Решение № 147 от 14.2.2024 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 989/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба вх.№ 18747/10.03.2023 г., подадена от А. Х. Ч., чрез пълномощник адв. А. П., против Решение № 432/13.02.2023 г., постановено по гр.д. № 5754/2022 г. по описа на ВРС, с което е отхвърлен предявеният от А. Х. Ч., ЕГН ••••••••••, от ••••, срещу "МЕБЕЛНА КЪЩА ЛАЗУР" АД, ЕИК 103280312, със седалище гр. Варна, иск да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 2116.67 лева, представляваща продажна цена по развален договор за покупко-продажба на фотьойл NATUZZI С РЕЛ. МЕХ. 454 КРАК 09/83 КАТ. TETI83.0112.12, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.05.2022 г. до окончателното изплащане на задължението. В жалбата се излага, че решението на първоинстанционния съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Неправилно ВРС е приел, че ищцата не е предявила рекламацията си своевременно. ВРС е допуснал нарушение на материалния закон като е приел, че относно дефектите на доставената стока следва да се приложи ЗЗД вместо ЗЗП. Излага, че фабричните дефекти на стоката са установени от заключението на вещото лице по СТЕ. Сочи, че от събраните гласни и писмени доказателства се установява, че дефектите са фабрични и че ищцата е направила рекламация. По същество отправя искане за отмяна на обжалваното решение и присъждане на съдебно-деловодни разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК "МЕБЕЛНА КЪЩА ЛАЗУР" АД, чрез пълномощник адв. В. Ц., изразява становище за неоснователност на жалбата. Счита, че постановеното първоинстанционно решение и възприетите в него мотиви са в унисон със събраните в хода на производството доказателства и при правилно приложение на материалните правни норми. Излага, че ВРС неправилно не е назначил поисканата от страната повторна СТЕ, поради което моли същата да бъде допусната, като вещото лице отговори и на допълнително поставени въпроси. Отправя искане за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на съдебно-деловодни разноски. В проведените открити съдебни заседания въззивникът, редовно призован, чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната жалба. Представя списък с разноски. ВъззИ.емата страна, също редовно призована, чрез процесуалния си представител, поддържа отговора на въззивната жалба. Представя списък с разноски. Представя писмени бележки в срок. За да се произнесе по подадената жалба, настоящият състав съобрази следното: Производството пред Районен съд-Варна е образувано по искова претенция, депозирана от А. Х. Ч. срещу „МЕБЕЛНА КЪЩА ЛАЗУР" АД с искане за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2116.67 лева, представляваща продажна цена по развален договор за покупко-продажба на фотьойл NATUZZI С РЕЛ. МЕХ. 454 КРАК 09/83 КАТ. TETI83.0112.12, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 05.05.2022 г. до окончателното изплащане на задължението. В исковата молба се твърди, че на 08.09.2021 г. ищцата сключила с „Мебелна къща Лазур“ АД договор за покупко-продажба, по силата на който закупила от последния дИ.н NATUZZI 2-КА С ЕДИН РЕЛ. МЕХ. 275+515 КРАК 09/83 КАТ. TETI83.0112.12 за сумата от 3125 лева и фотьойл NATUZZI С РЕЛ. МЕХ. 454 КРАК 09/83 КАТ. TETI83.0112.12 за сумата от 2116.67 лева, като заплатила и доставка в размер на 62.50 лева. Продажната цена заплатила на два пъти – 2800 лева на 08.09.2021 г. и 2936 лева на 13.11.2021 г. Мебелите били доставени и монтирани от служители на ответника на 04.12.2021 г., като при монтажа се установили дефекти по дИ.на и фотьойла, които за фотьойла се изразявали в следното: единият му подлакътник бил кух и липсвал материал за пълнеж, като поради това подлакътниците не били еднакви като размери и не пасвали по дължина на елемента за сядане; когато се пусне релакс механизмът, се вижда, че елементите на фотьойла се разместват и на пръв поглед подлакътниците застават по различен начин един от друг и леко се усукват. При констатираните несъответствия на вещите с договореното, още при доставката, ищцата направила устна рекламация пред служителите на ответника, като им посочила недостатъците по дИ.на и фотьойла. След това започнала комуникация по Viber със служителка на мебелната къща, където ищцата изпращала снимки на дефектните вещи. Подчертава, че избрала мебелите по мостри, които се разминавали с доставените вещи – тяхната тапицерия била опъната и не липсвал пълнеж, а по доставените имало гънки от наличие на въздух и кухи елементи. Счита, че е предявила рекламацията си своевременно, но в продължение на шест месеца чакала да получи подмяна или поправка на стоките, което не било сторено. Излага, че на 07.01.2022 г. и на 15.01.2022 г. в дома й идвали служители на ответника, които извършили оглед на вещите, направили снимка и потвърдили, че стоките имат фабричен дефект, но не съставили протокол за оглед. На 08.03.2022 г. изпратила телепоща до „Мебелна къща Лазур“ АД, с която отново ги поканила да удовлетворят рекламацията й, но тъй като последната не била получена, започнала да води комуникация с търговеца по имейл. Излага, че на 12.03.2022 г. служители на ответника са взели дИ.на, но не взели фотьойла, поради което тя изпратила снимки на фотьойла по имейл и писмено описала в какво се изразява дефекта на стоката, като междувременно водила комуникация и по телефон и посетила магазина, с цел постигане на споразумение. Впоследствие разбрала, че рекламацията й за фотьойла няма да бъде удовлетворена, тъй като й било заявено, че деформацията е следствие на употреба, а не на некачествена изработка. На 20.04.2022 г. отново изпратила имейл до ответника, с който го поканила, в срок до 26.04.2022 г., да отстрани дефектите по дИ.на и фотьойла, като посочила, че след изтичане на срока и на осн. чл. 87 от ЗЗД ще счита договора за покупко-продажба на мебелите за развален. Наред с това поканила ответника да й възстанови по банкова сметка заплатената сума от общо 5736 лева. Счита договора за развален от 27.04.2022 г., като моли, ако съдът не приеме тази дата на разваляне, то исковата молба да се счита за изявление за разваляне. Отбелязва, че впоследствие, през май месец, ответникът заявил, че ще възстанови сумата за дИ.на, но рекламацията за фотьойла останала неприета. В срока по чл. 131 от ГПК насрещната страна „МЕБЕЛНА КЪЩА ЛАЗУР" АД депозира отговор на исковата молба. Отбелязва, че твърденията на ищеца се концентрират основно върху дИ.на, който не е предмет на спора и чиято стойност вече е възстановена. Навежда твърдения, че мебелите не са комплект, поради което дефекти на дИ.на не са релевантни за фотьойла. Намира иска за неоснователен, тъй като изделието фотьойл е доставено на ищеца без недостатъци, като към настоящия момент има активни следи от употреба, в това число и от домашен любимец – куче. В първото съдебно заседание ищцовата страна, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата молба и изразява несъгласие с изложените в отговора съображения. Ответната страна, чрез процесуалния си представител, поддържа отговора на исковата молба, като посочва, че рекламацията за фотьойла е направена едва след като тази за дИ.на е удовлетворена. Първоинстанционният съд е отхвърлил иска с мотив, че сочените недостатъци на фотьойла са били явни още при доставката и доколкото ищцата не е доказала да е уведомила за тях продавача незабавно, то тази възможност се е преклудирала и вещта се счита за одобрена, като в тази връзка е приложил общите разпоредби на ЗЗД. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от активно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, процесуално допустима е и отговаря на останалите съдържателни изисквания на чл. 260 и чл. 261 от ГПК и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата. При така очертания предмет на делото и при осъществяване на проверката по чл. 269 от ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно, постановено в пределите на правораздавателната власт на съда и допустимо, тъй като е постановено при наличието на положителните и липсата на отрицателните процесуални предпоставки, поради което настоящият състав следва да се произнесе по неговата правилност, при съобразяване принципа за ограничен въззив. Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, намира жалбата за неоснователна, като приема за установено от фактическа и правна страна следното: По делото не се спори, а и се установява от представените писмени доказателства – спецификация № ПП_0114611/08.09.2021 г. и фискални бонове, че на 08.09.2021 г. между страните е сключен договор за покупко- продажба, по силата на който А. Х. Ч. закупила от „Мебелна къща Лазур“ АД дИ.н NATUZZI 2-КА С ЕДИН РЕЛ. МЕХ. 275+515 КРАК 09/83 КАТ. TETI83.0112.12 за сумата от 3125 лева и фотьойл NATUZZI С РЕЛ. МЕХ. 454 КРАК 09/83 КАТ. TETI83.0112.12 за сумата от 2116.67 лева, като заплатила и доставка в размер на 62.50 лева. Продажната цена в общ размер на 5736 лева с ДДС е заплатена изцяло и на два пъти – на 08.09.2021 г. са платени 2800 лева, а на 13.11.2021 г. още 2936 лева. Не се спори и че мебелите са доставени в дома на купувача от служители на продавача на 08.09.2021 г. Спорът между страните, пренесен и пред настоящата инстанция, касае единствено фотьойла и по-конкретно дали рекламацията за него е направена своевременно и дали последният е имал недостатъци към момента на доставката му или те се дължат на употреба, съответно следва ли продавачът да върне заплатената от купувача продажна цена в размер на 2116.67 лева. Предвид факта, че продавачът е регистрирано търговско дружество, което действа в рамките на своята търговска и професионална дейност, а купувачът е физическо лице, за което не са налице данни да е действало като професионалист, а точно обратното – установено е че процесната вещ е закупена за лична употреба, то следва да се приеме, че купувачът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ЗЗП, поради което и в случая приложение следва да намерят императивните разпоредби на ЗЗП, а не общата уредба на ЗЗД, като направените в тази връзка оплаквания от въззивника за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на материалния закон се споделят от настоящия състав. Поради това и предявеният иск следва да се квалифицира по чл. 114, ал. 1, т. 1 от ЗЗП, като приложимата редакция на закона е действащата към 08.09.2021 г. – датата на сключване на договора за покупко-продажба. Преди измененията с ДВ. бр. 23 от 19.03.2021 г., в сила от 01.01.2022 г., ЗЗП регулира защитата на потребителите при закупуването на стоки и услуги. След тази дата въпросът за покупката на стоки от потребители е преуреден в ЗПЦСЦУПС, който влиза в сила на 01.01.2022 г., като в § 11 от ЗПЦСЦУПС изрично е предвидено, че този закон намира приложение за договори за продажба на стоки, сключени след 01.01.2022 г., поради което и не следва да се прилага в случая, доколкото процесният договор е сключен в по-ранен момент. Разпоредбата на чл. 104, ал. 4 от ЗЗП предвижда отговорност на продавача за всяка липса на съответствие на потребителската стока с договора за продажба, която съществува при доставянето на стоката и се прояви до две години след доставянето й, дори и да не е знаел за несъответствието, като чл. 108 от същия закон въвежда презумпция, по силата на която всяко несъответствие на потребителската стока с договора, което се прояви до 6 месеца след доставянето й, се смята, че е съществувало при доставянето й, освен ако се докаже, че липсата на съответствие се дължи на естеството на стоката или на характера на несъответствието. Чл. 112 от ЗЗП дава право на потребителя, в случай на несъответствие на стоката с договора, да предяви рекламация, като поиска от продавача да приведе стоката в съответствие с договора, който следва да направи това в рамките на един месец от рекламацията, като след изтичане на този срок потребителят има право да иска разваляне на договора и връщане на заплатената сума – чл. 113 от ЗЗП. Законът обаче обвързва възможността на потребителя да подаде рекламация за несъответната с договора стока с преклузивен срок, а именно до две години от доставката на стоката, но не по-късно от два месеца от установяване на несъответствието й с договора (чл. 126 от ЗЗП), като продавачът е задължен да разгледа единствено своевременно подадени рекламации (чл. 127, ал. 1 от ЗЗП). Следва да се отбележи, че така предвиденият срок не влиза в колизия с презумпцията по чл. 108 от ЗЗП, която би намерила приложение в случай, че рекламацията е направена своевременно, като недостатъкът се е проявил в рамките на шестмесечния срок от доставката. В тази връзка и СЕС е имал повод да обсъди въпроса дали принципът на ефективност допуска национална разпоредба, съгласно която потребителят трябва да докаже, че е уведомил своевременно продавача за липса на съответствие, като е постановено решение по дело C-497/13 г., където се сочи, че чл. 5, пар. 2 от ДиректИ. 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 г. (действаща към датата на постановяване на решението на СЕС, сега в сила ДиректИ. 2019/771) дава възможност на държавите членки да предвидят, че с цел да се възползва от своите права потребителят е длъжен да информира продавача за липсата на съответствие в срок от два месеца, считано от датата, на която е установил подобна липса на съответствие, като тази възможност е израз на стремежа да се увеличи правната сигурност, като купувачът се насърчава да положи „известна грижа, като се отчитат интересите на продавача“, без да „се установява строго задължение за извършване на подробна проверка на стоката“. СЕС приема, че чл. 5, пар. 2 от ДиректИ.та следва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, съгласно която, за да се възползва от правата, които черпи от тази директИ., потребителят трябва да докаже, че е уведомил своевременно продавача за липса на съответствие, при условие че за уведомлението потребителят разполага със срок, не по-кратък от два месеца, считано от датата, на която е установил липсата на съответствие. Следва да се отбележи, че такава възможност се предвижда и в сега действащата ДиректИ. (ЕС) 2019/771 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2019 г., като в чл. 12 е уредено задължението за уведомяване, като разпоредбата гласи, че държавите членки могат да запазят или въведат разпоредби, чрез които се предвижда, че за да упражни правата си, потребителят трябва да информира продавача за несъответствието в рамките на срок от най-малко 2 месеца от датата, на която потребителят е установил несъответствието. Поради това и следва да се приеме, че възприетото в решение по дело C-497/13 г. на СЕС тълкуване на чл. 5, пар. 2 от старата директИ. е актуално и приложимо и към настоящия момент. В процесния случай ищцовата страна-въззивник поддържа в хода на процеса – както пред първа, така и пред настоящата инстанция, че е узнала за недостатъците по процесната стока (фотьойл) още при доставянето й на 04.12.2021 г., когато по нейни твърдения е направила устна рекламация на стоката пред служителите на ответника. Тези твърдения обаче не се подкрепят от доказателствата по делото, като видно от представените от ищцата писмени такИ. индикации за отправено до продавача изявление с описани недостатъци по фотьойла има най-рано на 08.03.2022 г., от която дата е изпратеното по пощата писмо от А. Ч. до „Мебелна къща Лазур“ АД, което не е получено от последната. Проведена е последваща кореспонденция между тях по имейл във връзка с недостатъците по фотьойла, за която са приложени разпечатки от съобщения, най-ранната от които е с дата 30.03.2022 г. От приложената Viber кореспонденция също не следва извод за по-ранна дата на заявяване на недостатъците по фотьойла, като видно от нея е че страните са обсъждали единствено недостатъци по дИ.на, като Ч. е изпратила снимки на серийни номера по двата модула на дИ.на, по отношение на който рекламацията е удовлетворена и не е предмет на разглеждане, а снимки на фотьойла са изпращани за първи път едва на 25.03.2022 г. По делото са събрани и гласни доказателства, като от разпитаните на страната на ищцата свидетели – свид. Д. Д. и свид. Х. Ч., се установява единствено, че А. Ч. е закупила мебелите от ответника, което обстоятелство, както вече се отбеляза, не е спорно, и наличието на дефекти по фотьойла, но не и в кой момент е направена рекламацията във връзка с тях. Това обстоятелство обаче се установява от разпитаните на страната на ответника свидетели, а именно свид. З. И. и свид. Х. Х.в. От показанията на свид. И. се установява, че рекламация първоначално е била направена само за дИ.на, която е уредена, като месеци по-късно след тази рекламация, около април месец, Ч. писмено информирала мебелната къща, че има рекламация и за фотьойла, като до този момент комуникацията по телефона е водена единствено за дИ.на. Сочи, че рекламацията за фотьойла е прегледана, но е отказана поради употреба. Заявява, че служителите на мебелната къща, които са доставили мебелите през месец декември 2021 г. са съобщили единствено за двойката (дИ.на), а за фотьойла не е ставало въпрос. Свидетелят Х.в заявява, че е ходил на оглед, когато е била предявена претенция във връзка с някакъв проблем, като снимал дИ.на, а фотьойла не е снимал, тъй като нямало проблем с него. След това ходил през месец април 2022 г., когато отново гледал дИ.на, като не знае нищо за рекламация на фотьойл и не знае друг негов колега да е ходил на оглед на фотьойл, но по-скоро би следвало да отиде той, тъй като обичайно пращат него. Тези показания не се опровергават от представените от ищцата доказателства, а напротив, кореспондират с представените от самата нея писмени такИ.. Единственото противоречие касае заявеното от свидетеля Х.в, че е правил оглед на дИ.на в дома на ищцата през месец април, когато дИ.нът вече е бил взет във връзка с направената рекламация, но това противоречие е твърде несъществено предвид близкия времеви период, доколкото дИ.нът е взет през месец март (видно от акт за удовлетворяване на рекламация № 15/11.03.2022 г. и кореспонденция по имейл от 27.04.2022 г.), а и не касае рекламацията на фотьойла, поради което е без значение в случая. От така изложеното следва извод, че ищцата-въззивник не е провела успешно доказване за спазването на преклузивния срок за подаване на рекламация, предвиден в чл. 126 от ЗЗП, а именно два месеца от установяване на несъответствието на стоката с договора, като този момент в случая, предвид наведените от самата Ч. твърдения, е бил моментът на доставката – 04.12.2021 г., при което двумесечният срок е изтекъл на 04.02.2022 г. По делото няма налични доказателства за уведомяване на доставчика в рамките на този период, като твърдението за направена устна рекламация на стоката в деня на доставката остана недоказано. Следва да се отбележи, че въпреки дадената от първостепенния съд квалификация на иска по общия закон, в тежест на ищеца е възложено да установи, че незабавно след констатирането на недостатъците е уведомила продавача за тях. В прилагания от настоящата инстанция специален закон срокът за уведомяване е по-дълъг, поради което правата на ищеца в тази връзка не са нарушени. При това положение е безпредметно обсъждането на доказателствата, които касаят недостатъците по фотьойла от гледна точка на тяхното естество и причини за възникване, в това число и изготвените пред първа и въззивна инстанция съдено-технически експертизи, които са насочени към установяване именно на тези обстоятелства. Предвид изложеното първоинстанционното решение, макар и с различни мотиви, следва да се потвърди, доколкото крайните изводи на двете инстанции съвпадат. По разноските: При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК въззИ.емата страната има право на разноски. Представен е списък с разноски, като се претендират заплатените депозити за вещо лице по изготвената СТЕ в общ размер на 630 лева, както и адвокатско възнаграждение за двете инстанции в размер на 600 лева. Разноските за СТЕ следва да се присъдят в цялост. Що се отнася до адвокатското възнаграждение, настоящият състав следва да присъди такова единствено за въззивната инстанция, като по направените пред ВРС разноски не дължи произнасяне, доколкото ответника е следвало да отправи своевременно такова искане пред първоинстанционния съд, който да се произнесе по него с решението си. Размерът на възнаграждението за осъщественото процесуално представителство пред ВОС следва да се определи като заявеното такова в размер на 600 лева се раздели на половина и се присъдят 300 лева, доколкото нито в списъка, нито в представените доказателства, нито в договора за правна защита и съдействие въззИ.емят е разграничил каква сума претендира за въззивната инстанция и каква за първата. В този смисъл е и постановеното Определение № 14 от 28.01.2021 г. по ч.гр.д. № 4132/2020 г. на ВКС, което намира приложение по аналогия и за настоящия случай. При така изложеното на въззИ.емата страна следва да се присъдят разноски за въззивното производство в общ размер на 930 лева – 630 лв. за СТЕ и 300 лв. за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, съдът