Решение № 79 от 24.7.2024 г. на Окръжен съд - Добрич по дело № 71/2023 г.

Производството по делото е образувано по предявени от „Ф.К. Л.“ ООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление гр.С., район Т., бул.“В.“ №94, ет.2 срещу „Г. Б.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление гр.Б., ул.“Ч. М.“ №13, „П.“ ЕООД, ЕИК ••••, със седалище и адрес на управление гр.Б., ул.“Ч. М.“ №13, П. П. Г., ЕГН •••••••••• от гр.В., ул.“С.“ №3 ет.2 ап.3 и М. П. Е., ЕГН •••••••••• от гр.В., ул.“С.“ №3 ет.2 ап.3 искове за признаване за установено, че ответниците имат солидарно задължение към ищеца за следните суми: 160 000 лева, която сума е левовата равностойност на 81 806, 70 евро по фиксинга на БНБ, представляваща главница по Договор за заем от 18.11.2021г. с рег. № •• от 18.11.2021г. по регистъра на нотариус О. О., с рег.№ •• на НК, обезпечен с ипотека, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 09.02.2023г. до окончателното й изплащане; 11 113, 71 лева - възнаградителна лихва, от които 2473, 71 лева за периода от 19.07.2022г. до 18.08.2022г. и 8640 лева за периода от 19.08.2022г. до 18.11.2022г.; 31733, 97 лв. - неустойка за забава по чл.10, ал.1 от договора; 551, 82 лева - дължима застраховка по чл.4, ал.1, т.7 от договора, за които вземания по ч.гр.д. № •••• по описа на РС гр. Б. е издадена заповед №32/10.02.2023г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК. Претенциите на ищеца се основават на следните, изложени в исковата молба обстоятелства: На 18.11.2021 г. ищецът "Ф. К. Л." АД е сключил с ответника „Г. Б." ЕООД нотариално заверен Договор за заем от 18.11.2021г. с рег. № •• от 18.11.2021г. по регистъра на нотариус О. О., с рег.№ •• на НК. Съгласно сключения договор за заем ответникът е получил от ищеца "Ф. К. Л." АД по банков път заем в размер на левовата равностойност на 81 806, 70 евро по фиксинга на БНБ в деня на плащането. За получената сума са приложени към исковата молба платежни нареждания, удостоверяващи че сумата е постъпила по сметката на ответника и по сметката на „В. К. Г.“ ООД, съгласно уговореното в чл.2 от договора. Падежът на договора е 18.11.2022г., като страните в чл. 8 от договора са се уговорили, че ответникът се задължава да заплаща на ищеца като възнаграждение месечна лихва в размер на 1, 8 % от заетата сума. Падежът на заплащане на лихвите е 18-то число на съответния месец. По сключения договор за заем солидарно са се задължили „П. - МП" ЕООД, П. П. Г. и М. П. Е.. Ответникът „Г. Б." ЕООД е заплатил част от дължимата лихва, но не е заплатил изцяло главницата на падежа – 18.11.2022г., както и лихвени плащания и дължимата неустойка, подробно описани в исковата молба. С оглед на горното, на 09.02.2023 г. ищецът "Ф. К. Л." АД депозира заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК в Районен съд гр. Б., с което иска осъждане на солидарните длъжници да заплатят неизплатена главница в размер 160 000 лева по Договора за заем, която сума е левовата равностойност на 81 806, 70 евро по фиксинга на БНБ, както и възнаградителна лихва в размер общо на 11113, 71 лева, изчислена по правилото на чл.8, ал.1 от Договора за заем, а именно месечна лихва в размер на 1, 8 % от размера на дължимата заета сума (2880 лева на месец) като за периода от 19.07.2022г. до 18.08.2022г. е заплатена част от лихвата, а от 19.03.2022г. до 18.11.2022г. се дължат 3 лихвени плащания в пълен размер. Дължимата и начислена неустойка по договора е в размер на 0, 7 % на ден от дължимата сума, но не повече от 20 % от заетата сума, като е изчислена върху забавените лихвени плащания. Дължимата неустойка за забава е в размер на 31733, 97 лева. Солидарните длъжници също така дължат и заплащане на дължима застраховка съгласно чл. 4, ал. 1, т.7 от договора в размер на 551, 82 лева и законната лихва върху главницата от деня на подаване на заявлението 09.02.2023 г. до окончателно изплащане на задължението. По подаденото заявление Районен съд гр. Б. е образувал ч.гр.д. №•••• по описа на РС гр. Б., по което са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, съгласно които на ищеца са присъдени дължимите суми, както и е допуснато незабавно изпълнение в полза на ищеца. Въз основа на издадения лист е образувано от ищеца изп. дело № 20238100400160 по описа на ЧСИ Николай Ников, рег. № 810, срещу ответниците. По така издадената Заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № •••• год. по описа на РС гр. Б., всички ответници са направили възражения. В срока по чл.367, ал.1 от ГПК ответниците са подали писмен отговор на исковата молба. Излагат се съображения за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Договорът за заем не удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу длъжниците. Видно от Договора главницата не е изискуема, тъй като няма договорен, нито ежемесечен размер на заплащането й, нито краен срок, в който да бъде заплатена. В чл.1, ал.2 и чл.4, ал.1, т.1 от Договора не е уговорен краен срок за погасяването на главницата. Няма договорено месечно плащане на главницата, тъй като на основание чл. 8, ал.1 от Договора заемателят дължи само заплащането на месечна лихва в размер на 1, 80 % от размера на дължимата сума с падежна дата – 18-то число на месеца. Съдържанието на разпоредбата на чл. 3, ал.1 от Договора е следната: „Заемателят е длъжен да върне заетата в срок до 18.11.2022 г.“. В исковата молба заемодателят се позовава именно на тази разпоредба, че се дължи цялата главница от 160 000 лв, но видно от разпоредбата, същата няма такова съдържание, поради което не се дължи, нито към 18.11.2022г., нито към датата подаване на заявлението за заповед – 9.02.2023 г., нито към датата на предявяването на исковата молба – 15.05.2023 г. Изискуемостта на цялата сума от 81 806.70 евро възниква в случай, че същата е предадена от заемодателя, а задължението за предаването й възниква при изпълнение в срока по чл. 2, ал. 6 от Договора на насрещни задължения на трети лица - Мария Е. съгласно чл. 2, ал.3 от Договора и „В. К. Г.“ ООД съгласно чл.2, ал. 4, изр. 2 от Договора. В случая настъпването на изискуемостта на цялата сума е поставено под условие и е обвързано с изпълнение на задължение на заемателя, които от своя страна са обвързани с изпълнение на задължения на трети лица и само при изпълнението им възниква задължение на заемателя да предаде сумата 81 806.70 евро, при изпълнението на което може да настъпи изискуемостта. В исковата молба ищецът е посочил, че размера на дължимата главница е 160 000 лв, а от Договора за заем не се установява, че е предадена цялата сума на две части – на „В. К. Г.“ ООД - 65 390 евро на основание чл. 2, ал.2 от Договора и на „Г. Б.“ ЕООД - 16 416, 70 евро на основание чл. 2, ал. 4 от Договора. Видно от исковата молба заемодателят не е обявил кредита за предсрочно изискуем, а съгласно чл. 1, ал. 2 и чл. 4, ал. 1, т. 1 от Договора не е уговорен краен срок за погасяването на главницата. На основание чл. 8, ал.1 от Договора заемателят дължи само заплащането на месечна лихва в размер на 1, 80 % от размера на дължимата сума с падежна дата – 18-то число на месеца. В исковата молба е посочено, че е налице неизплатено задължение за главницата, съгласно чл. 3, ал.1 от Договора в размер на 160 000 лв, но не е посочено от коя конкретна дата се дължи цялата главница. В исковата молба ищецът твърди, че се дължи възнаградителна лихва за периода от 19.07.2022 г. до 18.08.2022 г. в размер на 2 473, 71 лв, както и за периода от 19.08.2022 до 18.11.2022 г. в размер на 8 640 лв. В нея също е посочено, че за периода от 19.07.2022 г. до 18.08.2022 г. е заплатена част от лихвата, като не се посочва каква е тази част и по този начин не може да се извърши проверка от съда. Посочено е също, че за периода от 19.03.2022 г. до 18.11.2022г. се дължат 3 лихвени плащания в пълен размер, което противоречи на информацията по-горе, където се сочи период от 19.08.2022 до 18.11.2022 г. Същевременно тази информация не се потвърждава от Договора за заем, в който нито се установява, че е предадена на заемателя сумата от 160 000 лв., нито в самият договор е определен размера на месечната вноска, както и няма погасителен план, в който ясно да са определени месечните вноски, нито е определена месечна вноска за лихва. В исковата молба ищецът твърди, че се дължи общо 31 733, 97 лв. неустойка, веднъж за периода от 18.08.2022 г. до 18.01.2023 г. и втори път върху главницата от 18.11.2022г. до 18.12.2022г. в размер на 23 693, 32 лв. Налице е съществено противоречие между посоченото в исковата молба и Договор за заем, където неустойката е в размер на 0, 7 % от размер на дължима сума за всеки ден забава на основание чл. 10, ал. 1 от Договора. Видно от исковата молба неустойката не е изчислявана в дни, а в месеци, а там където е посочено, че месечната дължима лихва е изплатена частично също не е пресмятано в дни. Видно от съдържанието в договора за заем никъде не е посочен дължимия размер на месечна лихва, както и падежа за главницата, поради което и посочените изчисления в исковата молба са в пълно противоречие с Договора. Претенцията на ищеца за лихва в общ размер от 11 113, 71 лв. и неустойка в размер на 31 733, 97 лв. е в противоречие с добрите нрави. Налице е прекомерност на претендираната лихва в чл. 8.1 от Договора. Годишна лихва в размер на 21.6 % за заем обезпечен с ипотека е в противоречие с добрите нрави и клаузата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Съгласно чл.9 от ЗЗД страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави и максималният размер на договорната лихва, определена от годишния лихвен процент по договора( ГЛП) не е ограничена от закона. Затова в правоприлагането максималния процент, до който може да се уговаря възнаградителната лихва се определя от "добрите нрави" като неписани правила за поведение с морално-етичен характер, които са функция на обществения морал. Според трайната и непротиворечива практика на ВКС, противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато кредитът е обезпечен (какъвто е процесния случай)- двукратният размер на законната лихва. Общоизвестен факт е, че основният лихвен процент за съответен период се определя от БНБ на основание чл. 35 от ЗБНБ. Законната лихва се определя от МС, като към основния лихвен процент се добавят 10 пункта. Към момента на сключването на договора - 18.11.2021 г. основният лихвен процент е бил (0.59 % + 10 пункта) или 10. 59 %. и не е променян. От това следва, че двукратният – 2 х 10.59 % (0.59% +10 пункта), или 21, 18 %. Видно е, че уговорената в чл. 8.1. от Договора възнаградителна лихва от 1.8 % месечно и 21.6 % годишно надвишава близо 2 пъти законната лихва от 10.59 % и съответно двукратния размер на същата. От това следва извод, че клаузата на чл.8.1 от Договора е нищожна на основание чл.26, ал.1, изр.3 от ЗЗД, като накърняващи добрите нрави, тъй като се излиза извън присъщите функции на възнаградителната лихва и се постига неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на заемателя. На основание чл.411, ал.2, т. 2 от ГПК е налице прекомерност на претендираната неустойка /под формата на наказателна лихва/ в чл. 10.1 от Договора, поради което неустойка в размер на 255.5 % за заем обезпечен с ипотека не съответства на основния принцип за добросъвестност и справедливост в облигационните правоотношения и като накърняваща добрите нрави е нищожна, съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. В конкретния случай в чл. 10.1 от Договора е посочена неустойка определяема, като 0, 7 % от размера на дължимата сума, за всеки ден забава или 255.5 % годишно за заем обезпечен с ипотека. Начинът, по който е написана в договора неустойката (под формата на наказателна лихва), води до неудържимото й нарастване за кратък срок в размер, който надвишава в значителна степен обичайното обезщетение за забава. Затова и в този си размер, уговорената между страните мораторна неустойка не отговаря на присъщите й цели – да обезпечи изпълнението на поетото от заемателя задължение и да обезщети заемодателя за вредите от виновното неизпълнение на длъжника, нито на придадената и от страните санкционна функция, целяща да накаже неизправната страна по договора, а води до създадена още при сключване на процесния договор възможност за несправедливо обогатяване на кредитора. Договорът за заем е сключен привидно с „Г. Б.“ ЕООД, а действителната страна е била П. П. Г., който е съдлъжник и в настоящия момент ипотекарен кредитор. Заемодателят не предоставя възможност на П. П. Г. да избере да сключи договора, като физическо лице с клаузи и разпоредби отговарящи на ЗКНИП. С цел да се заобиколят нормите на Закона за кредите на недвижими имоти на потребителите и П. П. Г. да не получи защита на правата си като потребител, заемодателят поставя условие заемът да бъде отпуснат на търговско дружество. Тъй като не е имало друг кредитор готов да рефинансира задължението му към В. К. Г. ООД в полза на което е бил ипотекиран имота, П. П. Г. се съгласява да бъде използвана фирмата му, като заемател по договора. В случая страните не са желали настъпването на правните последици на търговска сделка – отпускане на заем за бизнес, а за лични цели на П. П. Г.. По този начин е била сключена привидна търговска сделка, респ. е налице привидност на сключения Договор за заем, като търговски. Видно от съдържанието на Договора няма определена цел на заема, нито е определена бизнес цел. Субектът договарял и получил сумата в заем е бил П. П. Г. като физическо лице, а не в качеството на „Г. Б.“ ЕООД, която не е извършвала търговска дейност, поради което следва да се прилага ЗКНИП. Вземането се основава на неравноправни клаузи по отношение на П. П. Г. и М. П. Е.. Клаузата на чл. 3.1 от Договора - „Заемателя е длъжен да върне заетата в срок до 18 ноември 2022 год.“ е неравноправна на основание чл. 40 от ЗКНИП, вр. чл. 147, ал. 1, вр. чл. 146, ал.2 от ЗПК, тъй като не е била уговорена индивидуално, поради предварителното й изготвяне, както и не е съставена по ясен и недвусмислен начин. Заемодателят се позовава именно на тази клауза за да обоснове претенцията за връщане на цялата главница по заема до 18.11.2022 г., но видно от съдържанието клаузата е неясна и при така съставеното съдържание не означава задължение за връщане на главницата по договора за заем до 18.11.2022 г., това в съчетание с липсата на погасителен план към договора, както и ясно посочен размер на месечни вноски. Клаузата на чл. 3.2. изр. 2 и 3 от Договора е нищожна на основание чл. 37, ал.1, вр. ал. 2, вр. чл. 41, ал.3 от ЗКНИП. Тя предвижда: „В случай, че заемът се погаси чрез кредит от кредитна институция /банка/ се дължи такса от 2.5 % от размера на дължимата заета сума, а ако се използва заем от друга финансова институция се дължи такса от 4, 5 % от размера на дължимата заета сума.“ Разпоредбата е в противоречие с чл.41, ал. 3КНИП, тъй като при предсрочно погасяване на заема преди изплащане на 12 месечни вноски се дължи такса в размер до 1%, независимо от това дали е от банка или финансова институция финансирането. Клаузата на чл. 8, ал.2, изр. 3 от Договора е нищожна на основание чл. 37, ал.1, вр. ал. 2, вр. чл. 41, ал.3 от ЗКНИП. Тя предвижда: „Минималният размер на дължимата възнаградителна лихва от Заемателя е 7 362, 60 евро, която се дължи независимо от момента на погасяване на заетата сума.“, тъй като при предсрочно погасяване преди петата месечна вноска, заемателят дължи такса в размер до 1 % от предсрочно погасената сума. Клаузата на чл. 4, предл. 3 от Договора е нищожна поради това, че е в противоречие с правото на ЕС /С-421/14 и С-415/11/. Тя предвижда: „Заетата сума заедно с лихвата за месеца на неизпълнението, са незабавно дължими и платими, без да се изисква никакво уведомление, в следните случаи, ако заемателя не изпълни, което и да е от своите задължения по този договор и по договорите, с които са учредени обезпеченията.“. Предсрочната изискуемост не е норма и кредиторът не е длъжен да я прилага, ако интересите и на двете страни налагат друго, още повече и когато кредита е ипотечен. Клаузите на чл.5, предл. 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, чл. 6, чл. 4.1.10, 11, 12 и чл. 4.6 от Договора са нищожни, на основание чл.143 от ЗЗП, тъй като са наложени за приемането им от потребителите без да са имали възможност да се запознаят преди сключването на договора, като клаузите са в тяхна вреда, а санкциите при неизпълнение са големи. Клаузата на чл. 4.1.6 от Договора е нищожна поради това, че е в противоречие с чл. 24, ал.1, т. 9 ЗКНИП, тъй като липсва посочен ГПР. Клаузата на чл. 9 б от Договора за издаване на запис на заповед е нищожна на основание чл. 26, ал.1 от ЗКНИП. Клаузата на чл. 10.1 от Договора за неустойка в размер на 0, 7% от размера на дължимата сума за всеки ден забава е нищожна на основание чл. 43.2 от ЗКНИП. Клаузата на чл. 10.2 от Договора за неустойка в общ размер не повече от 20% от размера на заема е нищожна на основание чл. 43.1 ЗКНИП. Нарушени са и следните норми на ЗКНИП – чл.42, чл.46, ал.1-4, чл.5, ал.2, чл.24, ал.2, чл.6, ал.1, ал.2, ал.6, чл.8, чл.9, ал.3, чл.14, чл.13, чл.24, ал.1, т.4, 7, 9, 10, 11. Ищецът е депозирал допълнителна искова молба с вх.рег.№ 7464/29.11.2023г. Излага се, че в договора не е уговорено ежемесечно заплащане на главницата, а плащането й в цялост на падеж. Връщането на заетата сума е уговорено в Раздел II от Договора „Предаване и връщане на заетата сума. Срок на заема. Заплащане на главницата“ и по конкретно в чл. 3, ал. 1, която разпоредба е и посочена в заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Първото изречение гласи, че „Заемателят е длъжен да върне заетата в срок до 18 ноември 2022 год.“, Безспорно е, че поради техническа/печатна грешка е пропусната думата „сума“ след „заетата“, това обаче по никакъв начин не оказва влияние върху действителната воля на страните, а именно че така посочения срок е за връщане на главницата/заетата сума. Крайният срок за връщане на заетата сума/главницата по Договора е уговорен ясно в чл. 3, ал. 1 от Договора, като срок в полза на длъжниците, а именно „до 18 ноември 2022 год.“, или с други думи падежът/крайният срок за връщане на заетата сума, посочен в заявлението за издаване на заповед за изпълнение е 18.11.2022г. Видно от приложените доказателства с исковата молба ищецът е изпълнил всички свои задължения по Договора за заем. Нещо повече заемополучателят е заплатил изцяло осем от дванадесетте месечни лихвени плащания и платил и част от деветото. Това му поведение е безспорно потвърждаване на действителността на сключения договор за заем, което означава, че заетата сума е предадена изцяло и вземането на ищеца е безспорно. Размерът на лихвата е посочен в договора в чл. 8, ал. 1, а именно 1, 80 % на месец от заетата сума, като за улеснение в заявлението е посочено, че това са 2880 лева на месец. Лихвата се дължи ежемесечно на 18-то число на съответния месец. Претендираната от ищеца частична лихва за периода от 19.07.2022г. до 18.08.2022г. на практика представлява признание за плащане на част от сумата. Неустойката е изчислена на ден, но с оглед процесуална икономия е посочена на месец. Годишната лихва по Договора за заем на практика съвпада с посочените в съдебната практика максимални размери на лихвата и не противоречи на добрите нрави. Нещо повече така посочените граници се отнасят за договори сключени по реда на ЗЗД, а процесният договор за заем е търговска сделка, сключена между търговци и подобно ограничение на лихвата би намерило основание само ако е налице прекомерно разминаване между определената от съдебната практика горна граница и уговорената лихва в договора. В конкретния случай такава прекомерност не само липсва, а и размерът на лихвата на практика съвпада с възприетото от съдебната практика. Допълнителен аргумент, че договорената лихва не противоречи на добрите нрави е и фактът че в Закона за потребителския кредит и Закона за кредити за недвижими имоти на потребители, законодателят е посочил максимална стойност на възнаградителната лихва, който е в размер на пет пъти законна лихва или стойност в размер на 50% годишно. Щом законът допуска за потребители възнаградителната лихва да е 50% годишно, не е в противоречие на добрите нрави между търговци възнаградителната лихва да е в размер на 21 % на годишна база. Процесният договор за заем е търговска сделка, тъй като е сключен между търговци. Част от заетата сума е преведена на „Г. Б.“ ЕООД, ЕИК •••• във връзка с търговската дейност на дружеството, а другата част е преведена за рефинансиране на договор за заем на „П.“ ЕООД, ЕИК ••••, което дружество също е търговец. Съгласно чл. 309 от ТЗ “Не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци.” На следващо място така уговорената неустойка между страните не е прекомерна, защото е уговорена като 0, 7 % на ден, но далеч не е твърдяната от страните 255, 7 % годишно, тъй като в чл. 10, ал. 2 страните са уговорили максимален размер на неустойката – 20 % от размера на заема. Подобни уговорки са общоприети между търговци и би имало прекомерност само ако липсваше максимален размер на неустойката. С ТР № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. Общото събрание на търговска колегия на ВКС ясно посочи критериите, по които следва да се извърши разграничението между „прекомерната“, от една страна, и „нищожната“ неустойка, от друга. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави трябва да се прави за всеки конкретен случай към датата на сключване на договора и ако към този момент е установено, че единствената цел, за която неустойката е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, то същата ще бъде нищожна. От друга страна, предпоставките по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД за намаляване се преценяват към по- късния момент на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. В конкретния случай уговорената между страните-търговци неустойка има за цел единствено да санкционира неизпълнение от страна на длъжниците. Тяхното неизпълнение, след като не връщат заетата сума на падеж и не заплащат дължимите лихвени плащания води до претърпени загуби и пропуснати ползи за ищеца, за което и страните по процесния договор са уговорили неустойката за неизпълнение и са я определили в духа на стандартните търговски практики и са поставили и максимален размер. Договорът за заем е сключен с „Г. Б.“ ЕООД, като неговият управител П. Г. е договарял условията по договора за заем. Голямата част от заетата сума е преведена по сметка на „В. К. Г.“ ООД за заплащане на задълженията по договор за заем сключен с „П.“ ЕООД, ЕИК ••••. Останалата част от заетата сума е преведена по сметка „Г. Б.“ ЕООД, а не по сметка на П. П. Г. или М. П. Е.. П. П. Г. и М. П. Е. са страни по Договора за заем, тъй като са управители съответно на „Г. Б.“ ЕООД и „П.“ ЕООД, което е общоприета практика. На лице е Договор за заем сключен между юридически лица-търговци и техните управители. Заетата сума е използвана за погасяване на задължения по договор за заем сключен от „П.“ ЕООД и преведена по сметка на „Г. Б.“ ЕООД. И двете дружества са търговци и парите постъпили по банковите им сметка се използват за търговска дейност. Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители не е приложим за договори за заем, сключени между юридически лица. Съгласно закона "потребител" е всяко физическо лице, което при сключването на договор за кредит за недвижим имот действа извън рамките на своята търговска, стопанска или професионална дейност. В конкретния случай физическите лица са се задължили по договора за заем, в качествата им на управители и еднолични собственици на юридическата лица – търговци. В срока по чл.373, ал.1 ГПК ответниците не са подали отговор на допълнителната искова молба. След преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното: Предявените искове са с правно основание чл.422, ал.1 ГПК в.вр. чл.415 ГПК за вземане по чл.240 ЗЗД и чл.92 ЗЗД, основано на договор за заем. Налице са предпоставките за водене на иска по чл.422 ТПК с оглед проведеното заповедно производство и постъпилото в срок възражение по чл.414 ГПК от ответниците. Искът е предявен в преклузивния срок. По заявление на ищеца по реда на чл.417 ГПК с представен документ по чл.417, т.3 от ГПК - договор с нотариална заверка на подписите е образувано ч. гр. д. №87/2023 г. по описа на РС Б., по което съдът е издал заповед №32/10.02.2023 г. за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Съгласно заявеното искане, длъжниците „Г. Б.“ ЕООД, „П.“ ЕООД, П. П. Г. и М. П. Е. са осъдени да заплатят солидарно на кредитора следните суми: 160 000 лв. - главница по Договор за заем от 18.11.2021г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението - 09.02.2023 г. до изплащане на сумата; 2 473, 71 лв. - възнаградителна лихва за периода от 19.07.2022г. до 18.08.2022г; 8 640, 00 лв. - възнаградителна лихва за периода от 19.08.2022г. до 18.11.2022г.; 31 733, 97 лв. - неустойка за периода от 18.08.2022г. до 18.01.2023г.; 551, 82 лв. - дължима застраховка; 4 068, 00 лв. - държавна такса; 21 240, 00 лв. адвокатско възнаграждение. Въз основа на издадените заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист при ЧСИ рег. №810 с район на действие ОС Добрич е образувано изп.д.№20238100400160 срещу длъжниците. В срока по чл.414, ал.1 от ГПК, считано от датата на връчване на ПДИ ответниците в настоящото производство подават пред БРС възражение против заповедта за изпълнение, като съгласно указанията на съда, ищецът заявява настоящия иск за установяване на вземането си. Видно от приложения по делото договор за заем от 18.11.2021г. с рег. № •• от 18.11.2021г. по регистъра на нотариус О. О., с рег.№ •• на НК, чието подписване от страните не се спори, се установява, че между "Ф. К. Л." АД и ответника „Г. Б." ЕООД в качеството на заемател е сключен договор за заем, по силата на който "Ф. К. Л." АД предоставя на заемателя паричен заем в размер на левовата равностойност на 81 806, 70 евро по фиксинга на БНБ в деня на плащането, с краен падеж 18.11.2022 г. Уговорено е в чл.2 от договора, предаването на сумата да се извърши на части – парична сума равна на левовата равностойност на размер на 65390 евро по фиксинга на БНБ се предава по банкова сметка на „В. К. Г.“ ООД за погасяване на всички задължения по Договор за заем №2403211/24.03.2021г. и всички анекси към него и парична сума равна на левовата равностойност на размер на 16416, 70 евро по фиксинга на БНБ се предава по посочена банкова сметка на заемателя. Заемателят е поел задължение да заплати такса за административно обслужване в размер на 1063, 49 евро – чл.4, ал.1 т.6 от договора. В чл.8, ал.1 е уговорено главницата по договора да се олихвява с 1, 8% месечно, с падеж 18-то число на съответния месец. Съгласно чл.10 от договора при забава на плащането на месечните вноски, заемателят дължи неустойка в размер на 0, 7% от размера на дължимата сума, но не повече от 20% от размера на заема. Предвидено е още изпълнението на кредита да бъде обезпечено с ипотека върху собствен на солидарния длъжник М.Е. недвижим имот. В тази връзка е поето задължение заемателят да сключи за своя сметка в полза на заемодателя застраховка за недвижимия имот, предоставен за обезпечение, със срок на застраховката рамен на срока на договора за кредит, увеличен с два месеца - чл.4, ал.1, т.7 от договора. Ответниците „П. - МП" ЕООД, П. П. Г. и М. П. Е. са се задължили по договора като солидарни длъжници по смисъла на чл.121 - 123 от ЗЗД. Наведеното от ответниците възражение за липсата на обявена предсрочна изискуемост на кредита е ирелевантно, доколкото в настоящия случай ищецът не се позовава и не основава претенцията си на предсрочна изискуемост на кредита, а на настъпил краен падеж на същия. Видно от гореизложеното към датата на предявяване на иска е настъпил крайния падеж на договора – 18.11.2022г. Неоснователно е и наведеното от ответниците възражение за липсата на уговорен срок за връщане на заетата сума. Текстът на чл.3, ал.1 от договора е следния: „Заемателят е длъжен да върне заетата в срок до 18 ноември 2022 год.“. Действително, както сочи ответната страна, в текста на разпоредбата липсва /пропусната е/ думата „сума“. Систематичното тълкуване на разпоредбата обаче недвусмислено показва, че действителната воля на страните е именно уговорка касателно срока за връщане на заетата сума. Разпоредбата на чл.3, ал.1 се намира в Раздел II от Договора „Предаване и връщане на заетата сума. Срок на заема. Заплащане на главницата“. Съответно в следващото изречение на чл.3, ал. 1 и в следващите алинеи на чл.3 фразата „заетата сума“ е посочена неколкократно. Съгласно възложената им доказателствена тежест ответниците не представят доказателства, установяващи твърдяната привидност на договора за заем, сключен привидно с „Г. Б.“ ЕООД, с действителна страна П. П. Г.. От съдебно-счетоводната експертиза, която съдът кредитира като компетентна, обективно дадена, съответстваща на останалия събран доказателствен материал и неоспорена от страните се установява, че ищцовото дружество е изпълнило задължението си по договора за заем и е предоставило на „Г. Б.“ ЕООД сумата по заема. Вещото лице докладва, че на основание чл.2, ал.1 и ал.2 от процесния договор левовата равностойност на 65390, 00 евро = 127 891, 72 лв. са платени от „Ф. К. Л." АД по сметка на „В. К. Г." ООД на дата 24.11.2021г. за погасяване на всички задължения по Договор №2403211/24.03.2021г. и всички Анекси към него съгласно Писмо с Изх.№359/12.11.2021г. На основание чл.2, ал.1 и ал.4 от договора левовата равностойност на 16 416, 70 евро = 32108, 28 лв. са платени от „Ф. К. Л.-ТМ" АД по сметка на „Г. Б." ЕООД на дата 29.11.2021г. с основание „усвояване на главница по Договор за заем“. Така общият размер на предоставения заем по процесния Договор от 18.11.2021г. е 81 806, 70 евро. От страна на Заемателя по Договора „Г. Б." ЕООД са направени плащания с общ размер 27 516, 65 лв. В резултат на направените плащания са погасени задължения с основания и размери, както следва: 3886, 84 лв. такси, от които 1392, 84 лв. – нотариални такси, съгласно чл.4, ал.2 от договора, 340 лв. – такса към Агенция по вписвания, 2080 лв. – административна такса съгласно чл.4, ал.1, т.6 от договора, 74 лв. – такса ЦРОЗ; договорни лихви – 22773, 97 лв. /равностойност на 11644, 14 евро/; неустойка – 266, 03 лв. /равностойност на 136, 02 евро/; застраховки – 589, 81 лв. Непогасеното задължение на „Г. Б." ЕООД към заемодателя по процесния договор е, както следва: 160000 лв. /равностойност на 81806, 70 евро/ – главница, договорна лихва – 11113, 72 лв. /равностойност на 5682, 35 евро/; неустойка – 31733, 97 лв. /равностойност на 16225, 32 евро/ и застраховка – 551, 82 лв. Изпълнението на задължението на ищцовото дружество за предаване на паричната сума по договора за заем се установява от заключението на вещото лице. Следователно за „Г. Б." ЕООД и солидарно задължените лица по договора е възникнало задължение за връщане на заетата сума. С подписване на договора ответниците „П. - МП" ЕООД, П. П. Г. и М. П. Е. са поели солидарна отговорност за погасяването му. По делото се установява търговското предназначение на кредитирането, поискано от заемател, който е действал в търговското си качество и ползвано за обслужване на търговски отношения. След като процесният договор е търговска сделка към него следва да се прилагат разпоредбите на ТЗ. Неоснователни и неотносими към настоящия спор са направените възражения, които се основават на разпоредби на ЗПК, ЗЗП и ЗКНИП. Същите се прилагат, когато страна по заемното правоотношение е "потребител" по смисъла на чл.9, ал.3 от ЗПК. В настоящия случай договорът е сключен между двама търговци. При сключване на договора ответниците П. Г. и М. Е. са действали в рамките на осъществяваната от тях дейност по занятие и по-конкретно с оглед връзката от функционално естество, която имат с дружеството-кредитополучател и съдлъжник (управители) и която ги поставя в отношения на свързани лица. С оглед изложеното, макар че са физически лица, ответниците Г. и Е. не се ползват с потребителска закрила, доколкото договорът за кредит е сключен от представляваните от тях дружества с оглед упражняваната от тях търговска дейност, а не за цели от частен характер. Налага се извод, че процесният договор за кредит няма потребителски характер, поради което не се подчинява на императивната уредба на потребителската закрила. Предвид установеното неизпълнение на задълженията на заемателя, считано от деня на настъпване на падежа – 18.11.2022г., за длъжника възниква задължение да върне на заемодателя изискуемата главница от 160 000 лева, която сума е левовата равностойност на 81 806, 70 евро по фиксинга на БНБ, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК в съда до окончателното плащане. По отношение на възнаградителната лихва: С оглед уговореното в договора задължение за договорна лихва съгласно чл.240, ал.2 ЗЗД /чл.8 от договора/ и при липсата на извършено плащане в срок, в полза на ищеца по делото се е породило правото да получи следващата се такава. Неоснователно е наведеното от ответниците възражение за нищожност на уговорката за договорно възнаграждение като противоречаща на добрите нрави. Със сключването на процесния договор страните са се съгласили да се отпусне определена парична сума в заем срещу заплащането на възнаградителна лихва в размер на 1, 8% месечно или на годишна база същият възлиза на 21, 6%, като олихвяването е договорено като фиксиран годишен размер и липсват данни за изменение на този лихвен процент през срока на договора. Възнаградителната лихва представлява възнаграждението, което ищцовото дружество, като финансова институция, която по занятие отпуска заеми, получава като насрещна престация срещу отпускането на конкретния заем. Тя представлява и печалбата, която търговското дружество реализира от рисковата дейност, която извършва. Съгласно чл. 240, ал. 2 вр. чл. 33Д и принципа на свободата на договаряне, стопанските субекти могат свободно да определят цената (в случая възнаградителната лихва), срещу която да предоставят предлаганата от тях услуга. С оглед разпоредбата на чл.9 от ЗЗД договорната свобода е ограничена, както от повелителните норми на закона, така и от общоприетия морал. Спазването на принципа на добросъвестност и справедливост в гражданските и търговски взаимоотношения има за цел да предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. В съдебната практика принципно се приема, че изключително голямата разлика в престациите при договорите може да се приеме за противоречие с добрите нрави. Няма пречка страните да договарят цена над законната лихва, която е определена като минимална компенсация на лишаване от средства от извършено кредитиране, но чрез това договаряне не следва да се достига до резултат, несъвместим с обществения морал. В случая договореният лихвен процент надвишава приблизително два пъти законната лихва към датата на сключване на договора, но отчитайки обстоятелството, че се касае за рисково небанково кредитиране по занятие, при което цената на обичайно предлаганата услуга следва да покрива по-големи очаквани загуби от дейността, а това от своя страна налага по-големи лихви, както и съобразявайки размера на предоставената сума с този на уговореното възнаграждение и периода за издължаване на кредитния ресурс, то съдът намира, че горепосочената клауза не регламентира прекомерен размер на договорна лихва, който да обосновава нейната нищожност. Видно от заключението по ССчЕ непогасеното задължение за възнаградителна/договорна лихва е в размер на 11 113, 71 лева. При това претенцията се явява основателна за същата сума и следва да се уважи. Относно претенцията за неустойка: Касае се за мораторна неустойка, която компенсира вредите от забавено изпълнение. Ответникът прави възражение за прекомерност, което подлежи на разглеждане по същество, като съдът следва да извърши преценка налице ли е валидна клауза за неустойка, пораждаща претендираното вземане. Съгласно ТР №1/27.04.22г. по т.д.№1/20г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да следи служебно за нищожност на клаузи в договор, когато нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В решението е посочено още, че когато се касае за уговорена неустойка, съдът е длъжен да съобрази дали същата излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и в този случай е длъжен да установи нищожността. Съобразно приетото в ТР №1/15.06.10г. по т.д.№1/09г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В решението са посочени и примерни критерии, които могат да бъдат използвани при тази преценка, а именно - естеството на задълженията /парични или непарични/ и техния размер; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи /поръчителство, залог, ипотека и др./; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението- съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. В конкретния случай е налице валидна клауза за неустойка, която сключена и между търговци съответства на присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция, преценено още към момента на сключване на договора. С оглед характера на договора и неговия предмет, начина по който е уговорена неустойката за забава – 0, 7% от размера на дължимата сума, но не повече от 20% от размера на заема, т. е. неустойката е обвързана от продължителността на забавата на длъжника, при което освобождаването от отговорност или намаляване отговорността на длъжника е предоставено изцяло на неговата воля. Последният при полагане грижата на добрия търговец може да осигури точно и своевременно изпълнение и сам да ограничи размера на неизпълнението. При което не може да се приеме, че единствената цел, заради която е договорена неустойката е извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции. Неоснователно е наведеното от ответниците възражение за намаляване на неустойката поради прекомерност. Договарянето на неустоечната клауза е осъществено между търговци и по аргумент на чл.309 от ТЗ уговорената неустойка не може да се намалява. При условие, че главният длъжник не разполага с правото да ревизира неустойката като прекомерна, с такова право не разполагат и солидарните длъжници. Приетото по делото заключение по ССчЕ установява непогасено задължение за неустойка в размер на 31733, 97 лв. и застраховка – 551, 82 лв., при което претенцията и в тази част е основателна и следва да бъде уважена изцяло. По разноските: Съгласно разрешението възприетото в т. 12 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът който разглежда иска по чл.422 от ГПК следва да се произнесе за дължимостта на разноските направени и в заповедното производство съобразно изхода на спора. С решението по установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските за заповедното производство - относно размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство, искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и възраженията по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В случая подлежи на разглеждане наведеното от ответниците в заповедното производство възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдържащо се в подадената от тях частна жалба по реда на чл.413 ГПК срещу заповедта за изпълнение в частта за разноските. Съдът намира наведеното възражение за основателно. Претендираното и присъдено в заповедното производство възнаграждение в размер на 21 240, 00 лв. е прекомерно. При прилагане на съответните разпоредби на чл.7, ал.2, т.5 и ал.7 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения на страната следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 10461, 59 лв. с вкл.ДДС. Ответниците дължат и 4 068, 00 лв. - държавна такса за заповедното производство. Съобразно изхода на спора, на ищцовата страна следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство, съобразно представения списък по чл.80 от ГПК и доказателствата за направата им – 4095, 91 лв. – заплатена държавна такса; депозит ССчЕ – 560 лв.; 9900 – заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователна е претенцията на ищеца за присъждане на разноски в размер на 640 лв. – пътни разходи. В обхвата на предвидената от чл.78 ГПК отговорност за „разноски по производството“ се включват тези парични средства, които са изразходени от страната във връзка с извършването на определени процесуални действия - правни действия в процеса. Разходите за извършване на фактически действия на страните и на техните процесуални представители, например по снабдяване с доказателства, телефонни разговори, транспорт и пр., макар и извършени поради образуването на производството, не обуславят неговото развитие и не представляват такива разноски. Заплащането на пътни разходи за пътуване до седалището на компетентния съд също е извън обхвата на отговорността за разноски, независимо от разпоредбата на чл.2, ал.2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Водим от изложеното Окръжният съд,