малолетния А. Н. З., конституиран като молител по реда на чл.9, ал.2 ЗЗДН, е издадена заповед за защита от домашно насилие с мярката по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН. Във въззивната жалба се поддържа, че решението на първоинстанционният съд, в атакуваната негова част е неправилно, постановено при неправилен анализ на събраните по делото доказателства, респ. неправилни изводи въз основа на събраните доказателства за доказаност на извършено домашно насилие на процесната дата 05.07.2025 г. Сочи се, че кредитираната от съда декларация е непълна и не отговаря на изискванията на закона, не е налице признание на А. за извършено физическо посегателство спрямо малолетното дете А., а разпитания по делото свидетел не е очевидец и не е възприел фактите, за които е свидетелствал. Поддържа се също така, че в случая е налице злоупотреба с производството по ЗЗДН, с цел постигане на процесуално предимство във висящият процес за родителската отговорност на пълнолетните страни. Отправено е искане за отмяна на първоинстанционно решение в атакуваната част и постановяване на друго, с което да бъде оставена без уважена молбата за защита по ЗЗДН на Н. З. В. и А. Н. З.. В съдебно заседание възизвникът пледира за уважаване на въззивната жалба по подробно изложени съображения, включително и в писмени бележки. Претендира разноски. Въззиваемите страни Н. З. В. и А. Н. З. пледират за оставяне на въззивната жалба без уважение, като развиват съображения за нейната неоснователност, включително и в писмени бележки. Не претендират разноски. Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал.1 ЗЗДН, вр. чл.259, ал.1 ГПК от страна в първоинстанционното производство, притежаваща правен интерес от обжалването и е насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване, по силата на чл. 258 ГПК, валиден и допустим съдебен акт. Софийският градски съд, като прецени относимите доказателства и доводи, приема за установено следното: Првоинстанционният съд е сезиран с молба от Н. З. В. срещу Е. Е. А. за защита от домашно насилие за себе си и за малолетните си деца А. Н. З. и М. Н.а З.а, последните конституирани като молители по делото по реда на чл.9, ал.2 ЗЗДН, извършено на 05.07.2025 г., подробно описано в сезиращата съда молба от 10.07.2025 г. На 11.07.2025 г. СРС е издал, на основание чл.18, ал.1 ЗЗДН, заповед за незабавна защита в полза на пълнолетния въззиваем Н. В. срещу въззивника Е. А. с мерките по чл.5, ал.1, т.1 ЗЗДН (да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Н. В.) и по чл.5, ал.1, т.3, пр. 1 ЗЗДН (забрана да приближава Н. В. на разстояние по –малко от 200 м.), и е насрочил разглеждане на делото в открито съдебно заседание с призоваване на страните. За произнасянето на съда Е. А. е редовно уведомена. Ответникът Е. А. е оспорила твърденията в подадената молба за наличие на домашно насилие. С решение № 21460 от 24.11.2025 г., постановено по гр. дело № 40003 по описа за 2025 г., Софийския районен съд, 139 състав, е уважил молбата за защита от домашно насилие на Н. З. В. и А. Н. З., издал е заповед за защита, с която е задължил Е. Е. А. да се въздържа от извършване на домашно по отношение на Н. З. В. и малолетния А. Н. З., предупредил е Е. А. за последиците от неизпълнението на заповедта за защита, осъдил е последната да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 50 лева, а на Н. В. – разноски в размер на 800 лева. С решението от 24.11.2025 г. по гр. дело № 40003 по описа за 2025 г., Софийския районен съд, 139 състав, е оставил без уважение молбата за издаване на заповед за съдебна защита по ЗЗДН в полза на малолетната М. Н.а З.а, като неоснователна. Първоинстанционното решение като необжалвано от страните е влязло в сила в частта, в която е отказано издаването на заповед за защита срещу Е. А. в полза на малолетната М. Н.а З.а, поради което и не е предмет на настоящото въззивно разглеждане в тази съответна част. Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за установено следното: Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за установено следното: На първо място, съдът намира за необходимо да отбележи, че е безспорно установено по делото наличието на фактическо съпружеско съжителство между пълнолетните страни, продължило до 05.07.2025 г., от което на 16.05.2019 г. е родено общото им дете А. Н. З., т.е безспорно установено е по делото, че Н. В. попада в кръга на лица по чл. 3, т.2 и т.3 от ЗЗДН и е легитимиран да търси защита по този закон както за себе си, така и за малолетното си дете А. срещу Е. А.. Наред с това следва да бъде отбелязано, че сезиращата районният съд молба е допустима, като подадена в срока по чл.10, ал.1 ЗЗДН и правилно районният съд я е разгледал по същество. Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, поради което настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, макар и част от тях да са обсъдени неправилно. Противно на твърденията в жалбата на Е. А. от доказателствената съвкупност по делото се установява описаното в сезиращата молба неправомерно нейно поведение на 05.07.2025 г. спрямо Н. В., покриващо признаците на домашно психическо и физическо насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН, извършено в присъствието на детето А. – домашно психическо насилие спрямо него по смисъла на чл.2, ал.2 ЗЗДН, както и домашно физическо насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН спрямо малолетния А.. Приетата от районния съд декларация на Н. В. по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН представлява годно доказателствено средство за установяване на извършеното спрямо него психическо и физическо насилие, на което не е имало очевидци (безспорно между страните). Последната изхожда лично от пострадалото лице и съдържа всички индивидуализиращи белези на процесните актове на домашно насилие – описано е насилието по време, място и начин на извършване, посочен е автора на деянието и в каква връзка се намира с пострадалия. Тази декларация е допустимо доказателствено средство (арг. от чл. 9, ал. 3, във вр. с чл. 8, т. 1, предл. 1 от ЗЗДН) и представлява годно доказателствено средство за правнорелевантните факти. В производството не са събрани никакви доказателства, които да са противоречащи на декларацията, да са по-убедителни или пък да подлагат под съмнения отразеното в нея, поради което и нейната материална доказателствена сила не е оборена. Насилническите актове от 05.07.2025 г. спрямо В. и тяхното авторство е доказано с декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН и в хипотезата на липса на свидетели очевидци, само въз основа на нея съдът следва да се издаде заповед за защита (арг. от чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН) в полза на пострадалия В., като във връзка с доводите в жалбата следва да се добави, че приетите по делото писмени доказателствени средства по 13, ал.2, т.1 ЗЗДН (амбулаторните листове за преглед на пострадало лица) и тези по чл. 14, ал. 1 ЗЗДН (материалите по пр.№ 334800-11624/2025 г. по описана 09 РУ-СДВР, пр.пр.№ 38449/12025 г. по описана СРП), кореспондират изцяло с изложеното в декларацията. Установен е и факта, че описаните в декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН действия на А. спрямо В. на 05.07.2025 г., изразяващи се в отправянето на обидни думи и изрази (от рода на „боклук“, „тъпак“, „идиот“, „••••“, простак“) и последвалото физическо посегателство спрямо него (рязко издърпване на двете уши) - представляващи домашно психическо и физическо насилие по смисъла на чл.2, ал.1 ЗЗДН са осъществени в присъствието на малолетния А. З. (по делото липсва спор, че детето се е намирало със своите родители в жилището, находящо се гр.София, ж.к. ••••, по време на инцидента, като именно поведението на детето, което разхвърлило дрехи на майка си по пода е станало повод за възникналия инцидент), а съгласно разпоредбата на чл.2, ал.2 от ЗЗДН за психическо насилие върху дете се смята и всяко домашно насилие, извършено в негово присъствие, което е достатъчно основание за издаването на заповед за защита и в полза на малолетния. Действително, декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН на В. не се ползва с формалната доказателствена стойност относно твърдяното в молбата домашно физическо насилие упражнено от А. спрямо малолетния А. (рязко издърпване на двете уши на детето надолу), придадена й от чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, доколкото изхожда от неговия баща, който не може да декларира обстоятелства от чуждо име с оглед личната наказателна отговорност за невярно деклариране. В случая обаче от приетите по делото писмени доказателствени средства по 13, ал.2, т.1 ЗЗДН (социалните доклади на Д“СП“ Свищов и амбулаторния лист за преглед на малолетния пострадал) и тези по чл. 14, ал. 1 ЗЗДН (материалите по пр.№ 334800-11624/2025 г. по описана 09 РУ-СДВР, пр.пр.№ 38449/12025 г. по описана СРП) се установява, че при инцидента от 05.07.2025 г. майката е издърпала ушите на детето надолу, факт признат извънсъдебно от последната (пред социалните работници от Д“СП“ –Люлин, видно от изготвения за нуждите на първоинстанционното производство социален доклад на Д“СП“- Люлин, както и пред органите на реда, видно от съдържащите се в пр.№ 334800-11624/2025 г. по описана 09 РУ-СДВР, пр.пр.№ 38449/12025 г. по описана СРП, сведения на последната). Доколкото в случая се касае за актове на домашно насилие, които по естеството си, времето, мястото и начина на осъществяване не са възприети пряко и непосредствено от свидетели, данни за домашното следва да бъдат черпени именно от писмените доказателствени средства по чл.13, ал.2 т.1 ЗЗДН и тези, събрани по реда на чл.14, ал.1 ЗЗДН, които обсъдени във връзка с декларацията по чл.9, ал.3 ЗЗДН на пострадалия В., чиято доказателствена тежест, както бе посочено, не е оборена, обосновават логичния извод за доказаност на процесните актове на домашно насилие спрямо въззиваемите страни. Наред с това следва да се отбележи, че от показанията на св.Ц.С., ценени с резервите по чл.172 ГПК, се установяват единствено последиците от установеното домашно насилие от 07.07.2025 г., доколкото последната не е възприела никакви факти и обстоятелства свързани с инцидента между страните от 05.07.2025 г. Последната е възприела тревожното и стресирано състоянието на сина си и внука си в деня следващ инцидента. Показанията на св.С. досежно последиците от установеното домашно насилие от 05.07.2025 г., кореспондират изцяло с медицинската документация по делото. В производството по ЗЗДН в тежест на молителя е да установи осъществените актове на насилие, но тежестта на доказване е облекчена, като доказването не следва да е „отвъд съмнение“, тъй като подобен висок стандарт на доказване не съответства на спецификите на домашното насилие и трудностите, които стоят пред жертвите в защита на своите основни човешки права. Релевантинте факти могат да се установят както само въз основа на декларацията на пострадалия по чл.9, ал.3 ЗЗДН, когато нейната доказателствената стойност не е оборена от останалите събрани по делото доказателства и в хипотезата на липса на свидетели очевидци (арг. от чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН), така и чрез верига от косвени доказателства, които преценени поотделно и в тяхната взаимовръзка водят до извод за осъществяване на главния факт, предмет на доказване (така Решение №226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ВКС, Решение №31/09.03.2012 г. по гр.д.№ 502/2011 г. на ВКС и др.). В случая, доколкото пострадал от действията на въззивника на процесната дата е и малолетния А. З., съдът взема предвид и разпоредбата на чл.19 от Конвенцията за правата на детето, както и чл.11 от Общ коментар 13/2011 г. на Комитета относно правото на детето на свобода от всякакви форми на насилие и нееднократно поддържаното от Комитета по правата на детето към ООН становище за неприемливост на всички форми на насилие над деца. Извършеното насилие е доказано, поради което извършителят следва да понесе предвидената в закона санкция. Този извод не се променя от факта, че пълнолетните страни са в крайно конфликтни и недиалогични отношения, нито от факта, че е налице отказ за образуване на наказателно производство срещу А., обективиран в постановление от 29.08.2025 г. на СРП, поради липса на данни за извършено престъпление от общ характер при инцидента от 05.07.2025 г. Съобразявайки характера, в това число и сравнително ниския интензитет и тежест на установеното насилие над В. и З., настоящата инстанция намира за подходяща единствено мярката задължение на извършителя да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо пострадалите – чл.5, ал.1, т.1 от ЗЗДН, като за яснота намира за необходимо да отбележи, че при налагането на мерките по чл.5 ЗЗДН съдът не е обвързан от искането на страните, а следва да наложи по своя преценка една или повече защитни мерки (чл.16, ал.1 ЗЗДН), които намира за адекватни при съответната конкретика, степента на риска и необходимостта от закрила на децата срещу всички форми на насилие, при съблюдаване на „най-добрия интерес“ на последните. В случая въззивинят съд съобразява и обстоятелството, че извършителят и пострадалите към момента не обитават едно и също жилище (установено в хода на социалното проучване, извършено от Д“СП“-Свищов и Д“СП“ -Люлин и отразено в представения пред първата инстанция социални доклади, както и в актуалния социален доклад на Д“СП“-Свищов, изготвен за нуждите на въззивното производство). При съблюдаване на „най-добрия интерес“ на малолетния А., включващ и правото да поддържа лични отношения с двамата си родители, в това число и обстоятелството, че в случая контактът с детето не е бил фокус за домашното насилие, а последица от него, настоящият състав не намира за уместно налагането на мярката по чл.5, ал.1, т.5 от ЗЗДН. При съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции първоинстанционно решение следва да бъде оставено в сила. Предвид неоснователността на жалбата въззивният съд следва да постанови въззивникът Е. Е. А. да заплати по сметка на СГС държавна такса за жалбата си в размер на 12.78 (2 х 6.39) евро. С оглед изхода на делото, въззивникът А., която единствено претендира разноски по делото, няма право на такива, включително и за първата инстанция. Настоящото решение е окончателно – чл.17, ал.6 ЗЗДН вр. т. 8 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Софийският градски съд