Решение № 2681 от 30.4.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 2458/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от ЗАД „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“АД срещу решение № 118/04.01.2023г. постановено по гр.д. № 44424/2022г. по описа на Софийския районен съд, ГО, 33 състав, с което е осъден да заплати на „ИНЕКС ТРЕЙД“ЕООД по иск с правно основание чл.405 от КЗ сумата от 15840, 86 лв. –застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка „Каско” за вреди на товарен автомобил марка „БМВ“, модел „Х РЕЙХЕ“, рег. № ВР••••ВР, настъпили вследствие на ПТП от 21.10.2020 г. на път II – 81 км, заедно със законната лихва върху сумата от 2500 лева, считано от 16.08.2022 г. до погасяване на задължението и законна лихва върху сумата от 15840, 86 лева, считано от 14.12.2022 г. до погасяване на задължението, както и разноски по делото. В жалбата се твърди, че твърди, че решението е постановено при допуснати от първоинстанционният съд процесуални нарушения, а именно – недопускане на относими и необходими доказателства, които са поискани своевременно и поради която причина е възпрепядствано правото на ответника да установи своите възражения за липса на причинна връзка между механизма на ПТП и част от уврежданията по застрахованото имущество, за които се претендира обезщетение. Посочва, че платеното извънсъдебно обезщетение на ищеца е съответно както с вида, така и със стойността на уврежданията по застрахования автомобил. Счита, че освен неправилно изчисления размер на обезщетението, първоинстанционният съд неправилно е присъдил лихва за забава върху вземането, доколкото при тотална щета е необходимо застрахования да дерегистрира МПС и едва след представяне на доказателства за това, застрахователят изпада в забава за изплащане на обезщетение за тотална щета и дължи обезщетение за забава. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което иска се отхвърли като неонователен. Претендира разноски. Въззиваемата страна „ИНЕКС ТРЕЙД“ЕООД в срока по чл.263 ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, а обжалваното- постановено при съобразяване на събраните доказателства и правилни и законосъобразни изводи, поради което счита, че същото следва да потвърдено. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни по следните мотиви: Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.405 от КЗ. Основателността на предявения иск по чл.405 от КЗ предполага ищецът при условията на пълно и главно доказване за установи кумулативното наличие на следните предпоставки: 1. съществуване на действително правоотношение по договор за имуществено застраховане между страните 2. настъпване на застрахователно събитие по покрит застрахователен риск и причинна връзка с причинените вреди на застрахованото имущество. С оглед правомощията на въззивната инстанция и предвид изричната разпоредба на чл. 269 изр. 2 ГПК, която ограничава правомощията на въззивния съд само в рамките на доводите, заявени с жалбата, следва да се приеме установената от първоинстанционният съд фактическа обстановка, а именно: ответникът е застраховател по имуществена застраховка „Каско“ на МПС марка „БМВ“, модел „Х РЕЙХЕ“, рег. № ВР••••ВР; в срока на застрахователно покритие е настъпило ПТП, представляващо покрит риск по договора за имуществена застраховка „Каско“ - ПТП настъпило на 21.10.2020г. около 20, 23 ч., при което товарен автомобил “БМВ“, модел „Х РЕЙХЕ“ с рег. № ВР••••ВР движейки се по път II-81 с посока от гр. Монтана към гр. София и в района на км 87- 800, поради движение с несъобразена скорост спрямо профила на пътя – хоризонтална права с наклон при спускане и неосигуряване на безопасна дистанция, водачът реализира ПТП с движещия се пред него товаревн автомобил „Фиат Дукато“ с рег. № PWL45348; на 07.12.2020 г. ответникът е заплатил за възстановяване на вредите по застрахованото МПС по щета № 470419202050578 застрахователно обезщетение в размер на 12138, 14 лв.; е преди подаването на исковата молба ответникът е получил покана за заплащане на допълнително от вече определеното застрахователно обезщетение. Единствения спорен въпрос, за който е направено оплакване във въззивната жалба е за размера на вредите и конкретно дали всички въздушни възглавници, както и две странични въздушни завеси следва да са част от размера на дължимото обезщетение, доколкото ответникът – въззивник оспорва същите да са в причинна връзка с механизма на процесното ПТП. Именно във връзка с оспорване на причинната връзка между механизма на ПТП и част от уврежданията от въззивника, в хода на въззивното производство е допусната и изслушана САТЕ, като от неоспореното от страните и ценено от съда като обективно и мотивирано заключение се установява, че е налице причинна връзка между механизма на ПТП и отварянето на въздушните възглавници и двете странични завеси. Вещото лице е обосновало категоричното си заключение в посочения смисъл включително с визуализирани резултати от извършен краш тест при челен удар на застрахования автомобил “БМВ“, модел „Х РЕЙХЕ“ с рег. № ВР••••ВР и то при скорост 50км/ч., която е по – ниска от допустимата извън населени места, в какъвто пътен участък е настъпило ПТП /т.5 от САТЕ изслушана и приета в хода на въззивното производство/. Съгласно разпоредбата на чл. 386 ал. 2 КЗ обезщетението трябва да бъде равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието. Според чл. 499 ал.2 пр. първо КЗ, при вреди на имущество обезщетението не може да надвишава действителната стойност на причинените вреди. При определяне размера на дължимото обезщетение следва да се отчита уговорката между застрахования и застрахователя - чл.400 ал.1 ал.1 и ал.3 от КЗ. При положение, че друго не е уговорено се приема, че застрахователната сума е определена съгласно действителната стойност и следователно дължимото застрахователно обезщетение следва да се определи в рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определена като пазарната му стойност към датата на увреждането, като не следва да се прилага коефициент за овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност и действителната стойност на увреденото имущество, като за такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество/ ал.2/, т.е по пазарната му стойност./ тези, за привеждане на увреденото МПС в изправно техническо състояние, тоест, годно за движение. Макар и частите, които са повредени, в действителност да не са били нови към датата на настъпване на ПТП, няма как да се вмени в задължение на застрахованото лице да намери части, със същата степен на използване и то ще е принудено да закупи нови и техният размер е неговата действителна вреда/. В тази насока ВКС се е произнесъл и в Р № 115 от 9.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 627/2008 г., II т. о., ТК и Решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., ТК, решение № 6 от 2.02.2011 г. на ВКС по т. д. № 293/2010 г., I т. о., решение № 79 от 2.07.2009 г. на ВКС по т. д. № 156/2009 г., I т. о на ВКС, решение № 52/08.07.2010 г. до т. д. № 652/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, ІІ ТО; решение № 209/30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 235/27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, ІІ ТО и др., решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 667/2008 г., I т. о., ТК; решение № 59 от 6.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; решение № 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., ТК. Конкретиката на случая сочи, че стойността за възстановяване на застрахования автомобил към датата на ПТП надхвърля 70% от неговата стойност, в какъвто смисъл са и двете заключения по САТЕ – излушани в първоинстанционното и във въззивното производство. Т.е. несъмнено е налице хипотезата чл.390 ал.2 от КЗ. Съгласно разпоредбата на чл. 390 КЗ, критерият за тотален характер на щетата не е техническата възможност за възстановяване на лекия автомобил в състояние преди настъпване на застрахователното събитие, а икономическата нецелесъобразност на изпълнението на ремонтните работи, необходими за привеждането му в това състояние, поради това, че тяхната стойност надвишава нормативно определения процент от 70% от действителната му стойност към датата на увреждането. От действителната стойност на автомобила следва да бъде приспадната стойността на запазените части. Съгласно съдебната практика, приспадането на стойността на запазените части при определяне на застрахователно обезщетение за тотална щета е израз на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Възможността да се приспада стойността на запазените части се основава на идеята, че тези запазени части могат да бъдат реализирани на вторичния пазар и срещу същите да се получи насрещна престация, като по този начин загубите /неблагоприятното изменение в имуществото на застрахования/ се компенсират с ползите/придобитата насрещна престация. В противен случай би се нарушил принципът обезщетението да доведе до изравняване на имущественото състояние в сравнение с това от преди увреждането. Спорен между страните е стойността на запазените части, която следва да бъде приспадната от размера на обезщетението. Както изрично е посочено в определение №727/04.10.2023г. по т.д. № 2432/2022г. на ВКД, I т.о., „симетрично на принципа за стойностна еквивалентност на застрахователното обезщетение, установен в чл. 386 ал. 2 от КЗ следва да се определи и стойността на ползите, които застрахованият, респ. собственикът на застрахованото имущество би могъл да реализира от неговите остатъчни, субстанциално запазени и годни за повторна употреба елементи 1) в зависимост от тяхното действително наличие и 2) с оглед тяхната вторична експлоатационна стойност, а не като хипотетично определен размер от общата стойност на цялата вещ. „ При съобразяване на горното, дължимото обезщетение, след приспадане на стойността на запазените части, както и съобразявайки извънсъдебното плащане от ответника по регресната претенция / остатъка от непогасената такава е именно в дължимия размер на обезщетението. Действителният размер на вредите при условията на тотална щета и съобразно гореизложеното в настоящият случай е установен от първоинстанционния съд с компетентно и обосновано заключение пред СРС на сумата от 15840, 86 лв. и доколкото липсва направено оплакване във въззивната жалба за стойността на обезщетението извън въпроса дали в същото следва да се включва стойността на всички въздушни възглавници и двете странични завеси, предвид и разпоредбата на чл.269 изр.2 от ГПК, то настоящият съдебен състав приема, че правилно е определен размера на дължимото обезщетение и не следва да проверява начина на формиране на сумите и разликите между двете заключения /още повече, че липсва основание за прилагане на критерия, който въззивникът е задал във формулираните от него въпроси към вещото лице – най – ниската пазарна цена/. Относно присъждане на законна лихва върху обезщетението по чл.405 от КЗ при наличие на тотална щета: По делото няма спор, че до приключване на устните състезания пред първоинстанционният съд вкл. и пред въззивната инстанция, ищецът и въззивник в настоящото производство не е представил доказателства за прекратяване регистрацията на товарен автомобил марка „БМВ“, модел „Х РЕЙХЕ“, рег. № ВР••••ВР. Действително, разпоредбата на чл.390 ал.1 КЗ, предвижда преди изплащане на обезщетение, определено като тотална щета на моторно превозно средство, регистрирано в Република България, застрахователят да изисква от ползвателя на застрахователна услуга удостоверение от компетентните регистрационни органи за прекратяване на регистрацията на моторното превозно средство, в което е отбелязано, че прекратяването на регистрацията е поради настъпилата тотална щета. Дължимостта на обезщетението при тотална щета не е поставено в зависимост от представянето на посоченото удостоверение, но условие за изплащането на застрахователно обезщетение при настъпила тотална щета на МПС е предоставяне на документи, удостоверяващи прекратена регистрация на превозното средство. В случая обаче следва да се направи корективно тълкуване на цитираната разпоредба /като настоящият състав е запознат с практиката на ВКС – решение № 119 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 191/2023 г., II г. о., ГК, решение № 30 от 27.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2115/2023 г., II т. о., ТК на ВКС/ с оглед конкретната фактическа обстановка установено по делото, а именно – че представянето на доказателства за дерегирстрация на МПС поради тотална щета е условие за изплащане и именно от този момент застрахователя изпада в забава при условие, че същия е подал съответното уведомление, че е приел тотална щета на МПС независимо дали има спор относно конкретния размер на обезщетението. В случаите, в които застрахователят е налице спор за вида на нанесените вреди и това дали същите определят, че е налице тотална щета по смисъла на чл.390 ал.2 от КЗ, важат общите правила за поставяне в забава на застрахователя. Това е така, тъй като: Основание за редовност и основателност на писменото заявление за започване на процедурата пред компетентните органи, завършваща с акт за дерегистрация на МПС и съответно възможност за издаване на удостоверението по чл.390 ал.1 от КЗ съгласно разпоредбата на чл. 18а ал. 7 от НАРЕДБА № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства е лицензираният застраховател да е изпратил уведомление до Гаранционния фонд за взето решение за изплащане на тотална щета, каквото ответника нито е приел, нито е изпратил съответното уведомление до ГФ, въпреки че е пред него е заявена претенцията по чл.380 ал.1 от КЗ – на 27.11.2019г. В този смисъл с отправянето на тази претенция, застрахователят следва в сроковете по чл.497 от КЗ да се произнесе и при приемане на наличие на тотална щета да изпрати уведомление по реда на чл. 18а ал. 7 от Наредбата до ГФ. След като застрахователят е бездействал, оспорил е наличието на тотална щета и дължимостта на претендираното обезщетение, то ищецът е бил в обективна невъзможност да подаде заявление за дерегистрация и получи удостоверението по чл.390 ал.1 от КЗ т.е. забавата е именно на застрахователя, а не на претендиращото обезщетение лице. Противното тълкуване би означавало застрахователят да бъде освободен от последиците на собствената си забава, въпреки, че не съдейства за издаването на удостоверение за прекратяване на регистрацията поради наличие на тотална щета, да черпи благоприятни правни последици от собственото си противоправно поведение. В случая в хода на съдебното производство е видно, че застрахователят необосновано не е приел наличието на тотална щета, поради което не е изпращал уведомление до съответните органи. Тук следва да се посочи, че тоталната щета не възниква със съдебното решение по определяне на застрахователното обезщетение. Тя е съществувала още към момента на уведомлението за настъпило застрахователното събитие. По делото не са налице и не се твърди, че застрахователят е поискал от увреденото лице представяне на допълнителни доказателства, вкл. удостоверение за прекратяване регистрацията на МПС съгласно чл. 390 ал. 1 КЗ. Поради това, че застрахователят не е изпратил уведомление за наличие на тотална щета, то той е изпаднал в забава за заплащане на застрахователно обезщетение. Настоящият състав констатира, че първоинстанционният съд присъждайки законната лихва върху уважения размер на главницата се е прознесъл свръхпепитум в частта относно присъдената такава два пъти върху сумата от 2500, 00 лв. за периода от 14.12.2022г. до окончателно – веднъж - самостоятелно и втори път като част от общата главница от 15 840, 46 лв., поради което частично решението в тази част следва да бъде обезсилено. Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции на обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено, с изключение на частта относно присъдената законна лихва върху част от главницата – 2500, 00 лв. за периода от 14.12.2022г. до окончателното й изплащане. По разноските С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.273 вр.чл.78 ал.3 от ГПК изрично заявено искане в отговора на въззивната жалба искане за присъждане на разноски и представени доказателства за реално направени съобразно списък по чл.80 от ГПК, такива следва да бъдат присъдени. Въззиваемата страна претендира присъждане на платено адвокатско възнаграждение в размер на 1800, 00 лв. – л.40 от делото., по отношение на който размер въззивникът е противопоставил възражение за прекомерност. Според разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК а ко заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/. Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, в конкретния случай присъждане на възнаграждение от 1000, 00 лв. не е съответно и противоречащо на чл.3 от ГПК / макар този размер да е съответен на материалния интерес по делото и правилата на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ предвид извършените от адвоката действия по делото, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на тези действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита. Тази преценка кореспондира с критериите по чл.78 ал.5 от ГПК за отчитане на фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от пълномощника на страната процесуални действия. В настоящият случай съдебният състав отчитайки горните критерии и конкретиката на случая счита, че адвокатско възнаграждение от 1500, 00 лв. не е прекомерно. С оглед разпоредбата на чл.280 ал.3 т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийски градски съд